Джейн Ан Кренц
Опасни тайни (7)

5.

Върху кофата за боклук на алеята зад кафенето имаше кутия от храна за вкъщи. Уокър я взе и доволен, установи, че пърженото пиле, картофеното пюре и грахът са още топли. Тази вечер имаше късмет.

Също като снощи, помисли си той. Имаше смътни спомени, че е извадил късмет и предната нощ, но не можеше да разчита на спомените си, когато се отнасяше до незначителни неща. Понякога се налагаше да впрегне целия си ум, за да остане фокусиран върху мисията си.

Той коленичи, облегна се на дървената стена на кафенето и методично изяде храната от кутията. Беше срамота, че хората изхвърлят храна, годна за консумация. Имаше толкова гладуващи деца по света, а някои хора тук изхвърляха чудесни за ядене неща — като пържено пиле и картофено пюре — всяка вечер. Същото ставаше и с кексчетата и кафето сутрин. Срамота.

Той дояде храната и се изправи. Върна се до кофата за боклук, вдигна капака и изхвърли празната кутия вътре.

Намести качулката на дългото си дебело палто така, че да предпази лицето си от дъжда, и възобнови патрулирането си. Напоследък напрежението в главата му се засилваше. Това не беше добре. Означаваше, че нещо лошо ще се случи.

Бе открил топлото непромокаемо палто и ботушите, оставени върху друга кофа за боклук в Скаргил Коув. Беше сигурен, че онази кофа се намираше точно зад офиса на частния детектив.

Частният детектив беше важен за Скаргил Коув, но Уокър не беше сигурен защо, във всеки случай още не. Той просто знаеше това и засега му бе достатъчно. Беше изпитал същата необяснима увереност, когато Изабела Валдес се появи в града. Той я видя как пристигна в града онази нощ и разбра, че мястото й е тук. Също като на Джоунс.

Уокър мина зад редицата тъмни магазини и зави на ъгъла. Познатият маршрут го отведе покрай таверната. Още бе рано, дори нямаше седем часа. Заведението беше пълно. Отвътре се чуваха гласовете на редовните посетители. Музиката на Елвис се носеше в нощта. Той не й обърна внимание. В този район всичко бе нормално. Работата му беше да се оглежда за неща, които са необичайни или не на място.

Днес вече се бяха случили две доста смущаващи събития. Преди няколко часа Изабела бе потеглила с колата си извън града. Скоро след това Джоунс я последва. Уокър изпита облекчение, когато Изабела се завърна, но се тревожеше, че Джоунс още го няма в града.

Погледна през витрината на книжарницата. Бяха я затворили неотдавна, след смъртта на собственика й, мъж на име Фич. Един ден книжарят се беше свлякъл мъртъв долу в мазето. Официалното становище беше сърдечен удар. Но Уокър бе усетил от самото начало, че Фич не е стока, натрапник, на когото не му беше мястото в Скаргил Коув. И смъртта му не беше загуба.

Той продължи да обхожда улиците и провери прозорците на апартамента на Изабела над „Съкровищата на Туми“. Завесите бяха спуснати, но вътре лампите светеха. Тя беше в безопасност. Това беше добре. Така трябваше да бъде.

Уокър чу тихото ръмжене на джипа на Джоунс по улицата. Частният детектив се бе върнал в града. Напрежението в главата на Уокър отслабна.

Джоунс паркира голямата си кола зад сградата, в която се помещаваше офисът на „Джоунс и Джоунс“. Уокър изчака в един тъмен вход, пъхнал ръце в джобовете си. Наблюдаваше прозореца на втория етаж, където се намираше офисът, в очакване лампите да светнат. В „Джоунс и Джоунс“ лампите светеха почти винаги.

Но не и тази вечер. Вместо това, Фалън Джоунс се появи на улицата и тръгна към апартамента на Изабела. В едната си ръка носеше компютър, а под мишницата на другата — обемист предмет, увит в одеяло. Мина точно покрай вратата, пред която стоеше Уокър. Повечето хора не биха забелязали Уокър там, но Джоунс винаги усещаше присъствието му, винаги го поздравяваше.

— Добър вечер, Уокър — каза Фалън.

Уокър не отговори. Беше прекалено изненадан. Не знаеше какво носи Джоунс, увито в одеяло, но разпозна следите от енергията, която се излъчваше от предмета.

Внезапно напрежението в главата му се усили, стана почти непоносимо. Той поднови обиколката си в отчаян опит да облекчи болката, докато се опитваше да реши как да се справи с катастрофата, която току-що бе споходила Скаргил Коув.