Харолд Робинс
Никога не ме напускай (13)

Дванадесета глава

Минахме през голямата стоманена врата и аз се насочих към входа на сградата. Ръката й леко докосна моята.

— Оттук — поведе ме тя.

Последвах я зад ъгъла на сградата. Там, скрита в арка от жив плет, имаше врата. Тя извади ключ от чантата си и я отвори.

— Личният вход на Мат Брейди! — възкликна тя.

Озовахме се в малък коридор. На няколко метра от вратата имаше асансьор. Тя натисна копчето и вратата му се отвори. Влязохме вътре и тя се обърна усмихната към мен.

— Частният асансьор на Мат Брейди. — Усетих, че асансьорът започна да се изкачва. Тя продължаваше да ми се усмихва.

Не можех да пренебрегна такава покана. Притеглих я към себе си. Очите й бяха широко отворени, докато ръцете й обгръщаха врата ми и устните й се разтваряха под моите. Оказах се прав. Това сладурче бе направено да издържа на дълги разстояния. Не ме пусна дори когато вратата се отвори.

Накрая реши да си поеме дъх. Очите й блестяха.

— Харесваш ми — рече тя.

Успях да се усмихна. Трябваше да играя без рискове.

— Ти си моят тип — продължи тя. — Разбрах го в мига, в който го накара да дойде и да те измъкне от тоалетната.

Не казах и дума.

— По дяволите! — изруга тя, като продължаваше да ме гледа.

Това ме изненада.

— Защо? — попитах я.

Вместо да ми обясни, тя се обърна и излезе от асансьора. Последвах я в кабинета на Мат Брейди. Тя заобиколи бюрото му и извади ключ от чантата си. Поколеба се за момент, после отвори бюрото и извади оттам досието ми.

— Аз съм глупачка. — Досието все още беше в ръката й. — Ти може и да ме проверяваш.

Не отговорих, просто стоях и я гледах. Мина малко време; после, без да го погледне, тя ми връчи досието. За втори път през последните няколко секунди ме изненада.

— Дори няма да го погледнеш? — попитах я.

Тя мина край мен, отиде до вратата на своята стая и я отвори. Стоеше на прага и ме гледаше.

— Не. Знам, че си женен, но това няма значение за мен. Ако принадлежиш обаче на друго момиче, не искам да знам името й.

Вратата се затвори след нея и аз отидох до прозореца заради светлината. Мислено свалих шапка на Мат Брейди. Може и да не е имал много време, но почти нищо не липсваше. Целият ми живот бе описан на тези няколко листа хартия. Внимателно преглеждах текста за името й.

Нямаше за какво да се безпокоя. В досието просто се казваше, че съм бил придружен от жена, която е прекарала нощта в апартамента ми, и че следвайки инструкциите, те прекъсват по-нататъшното си наблюдение. Пъхнах листовете в бюрото му и запалих цигара.

Имах време, колкото да дръпна веднъж, и вратата се отвори.

— Е? — поинтересува се тя.

— Прочетох ги — отвърнах и посочих листовете.

— Всичко ли е наред? — Тя влезе в стаята и затвори вратата след себе си.

— Да — отговорих и изведнъж се почувствах глупаво. Приближих се към нея. — Не знам как да ти благодаря — добавих непохватно.

Тя не отговори.

Запътих се към асансьора.

— Май е по-добре да си тръгвам.

— Сега не можеш да си тръгнеш. Ще те забележат. Ще видят сигнала на асансьора на контролното табло във фоайето и ще дойдат да проверят.

Спрях.

— А как мога да се измъкна оттук?

Странна усмивка се появи на устните й.

— Ще трябва да ме изчакаш. Тръгвам си към пет и петнайсет, когато движението по пътищата намалее.

Погледнах си часовника. Беше почти четири часа. Тя продължаваше да ме наблюдава с усмивка на уста.

— Седни и почакай. Ще ти направя едно питие.

Прекосих стаяха до големия диван и се отпуснах на него.

— Мога да изпия едно.

Следях движенията й из кабинета, докато правеше питието. Ледените кубчета приятно почукваха, когато ми подаде чашата. Отпих с облекчение.

