Агата Кристи
Проклятието на огледалото (27)

Петнадесета глава

Дърмът Крадък хвърли поглед върху последното име и адрес, които бе записал в бележника си. Два пъти бе звънял по телефона, но никой не бе отговорил. Набра номера още веднъж. След малко сви рамене, изправи се и излезе.

Фотостудиото на Марго Бенс се намираше в една малка задънена уличка встрани от Тотнъм Корт Роуд. Ако се изключеше името й, изписано върху една табелка до вратата, нямаше друг признак за присъствието й там. Отсъстваше и всякаква рекламна обява. Крадък се изкачи на първия етаж. Там видя табела, върху която на бял фон с черни букви бе написано: „Марго Бенс. Художествена фотография. Моля заповядайте“.

Крадък влезе. Озова се в малка чакалня, в която нямаше никого. Поколеба се за миг и след това шумно и театрално се изкашля. Това обаче не привлече ничие внимание.

— Има ли някой тук? — попита на висок глас.

Чу изшумоляването на чехли зад кадифената завеса. След малко завесата се разтвори и оттам се подаде млад човек с рошава коса и бяло-розово лице.

— Ужасно съжалявам, сър — рече той, — обаче не ви чух. Тъкмо ми се беше родила в главата една нова идея и реших да я проверя.

Разтвори още по-широко завесата и Крадък го последва в прилежащото помещение. То се оказа неочаквано просторно. Очевидно, именно то бе фотостудиото. Бе пълно с фотоапарати, осветителни тела от всякакъв вид и паравани на колелца.

— Голямо безредие е — извини се младият човек, който по гъвкавостта си наподобяваше Хейли Престън. — Според мен обаче би било много трудно да се работи, ако наоколо ти всичко е подредено. Така, какво ви води при нас?

— Искам да разговарям с мис Марго Бенс.

— А, да. Марго. Много жалко. Ако бяхте дошъл преди половин час, щяхте да я заварите. Отиде да снима модели за „Фешън Дрийм“. Знаете ли, нямаше да е зле ако се бяхте обадил предварително по телефона. Тези дни Марго е страшно заета.

— Звънях няколко пъти, обаче никой не вдига слушалката.

— Ох, да, сетих се — възкликна младият човек. — Сега си спомням, че го изключихме, защото ни пречеше. — Той приглади престилката си. — Мога ли да ви помогна с нещо? Ако искате, да ви запиша час? Помагам на Марго в работата й. По какъв въпрос я търсите? Личен или служебен?

Дърмът Крадък показа на младия човек служебната си карта.

— Възхитително! — реагира той с ентусиазъм. — Централен следствен отдел! Знаете ли, струва ми се, че съм виждал ваши снимки. Вие не сте ли от Голямата четворка или Голямата петорка? Или вече в Голяма шесторка, като се има предвид колко е нараснала престъпността? Боже мой, да не би да приемете думите ми като израз на неуважение? Май така се получи, а пък съвсем нямах такова намерение. Така. За какво ви трябва Марго? Надявам се, че не искате да я арестувате.

— Исках просто да й задам един-два въпроса.

— Тя не се занимава с неприлични фотографии и неща от този род — рече развълнувано младият човек. — Ако някой ви е разправял нещо подобно, да знаете, че не е вярно. Марго се занимава с художествена фотография. Снима и на сцената, и в студиото. Студийните й фотографии са си направо пуритански, ако питате мен.

— Ще ви кажа съвсем определено за какво искам да разговарям с мис Бенс — рече Дърмът. — Неотдавна е била свидетел на престъпление на едно място в близост до Мъч Бенъм. В едно селце на име Сейнт Мери Мийд.

— О, разбира се, разбира се. Това ми е известно. Марго ми разказа всичко, когато се върна оттам. Някой беше сипал татул в коктейлите или нещо от този род, нали? Много зловеща история. И май беше свързана с болницата Сейнт Джон. Вие обаче вече не разпитахте ли Марго по въпроса? Или някой друг я беше разпитвал?

