Агата Кристи
Проклятието на огледалото (8)

I.

— Ето ни и нас — започна мис Найт, поставяйки поднос със закуска на масичката до леглото на мис Марпъл. — Как сме тази сутрин? Виждам, че вече сме дръпнали завесите — продължи тя с леко неодобрение в гласа.

— Будя се рано — обясни мис Марпъл. — И с теб ще стане същото, когато станеш на моите години.

— Преди около половин час се обади мисис Бантри — съобщи мис Найт. — Искаше веднага да разговаря с теб, но й казах, че ще е по-добре да ти позвъни след закуска. Реших, че не трябва да те безпокоя, преди да си закусила или поне изпила чаша чай.

— Когато се обаждат приятелите ми, предпочитам веднага да ме свързват с тях — каза мис Марпъл.

— Знам, знам, но ми се стори, че не бива да го правя. По-добре изпий си първо чая и изяж яйцето, препечената филийка и маслото и тогава ще те свържа.

— Преди половин час, казваш — повтори замислено мис Марпъл. — Значи, някъде към осем часът.

— Прекалено ранен час — повтори становището си мис Найт.

— Не ми се вярва мисис Бантри да ме е търсела толкова рано, без основателна причина за това — каза мис Марпъл замислено. — Тя не е от тези, които имат навика да говорят рано по телефона.

— Е, престани да мислиш повече за нея. Сигурно всеки момент ще се обади. Или предпочиташ сега да те свържа?

— Не, благодаря ти. Предпочитам да си изяждам закуската, докато е топла.

— Надявам се да не съм забравила нищо — засуети се мис Найт.

Естествено, не бе забравила нищо. Чаят бе приготвен както трябва с току-що закипяла вода, яйцето бе вряло точно 3 и 3/4 минути, филийката бе препечена равномерно златистокафява, маслото бе оформено като цвете и до него имаше малко бурканче с мед. Не можеше да се отрече, че в някои отношения мис Найт наистина бе съкровище. Мис Марпъл започна да закусва с удоволствие. След малко от долния етаж се чу бръмченето на прахосмукачка. Бе пристигнала Чери.

Бръмченето започна да се заглушава от приятен звънък глас, който пееше една от най-новите популярни мелодии. Мис Найт, влязла да прибере подноса след закуска, поклати неодобрително глава.

— Не ми е приятно как тази млада жена пее, та се чува из цялата къща. Не се съобразява с хората.

Мис Марпъл леко се усмихна.

— Не вярвам на Чери въобще да й дойде на ум, че трябва да се съобразява — каза тя. — А и защо би трябвало да го прави?

— Едно време хората се държаха иначе — настоя мис Найт.

— Естествено — рече мис Марпъл. — Та нали времената се менят. Не можем да си затваряме очите пред това. Може би сега ще имаш добрината да ме свържеш с мисис Бантри — добави тя.

Мис Найт излезе. След минута или две на вратата се почука и в стаята влезе Чери. Бе свежа, възбудена и по-хубавка от обичайното. Върху роклята си бе облякла пластмасова работна престилка, щампована с моряци и морски символи.

— Много ти е хубава косата днес — каза мис Марпъл.

— Вчера бях на студено къдрене — обясни Чери. — Още е малко твърда, но ще се оправи. Дойдох да видя дали сте научила новината.

— Каква новина?

— За това, което се случи вчера в Госингтън Хол. Нали знаете, че там организираха парти за болницата Сейнт Джон?

Мис Марпъл кимна утвърдително.

— Какво се е случило?

— Една жена умря по време на партито. Една мисис Бедкок. Живее съвсем близо до нас. Не вярвам да я познавате.

— Мисис Бедкок? — гласът на мис Марпъл бе възбуден. — Знаеш ли, че я познавам. Точно така, да. Тя е жената, която ми помогна, когато онзи ден паднах. Бе много мила.

— А, Хедър Бедкок винаги е била любезна с хората. Даже много любезна. Според някои дори прекаляваше с любезността си. Както и да е, взе, че умря. Такива ми ти работи.

— Умряла е, значи. От какво?

— Нямам представа — отвърна Чери. — Поканили я в къщата. Предполагам, защото беше секретарка на болницата на доброволни начала. И нея, и кмета, и други хора. После, както чух, изпила нещо, пет минути след това й станало лошо и умряла преди човек да каже две и две — четири.

— Колко шокиращо! — отбеляза мис Марпъл. — Тя страдаше ли от сърце? Въобще имаше ли някакви оплаквания?

— Хората казват, че нищо й нямало — отвърна Чери. — Разбира се, може ли да знае човек? Предполагам, че е възможно сърцето ти да не е наред и пак да не си даваш сметка за това. Мога да ви кажа, обаче, че после не са я откарали у дома й.

Мис Марпъл бе озадачена.

— Какво искаш да кажеш с това „не са я откарали у дома й“?

— За тялото ми е думата — отвърна Чери, която не бе изгубила нищо от доброто си настроение. — Докторът каза, че ще трябва да й направят аутопсия. Постмортем ли, как му викаха. Казал, че никога не я бил лекувал от нищо и че не можел да разбере каква може да е причината за смъртта. Странна работа — добави тя.

— Какво намираш за странно?

— Ами… — Чери се замисли. — Странна е. Държат се така, сякаш има нещо.

— Мъжът й много ли се разтревожи?

— Беше побелял като чаршаф. Толкова смазан човек не бях виждала.

Ушите на мис Марпъл, отдавна привикнали да долавят и най-малките нюанси, я накараха да наклони леко глава встрани, подобно птица, очакваща нещо.

— Толкова ли привързан е бил към нея?

— Правеше всичко, което тя му кажеше — отвърна Чери. — Това обаче не означава задължително привързаност. Може и да означава, че не му е стискало да й се опъне.

— Май не ти е била много симпатична. Греша ли? — попита мис Марпъл.

— Аз всъщност не я познавах дотам добре — обясни Чери. — Не мога да твърдя, че не ми е била симпатична. Просто не е мой тип човек. Много обичаше да се пъха навсякъде.

— Искаш да кажеш, че е обичала да си пъха носа? Да любопитства?

— Не, съвсем не исках да кажа това. Много любезна жена беше и винаги гледаше да помогне на хората. И винаги беше сигурна, че тя най-добре знае как да им помогне. Какво мислеха те по въпроса хич не я интересуваше. Приличаше на една моя леля. Леля ми ужасно обичаше сусамени сладки и непрестанно ги правеше и ги разнасяше на хората без въобще да си направи труда да разбере дали те обичат сусамени сладки или не. Има хора, които не могат да ги понасят, става им лошо даже от миризмата. Е, в това отношение Хедър Бедкок приличаше на леля ми.

— Да… — рече замислено мис Марпъл. — И аз познавах една такава жена. На такива хора животът им е изложен на опасност — добави тя, — макар и самите те да не го съзнават.

Чери я погледна.

— Много интересно. Не мога да разбера какво точно искате да кажете.

В стаята нахълта мис Найт.

— Мис Бантри я няма вкъщи. Не казала къде отива.

— Мога да ти кажа накъде се е отправила — успокои я мис Марпъл. — Тръгнала е насам. Време е да ставам.