Агата Кристи
Проклятието на огледалото (16)

Десета глава

— Джейсън се върна — съобщи Хейли Престън. — Бихте ли дошъл с мен, старши инспекторе? Ще ви придружа до стаята му.

Стаята, която Джейсън Ръд използваше едновременно като дневна и кабинет, се намираше на първия етаж. Бе обзаведена с вкус, но не и луксозно. Не издаваше с нищо вкусовете и предпочитанията на стопанина й.

Джейсън Ръд се изправи иззад бюрото си и се запъти към Дърмът. Още когато го видя Крадък реши, ме Джейсън Ръд е силна личност. Хейли Престън бе добре изпълняващ функциите си дърдорко. Гилкрист излъчваше сила и магнетично привличане. Сега обаче Дърмът се срещна с човек, чиято същност, веднага осъзна това, няма да му е лесно да разгадае. По време на кариерата си Крадък се бе срещал с много хора и ги бе оценявал. Даваше си сметка, че вече често четеше мислите на хората, с които контактуваше. Веднага обаче разбра, че ще може да прочете единствено тези мисли на Джейсън Ръд, които самият той му позволи. Очите му, хлътнали и замислени, оглеждаха света, но не издаваха нищо. Грозната му и ръбеста глава говореше за силен интелект. Лицето му на клоун можеше да те привлече или да те отблъсне. „Така, каза си Дърмът Крадък, сега ще трябва да седна, да слушам и внимателно да запомням всичко“.

— Моля ви да ме извините, старши инспекторе, ако ви се е наложило да ме почакате. Задържаха ме в студиото. Мога ли да ви предложа нещо за пиене?

— Точно сега не, мистър Ръд. Благодаря ви.

Клоуновското лице на Ръд придоби весело и иронично изражение.

— Не върви да приемеш да те почерпят с нещо в дом като нашия, това ли си помислихте?

— Щом искате да знаете, не това си помислих.

— Разбира се, разбира се. Е, старши инспекторе, какво желаете да знаете? Какво бих могъл да ви разкажа?

— Мистър Престън вече отговори на всички въпроси, които му зададох.

— Това, което ви каза, беше ли ви полезно?

— Не толкова полезно, колкото би ми се искало.

Джейсън Ръд го изгледа въпросително.

— Разговарях и с доктор Гилкрист. Според него съпругата ви все още не е в такова състояние, че да отговаря на въпроси.

— Марина е много чувствителна — обясни Джейсън Ръд. — Между нас казано, податлива е на нервни кризи. Надявам се да се съгласите с мен, че едно убийство извършено в непосредствена близост до теб, може да причини такава нервна криза.

— Да, това не е приятно изживяване — съгласи се сухо Дърмът Крадък.

— Така или иначе, съмнявам се жена ми да бъде в състояние да ви каже нещо, което да не можете да научите и от мен. Бях до нея, когато това се случи. Искрено казано, смятам се за по-наблюдателен от съпругата си.

— Първият въпрос, който бих искал да ви задам — започна Дърмът Крадък, — вероятно е въпрос, който вече ви е бил зададен и на който сте отговорил, но така или иначе трябва да ви задам: съпругата ви познавала ли се е с Хедър Бедкок?

Джейсън Ръд поклати отрицателно глава.

— Никак. И аз видях тогава тази жена за пръв път в живота си. Преди това бях получил две писма, подписани от нея, изпратени от името на болницата Сейнт Джон. За пръв път я срещнах лично обаче пет минути преди смъртта й.

— Тя е казала, че преди това се е срещала с жена ви, нали?

Джейсън Ръд кимна:

— Да, преди дванадесет или тринадесет години, ако не се лъжа. На Бермудските острови. Имало е някакво голямо благотворително парти в помощ на болничните заведения и Марина е взела участие в него. Мисис Бедкок, веднага след като се ръкува с нея, започна да й разправя някаква дълга история за това, как, макар и тогава да била на легло, болна от „грип“, отишла на партито и взела автограф от жена ми.

Ироничната усмивка отново се изписа върху лицето му.

— Мога да ви кажа, старши инспекторе, че това често се е случвало. Хората често са правели дълги опашки, за да получат автограф от жена ми и обикновено ценят и запомнят този момент. Съвсем естествено, запомнят го като събитие в живота си. Не по-малко естествено е и това, че жена ми не е в състояние да помни хилядите колекционери на автографи. Искрено казано, тя въобще не си спомни да е срещала мисис Бедкок преди.

— Това го разбирам напълно — рече Крадък. — Един от присъствалите ми разказа обаче, мистър Ръд, че жена ви е била, как да го кажа, леко разсеяна в момента, когато мисис Бедкок я е занимавала със спомените си. Вие самият забелязахте ли да е имало такова нещо?