— В хода на следствието винаги възникват нови въпроси — каза Дърмът.

— Да, да. Разбирам. Както става при проявяването на снимка, нали?

— Наистина се получава както при проявяването на снимка. Сравнението ви е много удачно.

— Благодаря ви. Веднага ли искате да говорите с Марго?

— Ако сте в състояние да ми помогнете да направя това, да.

Младият човек погледна часовника си:

— Точно сега би трябвало да е пред дома на Кийтс на Хампстед Хийт. Аз съм с кола. Да ви закарам ли там?

— Това е много любезно от ваша страна, мистър…

— Джетроу. Джони Джетроу.

— А защо именно пред дома на Кийтс? — попита Дърмът, докато слизаха по стълбите.

— Как да ви кажа, в наше време истински художествени фотографии вече не се правят в студио. Стремим се да изглеждат по-естествени, по-непосредствени. И по възможност, на интересен фон. Например, да заснемем вечерна рокля на Аскът на фона на затвора Уондсуърт. Или ексцентричен костюм пред дома на някой поет.

Като шофираше бързо, но умело, мистър Джетроу премина по Тотнъм Корт Роуд, прекоси Кемдън Таун и най-сетне навлезе в района на Хампстед Хийт. На тротоара пред дома на Кийтс се разиграваше приятна малка сцена. Стройно момиче, облечено в рокля от прозиращ муселин, придържаше огромна черна шапка. Застанало на колене непосредствено зад него, второ момиче придръпваше роклята на първото така, че да се очертаят добре бедрата и краката му. Едно момиче с фотоапарат им даваше напътствия с плътен дрезгав глас.

— За Бога, Джейн, снижи се. Задникът ти се подава зад дясното й коляно. А така. Не, по-наляво. Така е добре. Не мърдай. Ще направим още една снимка. Този път дръж шапката с двете ръце. Добре. Изправи главата, Елзи. Сега се наведи. Още. Още. Все едно, че трябва да повдигнеш тази цигарена кутия. А така. Чудесно. Готово. Сега иди по-наляво. Заеми същата поза, само че гледай през рамото си. Готово.

— Така и не разбрах защо искаш да снимаш точно задника ми — каза по-скоро сърдито момичето на име Елзи.

— Чудесен задник е, мила. Ще излезе прекрасно — каза фотографката. — А когато си извръщаш главата брадичката ти е като полумесец, изгряващ над планина. Достатъчно засега.

— Здрасти, Марго — обади се мистър Джетроу.

— А, ти ли си? Какво правиш тук?

— Водя ти посетител. Старши инспектор Крадък от Централния следствен отдел.

Момичето бързо извърна погледа си към Дърмът. Той реши, че тя го оглежда и в това не намери нищо удивително. Хората често реагираха така при срещата си с детективи. Бе възслабо момиче, с ъгловати лакти и колене, но с интересна фигура. Лицето й бе почти изцяло закрито от гъстата й черна коса. Стори му се, че момичето бе възмръсно и не дотам привлекателно. Личеше му обаче, че има характер. Момичето повдигна вежди и без това вече малко приповдигнати от грима, и го заговори.

— С какво мога да ви бъда полезна, старши инспектор Крадък?

— Приятно ми е да се запознаем, мис Бенс. Исках да разбера дали бихте била така любезна да ми отговорите на няколко въпроса във връзка с онова нещастие в Госингтън Хол, близо до Мъч Бенъм. Ако си спомням добре, вие сте била там и сте правила снимки.

Момичето кимна утвърдително.

— Спомням си много добре. Май обаче не ви видях там. Разговарях с друг човек. С инспектор… с инспектор…

— С инспектор Корниш? — подсказа Дърмът.

— Точно така.

— Нас ни привлякоха към този случай по-късно.

