Фабиан Ленк
Ричард Лъвското сърце (5)

Бягството

На следващата сутрин Леон се събуди от тих шум. Трябваше му известно време, за да осъзнае къде е, и в същия миг му се прииска изобщо да не се беше събуждал. Ким, Юлиан и Блондел още спяха.

През изминалата нощ дълго обсъждаха шепнешком откъде разбойниците знаят за откупа за Лъвското сърце, кой е мъжът с маската и какви са намеренията на бандитите. Но и Блондел нямаше никаква представа и беше много разтревожен.

— Ако разбойниците се доберат до откупа, кралят никога няма да бъде свободен! — възкликна трубадурът. — Трябва на всяка цена да осуетим този план!

Само че бяха затворени и положението им никак не беше розово, помисли си Леон. Усети, че трепери от студ, и се сви в топлата си връхна дреха.

В този миг отново долови шума, който го събуди. Нещо драскаше и стържеше близо до него. Леон се обърна на другата страна — някой гризеше дървото от външната страна. Може би е мишка или плъх?

Момчето се взря в стената и очите му се разшириха. Върху най-долната дъска наистина имаше дупка, наоколо се въргаляха трески и стърготини. Между тях се показа една лапа.

— Кия! — измърмори Леон.

В отговор се чу тихо мяукане.

Сърцето на момчето щеше да изхвръкне от радост, умната котка беше открила място, където дървото е прогнило. Леон побърза да събуди останалите.

— Прекрасно! — каза Блондел и се протегна. — Това е нашият шанс!

Всички се заловиха за работа, разшириха дупката, като гледаха да не вдигат много шум. Дървото се оказа доста прогнило и лесно го изкъртиха.

— Дано не ни усетят! — молеше се шепнешком Юлиан.

След малко котката скочи в ръцете на Ким.

— Ти си невероятна, Кия! Колко добре, че отново сме заедно!

Най-после отворът беше достатъчно широк, та Юлиан, най-дребният сред тях, да се измъкне навън.

С омекнали колене момчето се изправи край бараката. После надзърна иззад ъгъла с надеждата никой да не го е видял. Развиделяваше се, воал от мъгла обвиваше полянката и клоните на дърветата. Огънят беше угаснал, край него се въргаляха няколко бурета, а от разбойниците нямаше и следа, вероятно спяха в палатките си.

Юлиан си отдъхна и тръгна към вратата на бараката, но щом зави зад ъгъла, дъхът му спря. Точно до вратата се беше подпрял един разбойник. Главата му лежеше отпусната върху ръцете. Мъжът спеше. „Сигурно е оставен на стража“, помисли си момчето.

Юлиан мина на пръсти край него. Бавно повдигна дъската, която изпълняваше ролята на резе. Чу се скърцане. Момчето боязливо погледна към разбойника, но той продължаваше да хърка.

Тогава Юлиан вдигна резето и отвори вратата. Блондел, Леон, Ким и Кия излязоха от бараката. Трубадурът одобрително потупа Юлиан по рамото. Четиримата побързаха да напуснат лагера.

Щом навлязоха в гората, Юлиан попита:

— Как ще намерим пътя към замъка?

— Следите, които оставихме вчера в снега, вероятно още стоят — отвърна Леон и се загледа в краката си.

Следите им наистина се виждаха и четиримата тръгнаха по тях. След половин час излязоха на познатия път към замъка.

— Трябва да побързаме! — подкани ги Блондел. — Щом разбойниците изтрезнеят, ще хукнат по петите ни.

Забързаха колкото могат и скоро стигнаха до градчето Анвайлер. Минаха край църквата и поеха по уличката Кирхгасе, която ги отведе до реката Квайх^[1].

Реката не беше широка, на брега й се издигаха работилничките на кожарите, наблизо потракваше воденица. На всеки двайсетина метра имаше мостчета, всъщност яки дървени греди, които свързваха двата бряга. Къщичките бяха скупчени плътно една до друга, а горните етажи се издаваха над долните в опит да се отвоюва малко повече пространство за живеене.

Ким се спря за малко пред внушителна триетажна постройка — работилница за сукно^[2]. Носещите греди бяха украсени с дърворезби, изобразяващи сцени от Библията, както и основни моменти от тъкането на сукно. През големи прозорци, които се затваряха с дървени капаци, се продаваха платовете. Един прозорец беше отворен и остра миризма удари момичето в носа. В дъното на работилницата зърна мъж с престилка, наведен над огромна каца тъмносиня течност, над която се виеха кълба пара. Мъжът бъркаше боята, а на дървена върлина над главата му висяха боядисаните платове.

