Джейн Ан Кренц
Опасни тайни (5)

3.

Изчака го в колата, със заключени врати и готова да запали двигателя. При необходимост можеше да потегли за секунди, за да се спаси. Но никой не изскочи навън с брадва. Къщата се извисяваше — мрачна и пропита от зловеща енергия.

Пулсът й препускаше толкова бързо, че косъмчетата на тила й останаха настръхнали чак докато на алеята не се появи черният джип на Фалън. Изабела погледна часовника си. Фалън бе пристигнал за по-малко от десет минути въпреки проливния дъжд и тесния виещ се път.

Той слезе от голямата кола и се приближи до нейната. Качулката на черното му яке бе нахлупена над лицето и отчасти скриваше чертите му, но Изабела видя, че той е още по-мрачен от обикновено, а когато отвори сетивата си, долови горещината в очите му.

Тя отвори вратата си и се измъкна иззад волана, като отново се засуети с раницата и чадъра си. Фалън взе чадъра от ръката й, отвори го бързо и го задържа така, че да я предпази от дъжда, докато тя наместваше раницата си.

— Даваш ли си сметка, че агенти, които се стряскат от къща с призраци, не създават добро име на „Джоунс и Джоунс“? — отбеляза той.

— Някога гледал ли си някой филм на ужасите? — попита тя. — От онези, в които прекалено глупавата за да оцелее блондинка, слиза в мазето и там някой маскиран сериен убиец я накълцва на парчета?

— Не мисля, че съм гледал.

Двамата се отправиха към каменните стъпала. Сега, когато Фалън държеше чадъра и я пазеше от вятъра с едрото си тяло, й беше много по-лесно да стигне до верандата. Явно едрите хора си имаха някои предимства, отбеляза си тя.

— Добре, да кажем, че не исках да се озова в ролята на наперената руса тийнейджърка.

— Ти не си руса — изтъкна той. — И не си тийнейджърка.

— Но поне съм наперена, а?

Джоунс обмисли казаното.

— Не мисля, че това е точната дума.

— Някой някога казвал ли ти е, че възприемаш думите прекалено буквално, шефе?

— Да. Обикновено по същото време, когато ми казват, че нямам чувство за хумор.

— Глупости. Разбира се, че имаш чувство за хумор.

— Така ли? — той изглеждаше искрено изненадан от твърдението й.

— Просто е малко странно, но имаш.

— Също като таланта ми — каза с равен тон той.

— Също като таланта ти — съгласи се тя. — Не че аз самата съм особено нормална. Сигурно затова работя за „Джоунс и Джоунс“.

Тя отвори вратата. Фалън сгъна чадъра и за кратко остана на място, без да говори, изучавайки тъмното антре. Изабела долови енергията, която се раздвижи в атмосферата, и разбра, че той е задействал таланта си. Тя направи същото. Отново видя ледената мъгла, която пулсираше и кипеше наоколо.

— Какво виждаш? — попита Фалън.

— Много енергия, която е пропита с някаква много тъмна ултра светлина. Изглежда като мъгла.

— Хммм.

— Трудно ми е да го обясня. Мога само да кажа, че когато отворя сетивата си, виждам остатъците от енергията на хора, които са имали някакви тайни. През повечето време не обръщам внимание на това, защото всеки има тайни. Но от време на време долавям някакви течения, които ми подсказват, че има тайна, която трябва да бъде разкрита. И преди да попиташ, ще ти кажа, че не мога да обясня как става. Както се казва, усещам го, когато го видя.

Той кимна, доволен от обяснението й.

— Ти притежаваш талант на търсач.

— Да.

— Имаш ли представа какво ти казва мъглата тук?

— Не — пак я връхлетя усещането, че ще открие нещо. — Но както ти казах, отговорът е в мазето и не мисля, че е нещо хубаво.

— Струва ми се, че къщата е празна.

— И аз мисля така — това винаги се усеща, помисли си тя. Празните къщи излъчваха свои собствени, уникални вибрации. — Но нещо не е наред.

— Хайде да огледаме мазето — предложи Фалън.

— Добре — тя извади фенерчето си и отново го включи. — Електричеството е прекъснато.

