Харолд Робинс
Никога не ме напускай (18)

Седемнадесета глава

Прибрах се вкъщи за вечеря на края на силите си. Мардж ме погледна и ме заведе в дневната.

— По-добре изпий един коктейл, преди да вечеряш — бързо каза тя. — Направо си капнал.

Отпуснах се във фотьойла и я погледнах. Сякаш бях отсъствал дълго време. В очите й се четеше загриженост, но тя не каза дума, докато не отпих от питието.

— Какво става, Брад? — попита ме тя.

Облегнах изнурено глава на облегалката на фотьойла. Затворих очи.

— Имам неприятности. Брейди не хареса как говоря и сега иска да ме скалпира.

— Нима е толкова зле? — попита тя.

Погледнах я.

— Доста. Днес изгубих осем от най-добрите си клиенти.

В очите й видях облекчение. Приседна отстрани на фотьойла.

— И това ли е всичко? — попита тя.

Погледнах я отново, бях объркан. Ние се разорявахме, а това не беше важно за нея.

— Това малко ли е? — попитах я. — Нищо по-лошо не би могло да ни се случи.

Тя ми се усмихна.

— Може — спокойно каза тя. — Много по-лошо. И си мислех, че то вече се случва.

Не я разбирах.

— Какво например?

Тя взе ръката ми.

— Мога да те изгубя — отговори ми тя сериозно. — И мислех, че ще те загубя. Държеше се толкова странно. Сега обаче знам, че е било само бизнес. Откакто започна тази работа със стоманата, не си същият. — Не отговорих. — Ето защо си бил толкова разстроен и не се прибра вкъщи снощи. Нали?

Кимнах, не смеех да проговоря. Гласът ми можеше да ме издаде.

— Бедният, умореният ми — каза тя нежно и притисна устни към бузата ми…

Джийни имаше среща и затова вечеряхме сами. Докато се хранихме, аз й разказах какво се бе случило през деня. Гледаше ме сериозно, докато говорех.

— Какво ще правиш сега? — попита ме, щом свърших.

— Не знам — отвърнах. — Ще трябва да изчакам и да видя какво ще стане утре. Всичко зависи от това, колко поръчки са ми останали, дали агенцията може да продължи да работи. На всяка цена. Във всеки случай ще трябва скоро да огранича дейността си. Не можем да си позволим персонал в сегашния му вид.

— Ще трябва ли да освободиш хора? — попита тя.

— Нищо друго не ми остава — отговорих.

Тя замълча за момент.

— Какъв срам. — Тя бе смутена.

Знаех за какво мисли.

— За тях няма да е толкова зле, скъпа. Няма да е както при уволняването ми по време на депресията. Сега има много работни места. Но е жалко да разтуриш екип като този. Дълго време го изграждах.

— А какво казва Крис? — попита Мардж.

Знам, че тя имаше високо мнение за него. Вдигнах рамене.

— Не знам какво мисли — отвърнах й. — Не съм го виждал цял ден. Излязъл е рано сутринта.

— Странно. Знае ли изобщо какво става?

— Нямам представа. Но ми се струва, че знае. — Разказах й за подозренията си.

— Не мога да повярвам! — възкликна ужасено тя.

Усмихнах й се.

— Амбицията е лош съветник. Тя кара човека да върши различни неща. Някои от тях не са добронамерени спрямо другите. Това е едно от изпитанията, на които ни подлага обществото.

— Не и Крис! Ти си направил толкова много за него.

— Така ли? Виж нещата от неговата гледна точка. Той е този, който е направил толкова много за мен. Сега просто иска своя дял.

— Не мога да повярвам, че Крис би постъпил така — настояваше Мардж.

Отместих стола си от масата и станах.

— Дано да си права, мила. Най-много от всичко на света ми се иска да съм сбъркал.

Чух рязък звук от спирачки на кола в алеята.

— Кой ли идва? — зачудих се.

— Вероятно Джийни се връща от среща — отговори Мардж.

На вратата се позвъни. Мардж се изправи. Направих й знак да седне.

— Изпий си кафето. Ще видя кой е.

Отворих вратата. Беше Пол Реми. За миг го погледнах втрещен.