— Вие от Скотланд Ярд ли сте?

— Да.

— И какво? Нахълтахте и поехте случая от местната полиция, така ли?

— Не бих казал, ме сме нахълтвали, където и да е. В правомощията на началника на полицията в графството е да решава дали сам да се заеме с един или друг случай, или да го прехвърли на нас.

— И на каква основа взима това решение?

— В зависимост от това, дали случаят е от местна значимост или от по-голяма. Например международна.

— И какво, решил е, че този случай е от международна значимост, така ли?

— Ако кажем „трансатлантическа“ ще бъдем по-точни.

— Това е версията, която се разнася и от вестниците, нали? Всичките намекват, че убиецът, който и да е бил той, искал да очисти Марина Грег, а вместо това видял сметката на някаква клета местна женица. Това вярно ли е или по този начин правят реклама на филма?

— Боя се, че няма особени съмнения относно това, мис Бенс.

— Какво искате да ме питате? Трябва ли да идвам в Скотланд Ярд с вас?

— Единствено ако самата вие желаете това. Ако нямате нищо против, бихме могли да отидем във вашето студио.

— Така е по-добре. Да вървим. Колата ми е ей там.

Тръгна с бърза крачка по тротоара и Дърмът я последва. Джетроу си взе довиждане с тях.

— Довиждане, мила. Няма да ви преча. Сигурен съм, че с инспектора ще споделяте някакви важни тайни — след това Джетроу отиде при двете манекенки и започна оживен разговор с тях.

Марго влезе в колата, отвори другата врата и Дърмът Крадък седна до нея. Тя не проговори и дума, докато шофираше обратно по Тотнъм Корт Роуд. Зави по малката задънена улица, стигна до края й и прекоси един отворен портал.

— Тук си имам място за паркиране — поясни момичето. — Това е мебелен склад и имаха добрината да дадат под наем малко пространство. Сигурно знаете, че паркирането е ужасна мъка в Лондон, макар и навярно да не се занимавате с уличното движение.

— Права сте. То не е моя грижа.

— Убийствата навярно са къде-къде повече за предпочитане — подметна Марго Бенс.

Поведе го към студиото, покани го да седне на един стол и му предложи цигара. След това самата тя потъна в едно кресло срещу него. Иззад завесата от черна коса го стрелна с мрачен и въпросителен поглед.

— Казвайте какво има.

— Ако съм разбрал добре, по време на нещастието вие сте правила снимки.

— Да.

— В професионалното си качество ли присъствахте там?

— Да. Трябваше им човек, който да направи професионални снимки. Често се занимавам с такава работа. Понякога работя и за филмовите компании, но този път просто трябваше да снимам самото парти, а след това да заснема как Марина Грег и Джейсън Ръд приемат по-важните гости. Местните величия и така нататък.

— Да, разбирам. Била сте с фотоапарата на стълбището, нали?

— Само известно време. Оттам ъгълът на снимане е много удобен. Първо заснемаш хората, които са на стълбището под теб, и след това се извръщаш и ги фотографираш как се ръкуват с Марина. Можеш да ги уловиш от най-различни ракурси без самата ти много да се движиш.

— Знам, разбира се, че вече са ви задали някои въпроси в смисъл, дали сте видяла нещо необичайно, нещо, което да помогне на следствието. Тези въпроси са били от твърде общ характер.

— А вие сега ще ми задавате специализирани въпроси, така ли?

— Да, малко по-специализирани. Оттам, където бяхте, виждаше ли се добре Марина Грег?

— Виждаше се чудесно.

— А Джейсън Ръд?

— И той. Само дето се движеше. Поднасяше напитки, запознаваше местните първенци със знаменитостите и така нататък, поне така предполагам. А що се отнася до тази мисис Бедли, не видях…

— Бедкок.

— Точно така, Бедкок. Та искам да кажа, че не я видях как изпива чашата с отровата. Всъщност, не съм сигурна дали въобще мога да се сетя коя точно беше тя.

