Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Детективи с машина на времето (13)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Freiheit für Richard Löwenherz, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Еми (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2013)

Издание:

Фабиан Ленк. Ричард Лъвското сърце

Издателство „Фют“, София, 2011

Немска. Първо издание

Редактор: Илияна Владимирова

Илюстрации: Алмут Кунерт

ISBN: 978-954-625-696-6

История

  1. — Добавяне

Уловката

На следващата сутрин Блондел събуди приятелите още в ранни зори.

— Трябва да тръгваме — рече тихо той. — Готови ли сте?

— Да — отвърна Ким.

— Е, в такъв случай… — промълви Блондел и тръгна към конюшнята. Приятелите видяха, че трубадурът беше препасал на кръста си великолепния Ескалибур.

— Всеки да си избере кон — нареди Блондел и посочи към яслата, пред която имаше седем коня.

— Да си избере ли? — не можеше да повярва Юлиан.

— Да, те са на краля. Когато го плениха, той, естествено, не беше сам, беше с приближените си. Те също бяха пленени и това са техните коне. А сега побързайте и оседлайте конете!

Приятелите се подчиниха. След десетина минути тримата вече прекосяваха двора на крепостта, яхнали конете си. Вратата на къщата за прислугата се отвори и слугата, който отговаряше за почистването на тоалетните[1] в крепостта, се изниза, прозявайки се. Носеше кофа и лопата.

Кия се беше наместила в топлата дреха на Юлиан. Утринната мъгла обвиваше донжона като във влажна пелена. Дребни снежинки се носеха от небето и кръжаха из мъглата. Двамата стражи пред кулата спряха малкия конен отряд.

— Къде отивате? — попита единият от мъжете и се прозя. Не изглеждаше особено заинтересуван, просто изпълняваше задълженията си.

Приятелите плахо се спогледаха. Дали пък пътуването им нямаше да завърши, преди да е започнало?

— Пуснете ни да минем — любезно се обърна към тях Блондел. — Отиваме в гората, за да съчиня една песен.

Стражът погледна Блондел така, сякаш е напълно побъркан.

— Да съчиниш песен? В гората, в снега?

— Да — отвърна Блондел. — Само там може да се намери нужното спокойствие. Само там има вероятност да те споходи музата, разбираш ли?

Беше повече от ясно, че мъжът изобщо не разбира за какво говори трубадурът.

— Музата, значи — каза той и въпросително погледна към другия войник.

Другарят му вдигна рамене и запристъпва от крак на крак. Вероятно му беше студено.

Блондел им намигна:

— Това ще е песен за хубавата Изберга…

По лицата на стражите премина сянка на оживление.

— А, сега вече разбирам! — каза единият от тях. А вторият допълни, хилейки се:

— Е, нека тогава ви споходи музата.

И те пуснаха Блондел и децата.

— Добре мина — отбеляза със задоволство Ким, докато яздеха през гората. — Само че откъде знаеш в каква посока трябва да вървим? Мислех, че пътят, по който се движи ескортът с откупа, се пази в пълна тайна.

Блондел се засмя:

— Кралят не каза цялата истина. Предполагам, защото Хенрих и Леополд бяха там. Преди няколко дни кралица Елеонора изпрати на Ричард писмо, запечатано с восък. В него подробно се описваше пътят, по който ще минат. Кралят ми показа писмото, преди да го унищожи. Трябва да се движим в посока Пирмазенс[2] — при тези думи той пришпори коня и се понесе в галоп.

Яздеха по тесен път, гората наоколо беше притихнала, сякаш унесена в снежен сън.

Юлиан изпревари Ким. Лицето му беше измъчено, а изпод дрехата му блестяха широко отворените очи на Кия.

— Вече ме болят всички кости, не ставам за ездач! — простена Юлиан.

Ким се засмя:

— Едва ли ще получиш много висока оценка за стойката си.

За разлика от Юлиан, Леон се държеше много по-добре върху седлото. Ким потупа белия си кон по шията и го пришпори. Разнесе се цвилене и тя подскочи на седлото. Само че не беше изцвилил нейният кон. Цвиленето беше дошло някъде отстрани.

Преследват ли ги?

Ким се обърна и й се стори, че мярна между дърветата силует на кон и ездач. Дъхът й спря. Дали Изберга не беше разбрала за мисията им и не ги преследваха вече?

— Блондел! — извика тя. — Спри!

— Какво има? — попита трубадурът и дръпна поводите на коня.

— Зад нас има някой — каза момичето и посочи към дърветата.

— Не виждам никого — отвърна Блондел.

Ким въздъхна. Сега вече и тя не виждаше никого. Но нали преди миг видя ездач между дъбовете! Или беше само плод на въображението й?

— Трябва да продължим. Колкото по-бързо открием ескорта на кралица Елеонора, толкова по-добре — каза трубадурът.

Ким обаче остана нащрек и не спираше да се озърта. Изминаха часове, но от ездача нямаше и следа и момичето се поуспокои.

 

 

Към обед спряха в скромна странноприемница. Блондел се разпореди да нахранят конете, а после покани децата на хляб и сирене в гостилницата. След малко отново бяха на път.

Мракът вече се спускаше по върховете на дърветата, когато трубадурът вдигна ръка и закова коня си на място. Приятелите също дръпнаха поводите и впериха очи към Блондел, който напрегнато се ослушваше.

— Коне… — промърмори той. — Чувам тропот на коне…

— Аз също — възбудено рече Юлиан.

— Може би е кралицата с ескорта. Сигурно вече наближаваме Пирмазенс. Някъде тук би трябвало да срещнем ескорта. Бъдете нащрек!

