Харолд Робинс
Никога не ме напускай (27)

Двадесет и шеста глава

Трябваше да се досетя досега, но главата ми явно бе поразмътена. Бях като букмейкър, който се бе разорил, след като дълги години бе залагал на конни надбягвания. Приложили му нов трик и той се хванал, защото дори не предполагал, че в света на бизнеса са възможни кражби. Той действал толкова коректно, че преди да разбере, изгубил парите си и трябвало да се върне обратно на изходната точка, от която някога бил започнал. Всъщност това бях аз самият.

Бях допуснал да се увлека от външния блясък на големите компании. А те не бяха по-различни от останалите. Само дето криеха мръсотията си по-надълбоко и трябваше да риеш повече, за да стигнеш до нея.

— Можеш ли да го докажеш? — попитах, докато изтривах уискито от панталона си.

Той поклати глава.

— Никога не съм се задълбочавал дотолкова. По една случайност се натъкнах на него, но тъй като нямаше нищо общо с иска на правителството, не му обърнах внимание.

— Можело е да спаси работата ти. — Не разбирах защо не е използвал тези сведения досега.

Той ме гледаше, без да отмества поглед.

— Но нямаше да мога да запазя Хилде. — Извади цигара. — Спомних си всичко, когато видях Санди тук, в кабинета ти. Помислих си, че ти също си разбрал.

— А Санди? — попитах го. — Тя знае ли?

— Не — отговори той. — Никой не знае, освен родителите й. Доколкото знам, баща й е умрял. Само майка й би могла да докаже нашите твърдения, но се съмнявам, че ще иска да говори.

Запалих цигарата, която той продължаваше да държи в ръка. Вече напълно се бях събудил. Мислите в главата ми започнаха да се подреждат. Налях две питиета и му подадох едното.

— Нека почнем отначало — предложих му.

Той взе питието си и се настани на стола срещу мен.

— Преглеждах списъка на публичните акции на „Консолидейтид Стийл“. От 1912 година, когато бе прехвърлил акции на младата си жена, до 1925 година Мат Брейди нито е продавал, нито е прехвърлял други акции от своя дял. Само е прибавял нови. През двайсет и пета обаче прехвърлил петстотин акции на Джоузеф и Марта Воленцивич като попечители на Александра Воленцивич. Тези акции трябвало да останат под тяхно попечителство до неговата смърт и след това да бъдат прехвърлени на Александра. — Той отпи от питието си. — По онова време те стрували около петдесет хиляди долара. Днес стойността им е двойно по-голяма, затова естествено проявих любопитство. За пръв път Брейди даваше нещо. Направих някои проверки. Майката на Сандра е била прислужница в къщата на семейство Брейди в Питсбърг. От всичко, което успях да установя, стигнах до заключението, че тя приличала много на дъщеря си. — Той се усмихна. — Или по-точно обратното. Била е добре сложена, ако разбираш какво искам да кажа.

Кимнах. Разбирах какво иска да каже.

— Тогава Мат Брейди е бил около петдесетгодишен. Оженил се е късно и още преди да се почувства женен мъж, жена му пострадала в автомобилна катастрофа и станала пълен инвалид. Жена като Марта може да постави на изпитание всеки мъж, да не говорим за такъв, чиято жена е непълноценна. Можеш да си представиш какво се е случило.

Почти бе пресушил чашата си. Посегнах да я напълня отново, но той поклати глава в знак на отказ.

— Тя работила у семейство Брейди три години и после неочаквано напуснала. Съпругата на Брейди била изненадана от прибързаното й решение, но дала на Марта добро обезщетение. Три месеца по-късно в кабинета на Брейди в работно облекло се появил Джо Воленцивич. Какво са си говорили двамата, не знам. Били стари приятели, работили заедно преди много години в леярните. Знам само, че Джо е излязъл от кабинета на Брейди с чек за пет хиляди долара. От там се върнал вкъщи и се преоблякъл в единствения си приличен костюм. После отишъл в кметството и се срещнал с Марта. Оженили се същия следобед. След четирийсет дни се родила Сандра. На другия ден Брейди прехвърлил акциите.

