Харолд Робинс
Никога не ме напускай (8)

Седма глава

Беше почти единайсет часа, когато затворих вратите на гаража и тръгнах по пътеката към къщата. Погледнах нагоре и видях, че в спалнята свети. Обзе ме някакво необичайно притеснение. За пръв път ми се искаше Мардж да не ме чака.

Почувствах как ме обзема чувството за вина. В единайсет Мардж не би трябвало да ме чака, просто за нея бе твърде рано, за да си легне. Спрях пред входната врата и запалих цигара.

Трябваше да подредя мислите и чувствата си, да остана сам със себе си. Елейн бе права. Длъжен бях да размисля. Какво все пак исках от нея? Ако бях доволен от живота си, нямаше нужда да си търся белята. Жените са си жени.

Седнах на външните стълби и се загледах в нощта. Виж предимството на положението си, Брад, казах си. Имаш дом за трийсет хиляди, бизнес за сто хиляди, две прекрасни деца и сладка, мила жена, която те разбира и с която си свикнал. Имаш всичко, което би желал през гладните години на живота си; защо се опитваш да промениш всичко сега? Защо искаш да се превърнеш в нещо, което не си?

Нещо обаче не ми даваше покой. Елейн. Лицето й. То бе блян, който съм сънувал винаги. Цялата красота, която съм търсел в една жена, цялата красота, която не съм си представял, че съществува.

Гласът й отекваше в съзнанието ми — нежен, тих и топъл. Беше самотна, също като мен, когато бях млад, а светът е ужасно място за самотници. Страхуваше се, както аз се страхувах някога. Страхувахме се от онова, което можеше да ни причини животът, изпитвахме онзи страх, който може да се появи едва след като вече знаеш колко страдания ти е причинил досега.

Знаех, че ме харесва. Веднага го разбрах. Изобщо мен хората или ме харесваха веднага, или изобщо не им допадах. Елейн ме хареса. Почувствах го още първия ден в кабинета си, когато й попречих да си тръгне. Убедих се в това и от начина, по който се държа днес в кабинета ми. И нямах никакви съмнения, когато я целунах.

Не първия път. Вторият. Тогава и тя ме целуна. И ме желаеше толкова, колкото и аз нея. Устните й умираха от жажда, която можеше да пресуши всичките ми сили, и почувствах как ме завладява страст, на каквато смятах, че отдавна не съм способен. Бях изненадан от силата й и в същото време малко изплашен. Това ме стресна и ме накара внезапно да осъзная, че не съм по-различен от другите мъже, които познавах. Не знаех само дали това ми харесваше или не.

— Хей, здрасти — чух нежния глас на Мардж зад гърба си. — Какво правиш тук?

Почувствах успокояващия допир на ръката й върху рамото си. Без да се обръщам, се протегнах и хванах ръката й.

— Мисля си — отвърнах.

Чух шумоленето на дрехата й.

— Проблеми ли имаш, Брад? — попита ме тя със съчувствие и седна на стъпалата до мен. — Кажи на мама. Може би тя ще ти помогне.

Погледнах я. Косата й очертаваше нежния профил на лицето й, устните й се извиваха сладострастно в ъглите. Това харесвах най-много у нея — че можеше да изслушва. Имаше желание да изслушва, но това, което изпитвах сега, не можех да споделя с нея. С него трябваше да се справя сам.

— Нямам проблеми, мила — отвърнах й бавно. — Просто седя тук и си мисля колко приятно е да се измъкнеш от града.

Очите й се присвиха в усмивка. Изправи се и ме затегли след себе си.

— Тогава, дете на природата — смееше се тя, — не забравяй, че лятото свърши и можеш да настинеш, ако продължаваш да седиш така. По-добре влез вътре и докато ти правя кафе, можеш да ми разкажеш за вечерята с Пол и Едит.

Последвах я в дневната.

— И госпожа Скайлер беше с нас. Закарах ги на летището, после я върнах в хотела.