— Спомняте ли си пристигането на кмета?

— О, да спомням си го. Беше си сложил и огърлицата, и официалните одежди. Хванах го в едър план, когато се изкачваше по стълбището — направи ми впечатление, че профилът му издава жестокост — и после го заснех, когато се ръкуваше с Марина.

— В такъв случай може би ще се сетите. Мисис Бедкок и съпруга й са били приветствани от Марина непосредствено преди кмета.

— Съжалявам. Въпреки това не мога да си спомня.

— Това няма особено значение. Предполагам, че след като Марина Грег е била в обзора ви вие често сте насочвала погледа си и фотоапарата към нея.

— Точно така. Почти през цялото време. Стремях се да уловя най-подходящите мигове.

— Познавате ли по лице един мъж на име Ардуик Фен?

— Да. Познавам го доста добре. Телевизионен продуцент е. Занимава се и с кино.

— Него снехте ли го?

— Да. Когато идваше отдолу по стълбите. Беше заедно с Лола Брюстър.

— Това стана, след като заснехте кмета, така ли?

Тя се замисли за миг и след това кимна утвърдително.

— А забелязахте ли на Марина Грег в този момент внезапно да й прилошава? Да има някакво необичайно изражение на лицето?

Марго Бенс се приведе напред, отвори цигарена кутия и извади цигара. Запали я. Макар и да не бързаше и му отговори, Дърмът не повтори въпроса си. Изчака, чудейки се каква ли е причината за нейната мудност.

— Защо ми задавате такъв въпрос? — попита внезапно тя.

— Защото е въпрос, на който много държа да получа отговор. Надежден отговор.

— И според вас моят отговор ще е надежден, така ли?

— Да, точно така мисля. Не може да не притежавате навика да наблюдавате много внимателно хорските лица, да следите израженията им, да издебвате най-подходящите моменти.

Тя кимна утвърдително.

— Видяхте ли нещо такова?

— И някой друг го е забелязал, така ли?

— Да. Забелязали са го няколко души. Всичките обаче описаха това, което са видели, по различен начин.

— Как точно го описаха?

— По едно описание била е на път да припадне.

Марго Бенс бавно поклати глава.

— Според друг, на лицето й внезапно се изписала изненада. По думите на трети, придобило застинало изражение.

— Значи, застинало изражение — повтори Марго Бенс замислено.

— Съгласна ли сте с последното описание?

— Не знам. Може би.

— Всъщност, беше използвано по-образно сравнение — каза Дърмът. — Цитираха ми стихове на Тенисън: „Огледалото на късчета разби се. «Проклятието ме настигна» — изплака Дамата от Шалот.“

— Там нямаше огледало — рече Марго Бенс, — обаче ако имаше, нищо чудно и да се беше разбило. — Марго изведнъж стана: — Почакайте. Дето ще ви описвам изражението й, по-добре ще е да ви го покажа.

Дръпна отдалечения край на завесата и за малко изчезна от погледа на Крадък. Той чу нетърпеливото й мърморене.

— Уф, по дяволите — появи се отново тя. — Като търсиш нещо, никога не го намираш. Успях да го открия, все пак.

Доближи се до него и му подаде гланцирана снимка. Той я погледна. Беше една много добра фотография на Дарина Грег. Тя се ръкуваше с жена, застанала с лице към нея и, следователно, с гръб към обектива. Погледът на Марина Грег обаче не бе насочен към жената. Очите й гледаха не в обектива, а някъде вляво от него. Това, което се стори интересно на Дърмът Крадък, бе, че лицето й не изразяваше нищо. Нито болка, нито страх. Жената на снимката бе втренчила поглед в нещо. В нещо, което бе видяла и което бе предизвикало толкова силно вълнение у нея, че бе физически неспособна да го изрази, с каквато и да е промяна на изражението на лицето си. Дърмът Крадък си спомни, че такова изражение бе имало лицето на един мъж, който секунди след това бе убит.

