Фабиан Ленк
Ричард Лъвското сърце (3)

Трубадурът

Внезапно настана тишина.

Леко зашеметена, Ким се огледа. Стояха пред огромен дъб. Голата му корона величествено се извисяваше над полянка, покрита със сняг. На около стотина метра на фона на планинския пейзаж се открояваше могъща крепост с внушителен донжон.^[1]

— Крепостта Трифелс! — възкликна Ким, като се сети за една от илюстрациите в книгата. — Пристигнахме, момчета!

— Имаш право! — и Юлиан посочи към огромния дъб. — Трябва да запомним това дърво за обратния път.

Ким и Леон не можеха да откъснат очи от крепостта. Приличаше на хищна птица, вкопчена в тясна скална издатина. Отвесните й стени и огромната ъглова кула сякаш навъсено надзираваха местността. Гледката беше дива и величествена. Наоколо се виждаха скалисти урви, обрасли с мъх сипеи и тесни, тайнствени долини, където бледото зимно слънце не успяваше да проникне.

Децата се огледаха. Около тях се простираше огромна гъста гора. Над земята се стелеше мъгла и се виеше около стволовете. Удари ги миризма на влажна земя и сняг, а над главите им изграчи врана.

Ким пусна Кия на земята. На няколко метра пред тях се виеше тесен кален път и се скриваше между дърветата. Локвите по него бяха покрити с тънка ледена коричка, температурата сигурно е малко над нулата.

— Добре, че Темпус ни е облякъл с топли дрехи — огледа се Ким.

Носеше красива виненочервена дълга ленена рокля и дълги чорапи. Тъмнокафяво подплатено вълнено палто стигаше до ханша й, на краката си имаше груби кожени ботуши. Двете момчета носеха тесни сиви панталони, подплатени вълнени палта с колани и груби ленени ризи под тях.

— Е, да тръгваме към замъка! — извика Леон. — Трябва да намерим трубадура и, разбира се, Ричард Лъвското сърце.

Тримата приятели поеха по калния път. Надяваха се той да ги изведе до замъка. Начело вървеше Леон.

Щом навлязоха в гората, стана още по-студено и мрачно. Пътят лъкатушеше между тъмните стволове на дърветата, минаваше през долчинки, покрити с гниещи листа, сред които стърчаха огромни корени на повалени дървета.

Орляк птици внезапно се стрелна към небето. Леон се спря. Какво ли ги е подплашило? Може би техните стъпки?

Най-вероятно е така, реши Леон и продължи. Снегът под краката му тихо скриптеше.

— Любопитен съм дали изобщо ще ни пуснат в замъка — промълви Юлиан.

— Много се надявам — отвърна Леон. — Ще се стъмни рано и като си помисля какво ни чака, ако останем навън… Почакайте! Чухте ли нещо?

Леон спря и предупредително вдигна ръка.

— Не, за какво говориш? — попита Юлиан.

— Нещо като стъпки… — отвърна колебливо Леон. — Нещо сякаш изпука…

— Сигурно си чул собствените си стъпки — засмя се Ким. Кия, свита в дрехата й, показваше навън само главата си. В същия момент котката измяука предупредително.

— Ти също ли си неспокойна?

— Тихо! — прошепна Леон и подръпна крайчеца на дясното си ухо, както правеше винаги, когато мислеше съсредоточено.

Приятелите се заслушаха в шумовете на гората. Децата сякаш замръзнаха по местата си и само дъхът им вдигаше бели облаци пара. Чу се изпращяване като от счупен сух клон и скриптене на приближаващи стъпки.

Леон беше прав!

— Може би е животно — промърмори Юлиан, но с тревога отбеляза, че Кия става все по-неспокойна и фучи тихичко.

Ким я погали нежно по главата.

— Надявам се, че не са изгладнели вълци…

— Вълци ли? — ужаси се Юлиан. — Срещат ли се вълци тук?

Никой не му отвърна.

— Да вървим! — каза Леон и тръгна напред. — Колкото по-бързо стигнем замъка, толкова по-добре.

Ким и Юлиан го последваха мълчаливо, но Кия продължаваше да души неспокойно. Ким се огледа и с ъгълчето на окото мярна някакво движение. Нещо се стрелна между дърветата и се втурна към тях! Ужасена, Ким зърна някакъв мъж, зад него изникнаха още двама! И тримата бяха въоръжени с ножове!

