Харолд Робинс
Никога не ме напускай (22)

Двадесет и първа глава

Бръсначът в стаята за гости беше тъп; налягането на водата на душа се менеше и аз не можах да смеся добре горещата и студената вода. Избърсах се в малкия пешкир за гости.

Глътнах корема си, обвих, доколкото успях малкия пешкир около бедрата си и тръгнах по коридора към нашата спалня. Стаята беше празна и дрехите ми не бяха проснати на леглото, както обикновено.

Тършувах из чекмеджетата и гардеробите, докато открия дрехи, които смятах, че си подхождат. Облякох се набързо и тръгнах надолу по стълбите.

Влязох в кухнята да закуся. Портокаловият ми сок не беше на масата, а безредно разхвърляните страници на вестника лежаха пред стола на Мардж. Вдигнах ги и седнах. Вече обръщах на финансовата страница, когато едно съобщение привлече погледа ми към колонката за светски клюки.

„Госпожа Хортънс (Елейн) Скайлер, племенница на Матю Брейди, стоманодобивния магнат, и известна фигура от вашингтонското общество, накрая изпълзя от черупката си след ужасната трагедия, която преживя миналата година. Може би си спомняте как за няколко седмици тя загуби трагично след боледуване от полиомиелит съпруга и двете си деца. Зърнахме я да обядва в «Колъни» с привлекателен солиден мъж. След проверката се оказа, че това е Брад Роуан, изтъкнат съветник по връзките с обществеността, за когото се знае, че й помага в кампанията за борба с полиомиелита. Ако оживеното и усмихнато лице на Елейн означава нещо, можем да сме сигурни, че работата не е единственото, което ги свързва…“

Вестникът бе прегънат точно на това съобщение, тъй че със сигурност да го забележа. Ядосах се. Би трябвало да захвърля вестника в боклука, днес денят не бе добър за мен. Обърнах на финансовата страница. Там се мъдреше малко заглавие:

КРИСТОФЪР ПРОКТЪР БЕ НАЗНАЧЕН ЗА СПЕЦИАЛЕН СЪВЕТНИК ЗА ВРЪЗКИТЕ С ОБЩЕСТВЕНОСТТА НА МАТЮ БРЕЙДИ В „КОНСОЛИДЕЙТИД СТИЙЛ“

Хвърлих вестника на пода. Къде беше портокаловият ми сок?

— Мардж! — извиках.

Кухненската врата се отвори. Оттам надзърна тъмното лице на Сали.

— Не съм чула, че сте слязъл, господин Роуан.

— Къде е госпожа Роуан? — попитах аз.

— Излезе — отвърна Сали. — Ще ви донеса сока. — Тя изчезна в кухнята.

Докато чаках сока, дойде Джийни. На лицето й имаше палава усмивка.

— Ако бързаш, татко, ще ти позволя да ме закараш до училище.

Цялото ми търпение се изчерпи.

— Защо не се качиш на автобуса като другите деца? — сопнах й се аз. — Да не би да си нещо повече от тях?

Усмивката изчезна от лицето й. Тя ме погледна за миг, на лицето й се изписа обида. Имаше нещо в изражението й, което ми напомни времето, когато беше бебе. Без да каже дума, тя се завъртя и излезе от кухнята.

След секунда вече бях скочил на крака и тръгнах след нея. Чух входната врата да се затръшва. Отидох и я отворих. Тя бързаше по алеята.

— Джийни! — извиках след нея.

Тя не се обърна, усили крачка и изчезна зад голямата ограда от жив плет около моравата.

Затворих вратата и бавно се върнах в кухнята. Портокаловият ми сок бе вече на масата. Разсеяно го взех и отпих от него. Тази сутрин вкусът му не бе толкова приятен. Тази сутрин нищо не беше наред.

Сали влезе, от златистожълтите яйца се вдигаше пара, маслото се топеше върху препечената филия, а беконът бе кафеникав и хрупкав. Тя остави всичко пред мен и наля кафе в чашата ми.

Загледах се в чинията. Спомних си какво обичах да казвам — яйцата за закуска правят всеки ден да прилича на неделя. Все пак какво се бе случило с мен? Отместих стола си от масата и станах.

Сали ме гледаше озадачена.

— Не се ли чувствате добре, господин Роуан? — В тона й се усещаше загриженост.

Загледах се в нея, преди да й отговоря. Къщата изглеждаше странно студена и празна. Сякаш цялата любов си бе отишла от нея.

— Не съм гладен — казах и излязох от кухнята.

Преди обед времето се влачеше. В кабинета бе тихо; за цялата сутрин имах не повече от четири телефонни разговора. Беше станало почти време за обед, когато позвъни Елейн.

Гласът й бе дрезгав:

— По гласа не изглеждаш добре. Спал ли си тази нощ?

