Харолд Робинс
Никога не ме напускай (20)

Деветнадесета глава

Седях на бюрото си и гледах как последните служители напускат кабинета ми. Запазих усмивката на лицето си, докато вратата се затвори след тях. Когато престанах да се усмихвам, лицето ме болеше.

Срещата мина добре. Изложих накратко всичко — от първата среща с Мат Брейди до последната среща с Крис, преди те да влязат. Казах им, че не мога да им обещая нищо друго, освен борба; че няма да е лесно, но ако мога да разчитам на подкрепата им, ще се оправим.

Нямах право да загубя, особено след като чуха какво казах на Крис, когато си тръгваше. Те ми обещаха сътрудничеството си и се надпреварваха да ме насърчават. Някои дори сами предложиха временно да намаля заплатите им, докато изплуваме.

Отхвърлих това предложение, но си оставих отворена вратичка, ако се наложеше да прибягна до него в бъдеще. После стиснах ръката на всеки един и те си тръгнаха.

Беше страхотно. Обещах много и не казах нищо съществено. Гледах унило в бюрото си. Телефоните необичайно мълчаха. Обикновено по това време звъняха като луди. Усмихнах се мрачно сам на себе си. Имаше стара поговорка в бизнеса — когато спрат да ти се обаждат, останал си във вестника с вчерашните новини. Предчувствах, че точно това се бе случило с мен.

Мики звънеше по вътрешната линия. Апатично натиснах копчето.

— Да?

— Госпожа Скайлер е тук и пита дали ще имаш време да погледнеш някои бележки по кампанията за борба с полиомиелита. — Гласът на Мики звънтеше бодро като удар на гонг.

За момент изгубих своя глас.

— Покани я — казах и изключих.

Бях вече на крака, когато вратата се отвори. Опитах се да обуздая възбудата, която напираше в мен. Вратата се затвори зад нея.

Тя стоеше пред мен и ме гледаше. Очите й бяха езера, изпълнени със загриженост; тя не се усмихна. После се приближи бавно към бюрото ми.

Не продумах нищо. Не бях в състояние. У нея имаше нещо, което ме приковаваше на място. Усещах тази жена с всяка фибра на съществото си.

Тя ме погледна в лицето.

— Не изглеждаш добре, Брад — рече тихо тя.

Не отговорих, просто я изпивах с очи.

— Няма ли да ми кажеш здравей? — попита тя.

Окопитих се и успях да изрека:

— Елейн! — Взех ръката й. Пръстите й едва бяха ме докоснали и аз вече исках повече. Започнах да я притеглям към себе си.

Тя поклати глава и изтегли пръстите си от моите.

— Не, Брад — рече тя нежно. — Всичко свърши. Нека започнем отново.

— Обичам те — казах й. — Нищо не е свършило.

— Направих грешка, Брад. — Гласът й съвсем притихна. — Моля те, не продължавай да ми напомняш за нея. Искам да съм ти приятелка.

— Не ме ли обичаш? — попитах я.

Никога не бях виждал такива очи. Те казваха толкова много, в тях бе стаена такава болка.

— Остави ме да си тръгна, Брад — помоли тя. — Моля те.

Поех дълбоко дъх, върнах се и седнах на стола си.

С треперещи ръце почуках с цигарата по бюрото си и я запалих. Изпуснах облак дим и се загледах през него в Елейн.

— Защо се върна, Елейн? Да ме изтезаваш ли искаш?

Думите сякаш й причиниха физическа болка. Като, че ли виждах как чезне пред очите ми. Гласът й стана напрегнат и неестествен.

— Вината е моя. Ако не бях аз, нямаше да влезеш във война с чичо ми.

— Ти нямаш нищо общо — побързах да отрека. — Той дори не знае, че те познавам.

— Знам за досието, което е получил за теб. Затова не си искал да се срещнеш с него онази вечер. Знаел си, че ако отида с теб, той ще разбере. Прикри ме и ме защити.

— Защитавах себе си. Постъпих съвсем егоистично. Иначе щеше да е по-лошо за мен. — Тя не отговори.

— Как разбра за досието? — попитах я и се зачудих дали Сандра не й е казала. Тя очевидно знаеше името й. И можеше да го свърже с моето.

— Чичо Мат ми каза — отговори тя. — Беше ядосан от това, как си разговарял с него. Твърдеше, че го прави единствено за твое добро.

— Господ да ме пази от добрите намерения на Мат Брейди — рекох подигравателно. — Ако имаха някаква сила, със сигурност щях да съм мъртъв.