— Внимание! — извика Ким.

Леон и Юлиан се обърнаха рязко.

— О, не! — откъсна се от устните на Юлиан.

Мъжете изскочиха на тесния път.

— Вижте кой е дошъл при нас! — каза единият. Панталоните му бяха окъсани, също както и палтото му, а на главата му се мъдреше мазна шапка. Лицето му се разкриви в нещо като усмивка, която откри жълти развалени зъби.

— Какво ще правим с тях, Вигмар?

— Малките изглеждат добре охранени, вероятно са богаташки деца — подигравателно отвърна онзи, към когото се обърнаха и който вероятно беше главатарят. Главата му беше гола, а туловището му — доста тлъсто. Третият мъж си играеше с ножа и не обелваше и дума. Зигзагообразен белег прорязваше бузата му.

Вигмар сграбчи Юлиан за дрехата:

— Ела насам, момче, искам да те огледам по-добре!

Юлиан се опита да се изплъзне от хватката на мъжа. Ким се втурна да помогне на приятеля си. Кия скочи от ръцете й и се хвърли към мъжа с шапката, а Леон бързо грабна един камък от земята.

— Я колко сме смели… — подигравателно каза Вигмар. — Откажете се, защото… — и той заплашително вдигна ножа.

Приятелите се подчиниха.

— Какво искате от нас? — попита Юлиан. Постара се гласът му да звучи твърдо.

Дебелият Вигмар заопипва с мръсните си пръсти плата на Юлиановото палто, сякаш го преценява.

— Няма съмнение, че сте от богаташко семейство. Както и че родителите ви едва ли ще имат нещо против да платят някоя и друга сребърна монета за вас.

„Откуп, разбойниците искаха откуп!“ — стрелна се бърза мисъл през главата на Юлиан.

— Ние… ние нямаме родители. Сирачета сме и отиваме в крепостта — смотолеви Юлиан.

Гръмък смях посрещна думите му.

— Не лъжи! Така пише в Библията — каза Вигмар, докато изтриваше една сълза от очите си.

— Само не ми казвай, че си чел Библията! — вбесена викна Ким.

Дебелакът й хвърли гневен поглед:

— По-кротко, малката, иначе това ще са последните ти думи!

— Мъртви няма да ви послужим за нищо — хладно отвърна Ким. — Никой не плаща откуп за умрели.

Вигмар грубо блъсна Юлиан встрани и се насочи към Ким.

— Мислиш се за много умна, така ли? — заплашително процеди той и се опита да я хване, но Ким се изплъзна и хукна към гората. — Ще те хванем, няма да избягаш!

Мъжът с белега се втурна след момичето.

Ким заобиколи едно кестеново дърво и се озова право в ръцете на някакъв мъж със златистокафява връхна дреха, който изневиделица се появи пред нея, сякаш изскочи изпод земята.

Без да отрони и дума, мъжът я отстрани от пътя си и се хвърли към преследвача с белязаното лице. Преди разбойникът да се опомни, ножът изхвърча от ръката му, описа дъга във въздуха и се заби в снега. До него се просна и притежателят му, изстрелян от мощен юмручен удар в брадичката. Разбойникът с белега остана да лежи неподвижно на земята.

— Кой си ти? — попита слисано Ким.

— После ще ти обясня — отвърне непознатият с красив и звучен глас. — Ела с мен!

Хвана Ким за ръката и я поведе към пътя. Момичето видя, че спасителят й носи на гърба си фидел^[2] с пет струни.

На пътечката разбойниците все още държаха Леон и Юлиан.

Мъжът с фидела грабна един здрав клон от земята и се втурна към Вигмар.

Дебелакът извади ножа си, но музикантът го изби от ръката му с бърз и точен удар.

Разбойникът заквича от болка и изруга гневно. В същия момент спътникът му се втурна към музиканта, но ударът с нож попадна в празното — мъжът с фидела умело успя да го избегне, а клонът с трясък се счупи в главата на разбойника и го изпрати в царството на сънищата.

Като видя накъде отива работата, дебелият Вигмар се обърна и побягна.

Музикантът метна клона към гората, сякаш нищо особено не се е случило.

— Е, това беше — каза той със звучния си глас и прокара ръка по брадичката си. — А сега да видим какво правят три деца и една котка сами в гората? Няма как да не знаете, че това е доста опасно място. Тук върлуват какви ли не разбойници.