— Можеше да се очаква.

Той пристъпи в антрето и бръкна под якето си. Изабела се стресна, когато видя, че в ръката му се появи пистолет.

— О! Донесъл си оръжие.

— Доста ме изнерви, когато се обади и каза, че имаш нужда от подкрепление.

— Аха. Извинявай. Не мисля, че има непосредствена заплаха. Както каза, къщата изглежда празна. Но мразя да се оправям с трупове сама.

— Това ли очакваш?

— Виждала съм такава мъгла и преди.

Тя го последва по коридора с широко отворени сетива.

Той извади фенерче от джоба на якето си и го включи.

— Накъде?

— Забравих, че не виждаш енергията — посочи му с лъча на фенера си. — Завий наляво. Вратата към мазето е в средата на коридора.

Той погледна дъските на пода.

— Много следи от стъпки има в прахоляка.

— Не забравяй, че Норма Сполдинг е идвала тук. Тя каза, че имало следи от скитници, които се приютявали в къщата от време на време.

— Сигурно това е предизвикало слуховете, че в къщата има призраци.

Той спря пред вратата на мазето.

— Тази ли е?

— Да.

Фалън отвори вратата. И двамата огледаха бетонните стъпала.

— Все още ми се струва, че няма никой — вметна Джоунс.

Изабела се приближи до вратата и се вгледа в студената светлина, която се виеше и губеше в мазето. Напрежението, което бе опънало нервите й докрай, сега се засили още повече.

— Трябва да открием долу онова нещо, което чака да бъде намерено — каза тя и се дръпна. — По дяволите! Мразя тази част.

Той се загледа надолу.

— Интересно.

Тя рязко вдигна поглед към него.

— Кое?

— Дървен под.

— И какво?

— Изглежда нов.

— Може някой от предишните собственици да е ремонтирал мазето — предположи тя.

— Набързо проверих информацията за този имот, след като ти потегли от офиса. Никой не е живял в тази къща от над четирийсет години. А този под е поставен съвсем скоро.

— Добре, няма да оспорвам това — Изабела опита да пренебрегне факта, че бе започнала да трепери. — Добрата новина е, че не виждам никакви трупове долу.

— Изчакай тук. Аз ще отида да огледам.

— Не. Ще дойда с теб.

Той я погледна.

— Сигурна ли си, че искаш да дойдеш?

Не за пръв път вървеше по следите на такава мъгла чак до лошия край.

— Когато стигна толкова далеч, трябва да науча отговорите.

Фалън я изненада с една от редките си усмивки.

— И с мен е така.

— Значи си приличаме — заяви тя спокойно.

За момент той сякаш се изненада от коментара й, сякаш никога не му беше хрумвало, че може да има нещо общо между него и друго човешко същество. Но не каза нищо.

Тя го последва по стъпалата. Когато стигнаха долу, двамата се озоваха потънали до коленете в мъглата. Паранормалният студ пронизваше чак костите им и дори Фалън го усети.

— Права си — каза той. — Тук има много лоша енергия.

Изабела огледа ледниковата вихрушка в средата на стаята.

— Мисля, че най-ужасното идва изпод дъските на пода.

Той обходи тъмното помещение с лъча на фенерчето си.

— А шкафът в ъгъла?

Тя огледа старомодния дървен гардероб. Вратите му бяха затворени, но около него трептеше много мъгла.

— Определено има нещо вътре — каза тя. — Но е нещо различно от онова, което излиза изпод дъските.

Фалън отново обходи стаята с лъча на фенера.

— Тук не е прашно. Някой поддържа тази стая чиста.

Тя подуши въздуха.

— Мирише на някакъв силен препарат или дезинфектант. По дяволите, знаех си. Ще се окаже точно от историите с труп в мазето.

— Май така се очертава — погледна я. — Доколкото разбирам, не ти е за пръв път.

— Не. За нещастие, с този мой талант от време на време попадам на такива ситуации. Явно върви в комплект със способностите ми. Кога ще се обадим на полицията?

— Веднага щом се убедим със сигурност, че има какво да им покажем — отвърна Фалън. — Без твърди доказателства само ще си навлечем проблеми.