— Доволен ли сте? — попита Марго Бенс.

Крадък дълбоко въздъхна:

— Да, благодаря ви… Знаете ли, много е трудно да разбереш дали очевидците не преувеличават, дали понякога просто не си въобразяват, че са видели нещо. В този случай обаче са прави. Наистина е имало нещо и тя го е видяла. Може ли да задържа тази снимка?

— О, да. Разбира се. Негативът е у мен.

— Не сте я предоставила на вестниците, нали?

Марго Бенс поклати глава.

— Чудя се защо не сте го направила. В края на краищата, снимката е много драматична. Някой вестник щеше да ви заплати добре за нея.

— Никога не бих сторила такова нещо — отвърна Марго Бенс. — Ако по някаква случайност си надзърнал в нечия душа, не върви да осребряваш видяното.

— Вие познавала ли сте Марина Грег отпреди?

— Не.

— Вие сте от Щатите, нали?

— Родена съм в Англия. Образование обаче получих в Америка. Върнах се тук преди… преди около три години.

Дърмът Крадък кимна с разбиране. Отговорите на неговите въпроси му бяха предварително известни. Имаше ги изписани върху един от многото листове върху бюрото му. Момичето изглеждаше прямо.

— Къде се подготвихте като фотограф? — попита.

— В студиото Райнгардън. Работех известно време при Ендрю Куилп. От него научих много неща.

Студиото „Райнгардън и Ендрю Куилп“. Дърмът Крадък внезапно изостри вниманието си. Тези имена му припомниха нещо.

— Вие сте живяла в Севън Спрингс, нали?

Тя го погледна така, сякаш й стана забавно.

— Изглежда, знаете доста неща за мен. Специална проверка ли сте правил?

— Вие сте една много известна фотографка, мис Бенс. Знаете, че за вас са писани статии. Защо се завърнахте в Англия?

Тя присви рамене.

— Защото обичам промените. Освен това, нали ви казах, че съм родена тук, макар като дете да съм живяла в Щатите.

— Била сте съвсем малка, когато сте отишла там, ако не се лъжа.

— Петгодишна, щом държите да знаете точно.

— Любопитно ми е. Струва ми се, че бихте могли да ми разкажете нещо повече.

Изражението на лицето и внезапно се втвърди.

— Какво искате да кажете?

Дърмът Крадък я погледна в очите и реши да рискува. Нямаше за какво да се залови, освен за студиото „Райнгардън“, за Ендрю Куилп и за името на един град. Изведнъж бе обхванат от усещането, че зад рамото му е застанала мис Марпъл и го окуражава да действа по-смело.

— Струва ми се, че познавате Марина Грег по-добре, отколкото казвате.

Тя се засмя.

— Докажете го, тогава. Само си въобразявате разни неща.

— Наистина ли си въобразявам? Аз мисля, че не. А и това, което ще ви кажа, мис Бенс, може да се докаже, макар и с цената на малко време и усилия. Хайде, мис Бенс, защо не кажете истината? Защо не си признаете, че като малка Марина Грег ви е осиновила и че сте живели при нея четири години?

Марго си пое дълбоко дъх със съскане.

— Мръсно нахално копеле!

Тонът й малко го изненада. Контрастираше твърде рязко с дотогавашното й поведение. Тя се изправи и разтърси черната си грива:

— Добре, добре, вярно е. Марина Грег ме взе в Щатите със себе си. Майка ми имаше осем деца и живееше в някакъв бордей. Едва ли е единствената, която в това положение е писала до разни знаменитости, оплаквала е съдбата си и ги е молила да осиновят някое от децата й. Пошла история.

— Били сте три деца — каза Дърмът. — Три деца, осиновени в различни места и по различно време.