По полиците бяха наредени топове плат, на една маса седеше възрастна жена с работна престилка и сръчно разкрояваше платовете. Отпред, върху тезгяха към улицата, лежаха още три топа плат. Друга жена, с вдигната нагоре коса, точно в този момент хвалеше стоката пред една купувачка.

— Ким, идваш ли? — извика Леон.

— Идвам, идвам! — отвърна момичето и ги последва.

Стигнаха до площада. В средата му имаше осмоъгълен кладенец със статуя на Дева Мария, а в края — позорен стълб^[3], на който в момента никой не беше изправен за назидание. Няколко търговци предлагаха моркови, праз, зеле, лук, гъски, зайци, както и подправки — мента, салвия^[4] и розмарин^[5]. Един селянин беше докарал две кози за продан, продавач на цярове хвалеше стоката си, а две жени се караха шумно за по-удобно място. Блондел купи самун топъл хляб и го раздели с децата.

— Благодаря — каза Ким, дъвчейки.

— Няма защо — отвърна мило трубадурът.

Четиримата напуснаха живописното градче и продължиха през долината. Пътят се виеше през нея и постепенно се изкачваше към замъка Трифелс. Изглежда настроението на Блондел се оправи, защото той започна да си тананика.

Ким с наслада слушаше красивия му ясен глас и бе готова да се закълне, че чу точно него в стаята на времето Темпус. Момичето потрепери леко от вълнение.

Пътят ставаше все по-стръмен. Пристъпваха, забили поглед в краката си, и не усещаха студа.

— Вижте! — внезапно каза Блондел.

Приятелите вдигнаха очи и застинаха поразени. Над тях се издигаше отвесна скала с форма на кораб. По ръба на скалата се виеше здрава стена с множество бойници и кули. Стената ставаше все по-висока в дясната си част и накрая се сливаше с величествената главна кула. Замъкът Трифелс.

— Почти стигнахме — усмихна се трубадурът.

Ускориха крачка — последна извивка на пътя и се озоваха пред двайсетметровата ъглова кула на крепостта. Масивна порта с решетка пазеше входа към замъка. Двама стражи с разкрачени крака стояха зад спуснатата решетка. Ризниците им проблясваха. Под тях се виждаха части от подплатените им униформи. На главите си имаха метални шлемове, а на раменете — здрави метални яки. В ръцете си държаха малки кръгли щитове и копия. Щом войниците разпознаха Блондел, вдигнаха решетката и пуснаха всички да влязат. Трубадурът крачеше начело.

Зад крепостната стена пътят се виеше стръмно нагоре. Отляво стената следваше извивките на отвесните скали. След един остър завой се озоваха пред следващата, също така добре охранявана порта.

— А сега идва и третата порта — засмя се Блондел и ги поведе нагоре, където стражите отново ги пропуснаха да минат.

Приятелите се озоваха в двора на замъка непосредствено под високия около трийсетина метра донжон. На площадката пред къщата за прислугата един рицар^[6] обучаваше няколко млади оръженосци^[7]. Леон беше впечатлен от умението, с което младежите въртяха дървените мечове. Други стреляха с лъкове и стрели, а встрани от тях един младеж се прицелваше с арбалет^[8] в дървена мишена.

— Да вървим — подкани ги трубадурът и се заизкачва по една външна стълба без парапет.

Стигнаха до малък вътрешен двор с резервоар за вода и караулно помещение. Блондел бързо мина през приземния етаж на донжона и ги поведе към тронната зала.

