Харолд Робинс
Никога не ме напускай (7)

Шеста глава

В осем часа, когато вече пиехме кафето, метрдотелът се приближи към масата.

— Колата ви е отвън, господин Роуан — съобщи ми той.

— Благодаря — отвърнах аз. Преди да тръгна, се бях обадил в гаража и бях поръчал да изпратят кола за осем часа. — Готови ли сме?

— Готови сме — отговори Пол.

Едит извади пудриерата си и оправи набързо грима си, а аз се обърнах към Елейн.

— Какво ще кажете да дойдете с нас до летището? — попитах я.

Тя поклати глава.

— По-добре е да си лягам. Уморена съм. Все пак благодаря за поканата, господин Роуан.

— О, Елейн, хайде — подкани я Едит. — Брад ще те върне в хотела в десет. Малко свеж въздух няма да ти навреди.

Елейн ме погледна — колебаеше се.

Кимнах.

— Можем да се върнем до десет.

— Добре — усмихна се тя, — идвам с вас.

По пътя двете жени седяха отзад, а ние с Пол на предната седалка. От време на време поглеждах в огледалото за обратно виждане и виждах, че ме наблюдава. Тя веднага отместваше очи, но когато погледнех отново, погледът ми срещаше нейния.

Споделих с Пол трудностите около сделката с Американския институт за стомана, а той ми разказа най-новите вашингтонски клюки. Пътуването мина бързо и ние стигнахме на летището в девет без десет. Паркирах колата и всички отидохме до изхода за самолета. Сбогувахме се и аз обещах да се погрижа Мардж да се обади на Едит на другия ден. После Пол и Едит изчезнаха през изхода, а ние с Елейн се върнахме в колата. Не говорехме. Държах вратата отворена, докато тя се качи безмълвно, после минах от другата страна и седнах зад волана. Протегнах се да запаля двигателя, но ръката й ме спря.

— Почакайте малко. Нека самолетът им излети.

Облегнах се на седалката и я погледнах. Тя гледаше през предното стъкло към самолета. Изглеждаше много самотна.

— Да не би нещо да не е наред? — побързах да разбера.

Тя поклати глава.

— Не, просто искам да се уверя, че ще излетят безопасно.

— Изглежда сте много привързана към тях? — Беше повече констатация, отколкото въпрос.

Тя кимна.

— Обичам ги — каза просто. — След всичко, което ми се случи, не знам как щях да се оправя, ако не бяха Пол и Едит.

Запалих цигара, когато ревът на самолетните двигатели разкъса нощния въздух. Мълчахме, докато звукът им заглъхна в тъмнината. Тя се обърна към мен.

Устните й се разтвориха в полуусмивка.

— Е, сега можем да тръгваме.

Не помръднах. Гледах лицето й, осветено от пламъка на цигарата ми. Кожата й бе като златисто кадифе, дълбоко в очите й проблясваха искри.

Тя също ме гледаше, усмивката изчезна от устните й.

— Изобщо не очаквах да ви видя отново — промълви тя.

— Аз също. Съжалявате ли?

Тя се замисли за миг.

— Нямам отговор на въпроса ви, Брад. Не знам какво точно чувствам.

— Аз знам какво чувствам — казах уверено.

— Това е различно — бързо отвърна тя. — Вие сте мъж. Вие усещате нещата по различен начин. Онова, което е важно за мъжа, няма никакво отношение към жената.

— Така ли? — попитах я. Изхвърлих цигарата през прозореца, сложих ръце на раменете й и я притеглих към себе си. Целунах я.

Устните й не помръднаха, макар да бяха неспокойни; не бяха студени, не бяха и топли; не отвърнаха на целувката ми, но въпреки това ме любеха.

Откъснах устни от нейните и я погледнах в лицето. Широко отворените й очи бяха вперени в мен.

— Мечтая да те целуна от първия миг, в който те видях.

Тя се оттегли на седалката си и извади цигара. Подадох й огънче. Тя дръпна дълбоко и облегна глава назад. Не гледаше към мен.

— Докато Дейвид беше жив, не бих погледнала друг мъж, нито пък той — друга жена.

Очите й бяха печални и замислени, когато се вгледах в тях. Не казах нищо.

— През войната — продължи тя, сякаш почти не съзнаваше присъствието ми — бяхме разделени твърде дълго. Знаеш какво представляваше тогава Вашингтон. Бил си там. Всеки гледаше да натрупа пари. Нищо друго нямаше значение. Повдигаше ми се от това.

Продължавах да я гледам безмълвно.

— И все още ме отвращава — изрече тя бавно. Погледна ме право в очите, а лицето й вече бе невъзмутимо.

Посрещнах погледа й спокойно. Очите ни се срещнаха и влязоха в беззвучна схватка.

— Продължаваш ли да обичаш съпруга си? — попитах я аз.

Клепките й се спуснаха и тя скри очите си от мен.

В гласа й прозираше стаена болка.

— Не е честно да ми задаваш този въпрос. Дейвид е мъртъв.

