Харолд Робинс
Никога не ме напускай (25)

Двадесет и четвърта глава

Кажи нещо хубаво за някого и никой няма да те чуе. Наречи го посредствен, оплюй го, съобщи нещо скандално за него и целият град ще подеме мълвата. Само за три дни с Елейн станахме любима тема на всяка светска рубрика във вестниците от единия до другия край на страната. Снимките ни ни гледаха от всеки жълт вестник, който имаше място да ги отпечата.

За четири дни се превърнахме в най-голямата и най-нашумяла любовна авантюра в града. Доколкото познавах тукашните нрави, можеха да ни включат и в справочника за забележителностите на Ню Йорк. Виждаха ни на най-новите постановки, в най-добрите ресторанти. Главите се обръщаха след нас, когато минавахме, ченета се отпускаха, хората шепнеха, кикотът им ни следваше.

Тя обаче беше страхотна. Гледаше право пред себе си с високо вдигната глава. Дори и да чуваше какво се говори, с нищо не го показваше. Дори да се обиждаше, нито веднъж не го усетих. Колкото повече я гледах, толкова повече я харесвах.

Опитах се да обясня на Мардж какво правя, но след последната ни разправия тя не искаше да ме чуе. Дори Джийни ме гледаше накриво. И двете се държаха така, сякаш съм умрял. Дори баща ми не ми повярва.

Вестниците свършиха прекалено добра работа. Стигнаха до всеки, с изключение на този, за когото бяха предназначени. Всяка сутрин й задавах един и същ въпрос.

— Мат Брейди обади ли ти се?

И всяка сутрин отговорът бе:

— Не.

В сряда сутринта обаче, когато й позвъних, разбрах, че първият пробив е направен.

— Обади ми се леля Нора.

— Коя е тя?

В гласа й прозвуча изненада.

— Жената на чичо Матю.

— Не знаех, че е женен. Никога не съм чувал за нея.

— Няма как да си чувал — обясни тя. — Леля Нора е в инвалидна количка почти от четирийсет години. Много рядко излиза от къщи.

— Какво й се е случило? — попитах аз.

— Краката и бедрата й са били смазани в автомобилна катастрофа една година след женитбата им — отвърна тя. — Чичо Мат карал нова кола и тя се преобърнала. Той се отървал невредим, но тя била притисната под автомобила. Никога няма да си прости това.

— Добре е все пак да знаем, че и той изпитва човешки чувства — рекох безмилостно. — Бях започнал да се отчайвам, че няма да открия нищо човешко у него.

— Не злобей, Брад — укори ме тя. — Това е ужасно нещо. Тогава леля Нора е била младо момиче. На деветнайсет, струва ми се.

Не отвърнах веднага.

— И какво каза тя? — попитах я след малко.

— Смята, че не е лошо да я посетя — отвърна Елейн. — Била разстроена от онова, което прочела във вестниците.

— Чичо ти Мат коментирал ли е нещо? — поинтересувах се.

— Бил много ядосан на закуска, но казал, че вече ме е предупредил, и това било всичко. Затова решила да ме повика.

— Добре. Не отивай. Остави го да се пържи в собствения си сос.

Тя се поколеба.

— Брад, сигурен ли си, че не грешим? Не мога да разбера с какво ще ти помогне това.

— Не знам — отговорих. — Казах ти, че прицелът е далечен. Опитвам се да го извадя от кожата му и се надявам, че ще се поддаде.

— Добре, Брад — съгласи се Елейн. — Ще се обадя на леля Нора и ще й кажа.

— Имаме среща на обяд — припомних й.

— Знам. Не се ли чувстваш малко уморен от тази игра?

— Че кой играе? — усмихнах се на телефона.

Гласът й притихна.

— Казах — вече никога, Брад. Нали се разбрахме, помниш ли?

— Единственото, което знам, е, че съм с теб. Когато съм с теб, нищо друго няма значение. Бизнес, пари, Мат Брейди, нищо.

— Нищо ли, Брад? — гласът й питаше нежно. — А семейството ти?

Затворих очи. Поколебах се за миг.

— Не отговаряй, Брад — побърза да каже тя. — Не беше честно от моя страна.