— Да, предполагам, че шефът на „Джоунс и Джоунс“ не може просто да се обади на полицията и да им каже, че един от агентите е имал видение, подсказващо наличието на трупове в къщата на Зандър.

— Правоохранителните органи не са склонни да приемат присърце твърденията на хората, че имат паранормални способности. Не мога да ги виня. Има толкова много измамници, представящи се за ясновидци и екстрасенси. Те са причината за недоверието към парапсихичните разследвания.

— Знам.

— Първо ще проверя гардероба — той тръгна към ъгъла.

— Фалън! Чакай.

Мъжът спря и се обърна към нея.

— Чуваш ли тиктакане на часовник? — попита тя.

Той замълча. И двамата се вслушаха в отчетливото тиктакане на старинен часовник.

— Идва откъм гардероба — установи Фалън. — Не го чух преди малко. Сега започна да тиктака.

— Звучи като часовника на бюрото ти в офиса — каза Изабела. — Старият, за който ми каза, че е от викторианската епоха.

— Да. Точно така.

Той отвори вратата на гардероба и насочи фенерчето към вътрешността му. Изабела затаи дъх, почти в очакване отвътре да изпадне труп.

Но единственият предмет, който се видя, бе голям настолен часовник с пищни орнаменти. Беше поставен върху един рафт. Лъчът на фенерчето отскочи от месинговото махало и позлатените детайли.

Изабела застина неподвижно.

— Моля те, не ми казвай, че ще трябва да решим дали да срежем синята или червената жичка.

— Не — Фалън огледа часовника и вътрешността на гардероба. — Няма жички. Не е свързан към нещо. Просто часовник. И изглежда викториански, точно като моя.

— Старинните часовници като този трябва да се навиват всяка седмица. Фактът, че работи, показва, че някой редовно идва тук долу.

— Но ние не го чухме да тиктака, когато слязохме в мазето — отбеляза Фалън. Насочи светлината към задната страна на часовника, видимо заинтригуван. — Дяволите да ме вземат. Това е едно от изобретенията на госпожа Брайдуел. Виждам алхимичния символ, който тя е използвала за свой подпис. Как ли се е озовала тази вещ тук?

— Коя е госпожа Брайдуел? Няма значение, ще ми обясниш по-късно. Защо е започнал да тиктака?

— Нашето присъствие го е активирало. Което в крайна сметка го превръща във вариант на сценария с червената и синята жичка — той бързо пристъпи към нея и стисна ръката й в голямата си силна длан. — Излизаме. Бързо.

— Какво ще стане’?

— Нямам представа. Но няма да бъде нещо хубаво.

Когато стигнаха до най-долното стъпало, фенерчетата им изгаснаха и мазето потъна в мрак. Слабото сияние откъм вратата бързо избледня.

— Какво става? — попита Изабела тихо.

— Часовникът — Фалън я дръпна да спре по средата на стъпалата и сниши глас. — Той предизвиква това. Генерира някаква енергия, която изяжда цялата светлина в къщата. Изпълва това място с мрак.

Безпощадното тиктакане продължаваше.

— Нищо не разбирам, но съм съгласна, че трябва да се махнем оттук.

— Прекалено е късно — прошепна Фалън, почти допрял устни до ухото й. — Ще слезем обратно долу. Дръж се за парапета. Ако паднеш по тези стъпала, може да си счупиш врата.

Тя сграбчи металния парапет и започна предпазливо да плъзга крак, за да открие къде е ръбът на всяко стъпало. Едновременно с това отвори сетивата си още малко. Мъглата не осветяваше предметите като нормалната светлина, но кипящата психична енергия се вихреше в центъра на пространството и тъмната светлина около гардероба сега се виждаше съвсем ясно. Това сияние й помагаше да се ориентира в помещението.

Изабела долови, че Фалън също отваря сетивата си, и се зачуди как му изглежда мазето на него. Той пристъпваше със забележителна увереност по стъпалата. Хрумна й, че благодарение на необикновените си способности вероятно си е създал съвсем ясен мислен образ на заобикалящото ги помещение.

