Харолд Робинс
Никога не ме напускай (15)

Четиринадесета глава

Гледах как светлините на пистата бягат срещу мен. Почувствах как самолетът докосна земята, първо леко, сякаш изпробваше дали може да ни издържи, после с все сила, а светлините ни поеха в прегръдката си.

— Продължавам да мисля, че е глупаво — обърнах се към Елейн.

Тя отмести глава от прозореца и ме погледна.

— Не е по-глупаво от отказа ти да се видиш с чичо Мат тази вечер. Може би щяхте да се погодите.

Това ме раздразни. Бях й разказал всичко, с изключение на едно. Не споменах, че бе получавал сведения за мен до момента, в който се бяхме регистрирали в хотела. Не исках да я разстройвам.

— Казах ти вече — отговорих й сопнато. — Не искам да работя за него. Харесва ми да работя за себе си.

Самолетът спря и аз разкопчах колана си. Наведох се и й помогнах.

— Сигурна съм, че трябваше да предприемеш нещо — настоя тя упорито. — Можех да дойда с теб и да помогна. Но ти с твоята гордост — не искаш да се възползваш от предимството, че ме познаваш.

Ядосах се още повече, защото не можех да й кажа истинската причина, поради която не смеех да я заведа с мен у Брейди. След онова донесение само трябваше да я види с мен и аз със сигурност щях да съм вече мъртъв. Не отговорих, просто я изчаках да се изправи.

— Поне можеше да се обадиш и да му кажеш, че няма да отидеш — продължи тя.

Вбесих се. Отвърнах яростно:

— Пукната пара не давам какво може да си помисли.

Слязохме на пистата, взех чантите и безмълвно се насочих към таксиметровата колонка. Крачех ядосан, с очи вперени в краката си.

Изведнъж тя започна да се смее. Обърнах се и я погледнах озадачен.

— На какво се смееш? — попитах я.

— На теб — тя се усмихваше широко. — Приличаш ми на малко момче, излъгано от всички.

Без да искам, се усмихнах. Беше права. Всичко тръгна наопаки, откакто й казах, че чичо й искаше да ида на вечеря у тях и че аз нямаше да отида. После исках да прекараме нощта там, но тя настоя да се върнем в Ню Йорк. Хванахме самолета в девет часа и прекарахме целия полет в спор дали е трябвало да отида при чичо й или не.

— Така ми харесваш повече — похвали ме тя. — Това е първата усмивка, която виждам на лицето ти тази вечер. Ако ще ходиш утре сутринта на работа, по-добре е да си свеж, отколкото скапан от тежък полет. Ще сме по-добре при мен в „Тауърс“.

— Добре — промърморих и махнах на едно такси.

Колата се придвижи напред и спря при нас. Отворих вратата и хвърлих чантите вътре, след което последвах Елейн в таксито.

— „Тауърс“, шофьор.

Тъкмо се облегнах на седалката и се готвех да си запаля цигара, когато ме сепна гласът на шофьора.

— Много хубаво, Бърнард, да не можеш да познаеш таксито на баща си.

— Татко!

Той ми се усмихна на светлината на кибритената клечка. Колата потегли и взе рязко завоя на път за изхода.

— За бога, татко! — извиках аз. — Внимавай как караш.

Видях как поклати тъжно глава.

— Печална нощ, сине, печална. — Смехът отекна дълбоко в гърлото му. — Когато беше момче, познаваше колата ми през шест пресечки, а сега…

— Стига, татко. — Започнах да се смея. — Никога не съм познавал колата ти, само лудото ти каране. Някой ден ще те вразумят. И тогава — бам, край на занаята.

Той спря на светофара и погледна в огледалото.

— Говорих днес следобед с Мардж. Каза ми, че си в Питсбърг и не знае дали ще се върнеш тази вечер или утре. Ставало дума за голяма сделка, ми каза.

Видях, че погледът му се насочва към Елейн. Усмихнах се вътрешно, колата отново потегли. Татко беше истински шофьор на такси. Винаги готов да си помисли най-лошото за човека. С учудване открих, че не съм изключен от подозренията му.

— Наистина бе голяма, татко. Но както в старата история за голямата риба, ми се изплъзна.