Телефонът заглъхна в ръката ми и аз бавно затворих. Тя не очакваше от мен отговор. Замислих се дали не се плашеше от онова, което можех да й кажа. Иззвъня вътрешната линия. Натиснах копчето.

— Господин Робърт М. Ливай иска да те види — каза Мики.

Почти се бях отчаял, че няма да дойде. Трябваше да се досетя, че жена като неговата не би ме подвела — не и с това изражение, което бе изписано на лицето й, когато си тръгна.

— Покани го — обърнах се с лице към вратата.

Ако не ми бяха казали предварително кой е, никога нямаше да го свържа с онзи тип, когото видях в Уопингър фолс. Беше облякъл тъмносив костюм, бяла риза и червеникавокафява вратовръзка. Лицето му бе загоряло от слънцето и в ъгълчетата на кафявите му очи имаше ситни скосени бръчици. Изправих се.

На устните му имаше топла усмивка.

— Щях да дойда още в понеделник, но всичките ми костюми са ми станали доста широки — обясни той. — Трябваше да отида на шивач, за да ги стесня.

— Капиталовложенията могат и да не се възвърнат — рекох аз.

Той огледа бавно кабинета ми и накрая спря очи на мен. Извади цигара и я запали.

— Ще рискувам. В случай че предложението ви остава в сила — рече той.

Хареса ми. Беше умен и много приятен мъж. Но имаше нещо друго, което ми харесваше още повече, формата на устата и брадичката му издаваше почтеност. Можеш спокойно да спиш, без да се притесняваш, че си с гръб към него. Протегнах ръка.

— Добре дошъл в големия град, земеделецо.

Той се усмихна и пое ръката ми.

— Благодаря, шефе — отвърна той с най-добрия нюйоркски акцент, който някога бях чувал. — Добре си се обзавел тук.

Ръкостискането му бе силно, енергично. От момента, в който ръцете ни се докоснаха, знаех, че ще станем приятели. Мисля, че и той го разбра.

— Къде да си окача шапката? — попита той.

Беше мой ред да го изненадам. Натиснах копчето на бюрото си и в апарата се чу гласът на Мики.

— Да, шефе?

— Всичко ли е готово? — попитах.

— Всичко, шефе — усмивката се усещаше дори в гласа й.

Направих му знак да ме последва и ние тръгнахме по коридора към кабинета до моя. Спрях пред бившия кабинет на Криси и го изчаках. Посочих му вратата.

Той се вгледа в нея за момент, после се обърна към мен. Преглътна и накрая заговори.

— Моето име е вече на вратата.

Кимнах.

— Тук е, откакто се върнах онзи ден.

— Но… но откъде си знаел, че ще дойда? — успя да попита той.

— Бях започнал да се притеснявам — признах с усмивка. — Кабинетът изглежда толкова добре, че ми се искаше да го видиш, преди да съм фалирал.

Той повдигна шеговито вежда.

— Толкова ли е зле, а?

Задържах вратата отворена, за да мине.

— Доста. — Последвах го в кабинета. — Нашият общ приятел свърши доста добра работа. Всички печеливши карти са в него.

Той отиде зад бюрото си и седна. Видях как пръстите му леко докосват полираното дърво на бюрото. В тях имаше нещо почти ласкаво.

— Хилде чака долу в комбито — каза той. — Донесох всичките си документи за Брейди и случая с „Консолидейтид Стийл“. Реших, че могат да ни свършат работа.

— Добре, ще изпратя момчето да ги вземе.

Разочарование премина през лицето му. Долових го и веднага предложих.

— Мога да се обадя в гаража и да ги накарам да изпратят човек при колата — добавих. — Така тя ще може да се качи и да види кабинета.

Отидох до вратата.

— Ще ти дам време да свикнеш. Следобед ще свикам съвещание с всички служители и ще те представя на екипа. После ще седнем и ще решим какво ще предприемем.

Той се изправи зад бюрото.

— Благодаря ти, Брад — сериозно рече Робърт. — Не знам нищо за този бизнес, но се надявам да бъда в помощ.

— Самото ти присъствие тук вече е помощ. Не са много онези, които биха се качили на потъващ кораб.