Фабиан Ленк
Ричард Лъвското сърце (12)

Пещерата

— Ние сме виновни, Ваше Величество! — промълви трубадурът. — Проявихме непредпазливост и доведохме разбойниците право при вас. Безкрайно съжалявам!

— Вместо да се измъчваш — отвърна кралица Елеонора, — по-добре се опитай да ни измъкнеш оттук.

— Може би Кия ще ни помогне — обади се Леон. Той повика котката, която се заумилква в краката им.

— Котката ли!? И как ще го направи? — недоумяваше кралицата.

— Сега ще видите, Ваше Величество — усмихна се Леон. После застана на колене и протегна към Кия завързаните си ръце, а тя, без да чака да я подканят, загриза въжето.

— Господи, не е за вярване! Тази котка е невероятна! — възкликна кралицата.

Не минаха и две минути и ръцете на Леон бяха свободни. Той развърза краката си и след това освободи останалите.

— Трябва да проследим разбойниците! — нетърпеливо рече трубадурът.

Кралицата въздъхна:

— През нощта!? Няма да е лесно…

Започнаха да се съвещават тихичко с Блондел. Леон и Юлиан се отдръпнаха няколко крачки встрани.

— Къде е Ким? — попита Юлиан.

— Нямам представа — отвърна Леон. Тревожеше се, да не би да е ранена по време на схватката или при опит да избяга. — Да претърсим конюшнята.

Но от Ким нямаше и следа.

— Как е възможно! — разтревожено измърмори Леон, когато стигнаха до вратата.

— Виж, тук има една зелка — извика Юлиан.

— Е, и?

— И там, в дъното на двора, има още една — и Юлиан се втурна нататък.

— Ела тук! — извика той на Леон, който продължаваше да стои насред двора. — Тук има още зелки. Не ми прилича на случайност, по-скоро е следа.

Леон се затича към него:

— Искаш да кажеш, че някой нарочно хвърля зелки от колата?

— Точно така — отвърна Юлиан. — И тъй като не можем да открием Ким, мисля, че е в някоя от колите и хвърля зелки, за да ни покаже пътя към скривалището на разбойниците.

Леон зяпна:

— Дано си прав!

— Струва си да проверим — решително каза Юлиан.

Хукнаха към Блондел и кралицата, които се бяха върнали в опустошената гостилница. Юлиан бързо разказа на трубадура за предположението си.

— Каква дръзка идея! Определено ми допада, освен това имаме и следа.

Той се посъветва с кралицата. Решиха, че Блондел и приятелите ще тръгнат по следата, а кралицата и войниците й, някои от които бяха ранени, ще останат в гостилницата.

След няколко минути Леон, Юлиан и Блондел вече препускаха в нощта. Кия отново се настани на обичайното си място, само че този път при Леон, понеже Юлиан държеше фенер в ръка.

— Още една зелка! — извика Юлиан и я посочи на Блондел. Виждаха се и следи от колелата на каруцата.

Бавно продължиха напред. На всеки десетина метра откриваха по една зелка и сега вече и трубадурът беше убеден, че това не е случайно. Най-вероятно е указание за пътя, по който са минали разбойниците.

След около два часа следата се отклони от главния път и кривна по тясна пътека. Мокри клони ги удряха през лицето. Не виждаха почти нищо, въпреки че носеха фенер. Луната се скри зад огромни тъмни облаци, които плуваха величествено в среднощното небе.

После изгубиха следата. Няколко часа се лутаха из непрогледната гора, препъваха се в коренища и се оплитаха в клонаци. Когато съвсем изгубиха надежда, че ще успеят да продължат, Леон откри поредната зелка. Всички си отдъхнаха с облекчение.

На зазоряване стигнаха до отвесна скала, в която зееше процеп. Юлиан предположи, че са пред входа на пещера. Дали разбойниците не са се скрили вътре? Сърцето му се качи в гърлото, огледа се и съзря една зелка, както и следи от колела на каруца.

— Спрете! — едва успя да изрече Юлиан. Гърлото му беше пресъхнало. — Мисля, че стигнахме…

Тримата безшумно скочиха от конете.

— Изгасете светлината — нареди трубадурът, изтегли меча и тръгна към входа на пещерата.

Леон, Юлиан и Кия вървяха плътно зад него. Изведнъж Юлиан се спъна. Погледна към Блондел и ужасен се дръпна назад. Това, в което се спъна, не беше корен, а крак! Едва се сдържа да не извика.