— Защо се връщаме обратно? — попита го почти без глас.

— Защото вече не сме сами в къщата.

Дъските на пода изскърцаха над главите им. Фалън беше прав. Къщата вече не излъчваше вибрациите, че е празна.

— Нещо ми подсказва, че това не са потенциални купувачи — каза й той.

— Но и горе е тъмно. Забелязах го през вратата. Горе е пълен мрак. Как се ориентира този, който е влязъл?

— Сигурно има специален талант.

Фалън навярно бе обърнал глава към нея, защото тя долови тъмната горещина в очите му.

— Ти виждаш ли в тъмното? — прошепна тя.

— Сред предците ми има безброй ловци. Умението да виждаме на тъмно явно се предава с гените ни. Каквото и да става, пази тишина. Аз ще се оправям с това.

Стигнаха до най-долното стъпало. Фалън я преведе през морето от студена енергия и после я накара да спре. Пълният мрак действаше дезориентиращо, но когато протегна ръка, Изабела осъзна, че се намират под стълбището.

Двамата се вслушаха в стъпките над главите си. Широките уверени крачки определено бяха мъжки, реши Изабела. Който и да беше, се движеше като човек, който вижда добре в тъмното.

Непознатият сега вървеше по коридора към вратата на мазето. След миг тя долови присъствие до вратата в горния край на стълбището. От начина, по който Фалън застина съвсем неподвижно, Изабела отгатна, че и той е доловил появата.

Мъжът заслиза по стълбите.

— Добре дошли в малката ми игра — каза той. Нездрава веселост отекна в думите му. — Никога не съм използвал местни играчи. Прекалено е рисковано. Но когато чух, че онази глупачка, новата агентка по недвижими имоти, е наела агенция да направи разследване и да прочисти старата къща на Зандър от духове, разбрах, че ще се наложи да променя правилата за този кръг на играта.

Ловецът спря по средата на пътя.

— Но пък вие не сте точно местни, нали? Офисът на „Джоунс и Джоунс“ е в Скаргил Коув. Така че не нарушавам правилата чак толкова много в крайна сметка. Да видим, скрили сте се или под стъпалата, или зад гардероба. Няма друго място за криене в тази стая. Така търсенето не се усложнява. Ще проверя първо зад гардероба.

Изабела усети внезапното раздвижване на ловеца по стълбите. В първия момент помисли, че той се е втурнал към гардероба. Но в следващия миг чу шумното тупване на пода точно пред нея. Ловецът беше прескочил парапета.

— Заблудих ви — заяви щастливо нападателят. — Избрах стъпалата. Печеля бонус точки. Казвам се Нощния човек между другото. Представете си, че съм аватар.

Две очи, нагорещени от лудост и психична енергия, горяха в мъглата на по-малко от два метра. Свръхестествената скорост, равновесие и ловкост, с които нападателят се беше придвижил, както и интензивната енергия в атмосферата, подсказаха на Изабела, че си имат работа с истински паранормален ловец.

— Така, така. Долавям енергия в атмосферата — каза Нощния човек. — Може би не сте пълни измамници.

— Не — отвърна Фалън. — Ние сме истински.

— От време на време попадам на играч, който има малко талант — каза Нощния човек. — Това придава свежест на играта. Слушайте какво, първо ще се оправя с теб, господин Частен детектив. Ще си запазя дамата, за да се позабавлявам с нея по-късно. След като двамата с теб приключим, ще я заведа горе и ще я пусна да бяга. Толкова е забавно да ги гледам как търсят врата или прозорец в тъмното.

— Откъде си взел часовника? — попита Фалън сякаш от чисто любопитство.

— Интересна вещ, нали? — засмя се ловецът. — Намерих го в един стар тунел под пода на тази стая преди няколко месеца. Проверявах това място, за да се уверя, че е подходяща платформа за игрите ми. Вътрешните части на часовника бяха в много добро състояние, като се има предвид в каква влага бе стоял дълго време. Беше в някаква странна стъклена кутия. Почистих го и той заработи. Представете си колко се изненадах, когато открих какво може да прави.

— Генерира мрак — каза Фалън.

