Фабиан Ленк
Ричард Лъвското сърце (11)

Сребърното сърце

Следващият ден беше доста мрачен. Могъщата крепост изглеждаше като приведена под тежестта на оловносивото небе. Над Пфалцката гора се бяха струпали гъсти сиви облаци и отново валеше сняг, примесен с дъжд.

Малко преди обед силен вятър връхлетя замъка Трифелс. Приятелите и Блондел решиха да изчакат времето да се оправи и тогава да тръгнат.

Изберга постоянно се навърташе около тях. Това може и да е случайност, но приятелите мислеха друго. Тя непрекъснато чукаше ту на вратата на краля, ту на вратата на Блондел, за да ги пита имат ли нужда от нещо. Често се отбиваше и в конюшнята, където Ким, Леон и Юлиан работеха.

Красивата слугиня успяваше да е навсякъде — все така усмихната, мила и любезна.

Най-после, когато камбаната удари два, късметът им се усмихна. Император Хенрих и херцог Леополд тръгнаха на лов с дружинка стрелци. А малко след това Изберга се подхлъзна в кухнята, навехна си глезена и стенейки от болка, се прибра в стаята си.

Сега вече пътят беше чист. Блондел и приятелите бързо оседлаха конете и напуснаха крепостта.

Ниско приведен над коня, трубадурът летеше напред. Приятелите, и особено Юлиан, едва успяваха да го следват.

— Мразя това! — простена Юлиан, докато препускаха в галоп.

Ким и Леон съчувствено му се усмихнаха. Най-добре си беше Кия, която се беше свила в пазвата на Юлиан.

Докато усилията на момчето бяха концентрирани върху това, да се задържи върху седлото, Ким се наслаждаваше на околния пейзаж. Въпреки ужасния вятър гората им се разкри в цялото си великолепие. Лека мъгла се стелеше около стволовете на дърветата и превръщаше в море от памук тясната и дълбока падина, през която минаваха. Яздеха под заплашително надвиснали скали от шарен пясъчник и виждаха стръмни скатове, по които растяха дървета, упорито вкопчени в скалите със здравите си корени, или малки водопади, над които висяха ледени висулки с най-причудливи форми.

Когато най-сетне Ким успя да откъсне очи от приказната гледка и отново погледна напред, сърцето й подскочи. На около стотина метра пред тях от мъглата внезапно изплува конник, възседнал черен жребец и покрит с черно наметало. Конникът не помръдваше.

— Там… там… — произнесе Ким със заекване.

— Видях го вече, запазете спокойствие — изрече Блондел и намали темпото. — Ще се справим с него.

„С него може и да се справим, помисли си Ким, само че той едва ли е сам.“ Сигурно разбойниците дебнат зад дърветата! И момичето се заозърта тревожно.

— Какво ще правим? — попита Леон.

— Да се връщаме! — предложи Юлиан.

Трубадурът обаче поклати глава:

— Почакайте! — заповяда той. — Да не избързваме.

Блондел изтегли меча си и го размаха над главата. Острието изсвистя във въздуха.

В този момент черният ездач дръпна юздите на коня, жребецът подскочи и зари яростно земята с предните си копита. После конят и ездачът изчезнаха в мъглата, все едно никога не ги е имало.

— Какво беше това? — изненадано промълви Юлиан.

— Във всеки случай не е нещо, което вещае добро — мрачно промърмори Блондел и прибра меча.

Ким сбърчи чело:

— Може би е някой от разбойниците — предположи тя.

— Не съм сигурен — отвърна Юлиан. — По всичко изглежда, че беше сам. Разбойниците винаги се появяват по няколко.

— Както и да е — отвърна трубадурът. — Вече го няма. Можем да продължим. След мен и бъдете нащрек!

 

 

След известно време пристигнаха в Ринтал, където имаше десетина къщи, струпани плътно една до друга, и една гостилница. Това беше всичко.

В гостилницата Блондел се осведоми за гостите, но се оказа, че такива няма.

— Да не се предаваме — промърмори трубадурът и отново се метна на коня.

Продължиха да яздят през гората, която сякаш нямаше край, насочиха се на северозапад. Бяха нащрек, но никой вече не се мярна на пътя им. Черният конник сякаш се изпари във въздуха.

На свечеряване стигнаха до Трипщад, който се беше сгушил под крепостта Виленщайн^[1]. Тук също имаше гостилница и Блондел се упъти към нея.

— Ще останем тук, независимо дали ще се натъкнем на следа от кралицата — каза той.

— Добра идея — отвърна Юлиан, който усещаше болки в цялото си тяло и мечтаеше да се изтегне в някое легло.

Оставиха конете на един слуга и влязоха в гостилницата. Вътре беше шумно, а въздухът беше топъл и доста застоял.

Просторното помещение с нисък таван беше пълно. Върху дълга, грубо скована маса имаше няколко едва премигващи свещи, които хвърляха оскъдна светлина върху мъжете. Виждаха се местни специалитети — кнедли с месо, плуващи в сос от хрян, и пържени домашни наденички. Тук-там по пода се въргаляха кости, хвърлени от гостите, и в това нямаше нищо необичайно. Точно в този момент една слугиня изнасяше поднос с хляб, салам и вино за един от клиентите.