Стигнаха до врата, закрита с тежки вълнени завеси, които спираха студеното течение. Блондел разтвори завесите, влезе в залата и коленичи. Приятелите последваха примера му, но не пропуснаха да се огледат. Отляво имаше две големи ниши с прозорци в арките, през които се процеждаше бледа дневна светлина. Една стълба в дъното водеше към горния етаж. По стените се виждаха килими с изображения на сюжети от Библията и на ловни сцени. От дървения таван се спускаше огромен метален пръстен, върху който бяха наредени повече от двайсет дебели свещи. Чуваше се пращенето на цепениците в камината и лъхаше уютна топлина. Непосредствено до огъня, върху маса, застлана с бяла покривка, бяха седнали трима добре облечени мъже и се хранеха. На подноса пред тях се виждаше бял хляб, кани с вино и чаши. В този момент един слуга внесе сребърен поднос с печен фазан, майсторски украсен с пера от опашката на птицата. Следваше го транжорът, чиято задача бе да реже месото на малки късчета. От дъното на залата се чуваше музика. Там седяха трима музиканти, единият свиреше на шалмай^[9], вторият демонстрираше неособено завидните си умения на фидел, а тамбуринът^[10] на третия задаваше бавния ритъм на цялото изпълнение.

— О, скъпи ми Блондел! — извика единият от мъжете и даде знак на музикантите да спрат. Мъжът бе висок като исполин, имаше червеникава коса и брада. — Стани и ми кажи успя ли да съчиниш някоя нова песен?

— Не, господарю мой — отвърна Блондел, докато се изправяше на крака.

Лъвското сърце — мина през главата на Леон — мъжът с червеникавата коса със сигурност беше той!

— Затова пък нося важни новини — продължи Блондел. — Трябва да призная, че не са особено добри и…

— Не говори със загадки, певецо! — заповяда му един от мъжете на масата, който имаше кръгло лице, хлътнала брадичка и стърчащи уши.

— С ваше разрешение, точно смятах да продължа, император Хенрих — отвърна Блондел и отправи хладен поглед към владетеля и набития мъж до него. — В случай че вие и херцог Леополд желаете това.

Императорът кимна. Носеше тъмнокафяви кадифени одежди, а на гърдите му блестеше златна верига, на която висеше герб.

Леополд също беше облечен богато. Той облиза дебелите си устни и посегна към парче месо от фазан, което транжорът сложи върху малка калаена чинийка^[11].

— Давай, но преди това кажи кои са тия деца и каква е тази котка.

— Те ме освободиха от лапите на разбойниците — започна Блондел. — Децата нямат нито родители, нито покрив над главата и затова ви моля, император Хенрих, да им разрешите да останат в замъка. Могат да помагат в конюшнята или да прислужват на крал Ричард.

— Така да бъде, настанете ги в къщата за прислугата — нетърпеливо отвърна императорът. — Но за какви разбойници говориш?

Приятелите си размениха поглед, в който се прочете облекчение. Можеха да останат!

През това време трубадурът подробно описа случилото се.

— Искат да се доберат до парите за откупа!? — възкликна Леополд и заби ножа си в парче месо.

— Да, Ваша Светлост.

— Но това е смешно! — император Хенрих, за разлика от Леополд, успя да запази спокойствие. — Никой не може да вземе откупа.

— Освен нас — подметна Леополд и ехидно се усмихна.

— Замълчи! — сопна му се императорът.

Херцогът обидено изсумтя.

— Да, за съжаление ще се случи точно това и вие ще отмъкнете парите — подигравателно подметна Ричард.

Императорът вдигна чашата си:

— Отмъкнем! Каква грозна дума! Парите са само малка компенсация за вашето провинение. Но да не се задълбочаваме. Освен това едва ли можете да се оплачете от нашето гостоприемство, нали така?

Ричард предпочете да запази мълчание.

— Кога очаквате да пристигне ескортът с парите от Англия? — събра кураж да попита Юлиан.

— Вече е на път — отвърна Лъвското сърце. — Нейно Височество майка ми, Елеонора Аквитанска, също е с него, а брат ми, Джон Безземни, управлява кралството. Кралица Елеонора лично ще се погрижи парите да пристигнат по предназначение.

— Да се надяваме — процеди Леополд.

Лъвското сърце му хвърли унищожителен поглед:

— Може да сте сигурни в това! Пътят на ескорта се пази в пълна тайна. Никой не знае откъде ще мине, освен майка ми и войниците й, разбира се. А тези войници са най-верните сред всички.

Императорът поднесе копринена кърпа към ъгълчетата на устата си, след което щракна с пръсти. Появи се един придворен, който не спираше да се покланя, докато се приближаваше.

— Изпрати отряд стрелци в гората — разпореди императорът. — Нека да поопушат гнездото на разбойниците.

Блондел обясни на придворния къде се намира лагерът на разбойниците и мъжът напусна залата с поклон.