— Точно така — засмя се Нощния човек. — Трябва да ви кажа, че с него моята малка видеоигра на живо става още по-интересна за всички участници.

— А как се изключва? — попита Фалън, сякаш воден единствено от научен интерес.

— Сам спира след около три часа — обясни Нощния човек. — После трябва да бъде навит отново. Обаче той е чувствителен към движенията. Когато съм в настроение за игра, подбирам някоя дрогирана курва от улиците на Оукланд или Сан Франсиско и я водя тук. Навивам часовника, обяснявам й правилата и я пускам на свобода в къщата. Играем, докато се отегча.

— А телата отиват под дъските на пода, нали? — попита Фалън.

— Отдолу има тунел. Сигурно стар канал за контрабанда. В тази част на брега е пълно с пещери.

Изабела не издържаше да мълчи повече.

— Трябва много да си се притеснил, когато си чул, че Норма Сполдинг е наела „Джоунс и Джоунс“ да провери това място — каза тя.

Злобните очи на ловеца се насочиха към нея.

— Опасявам се, че ще трябва да направя нещо с Норма. Не мога да й позволя да продаде къщата, не и след като съм вложил толкова усилия и творчество в играта си.

— Как ще обясниш факта, че и двамата сме изчезнали? — попита тя.

— Няма какво да обяснявам — отвърна нехайно Нощния човек. — Няма да намерят труповете ви. Ще откарам колите ви до някоя панорамна отбивка край пътя и ще ги оставя там. Никой няма да се претрепе да търси двама психо детективи от Скаргил Коув. Всички знаят, че градчето е пълно с луди и неудачници.

— Що за откачен неудачник ще си избере името Нощния човек за свой аватар? — попита Изабела. Беше сигурна, че е доловила тихата въздишка на Фалън, но не му обърна внимание. — Или не знаеш, че са викали Нощния човек на слугата, който е изпразвал нощните гърнета и е чистел помийните ями в Англия през осемнайсети век?

— Това е лъжа — гласът на Нощния човек премина в писклива ярост. — Сега се смееш, но почакай да започна да те обработвам с ножа си.

— О, тази вечер нови правила ли има? — обади се Фалън.

Изабела долови как енергията изригва в неестествения мрак. Чу задавено ахване и разбра, че идва откъм Нощния човек.

Убиецът нададе измъчен писък. Очите му станаха още по-горещи, този път от ужас и в очакване на надвисналата смърт.

— Не — отрони се насилено от устните му. — Аз съм победителят. Винаги аз съм победителят. Не можеш да ми причиниш това. Това е моята игра.

Чу се тъпо тупване, когато тялото му се стовари върху пода. Горещата психична енергия избледня в очите му и после изчезна.

Часовникът продължи да тиктака във внезапната тишина, която се възцари в мазето.

— Фалън? — прошепна Изабела.

— Играта свърши — каза той. Очите му още горяха.

Тя усети, че той се измъкна изпод стълбите, и осъзна, че е коленичил до падналия мъж.

— Мъртъв ли е? — попита го.

— Не можех да го оставя жив — гласът на Фалън звучеше привидно спокоен, но под повърхността беше пропит от душевна умора. — Беше прекалено силен. Ловец. Ако полицаите бяха опитали да го арестуват, той щеше да им се измъкне за не повече от пет минути и да изчезне.

— Не ме разбирай погрешно, изобщо не се оплаквам. Но какво ще правим сега? Няма как да обясним действието на този часовник на ченгетата.

— Няма да го обясняваме на полицията. Ще го вземем с нас. На тях не им трябва часовникът, за да открият телата и да разберат какво се е случвало тук.

Чу се шумолене и Изабела разбра, че Фалън претърсва дрехите на убиеца.

— Ще трябва да спрем този часовник, преди да поемем към Скаргил Коув — каза тя. — Той генерира прекалено силна енергия, достатъчна да изпълни цялата къща. Ти може и да виждаш в тъмното, но шофьорът на всяка кола, с която се разминаваш, ще бъде временно като сляп.

— Това е просто един проклет часовник — промърмори Фалън. — Трябва да има начин да се спре. Странните изобретения на госпожа Брайдуел винаги са включвали традиционни механични изпускателни отвори.