— Точно така. Аз, Род и Енгъс. Енгъс бе малко по-голям от мен, а Род бе бебче. Чудесно си живеехме! Наистина чудесно! — в гласа й се прокрадна подигравателна нотка. — Всичко си имахме. И дрехи, и коли, и прекрасен дом, и бавачки. И в добри училища се изучихме, и с вкусна храна се хранехме. Наистина всичко си имахме. И „мамче“ си имахме. „Мамче“ в кавички. То си играеше ролята, демонстрираше грижовност, правеше си снимки с нас. Много трогателна история, наистина.

— Тя обаче наистина е искала да има деца — прекъсна я Дърмът Крадък. — Не сте ли съгласна, че това е самата истина? Че не ви е осиновила, за да си прави самореклама?

— Може и така да е. Всъщност, прав сте. Искаше да има деца. Нас обаче не ни искаше. Въобще не ни искаше. Просто играеше театър. „Моето семейство“ или „Колко е славно да си семеен“. А Изи й вървя по акъла. Можеше да постъпи и по-умно.

— Изи? За Айсидър Райт ли ви е думата?

— Да, за нейния трети или четвърти съпруг, забравих точно кой по ред. Той бе наистина прекрасен човек. Струва ми се, че я разбираше, а понякога се вълнуваше и за нас. Нямаше нагласата на баща. Всъщност, интересуваха го само собствените му писания. Чела съм някои от тях. Излъчват скръб и жестокост, но са силни. Мисля, че някой ден хората ще го оценят като голя писател.

— И всичко това докога продължи?

Усмивката на Марго Бенс внезапно се изкриви:

— До момента, когато тази роля й омръзна. Всъщност, не съм права. До момента, когато разбра, че ще има дете.

Марго горчиво се засмя:

— Тогава дойде и нашия ред. Престанахме да бъдем желани. Бяхме си свършили работата като отдушник на чувствата й, но в действителност съвсем не й бяхме домилели. Хич не й пукаше за нас. Иначе, както му е редът, пенсионирани по всички правила. Осигури ни къща, настойница, пари за образованието ни и по една хубава сума за стартиране в живота. Никой не може да твърди, че не се е отнесла коректно и благородно с нас. Работата е там, че никога не ни бе желала. Бе способна да обича само свое собствено дете.

— Не можете да я укорявате за това — каза тихо Дърмът.

— Не я укорявам, задето е искала да има свое собствено дете. С нас обаче какво направи? Откъсна ни от собствените ни родители. От средата, към която принадлежахме. Майка ми ме продаде за паница леща, ако щете, но не го е направила за своя собствена изгода. Продала ме е, защото е била проста жена и е мислила, че ще заживея „човешки“ и ще получа „образование“ и въобще ще си живея живота. Мислела ми е доброто. Добро ли? Ох, де да знаеше!

— Както виждам, все още сте изпълнена с горчивина.

— Вече не съм. Вече я изживях. Ако сега говоря така, то е, защото ме върнахте към спомените ми. Защото ме върнахте към онези дни. На всички тогава ни стана много мъчно.

— На всичките вас, така ли?

— Е, не на Род. Характерът му не бе такъв, а и самият той тогава бе твърде малък. Енгъс обаче изпита същите чувства, каквито и аз. Струва ми се обаче, че бе по-отмъстителен по душа. Каза, че когато порасне, ще убие детето й.

— Знаете ли какво се случи с детето й?

— Разбира се, че знам. Всички знаят. Просто се бе побъркала на тема свое собствено дете, а то пък взе, че се роди малоумно. Така й се пада. Малоумно или не, нас не пожела да ни приеме обратно.

— Ненавиждате я.

— А защо да не я ненавиждам? Тя ми стори най-лошото нещо, което един човек може да стори на друг. Да го убеждава, че милее за него и че го обича, а после да му даде да разбере, че всичко това е било преструвка.

— А какво стана сетне с вашите двама… нека ги наречем братя?