Тя ми хвърли дяволит поглед.

— Внимавай с тези вашингтонски вдовици, момчето ми — подкачи ме тя. — Те си похапват млади мъже като теб.

— Мъчно ми е за нея — започнах да се оправдавам, без да има нужда.

Тя продължи да ме дразни.

— Не я съжалявай толкова — обърна се и включи кафеварката. — Не забравяй, че имаш жена и две деца, за които трябва да се грижиш.

— Няма да забравя — отвърнах сериозно.

Нещо в гласа ми я накара да ме погледне и смехът в очите й изчезна. Приближи се към мен и ме погледна в лицето.

— Знам, че няма да забравиш, Брад — рече тя тихо. Устните й бързо докоснаха бузата ми. — Затова те обичам.

Събудих се от яркото утринно слънце, което заливаше спалнята. Загледах се разсеяно в тавана. Стаята ми изглеждаше някак странна, сякаш не бях на мястото си. Тогава осъзнах какво се бе случило. Бях в леглото на Мардж.

Обърнах бавно глава. Лицето й бе на възглавницата до моето, бе отворила очи и ме гледаше. Усмихна се.

И аз й се усмихнах.

Тя прошепна нещо.

Не я чух.

— Какво? — попитах я, а гласът ми наруши утринната тишина в стаята.

— Млад любовник — прошепна тя. — Почти бях забравила.

Започнах да си припомням нощта.

Тя ме прегърна през врата и притегли главата ми.

— Ти си чудесен мъж, Брад. — Почувствах дъха й в ухото си. — Знаеш ли?

Болка задуши гърлото ми. Не можех да говоря. Колко мъже са любили жените си, защото пламъкът у тях е бил запален от друга жена? И кое предателство е по-голямо? Истинското или въображаемото? Ръката й рошеше косата ми, гласът й шепнеше в ухото ми.

Качих се в колата до Джийни. Мардж ни гледаше от прага на отворената входна врата.

— Опитай да се прибереш рано, Брад — извика тя. — Татко ще дойде на вечеря.

— Ще се прибера рано — обещах аз. Татко идваше на вечеря всеки вторник.

Джийни запали двигателя и ние потеглихме по алеята. Завихме рязко край стълба на ъгъла и излязохме на улицата. Въздъхнах.

— Някой ден ще го отнесеш.

Тя ме погледна и се ухили.

— Спокойно, татко.

— Ти карай по-спокойно — посъветвах я аз.

Тя натисна спирачките и спря на светофара. Обърна се към мен.

— Помисли ли за онова, което ти казах?

— За кое? — попитах я, като нарочно се правех на завеян.

— За подаръка на мама за годишнината от сватбата — търпеливо ми припомни тя.

— О, разбира се — небрежно отвърнах аз.

Тя веднага се развълнува.

— О, тате? Наистина ли? Какво ще й подариш?

— Светна зелено — нарочно отминах въпроса й.

— По дяволите светофара, тате — тя потегли. — Какво й купи?

— Ще видиш. Когато го получи. Изненада е и аз няма да позволя да се раздрънкаш.

— Ще пазя тайна, тате. Честно — тонът й се понижи до заговорнически шепот.

— Обещаваш ли?

— Обещавам.

— Палто от визон.

— Божичко! Тате, това е страхотно!

— Махни крака си от газта, защото няма да има кой да й поднесе подаръка — рекох й бързо.

Тя пак скочи върху спирачките. Бяхме стигнали до училището. Отвори вратата, после размисли, наведе се през седалката и ме целуна по бузата.

— Тате, ти си върхът!

Наблюдавах я как изтича през улицата и после се прехвърлих зад волана. Нещо блесна на пода и привлече вниманието ми. Наведох се и го вдигнах.

Блестеше ярко на слънчевата светлина. Една тънка златна табакера. Обърнах я бавно в ръката си. В ъгъла й имаше малък монограм. Само една дума.

Елейн.