Тя седна на креслото срещу мен.

— Какво ще правиш сега, Брад? — попита ме тя.

Отпих отново.

— Ще се върна в Ню Йорк и ще забравя за всичко това — отговорих.

— Няма да е толкова лесно. Мат Брейди няма да те остави на мира.

Усмихнах й се.

— Не се усмихвай — рече тя сериозно. — Когато се върнеш в хотела, ще намериш покана за вечеря у дома му днес.

— Няма да отида.

— Ще отидеш — каза тя. — Докато се върнеш в хотела си, ще си премислил. Ще си припомниш за парите, за които ти е говорил, ще се сетиш за всичко, което можеш да направиш с тях, и всичко, което те могат да направят за теб. — Тя отпи от питието си. — Ще отидеш.

— Ти знаеш всички отговори. — Не откъсвах поглед от нея.

Тя сведе очи.

— Не е така — отговори Сандра. — Но съм виждала това да се случва. Ще те хване. За него парите не са нищо. Ще ги трупа пред теб, докато главата ти се замае. Ще ти говори спокойно и ще те убеждава колко си велик и колко важен ще станеш един ден. Ще гледаш как купчината чипове нараства на масата пред теб, докато очите ти изхвръкнат. Тогава ще ги побутне към теб и те ще са твои.

Оставих питието на масичката за кафе пред себе си.

— Защо ми разказваш всичко това? — попитах я.

Тя остави питието си до моето.

— Виждала съм много големи и важни хора да пълзят в краката на Мат Брейди. Повдигаше ми се от техния страх. — Гласът й заглъхна и очите й се впериха в лицето ми.

— Е? — попитах я тихо.

— Ти си голям, силен и наперен. И около теб не подушвам страх. Ти не беше толкова изплашен, че да не можеш да ме видиш и да ме вземеш за част от обзавеждането. Видях как ме погледна.

— Как те погледнах? — поинтересувах се аз.

Тя се изправи и се изпъна. После бавно заобиколи масичката за кафе и тръгна към мен. Наблюдавах я, очите ми следяха движението й. Тя спря съвсем близо до мен и ме погледна.

— Точно както ме гледаш сега.

Замълчах. Седях, без да помръдна.

На устните й заигра странна усмивка.

— Знам, че не си за мен. Знам, че принадлежиш на друга жена. Ти знаеш коя е. Разбрах го, когато ме целуна. Но това няма значение. За теб аз не съм секретарката на Мат Брейди, нито пък мебел в кабинета му. Аз съм човешко същество, самостоятелна личност, жена. Ето така ме погледна.

Не пророних нито дума. Единственото стойностно нещо на този свят е, че всеки от нас е личност, а не винтче в машината. Никой не е по-добър от другия заради положението си в обществото или заради богатството си, всеки е значим заради това, което носи в себе си.

Посегнах към питието си, но ръката й хвана моята и я спря. Погледнах я, очите ни се срещнаха и не можаха да се отделят едни от други.

Пулсът в слепоочието ми се усили. Не знам какво ме накара да спра. Тя ми предлагаше всичко, което един мъж може да желае от една жена — освен едно. Нямаше любов и аз не бях за нея.

Неохотно я отблъснах. Не исках да я наранявам. Не знаех какво да кажа.

Тя се вгледа в лицето ми.

— Има друга жена, нали?

Кимнах.

Тя си пое дълбоко дъх и стана. Погледнах я. Когато заговори, на устните й трепна усмивка.

— Това е другото ти качество, което харесвам. Честен си. Не мамиш ей така заради спорта.

Върна се в канцеларията си и след няколко минути чух лекото почукване на пишещата й машина. Минутите едва-едва се влачеха. Отидох до прозореца и се загледах в леярните. Мат Брейди имаше основание да се гордее. Ако обстоятелствата бяха други, можех и да започна да го харесам. Но не бяха. Може би защото онова, което той казваше, бе вярно. Твърде много си приличахме.

Някъде в коридора извън кабинета иззвъня звънец. Мелодичният му тон още отекваше във въздуха, когато тя отново влезе в кабинета. Обърнах лице към нея.

— Всичко е наред. Можем да тръгнем след пет минути — каза ми тя.