— Отзад има свободни места — каза Блондел и посочи към ъгъла в дъното на гостилницата, където сред изпаренията се виждаше една празна маса непосредствено до кухнята.

В този момент отнякъде изникна гостилничарят, потънал в пот.

— Имаш ли стая за нас? — попита го трубадурът.

— Да — отвърна гостилничарят, — имате късмет, защото почти всички стаи са заети.

— Вижда се — любезно каза Ким. — Сигурно е пристигнала голяма група.

Гостилничарят изненадано я погледна:

— Откъде знаеш?

— Само предположих.

Гостилничарят кимна:

— Права си. Днес пристигнаха. Седнали са хей там — и той посочи две маси, близо до единствения прозорец. — Какво да ви предложа за ядене?

Трубадурът поръча месо, хляб, плодове, както и бира за себе си и мляко за децата. Кия също не беше забравена.

През това време Ким обходи с поглед задимената кръчма и разгледа групата около прозореца. Сърцето й заби бързо. В ъгъла беше седнала възрастна жена, облечена в груба селска дреха. Обграждаха я мъже, облечени също в селски дрехи. Пред жената имаше калаена чаша. Тя се пресегна и я взе. Кутрето й щръкна навън — твърде изтънчен жест за селянка. Повече от сигурно е, че тази жена не е селянка. Ким присви очи. Дали не носи фибула? Но няма как да види оттук. Ким, без да му мисли много-много, стана и мина покрай масата, хвърляйки кос поглед към жената. Дъхът й спря — дрехата на жената беше закопчана върху лявото й рамо със сребърна фибула със сърце в средата! Не може да има никакво съмнение — това е Елеонора Аквитанска! Откриха кралицата и съкровището!

Ким шепнешком разказа на трубадура и на момчетата какво видя.

— О, боже, какво щастие! — тихо промълви Блондел.

След това всички заедно се отправиха към масата на кралицата. Мъжете неохотно им направиха място и трубадурът седна точно срещу възрастната жена, а приятелите се наредиха плътно зад него. Жената дори не благоволи да удостои с поглед новодошлия.

— Извинявайте за безпокойството, Ваше Величество — прошепна трубадурът.

Възрастната жена вдигна поглед и Ким използва възможността да разгледа лицето й. Беше овално, с фини черти и набраздено от малки бръчици. Кралица Елеонора имаше остър нос и будни светлосини очи, в които се четеше подозрителност. Ким предположи, че е над седемдесет години.

— Бъркате ме с някого — произнесе хладно жената.

— Не, не! — бързо отвърна Блондел, а гласът му беше приглушен. — Познах ви по фибулата, подарена ви от вашия син Ричард Лъвското сърце. Аз съм негов приятел и той ни изпрати, за да ви предупредим за опасността, която ви дебне.

Очите на кралицата се разшириха. Тя се покашля и нервно се огледа наоколо.

— Ескортът е в голяма опасност, Ваше Величество — продължи трубадурът. — Банда разбойници ви търси. Ричард ни помоли да ви…

Той не можа да продължи. Вратата на кръчмата излетя с трясък и се стовари между масите. Гостите, които само допреди малко радостно пируваха, онемяха. Гостилничарят беше застинал прав зад тезгяха с отворена уста и табла в ръце.

— Разбойниците! — извика Юлиан.

Ким безпомощно кимна. Най-отпред беше мъжът с маската! Следваше го дебелият Вигмар. Ужасена, Ким си помисли дали те не са довели разбойниците при кралицата? Нямаше време да обмисля предположението си. Мъжът с маската вече се оглеждаше, погледът му спря върху кралицата. Той мълчаливо я посочи с меча си, а мъжете от свитата й настръхнаха. В този момент Кия се метна на перваза на прозореца.

— Чудесна идея! — бързо реагира Леон и блъсна прозореца.

— Бързо, Ваше Величество, трябва да бягате! — извика Блондел.

Кралица Елеонора енергично се надигна и хвърли кос поглед към разбойниците, които се втурнаха към нея. Не изглеждаше никак уплашена.

В този момент най-неочаквано се намеси гостилничарят. Той метна пълната табла към разбойниците и наоколо се разплиска бира, чу се трясък от изпочупени чаши и крясъци. Няколко разбойници яростно се нахвърлиха върху гостилничаря, който се укрепи зад тезгяха и продължи да ги замерва с каквото му попадне. Някои гости побягнаха, а други се хвърлиха в мелето. Разрази се свирепа битка, една маса беше преобърната, във въздуха полетяха столове, халби, свещници…

— Побързайте! — извика Блондел към кралицата.

Леон, Ким, Юлиан и Кия скочиха през прозореца. Озоваха се в някакво кално дворче и протегнаха ръце към кралицата.

— Бързо към конете! — извика Леон.

В този момент момчето усети ръката на кралицата в своята. Двамата с Юлиан помогнаха на Елеонора да слезе от перваза на прозореца. Кралицата вдигна полите на дрехата си и следвана от децата и Блондел, се втурна към конюшнята.