Младата жена потрепери.

— Нямам търпение да науча още за тази госпожа Брайдуел.

— По-късно ще ти разкажа. Работата е там, че ако оставим паранормалния аспект настрани, механизмът на часовника е много подобен на този, който стои в офиса ми.

Тя долови движението му, когато той се изправи на крака. Фалън прекоси странния мрак — една тъмна сянка, чийто силует се очертаваше на фона на зловещата мъгла. Чу се изскърцване на малки панти и после подрънкване. Тиктакането спря рязко.

Фенерчетата светнаха отново и лъчите им пронизаха тъмнината в мазето. На върха на стълбите входът отново се изпълни с нормалните сенки.

— Успя — каза Изабела.

— Което означава, че това е едно от оригиналните й творения, а не някакъв нов вариант — рече Фалън. — Това е добра новина.

— Защо?

— Нямах желание да се заемам с издирването на съвременен изобретател, който е решил да създаде високотехнологична версия на някое от творенията на Брайдуел. Оригиналите са достатъчно лоши. Сега въпросът е как часовникът се е озовал в тази къща. Но ще се занимаваме с това по-късно.

Той насочи фенерчето си към тялото на пода. Изабела огледа безжизнената фигура на Нощния човек. Лицето на убиеца бе застинало в маска на смъртта, изобразяваща неподправен ужас. Мъжът изглеждаше около трийсет и пет годишен, с пясъчноруса коса и гъвкаво тяло. Беше облечен в тъмнозелен работен панталон и риза в същия цвят. Логото на джоба на ризата принадлежеше на строителна фирма от Уилоу Крийк.

Изабела извърна поглед.

— Той каза, че намерил часовника в някаква пещера под това мазе.

Фалън обходи дъските на пода с лъча на фенерчето си.

— Преди да повикаме полицаите, искам да се уверя, че доказателствата са тук.

Тя насочи лъча на своето фенерче към една част от пода, която беше в сърцевината на вихрушката от енергия.

— Опитай на това място.

Той отиде до кръга светлина, очертан от фенера й, наведе се и започна да опипва дъските с ръце, без да сваля ръкавиците си.

— Ето я. Тайната врата.

Тя отиде до него и видя как той отвори един широк квадрат от пода. Двамата насочиха фенерчетата си към тъмнината отдолу. Метална стълба се губеше в дълбините на черната яма. Изабела се наведе леко, опитвайки да огледа добре предмета в основата на стълбата.

— Какво е това? — попита тя.

— Прилича на труп в чувал — отвърна Фалън.

Младата жена бързо се изправи.

— Сега Норма Сполдинг никога няма да успее да продаде тази къща.

— Продажбите на имоти в тази част на Калифорния никога не са били лесни — Джоунс извади телефона си.

Изабела се прокашля.

— Само още нещо, преди да повикаш полицаите.

— Не се тревожи, ти няма да бъдеш тук, когато те пристигнат. Тръгваш си веднага.

— Добре, благодаря — тя издиша бавно. — Но има едно усложнение. Норма знае, че й обещах лично да проверя къщата за призраци.

— За сведение на всички заинтересовани, включително и на Норма Сполдинг, аз съм изпитал интуитивно предчувствие за надвиснала катастрофа и съм решил лично да се заема с къщата на Зандър. Изпратил съм те да се върнеш в офиса още преди да открия труповете. Сега тръгвай. Махай се оттук.

— Добре — повтори тя. Обърна се и бързо заизкачва стъпалата. Когато стигна до вратата, спря и погледна към него. — Интуитивно предчувствие за надвиснала катастрофа?

— Нали се предполага, че съм екстрасенс, забрави ли?

— Да, вярно.

— Откъде изрови онзи факт за значението на фразата нощен човек!

— Може да се каже, че съм получила доста еклектично образование.

— Домашно обучение?

— Да. Освен това чета много.

— Когато това свърши, може би ще е време да ми кажеш коя си и от какво се криеш — добави Фалън тихо.

— Не трябваше да се хващам на работа при детектив с паранормални способности, нали? Сама съм си виновна.