Седях безмълвно, вперил поглед в чашата си. Едно не можех да отрека на Брейди — не беше скръндза. Плащаше си за господарските привилегии. Дори нещо повече — той обичаше Сандра по свой начин. Тя беше единственото му дете. Сега разбирам защо не искаше да я изпусне от очи. Извън бизнеса само тя може би му напомняше, че някога е бил мъж.

Сипах си още едно питие и отпих. Съдбата понякога си правеше странни шеги. Чувството за собственост, което караше Брейди да държи дъщеря си близо до себе си, бе породило омразата й към него. Замислих се дали знаеше какво тя изпитва към него — и ако знаеше, дали имаше някакво значение за него.

— Косвени доказателства, както казвате вие, адвокатите — отбелязах аз.

— Но са спечелили доста дела — усмихна се той.

Тогава взех решението си. Нямах друг изход. Трябваше да се опитам да го нокаутирам.

— Колко време ще ти трябва да извадиш копия на съответните документи? — попитах го.

— Няколко часа. Разполагам с някои от тях. Онези, които се отнасят до прехвърлянето на акциите. Другите ще трябва да намеря в Питсбърг.

Прекосих стаята и прибрах бутилката в шкафа за спиртните напитки.

— Намери ги. Ще се срещнем утре следобед в един часа в кабинета на Мат Брейди.

На лицето му се изписа странно изражение. Понечи да заговори, но се поколеба.

— Какво има? — попитах го. — Изплаши ли се?

Той поклати глава.

— Не за себе си. Вече съм го преживял. Но ти?

Около минута мълчах. Разбирах какво има предвид. Нямаше обаче друг начин. Накрая се усмихнах.

— Каква присъда дават в Пенсилвания за изнудване?

Когато ми отговаряше, лицето му бе безизразно.

— Не мога да ти кажа със сигурност.

— Провери и това, когато отидеш там. Не е зле да знам какво ще ми се случи, ако загубя.

Администраторът на рецепцията в „Тауърс“ ми се усмихна.

— Добър вечер, господин Роуан.

Погледнах часовника на стената зад него. Минаваше девет.

— Бихте ли известили госпожа Скайлер за мен, моля.

— Разбира се, господин Роуан — той вдигна телефона и се обади. След няколко секунди ме погледна. — Не отговаря, сър. — Хвърли поглед към ключовете зад себе си. Ключът й беше там. Обърна се към мен. — Трябва да е излязла, преди да застъпя.

Кимнах и протегнах ръка за ключа.

— Сигурно ще се върне всеки момент. Ще я почакам.

— Не е редно, сър — поколеба се той само докато видя банкнотата в ръката ми, после изведнъж гласът му се промени. — Предполагам обаче, че няма да има нищо против, щом разбере, че сте вие — довърши с усмивка той и размени ключа срещу пет долара.

Благодарих му и се качих в апартамента й. Влязох и светнах лампата. Оставих шапката и палтото си на един стол до вратата и си налях уиски с вода. Стаята бе топла, затова леко открехнах прозореца и седнах срещу него.

Шумът от улицата неясно достигаше до ушите ми, докато отпивах от питието си. Замислих се дали знае за Сандра. Вероятно не, защото иначе щеше отдавна да ми е казала. А всъщност откъде бях толкова сигурен? Все пак Мат Брейди беше нейна кръв и плът.

Към десет, когато си налях още едно питие, нея още я нямаше. Включих радиото и пак седнах. Бях уморен и очите ми пареха. Угасих светлината и останах на тъмно. Музиката бе тиха и успокояваща. Почувствах как нервите ми започват да се отпускат. Внимателно оставих питието на масата до мен и задрямах…

Някъде далече свиреха американския химн. Направих отчаян опит да отворя очи, но те бяха натежали от дрямка. Светнах лампата и светлината заля стаята. Музиката идваше от радиото. Станцията прекратяваше предаванията за тази нощ. Погледнах часовника си. Беше три часа.

Станах и загасих радиото. Не предполагах, че съм толкова уморен. Чудех се къде ли беше отишла. Някакво предчувствие ме накара да вляза в спалнята и да отворя гардероба.

Оказа се, че съм прав. Пътната й чанта я нямаше. Затворих гардероба и се върнах в другата стая, грабнах палтото и шапката си и излязох. Усещах особена болка, когато се спуснах надолу с асансьора. Поне можеше да изчака да й обясня. Хвърлих ключа на рецепцията и излязох навън да хвана такси.