Най-сетне успяха да стигнат до вратата и трубадурът я отвори. Гласовете зад гърба им се усилиха.

Ким хвърли ужасен поглед през рамо. Мъжът с маската и няколко от хората му, в това число и Вигмар, успяха да скочат през прозореца. В бледата светлина на луната проблясваха мечове и ножове.

— Няма да ни се изплъзнете! — закани се Вигмар.

Приятелите, Блондел и кралицата се втурнаха в конюшнята, осветена с фенер, закачен над една ясла.

— Каруците! — прошепна кралицата. — Бързо!

Блондел я погледна въпросително.

— Каруците със зеле! Под него са скрити парите — пророни Елеонора Аквитанска и в гласа й се усети непреклонност. — Трябва да ги опазим. В противен случай синът ми е загубен, а заедно с него и кралството.

Щом чу това, трубадурът изтегли великолепният Ескалибур и застана с разкрачени крака пред трите невзрачни коли със зеле. За изненада на приятелите кралицата също измъкна от ръкава си кама със седефена дръжка. Лицето й придоби сурово изражение.

— Не трябва да правите това! — ужасено извика Блондел.

— Замълчи, певецо! — отвърна Елеонора. — Свикнала съм да водя битки. А сега съм решена на това повече от всякога!

Разбойниците се втурнаха към тях. Когато видяха кралицата, обградена от защитниците си, те избухнаха в смях.

С крайчеца на окото си Ким видя, че Кия скочи към фенера и го събори, фенерът падна на пръстения под и угасна.

— Проклятие! — изсъска един от разбойниците. — Само че това няма да ви помогне!

— Да изчезваме! — провикна се Ким.

— Побързайте! — извика Блондел. — Тръгнете с тях, кралице, ще се опитам да задържа тези типове.

— Не мога да ви позволя да го направите! — отвърна кралицата.

Ким отскочи встрани и се блъсна в една каруца. Заобиколи я и се втурна към задната част на конюшнята, надяваше се там да има друг изход. Обаче нямаше! Момичето отчаяно хукна назад. През едно малко прозорче се процеждаше оскъдна светлина и Ким се опита да разбере какво става и как се развива битката. Сърцето й щеше да изхвръкне от гърдите. Къде са Леон, Юлиан и Кия? Не можа да различи нищо, освен една сянка, която приближаваше към нея. Сянката на огромен мъж! Ким се сви зад купчина слама и заотстъпва на четири крака. Блъсна се в нещо твърдо — напипа спиците на дървено колело. Беше една от каруците със зеле — и с парите!

Изведнъж я осени идея. Без да мисли много, тя скочи в каруцата. В носа я удари миризмата на зеле и докато край нея битката се вихреше, тя отмести няколко зелки. Пръстите й напипаха нещо твърдо. Предположи, че е попаднала на сандъците със сребърни монети.

В този миг дръзкият й план се избистри окончателно. След малко съкровището щеше да попадне в ръцете на разбойниците. Нямаше ни най-малко съмнение, че това ще стане. Трябва да направи нещо, за да го предотврати… Ким се скри под зелките. През един процеп между дъските на каруцата виждаше какво става в конюшнята.

Всички бяха живи и здрави и тя въздъхна с облекчение.

Мъжът с маската все така не проронваше дума, но несъмнено той ръководеше всичко. Направляваше хората си с жестове, сякаш са марионетки. Вместо него говореше Вигмар.

— Среброто сигурно е в каруцата със зелето! — подвикна той.

Но отговор не последва.

— Ще го докопаме! — сърдито изръмжа Вигмар и тръгна към каруцата, в която се криеше Ким.

Момичето се вцепени от ужас при мисълта, че разбойникът може да я открие.

Каруцата проскърца под тежестта на Вигмар, а Ким се сви под зелките. Извади късмет — разбойникът ровеше в другия край.

— Аха! — извика Вигмар. — Така и очаквах. Сандъци, пълни догоре със сребро!

Каруцата отново се разклати. Ким предположи, че дебелакът е скочил на земята, а секунди по-късно Вигмар отново се появи пред очите й. Той хвана Блондел, кралицата, а след това Леон и Юлиан. Блъсна ги грубо към яслите и ги завърза за един стълб.

— Не бяхте ли трима? — попита той Леон, потърквайки небръснатата си брадичка.

— Да — отвърна Леон. — Само че тя вече не е с нас. Животът в замъка не й се отрази добре.

Ким едва не прихна. Добър отговор!

— Глупава глезла! — изсумтя Вигмар. — На кого ли всъщност му пука?!

Разбойниците доведоха два яки коня и ги впрегнаха в каруцата.

„Очевидно отиваме в разбойническия лагер“, помисли Ким. В този момент каруцата пое рязко, мина покрай приятелите и напусна конюшнята. Бързо прекосиха двора и стигнаха до гората. Кръвта се качи в главата й и мислите й се разбъркаха. Трябва да даде знак на приятелите си къде е. Сигурно щяха да я търсят. Както и съкровището, впрочем. И внезапно я осени една идея.

Втората за тази вечер.