— Ш-ш-т! — направи му знак трубадурът и се наведе.

— Мисля, че е един от разбойниците — каза той на момчетата. — Не изглежда ранен. Доколкото виждам, просто спи като заклан. Вероятно…

Те се запровираха през тесния отвор на входа. Вътре ги очакваше изненада — мъждукаща светлинка.

— Вървете плътно зад мен — нареди трубадурът и здраво стисна меча с двете си ръце.

„Нямай грижа“, помисли си Юлиан с подкосени от ужас крака.

Запромъкваха се крачка по крачка навътре в пещерата. От ниския таван върху главите им се стичаха капки. На някои места неравният под беше заледен. Изведнъж нещо профуча край главата на Юлиан, но той реши, че сигурно е прилеп.

След няколко метра се спънаха в друг разбойник — и той спеше дълбоко и също като мъжа пред пещерата не изглеждаше ранен.

Но къде е Ким?

Неочаквано Кия изтича напред. Тя се шмугна покрай краката на Блондел, който се запрепъва след нея по хлъзгавия под. Пещерата се разшири и те стигнаха до нещо като зала, осветена от димящи факли.

Това, което видяха, ги накара да замръзнат на място — навсякъде бяха налягали разбойници! Юлиан с изумление разпозна дебелия Вигмар, който хъркаше гръмогласно. Нямаше и следа нито от мъжа с маската, нито от съкровището.

Блондел отпусна меча си:

— Какво се е случило тук? — учудено произнесе той и се почеса по главата.

— Вероятно разбойниците са били упоени — отвърна Юлиан.

В този момент Кия измяука.

Юлиан се огледа и видя нещо като ниша. Взря се по-внимателно и съзря сред разбойниците едно завързано момиче със запушена уста.

— Ким! — извика щастливо Юлиан. Втурна се към нея, като прескачаше заспалите разбойници, и бързо я освободи.

— Крайно време беше! — с облекчение рече Ким и се закашля. — Трябва да пийна нещо!

Блондел свали от кръста си манерка с вода и й я подаде, а Кия се заумилква около краката й.

— Идеята със зелките беше гениална! — каза Леон. — Но сега ни разкажи какво се е случило тук? Защо всички спят?

— Не всички. Мъжът с маската изчезна. Но да караме поред: разбойниците оставиха каруците с парите пред пещерата и изчезнаха вътре. Почаках малко, после се измъкнах изпод зелето и се престраших да вляза и аз. Да бяхте ги видели как пируват! Виното се лееше като из ведро. Само мъжът с маската не пи. Първо се изненадах, но после схванах защо. Във виното сигурно е имало нещо упойващо, защото разбойниците започнаха да окапват един по един.

— Но защо беше вързана? — попита Юлиан. — Мъжът с маската ли те откри?

— Да, за съжаление — отвърна Ким. — Когато приятелчетата му заспаха, той си тръгна от пещерата. Мина покрай скривалището ми и ме видя. Завърза ме и изчезна с парите или поне така предполагам.

— Най-вероятно е станало точно така — съгласи се Леон. — Във всеки случай пред пещерата няма нито една каруца.

— Не се учудвам — каза Ким. — Ясно е, че няма желание да дели парите с останалите. Това, което знам със сигурност, е, че човекът с маската не е херцог Леополд.

Юлиан, Леон и Блондел изненадано я погледнаха:

— Свали ли си маската? — попита Юлиан.

— Не — отвърна Ким. — Но го чух да говори. Говореше гъгниво. И тъй като съм чувала гласа на херцога, със сигурност мога да кажа, че той не е мъжът с маската.

Трубадурът смръщи чело:

— Това определено усложнява нещата. Но преди да решим какво да правим, трябва да обезоръжим разбойниците. Страхувам се, че скоро ще се събудят.

Четиримата незабавно се заловиха за работа, започнаха да изнасят от пещерата кинжали, мечове, лъкове и брадви. Навън небето просветляваше. На места гъстият слой облаци се беше поразкъсал и оттам колебливо надничаха първите слънчеви лъчи. Денят сякаш се колебаеше дали да е ясен, или не.

— Вижте! — извика Леон, наведен над земята, недалеч от входа на пещерата. — Следи от колела!

Блондел изтича към него:

— Отлично! Да ги проследим!

Леон обаче поклати глава:

— Не мисля, че трябва да го правим. Тази работа не ми изглежда чиста.