Юлиан кимна, и както винаги в подобни ситуации, пое ролята на говорител на групата.

— Огромни благодарности за това, че ни спаси! — започна той.

— Няма за какво да ми благодарите. Не мога да гледам отстрани как нападат беззащитни деца. Дойдох в гората да съчиня една нова песен, винаги правя така. В гората можеш да се усамотиш. Тогава видях тази сган, която искаше да ви причини зло, и побеснях — на лицето му се появи усмивка.

— О, да, видяхме! — въодушевено отвърна Юлиан и представи себе си, Леон, Ким и Кия. След това разказа историята, която обикновено разказваше в подобни случаи.

— Загубихме родителите си, те починаха. И сега трябва сами да си изкарваме прехраната. Надяваме се да намерим работа в замъка.

— Хм — промърмори мъжът и изпитателно изгледа Юлиан. — Откъде сте?

Юлиан усети, че му става горещо. Неопределено протегна ръка на юг:

— От едно село, доста далеч от тук.

— Как се казва селото?

Юлиан трескаво съобразяваше:

— Зибенберг — каза най-после той.

— Зибенберг ли? Никога не съм го чувал — отвърна мъжът.

„Нито пък аз“, помисли си Юлиан. Зибенберг сигурно изобщо не съществува, но не можа да измисли нищо по-добро.

— Е, добре — каза мъжът, — и аз отивам в замъка. Може да вървим заедно.

— С удоволствие! — зарадва се Ким. — А как е твоето име?

— Казвам се Блондел. Аз съм трубадур.

Блондел! Просто не е за вярване! Срещнаха прочутия певец, толкова скоро, и то тук, в тази мрачна гора! И той ги спаси!

— Но преди това трябва да завържа двамата разбойници, докато още не са се свестили — обясни Блондел. — По-късно стражите ще дойдат да ги вземат и ще ги хвърлят в тъмницата. Да видим само дали ще намеря въже.

Той претърси мъжете, намери въже и се хвана за работа.

— Значи ти си открил Ричард Лъвското сърце? — попита Ким, докато помагаше на трубадура. — Държали го в плен неизвестно къде, а ти си пътувал от крепост на крепост, пеел си и когато си пристигнал в замъка Трифелс, кралят ти отвърнал. Така ли е?

Блондел се разсмя:

— Кой твърди подобно нещо?

— О, хората разправят… — отвърна Ким и хвърли кос поглед към певеца.

— Не беше точно така. Вярно е, че кралят беше в неизвестност — обясни Блондел, а в гласа му прозвучаха горчиви нотки. — Знаехме само, че го държат в плен и искат за него огромен откуп — 100 000 марки сребро. Кралица Елеонора^[3], майката на крал Ричард, изпрати разузнавателни отряди да го издирват, не знаехме дали е още жив. Водех един от отрядите. Някакъв пастир случайно видял как отвеждат Ричард в замъка Трифелс и ни каза. Лъвското сърце е жив и здрав, остава само да се плаши откупът в следващите няколко дни. После кралят ще може да се върне у дома. А дотогава ще се опитам да направя престоя му в замъка по-приятен.

Ким беше учудена:

— Разрешават ли ти да го посещаваш в килията му?

— В килията му ли? Само това липсва! Кралят не е в килия — отвърна Блондел и презрително изсумтя. После провери здраво ли са вързани разбойниците. — Разрешено му е свободно да се разхожда из крепостта. Император Хенрих и херцог Леополд се отнасят към него като към свой гост. Единственото условие е да не напуска крепостта. А сега да тръгваме. Хайде!

Разговорът секна. Приятелите последваха снажния трубадур през Пфалцката гора.

— Видя ли — прошепна Ким на Леон. — Трубадурите не са мухльовци. Как се разправи само с разбойниците. На това му се вика класа!

— Имаш право — отвърна Леон. — Доста е силен.

— Да, ами гласът му! — възторжено продължи Ким. — Надявам се скоро да ни изпее нещо. И въобще бих искала…

— О, не! — в този момент извика Юлиан и посочи пред себе си.

На пътя пред тях стояха петима въоръжени мъже. Единият беше дебелият Вигмар, който преди малко позорно избяга. На лицето му играеше коварна усмивка. Блондел и децата се обърнаха, готови да се втурнат назад. Но и там стояха няколко разбойници.

Юлиан усети как студена пот се стича по гърба му.

Бяха в капан!