Баща ми трудно можеше да бъде баламосан.

— А дамата? Делова приятелка несъмнено? — попита сухо той.

Това обясняваше всичко. Той не знаеше, че съм казал на Мардж, че няма да се прибера до утре, защото бе говорил с нея следобед, а аз й се бях обадил вечерта. Трябваше да разбера това веднага, защото колата му не дойде откъм паркинга с другите таксита, а отстрани, където се бе изтеглил, за да чака.

— Казах ти да останем там — напомних й с горчивина.

Гласът й бе унил.

— Вече няма значение.

Погледнах я. Сенките на болката отново се бяха върнали в очите й и аз можех да усетя страданието й вътре в себе си. Някаква болка започна да пулсира в сърцето ми. Мълчахме. Виждах само как мъката пуска тънката си паяжина по лицето й. Вратите на асансьора се отвориха и тя се насочи към тях.

Подадох й чантата.

— Ще ти се обадя по-късно — обещах безпомощно.

Очите й бяха влажни. Тя кимна, без да говори.

— Лека нощ, скъпа — казах, когато вратите се затваряха.

Върнах се през фоайето обратно в таксито.

— Готови сме, татко — кимнах уморено и се отпуснах на седалката.

Докато не излязохме от града на шосето, той не промълви нито дума. После ме погледна в огледалото.

— Много хубава жена, Бърнард.

Кимнах.

— Да, татко.

— Откъде я познаваш?

Без да бързам, му разказах всичко за нея и как се бяхме запознали. Когато свърших, той поклати тъжно глава.

— Абсолютно безобразие.

С чувство на облекчение установих, че колата завива по нашата алея и спира. Не исках да разговаряме повече за това. Погледнах часовника си. Минаваше полунощ.

— Остани да спиш тук, татко. Късно е да се връщаш вкъщи.

Както винаги, баща ми прояви независимост.

— Глупости, Бърнард. Нощта едва започва. Тепърва ще печеля добри пари.

Както винаги, трябваше да го подмамя с нещо.

— Остани, татко — помолих го. — Така утре ще можем да тръгнем заедно. Знаеш колко мразя влака.

Когато ме видя, Мардж се изненада, а аз й обясних, че в последната минута срещата е била отложена и затова съм решил да се прибера вкъщи. Джийни също слезе и всички пихме кафе в кухнята. Сещам се, че споменах за срещата ми с Елейн на връщане в самолета и забелязах подозрителния поглед на баща ми, но той бързо премина, щом им разказах за предложението на Мат Брейди.

Вече бе станало един и половина, когато свършихме, и аптеката три пресечки по-надолу бе затворена, затова нямаше как да се обадя на Елейн и си легнах.

Бях неспокоен, не можех да заспя. Мятах се и се въртях непрекъснато. По някое време през нощта Мардж протегна ръка и ме докосна по рамото.

— Нещо не е наред ли, Брад? — Гласът й бе нежен като нощта.

— Не — отвърнах кратко. — Превъзбуден съм, предполагам.

— Твърде голяма сделка — прошепна тя. Чух шум от чаршафи и тя дойде в моето легло. Ръцете й обгърнаха врата ми и притиснаха главата ми към гърдите й.

— Спи, мили, почивай — занарежда тя монотонно, сякаш бях дете.

Отначало бях стегнат и напрегнат като навита пружина, но после всичко бавно се отпусна в мен, докато слушах тихото й, равномерно дишане и усещах как топлината на тялото й преминава в моето. Затворих очи и заспах.

Обадих се на Елейн веднага щом отидох на работа сутринта. Отговорът на телефонистката не ме изненада. Не знам как, но по някакъв начин бях разбрал какво ще стане още в момента, в който тя влезе в асансьора предишната нощ. И въпреки това не исках да повярвам.

— Какво? — попитах глупаво, сякаш не чувах.

Гласът на телефонистката бе по-ясен отвсякога.

Когато той стигна до мен през слушалката с ужасяващата си недвусмисленост, в него се усещаше професионалното раздразнение от един досаден безделник:

— Госпожа Скайлер плати сметката си и напусна тази сутрин.