— Напълно е възможно — съгласи се Джейсън Ръд. — Марина не е особено издръжлива. Разбира се, тя отдавна е привикнала да изпълнява светските си задължения и всъщност прави това почти автоматично. В края на деня обаче обикновено се чувства уморена. Възможно е и да е имало такова нещо. Аз обаче не го забелязах. Впрочем, не, май не ви казвам цялата истина. Наистина, сега си спомням, че тя малко се позабави в отговора си на любезностите на мисис Бедкок. Всъщност, ако не се лъжа, дори леко я сръгах.

— Може би нещо е отвлякло вниманието й?

— Напълно е възможно. Както е възможно и да е било кратковременно изключване, причинено от умората.

Дърмът Крадък замълча за миг. Отправи поглед към прозореца. Гледката, която се откриваше през него, бе мрачна — гората около Госингтън Хол. Огледа и картините на стените и накрая спря погледа си върху Джейсън Ръд. Лицето на Джейсън показваше готовността му да го изслуша и нищо повече. Чувствата му не бяха изписани върху него. Изглеждаше любезен и ненапрегнат, и толкоз. Крадък обаче допусна, че това никак не изразява действителното му състояние. Този човек бе от голям интелектуален калибър и Дърмът нямаше да може да измъкне нищо от него, ако не изложеше собствените си карти върху масата. Дърмът взе решение да направи именно това.

— Допускал ли сте възможността, мистър Ръд, отравянето на мисис Бедкок да е било нещастен случай? Отровата всъщност да е била предназначена за вашата съпруга?

Настъпи мълчание. Лицето на Джейсън Ръд не промени изражението си. Дърмът зачака. Най-сетне Джейсън Ръд дълбоко въздъхна, сякаш с облекчение.

— Да — каза той със спокоен глас. — Напълно сте прав, старши инспекторе. През цялото време точно това са мислех.

— Обаче не сте споделили това с никого. Нито с инспектор Корниш, нито по време на следствието.

— Така е.

— Защо не го направихте, мистър Ръд?

— Бих могъл да ви дам един напълно правдоподобен отговор, като ви кажа, че това е просто едно мое подозрение, неподкрепено от никакви факти. Че фактите, които са ме насочили към него, са еднакво достъпни и на полицията, която е по-квалифицирана от мен да се произнесе по случая. Че не знам нищо за мисис Бедкок и че е възможно тя да е имала врагове. Че някой е могъл да дойде тук и да й сипе смъртоносната доза, макар че изборът на мястото и времето би могъл да изглежда странен. Че е възможно обаче да са били избрани именно това място и време, защото при такива обстоятелства разследването се затруднява вследствие на значителния брой непознати хора. Всичко това е вярно, старши инспекторе, но ще бъда искрен с вас. Не това беше причината да не изказвам това подозрение. Ще ви кажа коя беше причината. Причината беше нежеланието ми жена ми даже и за миг да остане със съмнението, че именно тя се е разминала на косъм със смъртта.

— Благодаря ви за вашата искреност. При все това, не мога да разбера напълно мотивите ви да не изказвате своето съмнение.

— Наистина ли? Може би ще ми е малко трудно да ви го обясня. За да ме разберете, би трябвало да познавате Марина. Тя е човек, който много се нуждае от щастие и чувство за сигурност. От чисто материална гледна точка животът й е бил напълно успешен. Получила е признание като актриса, но в личния си живот е била дълбоко нещастна. Много често е мислела, че най-сетне е открила щастието и душевния мир, а после мечтите й са се разбивали на парчета. Неспособна е, мистър Крадък, да погледне рационално и реалистично на живота. Подобно на момиченце, обичащо приказки за феи, при всеки един от предишните си бракове е очаквала да бъде щастлива до края на живота си.

Ироничната усмивка върху лицето на клоуна бе смекчена от едно странно и внезапно умиление.

— Бракът обаче не е такова нещо, старши инспекторе. Няма привързаност, която да продължава вечно. Би трябвало да се смятаме за сполучили в брака, ако можем да постигнем един живот, изпълнен със спокойна удовлетвореност и тихо щастие. Вие женен ли сте, старши инспекторе?

Дърмът Крадък поклати глава.

— Не съм имал това щастие. Или нещастие — промърмори той.

— В нашия свят, света на киното, бракът е част от професията, кинозвездите често се женят. Браковете са понякога щастливи, друг път — катастрофални, но много рядко са дълготрайни. Не бих казал, че в това отношение Марина е имала някакви особени основания да се оплаква, но човек с нейния темперамент приема тези неща много навътре. Беше си внушила, че няма късмет, че при нея никога нещата не вървят както трябва. Винаги се е стремила отчаяно към едни и същи неща — любов, щастие, привързаност, сигурност. Копнеела е да има деца. Според някои лекари именно силата на този й копнеж е пречила да ги има. Един много известен лекар я посъветвал да осинови дете. Казал й, че нерядко, когато се задоволи силното чувство за майчинство чрез осиновяването на бебе, скоро след това се ражда и собственото. Марина осиновява три деца. За известно време получава някаква доза щастие и спокойствие, но не така, че да бъде удовлетворена. Можете да си представите как се е почувствала, когато, преди около единадесет години, разбира, че ще има дете. Щастието й е неописуемо. Била е в добро здравословно състояние и докторите я уверяват, че няма никакви основания да се съмняват, че всичко ще бъде наред. Може би знаете, че резултатът беше трагичен. Детето, момченце, се ражда умствено непълноценно, имбецил.