— Спах — отвърнах. Не исках да затвори. — А ти?

— Бях изтощена — каза ми. — Видя ли съобщението във вестника тази сутрин?

— Видях го.

— Жена ти видя ли го?

— Предполагам. — Изсмях се рязко. — Не съм я виждал тази сутрин.

— Чичо Мат също го е видял. Обади ми се. Беше много ядосан. Каза ми да не се срещам с теб и че ти си само един авантюрист.

Това предизвика интереса ми.

— А ти какво му каза?

— Че ще се срещам, с когото си поискам — бързо отвърна тя. — Какво мислиш, че бих могла да му отговоря?

Не обърнах внимание на предизвикателството в гласа й. Хрумна ми нещо.

— Казваш, че беше кисел, а?

— Да. Никога не съм го чувала толкова ядосан.

Добре — засмях се. — Ще му дам възможност да се ядоса още повече. Когато разбере, че сме в любовна връзка.

Тонът й стана умолителен.

— Брад, моля те. Казах ти, че всичко свърши. Не мога да живея така.

— Това ще е за пред вестниците. Ще ми се чичо ти да се вбеси дотам, че да започне да действа. Може и да допусне грешка.

Чух как си пое дъх.

— Не мога да направя това — отказа тя, — винаги е бил толкова добър с мен.

— Добре — придадох на гласа си приглушен и дрезгав тон.

— Брад, моля те, опитай се да ме разбереш…

Аз я прекъснах.

— Единственото, което знам, е, че и ти ме изоставяш. — Този път придадох фалшиво разбиране в гласа си. — Всичко е наред, мила. Не те обвинявам.

Почти усещах как се колебае. Мълчах. След секунда тя заговори.

— Добре, Брад. Какво искаш да направя?

Не допуснах чувството на триумф да проличи в гласа ми и започнах да й обяснявам:

— Извади най-хубавата си рокля. Днес следобед ще дадеш коктейл за представители на печата, за да ги информираш за благотворителната си кампания.

Тя бе изумена.

— И това ли? Но това е толкова евтино. Да се възползваш от това ужасно…

Не я оставих да довърши.

— То няма да попречи на благотворителността ти и ще ми помогне. Ще ти се обадя, щом уредя всичко.

Затворих слушалката и почаках малко; за да я вдигна след миг отново.

— Госпожа Скайлер дава коктейл в „Сторк“ днес следобед в пет часа за представители на печата във връзка с кампанията си за борба с полиомиелита — съобщих на Мики. — Погрижи се всичко да е наред. Искам да доведат всеки един добър журналист в града заедно с фотографа му.

Готвех се да затворя, когато промених решението си.

— Нека и нашият фотограф отрази коктейла. И действай бързо. Искам сутрешните вестници и информационните агенции да не пропуснат събитието.

— Добре, шефе. — Гласът на Мики изпращя в слушалката. Чух позвъняване по телефона. После тя се обади отново.

— Пол се обажда.

Натиснах копчето за телефона.

— Пол? Намери ли онзи глупак?

— Да — отвърна той. — Млад човек на име Ливай.

— Познаваш ли го? — попитах.

— Не — отговори Пол. — Напуснал е и е започнал частна практика в Уопингър фолс, щат Ню Йорк.

— Уопингър фолс? — Изненадах се. Нещо ме усъмни. — Не е ли странно? — Обикновено когато тези момченца бяха опитали вкуса на хубавия живот, не се връщаха на село. Като правило заемаха някое топло местенце в големите компании.

— Не успях да открия някой, който да знае нещо повече за него — продължи Пол. — Навремето са го смятали за едно от най-перспективните момчета във факултета. Почетен студент на Юридическия факултет на Харвардския университет и тъй нататък. Специализирал антитръстово законодателство. Това е бил първият му голям случай.

— Защо не е довел делото докрай? — поинтересувах се.

— Не знам. Вероятно такава е била политиката на министерството.

— Как е първото му име?

— Робърт М. Ливай. — Пол бе изненадан. — Да не би да предприемеш нещо?

— Плюя срещу вятъра и се надявам той да обърне посоката си към лицето на Мат Брейди.

Затворих и пак натиснах копчето. Мики се обади. Погледнах часовника на бюрото си. Един и петнайсет.

— Намери къде е Уопингър фолс, щат Ню Йорк, и как се стига дотам. Обади се в гаража и им кажи да подготвят колата ми. После позвъни вкъщи и помоли Мардж да ми изпрати тъмносиния костюм и пълен комплект за преобличане в кабинета. Кажи й, че ще й обясня по-късно.

Излапах един сандвич, преди да взема колата. Не знам дали беше от вълнение или от сандвича, но стомахът ми се върза на фльонга. Каквато и да беше причината обаче, беше по-добре от чувството, че затъвам, което ме бе обхванало през последните няколко дни.