— Чичо Мат смята, че би могъл да имаш блестящо бъдеще с него — настояваше тя.

— Аз имам блестящо бъдеще тук — заявих аз. — Скъпият ти чичо вече се погрижи за това. Вече нямам нищо. — Загасих цигарата, която почти изгори пръстите ми. — Той наистина има много благороден характер — докато не се пресекат пътищата ти с него.

— Мога да поговоря с него.

— Не, благодаря. Не е нужно. Освен това е твърде късно. Вече прогони най-добрите ми клиенти. — Усмихнах се кисело. — Твоят чичо Мат не си губи времето.

— Брад, съжалявам — въздъхна тя.

Изправих се.

— А аз не съжалявам. Не и за себе си във всеки случай. Човек плаща за всичко, което получава на този свят. Срещу нищо получаваш нищо. Срещу малко щастие — малка болка; срещу голямо щастие — голяма болка. Накрая всичко излиза на нула като в счетоводните книги.

Тя стана. В гласа й усетих хладно презрение:

— Ти вече си се предал.

— Какво искаш да кажеш с това „предал си се“? — възкликнах изненадано. — Какво да направя? Да го съдя?

Очите й бяха студени.

— Чичо Мат ще бъде искрено разочарован. Останах с впечатлението, че очаква с нетърпение битката с теб.

— И с какво да се боря срещу него? — попитах я, — с кибритени клечки? Като прогони клиентите ми, той взе и парите ми.

— Аз имам пари.

— Задръж си ги — отвърнах лаконично.

— Искам да ти помогна, Брад. Мога ли да направя нещо?

Погледнах я втренчено и поклатих глава.

— Не знам, Елейн. Не знам изобщо дали някой може да направи каквото и да било. В бизнеса има едно неписано правило и аз го наруших. Независимо от всичко, клиентът е винаги прав. Вече никой няма да се приближи до мен, за да не получи същия ритник като чичо ти.

— А другите членове на Комисията за стоманата? — поинтересува се тя. — Познавам някои от тях. Все още проявяват интерес към твоята оферта.

Засмях се.

— Доколкото познавам чичо ти, той вероятно се е погрижил и за тях.

— Как ще разбереш, ако не опиташ? Познавам ги доста добре. Повечето от тях не обичат чичо Мат.

Може би имаше право. Струваше си да опитам. Вдигнах слушалката.

— Кой го обича най-малко? — попитах.

— Ричард Мартин от „Индипендънт Стийл“ — отвърна тя, гласът й бе изпълнен с вълнение. — Ще му се обадиш ли?

Кимнах и поръчах на Мики да ме свърже. Оставих слушалката, докато чаках да ми се обадят.

— Добре — усмихна се тя, очите й блестяха. — Изгубихме твърде много време.

Започнах да се усмихвам. Това момиче ми бе по сърце. Всичко, което правеше, ми харесваше. Дори начинът й на мислене. Тя извади табакерата си. Златото меко проблесна в ръцете й. Станах и запалих цигарата й. Тя ме погледна, синкавият дим хвърляше спираловидни сенки върху очите й.

Усмихнах й се.

— Ако ти не беше жената, която обичам, щях да ти предложа партньорство.

— По-добре внимавай — предупреди ме тя, като едва се усмихна. — Мога и да се съглася. После няма да можеш да се отървеш от мен.

— Идеята ти никак не е лоша. Пък и не аз искам да избягам.

Усмивката изчезна от устните й.

— Не можем ли да бъдем приятели, Брад?

Гледах я толкова продължително, че тя се почувства неудобно от погледа ми. Отмести очи към пода.

— Не можем ли, Брад? — попита съвсем тихо тя.

— Възможно е и да можем — рекох бавно. — Когато любовта си отиде.

Тя ме погледна. Сърцето ми подскочи от неочаквано появилата се болка в очите й. Почти посегнах да я излича, но задържах ръката си.

Телефонът иззвъня, аз отидох зад бюрото си и вдигнах слушалката. Без да откъсвам очи от нея, чух Мики да ми казва, че Мартин отишъл на обяд. Поръчах й да опита отново по-късно и затворих телефона.

— Отишъл е да обядва — обясних аз.

— О… — Тонът й бе безизразен. Тя отново заби поглед в пода.

— Елейн — рекох рязко.

— Какво? — попита тя със същия безизразен глас, все още със сведен поглед.

— Любовта още не си е отишла — казах аз и когато тя ме погледна, знаех, че не може да скрие истината от мен.

Болката бе изчезнала от очите й.