При тези думи Блондел отново пришпори коня си. Пътят завиваше леко надясно, а след завоя пред тях изплуваха три покрити с платнища каруци, ескортирани от множество войници. Най-отзад се движеше четвърта, по-малка каруца, около която също подтичваха войници.

— Това трябва да са те! — радостно извика Блондел. — В предните каруци е откупът, а в задната пътува кралицата.

Той помаха и се понесе в галоп към ескорта.

В същия миг диви викове прорязаха тишината. Множество сенки се надигнаха от храстите край пътя и се хвърлиха върху ескорта. Някои мъже бяха съвсем дрипави, но всички бяха въоръжени до зъби.

— Разбойниците! — изкрещя Леон. Беше разпознал човека, когото се надяваше никога повече да не види. Вигмар!

— Слизайте от конете! — викна Юлиан. — Трябва да се скрием.

И той скочи от коня и се огледа наоколо. Видя дърво със здрави ниски клони и без да губи време, се покатери на него заедно с Кия. Ким и Леон го последваха.

Треперейки от страх, тримата се вкопчиха в яките клони и впериха поглед в ставащото на метри от тях.

Блондел, яхнал коня си, размахваше Ескалибур, държеше го с двете си ръце. Разбойниците се спасяваха с бягство от съкрушителните му удари или се криеха зад щитовете си, които мигом ставаха на трески под ударите на безпощадния меч.

Но неприятелите бяха много повече. От всички страни прииждаха нови и нови разбойници, отстъпваха няколко метра назад и после отново атакуваха. Вълна след вълна те заливаха защитниците. Отвсякъде се чуваха бойни викове. Конете се изправяха на задните си крака, диво цвилеха и заплашваха да прегазят всеки, застанал на пътя им. Дрънчаха мечове и хвърчаха искри, свистяха стрели, фучаха боздугани[3], летяха копия…

И тогава се случи нещо неочаквано. Като по сигнал, войниците отстъпиха назад.

— Бягат! — ужасено извика Леон. — Изоставят кралицата и Блондел!

След миг войниците изчезнаха в гората.

Само Блондел продължаваше да се сражава с многобройния неприятел, размахваше меча над главата си и нанасяше удари по враговете. Една стрела за малко не го улучи. Блондел се огледа и разбра, че битката е изгубена. Той отпусна отчаяно меча.

— Горката кралица! — прошепна Ким.

Разбойниците се смееха и танцуваха около каруците, докато Вигмар не изръмжа:

— Достатъчно! Кой знае дали тези зайци няма да доведат подкрепление. Нека първо видим плячката.

Думите му бяха посрещнати с възгласи на одобрение.

— Нямам търпение да видя отблизо и една истинска кралица — каза той ухилен и тръгна към най-малката каруца.

— Да се надяваме, че няма дай направят нищо лошо — прошепна Юлиан.

— Дано! — отвърна Леон. — Най-вероятно ще я вземат за заложница и ще поискат откуп и за нея. Ще ми се да разбера обаче, откъде разбойниците научиха по кой път ще мине ескортът.

Ким замислено си играеше с кичур коса.

— Вероятно някой ни е проследил, момчета. Предполагам, че във всичко това има пръст Изберга.

В този момент Вигмар театрално се поклони пред колата и каза с присмех:

— Може ли най-смирено да се обърна към вас, Ваше Височество? Нямаме търпение да ви зърнем.

Хората му гръмогласно се разсмяха, но в колата нищо не помръдна.

Тогава Вигмар сграбчи платнището и го дръпна. Миг след това отскочи встрани с гневен вик.

— Ще се пръсна от смях — прошепна Ким. — Вътре има само едно чучело!

richard_lyvskoto_syrtse_karuca.png

Вигмар така опули очи, че без малко да изскочат от орбитите си.

— Не може да бъде! — изръмжа той и събори сламеното чучело от седалката, към която беше завързано.

— Изиграха ни!

— Какво има в другите коли, Вигмар? — извика един от разбойниците.

— Да вземаме среброто и да изчезваме! — предложи някой.

Ръмжейки, Вигмар отиде до една от колите и разряза платнището й.

— Сандъци, навсякъде има сандъци! — оповести той със задоволство. — На работа, момчета! Разтоварете сандъците и ги натоварете върху конете. Бързо!

Разбойниците се нахвърлиха на плячката.

— Какъв късмет, че са толкова леки. Няма да се напъваме много! — каза един от разбойниците и глуповато погледна към Вигмар, който стоеше до каруцата с широко разкрачени крака. Очевидно нямаше намерение да помръдне и пръст.

— Леки? Какво означава леки? — в гласа на Вигмар прозвуча подозрение. Той скочи върху колата и с един удар на меча си разби ключалката на един от сандъците.

Приятелите видяха как вдигна капака и изрева, почервенял от ярост:

— Нищо чудно, че сандъкът е лек, глупако! Празен е, мътните го взели!

Разбойниците отвориха един по един останалите сандъци, но не откриха дори една-едничка сребърна монета.

Леон слисано изгледа приятелите си:

— Уловка, било е просто уловка и разбойниците останаха с пръст в устата.

— Да — размишляваше на глас Юлиан. — Но къде са парите? И къде все пак е кралицата?

Бележки

[1] тоалетни — тоалетните в замъците обикновено се намирали в зидовете на крепостните стени. Нечистотиите се изхвърляли в помийни ями, свързани с рова с вода около замъка, или се стичали навън през отвори в основата на стената. — Б.пр.

[2] Пирмазенс — град в провинция Рейнланд-Пфалц, Германия. За първи път се споменава през 860 г., когато принадлежал на манастира Хорнбах, и получил името си в чест на свети Пирминий, основател на манастира. — Б.пр.

[3] боздуган — оръжие за нанасяне на удари с голяма сила, състои се от здрава дървена дръжка и метална глава със зъбци или шипове. — Б.пр.