— Пол! Какво правиш тук?

— Трябва да говоря с теб. — Той влезе в преддверието. — Да не си се побъркал? Какво искаш да направиш, да се разориш ли?

Поех шапката и палтото му и ги закачих в гардероба.

— Тъкмо пием кафе — избегнах въпроса му. — Влизай и сядай с нас.

Той ме последва в трапезарията. След като поздрави Мардж, Пол се обърна към мен.

— Какво чувам, че водиш война с Мат Брейди? — направо попита той.

— Не водя война с него — рекох тихо. — Просто отказах работата, която той ми предложи, това е всичко.

— Чух нещо съвсем друго — възрази сърдито той. — Разбрах, че си го изхвърлил от кабинета си.

— Пол, познаваш ме добре. Просто не искам да работя при него. Дойде в кабинета ми и аз не пожелах да го приема. Бях зает.

Пол ме погледна, направо зяпна от учудване. Накрая се окопити.

— Не желаеш да го приемеш — саркастично пророни той. — Един от петимата най-влиятелни бизнесмени в страната, а ти не желаеш да го приемеш. Трябва да си се побъркал. Не ти ли е ясно, че до утре той ще приключи с бизнеса ти? Ума ли си загуби, Брад?

— Закъснял си, Пол. Днес той свърши доста добра работа. Загубих почти шейсет и пет на сто от сделките си.

Пол подсвирна.

— Доста бързо, а?

Кимнах.

— Как разбра? — попитах го.

— Пиърсън знае, че съм ти приятел. Обади се да ми каже какво му е поръчано. Казах му, че не знам нищо. Единственото, което ми е известно, е, че твоята фирма е била вероятен кандидат за рекламната кампания на стоманодобивната промишленост.

Новините се разпространяваха бързо. Облегнах се за миг на стола си. Те бяха прави. Кой бях аз, че да воювам с Мат Брейди? Все едно муха да убие слон.

Той ме погледна.

— Какво всъщност стана?

— Брейди искаше да се откажа от рекламната кампания за стоманодобивната промишленост и да отида на работа при него. Казах му, че не желая да работя за никого — обясних с унил глас.

Умората ме надви и аз притворих очи. За пръв път през този ден тя се появи пред мен. Елейн. Не можех да го споделя с никого. Ако промълвях и дума, щеше да стане по-лошо. Мат Брейди щеше да научи истината и тогава нищо не можеше да го спре.

Пол говореше. Опитваше се да намери някакъв изход за мен. Но нищо от това, което казваше, нямаше смисъл и той го признаваше. След малко млъкна и сега всички мълчахме унило край масата.

Изведнъж той щракна с пръсти.

— Измислих го! — извика той. — Елейн Скайлер!

Ококорих очи веднага.

— Какво тя? — попитах.

— Тя е любимата племенница на Мат Брейди. Ще я помоля да му каже колко много правиш за нея.

Поклатих глава.

— Не. Не искам никой да ми помага, ще се оправям сам.

— Не бъди глупак, Брад. Тя върти стареца на пръста си.

— Не давам и пукната пара какво може да направи тя! — Аз се изправих. — Това е моя работа и на Мат Брейди. Няма нищо общо с нея и аз не искам да тичам, плачейки, след него, скрит зад полата й.

— Но Брад — обади се Мардж, — правиш толкова много за нея. Винаги си казвал: „Едната ръка мие другата.“

— Не и този път. Не искам да я намесвам в това.

— Но защо, Брад? — укори ме нежно Мардж. — Толкова много е заложено на карта. Тя ще се радва да ти помогне. Ти каза, че си я харесал, че и тя също те харесва.

— Така е, Брад — добави Пол. — Едит ми каза, че Елейн никога толкова не е харесвала някой друг.

Погледнах ги за секунда. Опитах се да заговоря, но не можах. Думите заседнаха в гърлото ми. Една смахната мисъл мина през ума ми. Какво ми беше казала тя за последен път по телефона? Или пък й го бях казал аз? Не помнех.

Сякаш никога не сме се срещали. Какви глупаци бяхме. До каква степен човек може да греши? Изведнъж възвърнах гласа си:

— Не! — изкрещях и излязох обезумял от стаята.