— Но ти не си — напомних й и бях жесток. — Вече не си дете, а зряла жена. Имаш нужди…

— Мъже? — прекъсна ме тя. — Секс? — Тя почти се изсмя. — Да не мислиш, че е толкова важно?

— Важна е любовта — отговорих й. — Всеки има нужда да обича и да бъде обичан.

Очите й отново се вгледаха в моите.

— Да не би да искаш да кажеш, че ме обичаш? — скептично попита тя.

Замислих се за момент.

— Не знам — отвърнах бавно. — Може би, не знам.

— Тогава какво се опитваш да ми кажеш, Брад? Защо не бъдеш честен с мен, със себе си и не ми кажеш какво всъщност искаш?

Загледах се в ръцете си, за да избегна магнетизма на погледа й.

— Сега знам само, че те желая. — Тя мълчеше и когато я погледнах, видях, че цигарата гори забравена в пръстите й. — От момента, в който те видях за пръв път, те пожелах. Не знам какво е, как стана и защо. Знам обаче, че те желая повече от всичко друго, което съм пожелавал през целия си живот. — Взех ръката й.

Лицето й продължаваше да е спокойно.

— Брад — промълви тя тихо.

Наведох лице и я целунах по устните. Този път те не бяха неподвижни, нито пък студени. Бяха меки, сладки и потръпващи. Ръцете ми я обгърнаха и ние се притиснахме, а целувката ни продължи, докато останахме без дъх.

Тя облегна глава върху ръката ми, която бях преметнал през седалката. Очите й ме гледаха нежно. Бяха пълни с обич, ласкави и топли.

— Брад — прошепна тя.

Бързо я целунах отново.

— Да, Елейн?

Устните й се раздвижиха леко под моите.

— Нека не бъдем като другите, Брад. Не прави нищо, за което после ще съжаляваш.

— Досега говориш само за мен. А ти? Какво искаш ти?

— Онова, което искам, не е важно за теб, Брад — отвърна тя тихо. — Ти можеш да загубиш повече, отколкото аз.

Не отговорих. Нямах какво да кажа.

Отново ме погледна в очите.

— Какво чувстваш към жена си, Брад? Обичаш ли я?

— Разбира се, че я обичам — отвърнах бързо. После, когато думите увиснаха неуместно във въздуха, добавих: — Не може да продължаваме да сме женени толкова дълго, колкото ние с нея, и да не изпитваме обич един към друг.

Тя заговори тихо, без озлобление.

— Тогава защо съм ти аз, Брад? Не си ли малко отегчен? Не търсиш ли нова авантюра? Ново завоевание?

Погледнах я.

— Не си справедлива. Вече казах — не знам. Не знам какво привлича така неудържимо мъжа и жената. Никога не съм обръщал голямо внимание на жените. Твърде зает съм. Знам само, че те желая, че ти ме привличаш с нещо, че аз те привличам с нещо, че никой от нас никога не е бил привличан така от някой друг. Не ме питай как съм го разбрал, защото не съм в състояние да ти отговоря. Не бих казал, че не мога да живея без теб, защото бих могъл. Мога да живея без каквото и да било, щом се налага. Това го знам. Животът е низ от разочарования, но хората ги преживяват, независимо колко са големи. Единственото, което знам сега, е, че не бих искал да живея без теб, ако не се наложи.

На устните й се появи лека усмивка.

— Ти си честен, Брад. Другите мъже ми предлагаха повече.

— Честността е единственият лукс, който нашето общество може да си позволи, и най-скъпият.

Тя извади още една цигара от плоската си златна табакера и я запали.

— Сега по-добре ме откарай до хотела, Брад. — В очите й се отразиха танцуващи златни пламъчета.

Безмълвно запалих колата. Мощният двигате замърка равномерно, изкарах на заден ход колата от паркинга и поех към града. По обратния път не промълвихме и дума.

Спрях пред хотела й и я погледнах.

— Ще те видя ли отново, Елейн?

Тя се загледа по-продължително в мен.

— Не знам, Брад. Не знам дали трябва.

— Страхуваш ли се от мен? — попитах я аз.

Тя поклати глава.

— Ти си странен човек, Брад. Не, не се страхувам от теб.

— Страхуваш ли се, че ще се влюбиш в мен? — попитах я.

— Не, не се страхувам да се влюбя в теб — отвърна тя направо. — Вече няма от какво да се страхувам. — Отвори вратата и слезе от колата. Застана и се загледа в мен. — Но ти помисли по-добре, Брад. Не си свободен и може би си търсиш белята.

— Това е мой проблем — бързо отговорих аз. — Ще се видим ли пак?

— Направи каквото ти казвам, Брад — рече тя нежно. — Помисли.

— И когато го направя, ако все още искам да те видя? — настоях аз.

Тя леко сви рамене.

— Не знам. Тогава ще видим. — Обърна се. — Лека нощ, Брад.

— Лека нощ, Елейн — стоях загледан след нея, докато влезе в хотела и се изгуби във фоайето, и едва тогава потеглих.