— А, сетне съдбата ни раздели. Род се занимава с фермерство нейде из Средния Запад. Той си е оптимист по нагласа и никога не е изпадал в униние. За Енгъс не знам нищо. Не поддържаме връзка.

— Той остана ли си с желанието да отмъщава?

— Не ми се вярва — отвърна Марго. — Отмъщението не е нещо, което човек желае до края на живота си. Последния път, когато се видяхме, ми каза, че ще става артист. Не знам дали го е направил.

— Вие обаче не сте забравила нищо — каза Дърмът.

— Вярно е, нищо не съм забравила — потвърди Марго Бенс.

— Марина Грег изненада ли се, когато ви видя? Тя ли пожела да дойдете на партито именно вие, за да ви достави удоволствие?

— Тя ли? — момичето се усмихна презрително. — Тя и хабер си нямаше кого ще изпратят. Беше ми любопитно да я видя, затова се натиснах да отида именно аз. Имам връзки с хората от киностудиото, така че го уредих — Марго удари с ръка върху масата. — Тя даже не ме позна. Какво ще кажете за това? Живях при нея четири години. От петгодишна до деветгодишна възраст, а тя въобще не ме позна.

— Децата се изменят — отбеляза Дърмът Крадък. — Изменят се толкова много, ме понякога наистина не можеш да ги познаеш. Онзи ден се видях с една моя племенница. Уверявам ви, че ако я бях срещнал улицата, нямаше да я позная.

— Това защо ми го казвате? За да ме успокоите ли? Това никак не ме интересува. Всъщност, нека да бъда искрена. Интересува ме. Не ми е все едно. Марина винаги е излъчвала някакво вълшебно обаяние. Можеш да я мразиш, но няма как да не й признаеш това.

— Вие казахте ли й коя сте?

Марго поклати глава.

— Не, не й казах. Никога не бих го направила.

— Опитахте ли се да я отровите, мис Бенс?

Настроението на Марго се промени. Изправи се и се засмя.

— Що за смехотворни въпроси ми задавате? Впрочем, сигурно това е ваше задължение. Не. Уверявам ви, че не съм я убила.

— Не ви зададох такъв въпрос, мис Бенс.

Тя го погледна, озадачена.

— Марина Грег — продължи той, — все още е жива.

— Докога?

— Какво искате да кажете?

— Не допускате ли, инспекторе, че някой ще повтори опита си? И че втория път може и да успее?

— Ще бъдат взети предпазни мерки.

— А, разбира се, че ще бъдат взети. Влюбеният съпруг ще се погрижи за нея и ще я предпази от всякакво зло.

Дърмът внимателно се вслуша в подигравателния й тон.

— А вие какво имахте предвид, когато казахте, че не сте ми задал такъв въпрос? — попита го тя с внезапно наежен глас.

— Попитах ви дали сте се опитала да я убиете. Вие ми отговорихте, че не сте я убила. Това е вярно, но някой все пак умря. Някой все пак бе убит.

— А, искате да кажете, ме съм се опитала да убия Марина, а вместо това съм убила мисис Едикояси. Добре, ще ви отговоря съвсем ясно. Не съм се опитвала да отровя Марина и не съм отравяла мисис Бедкок.

— Обаче може би знаете кой го е сторил?

— Не знам нищо, инспекторе, уверявам ви.

— Може би имате някакво предположение?

— Човек винаги може да предполага какво ли не — Марго се усмихна подигравателно. — Може да бъде кой ли не. Например онзи робот, чернокосата секретарка, елегантният Хейли Престън, слугите, прислужниците, масажистът, фризьорът, някой от киностудиото. Някой от тях може да не е такъв, за какъвто се представя.

Дърмът неволно направи стъпка напред и Марго енергично поклати глава.

— Спокойно, инспекторе. Само ви дразня. Някой наистина иска да очисти Марина, но нямам представа кой може да е. Нямам никаква представа, уверявам ви.