— Вие също можете да се оттеглите — обърна се Хенрих VI към Блондел и децата.

— Ще дойда с вас — изправи се Ричард и напусна масата, без да се сбогува със сътрапезниците си.

Кралят ги поведе към горния етаж по тясната стълба. Видяха двама войници с дълги мечове, които стояха на стража пред една стая и гледаха заплашително.

— Какво охраняват? — попита Леон, когато минаха край тях.

— Кралските регалии^[12] — короната, кълбото^[13] и кръста^[14] — обясни им Блондел. — Те символизират кралската власт и затова император Хенрих е разпоредил да бъдат добре охранявани.

— Може ли да ги видим? — подхвърли Юлиан.

— Защо не? — с готовност отвърна Лъвското сърце. — Стига стражите да ни разрешат.

Един от войниците отиде да попита императора и получи разрешение да покаже кралските регалии на Лъвското сърце, Блондел и приятелите. Те се съхраняваха в ковчежета, тапицирани с кожа, които стражите внимателно отвориха.

Най-напред разгледаха златния кръст. Той беше висок около двайсет сантиметра и стоеше изправен върху поставка от злато. Огромен аметист^[15], разположен в центъра му, грабваше вниманието. По рамената на кръста бяха инкрустирани^[16] по пет реда перли. Перли и скъпоценни камъни украсяваха и всички ръбове на кръста.

После видяха великолепната корона. На предната й страна, увенчана с кръст с украса, меко сияеше голям аметист. Изящният кръст беше покрит с блестящи зелени, бели и сини камъни.

— И върху кълбото има кръст със скъпоценни камъни! — възхитена извика Ким, която не можеше да спре да се диви на видяното. Златното кълбо беше голямо колкото ябълка. Раменете на великолепния кръст по форма напомняха лилии и бяха обсипани със скъпоценни камъни.

Приятелите искаха да се полюбуват още малко на скъпоценностите, но стражите затвориха ковчежетата и изведоха всички от стаята. Приятелите продължиха нагоре и на следващия етаж кралят ги въведе в една стая.

„Съвсем не е лошо“, помисли Ким, докато се оглеждаше. Стаята беше просторна и светла. През прозореца се откриваше прекрасна гледка към заснежената Пфалцка гора.

В стаята имаше широко легло, дълга маса със столове, ракла с катинар и множество свещници. Стените бяха украсени с изящни килими.

Кралят се отпусна върху един стол. Изглеждаше угрижен:

— М-да, изглежда ще мине доста време, преди да се измъкна от този златен кафез — въздъхна Лъвското сърце, явно не му убегна любопитния поглед на Ким. — Всеки ден управление на брат ми е нещастие за кралството.

— Джон е алчен и жесток — добави Блондел. — Разбирам защо народът не го иска. Ричард, трябва да се върнеш час по-скоро!

В този момент Кия се приближи към краля и се потърка в краката му.

— Кия! — повика я Ким.

— Остави я — намеси се Лъвското сърце и взе котката в скута си. Тя примижа доволно, докато той я галеше.

— Да се надяваме, че скоро ще се измъкна оттук. Можете да бъдете сигурни, че Хенрих и Леополд не се отнасят към мен така добре само от симпатия. Леополд ме мрази, защото смята, че съм го измамил с плячката. Каква глупост! Само че няма да получат откуп, ако съм мъртъв, затова са изключително внимателни да не ми се случи нещо! — Лъвското сърце поклати глава. Този път изглеждаше отчаян. — Какви подлеци! Съюзили са се и искат да си разделят откупа. И двамата отчаяно се нуждаят от пари. Хенрих иска да организира поход в Сицилия, а Леополд възнамерява да построи стена около своята Виена. И едното, и другото ще погълне ужасно много пари. О, боже, колко ги презирам! Плащането на този откуп ще доведе страната ми до разруха. Но това е и целта на тия престъпници.

В същия момент Ким долови шум зад вратата.

— Внимавайте, кралю — каза тихо тя. — Може би ни подслушват!

Лъвското сърце презрително махна с ръка:

— Все ми е едно. Какво още ми остава за губене…

Ким се ослуша. Дали някой не се е долепил до вратата с наострени уши?

И докато останалите обсъждаха опасността от нападението на разбойниците, тя се приближи до вратата и рязко я отвори. Пред вратата стоеше приказно красива млада жена с кана в ръце.