Марина бе напълно сломена от това и няколко години бе много зле, наложи се да постъпи в санаториум. Макар и бавно, в крайна сметка все пак се съвзе. Малко след това се оженихме и тя започна да се интересува повече от живота и да мисли, че може би би могла все пак да бъде щастлива. В началото й бе трудно да получи някаква подобаваща й роля във филм. Всички се съмняваха дали при здравословното си състояние би издържала на напрежението. Наложи ми се да водя същински битки за това — Джейсън Ръд стисна устни. — Резултатът от битките бе успешен. Започнахме да снимаме филм. Междувременно купихме този дом и започнахме да го ремонтираме. Преди две седмици Марина ми каза, че е много щастлива, че най-сетне ще започне щастлив живот в собствен дом, че няма повече да мисли за миналите си проблеми. Това малко ме изнерви, защото надеждите й ми се сториха, както винаги, прекалено оптимистични. Нямаше обаче съмнения в това, че тя се чувства щастлива. Нервността й изчезна и започнаха да я обладават спокойствие и уравновесеност, каквито дотогава не бях забелязвал у нея. Всичко вървеше на добре, докато… — тук Джейсън направи пауза и след това гласът му внезапно се изпълни с горчивина. — Докато се случи това нещо! Докато тази жена умря точно тук! Това само по себе си беше шокиращо. Не можех да си позволя да рискувам Марина да научи, че е имало покушение именно върху нейния живот. Това можеше да предизвика някакъв втори шок, може би фатален. Това можеше да я доведе до още един душевен срив.

Джейсън Ръд отправи поглед към Дърмът.

— Сега разбирате ли ме?

— Разбирам гледната ви точка — отвърна Крадък. — Извинете ме, обаче, но не пропускате ли един важен аспект на случилото се? Изразихте пред мен убедеността си, че е бил направен опит да се отрови съпругата ви… Нима тази опасност е изчезнала? Щом отровителят веднъж не е успял, не е ли възможно да се опита да повтори опита си?

— Естествено, помислих и за това — каза Джейсън Ръд. — Убеден съм обаче, че след като съм — как да го кажа — предупреден, вече ще мога да взема всички предпазни мерки, за да опазя жена си от покушение. Ще бдя над нея и ще се погрижа всички останали също да бдят. Според мен сега най-важното за нея е тя да не узнае, че животът й е бил изложен на опасност.

— И според вас тя не знае това, така ли? — попита предпазливо Дърмът.

— Разбира се, че не знае. Няма си и представа.

— Уверен ли сте?

— Напълно съм уверен. Такава мисъл не би могла да й дойде на ум.

— На вас обаче ви дойде на ум — отбеляза Дърмът.

— Това е съвсем различно — отвърна Джейсън Ръд. — До тази мисъл дойдох по логически път, но жена ми не възприема света логично. Не би могла да си представи, че някой би искал да й види сметката. Такава възможност въобще не би й дошла на ум.

— Може и да сте прав — продума бавно Дърмът. — Остават обаче няколко други въпроса. Ще ви попитам направо: кого подозирате?

— Не мога да ви кажа.

— Извинете ме, мистър Ръд, но как да ви разбирам? Не можете или не искате да ми кажете?

— Не мога да ви кажа — отговори веднага Джейсън Ръд. — Въобще не мога да ви кажа. Просто ми се вижда невъзможно някой да изпитва такава силна антипатия към нея, толкова много да я мрази, че да направи такова нещо. От друга страна, ако се основаваме единствено на фактите, вероятно се е случило именно това.

— Бихте ли ми описал фактите така, както вие ги виждате?

— Добре, щом желаете. Обстоятелствата са съвършено ясни. Аз налях два коктейла дайкири от една предварително приготвена кана. Занесох ги на Марина и на мисис Бедкок. Какво е направила след това мисис Бедкок, не знам. Жена ми държеше чашата си в ръка. По някое време се доближиха кметът и съпругата му. Тя остави чашата си, която не бе докоснала, й поздрави. След това поздрави и други хора. Един стар приятел, когото не бяхме виждали от години, неколцина от тукашните хора и няколко души от студиото. През това време чашата с коктейла остана върху масичката, която тогава беше зад нас, тъй като ние се бяхме придвижили малко напред, към стълбището. По изрична молба на представителите на местния вестник бяха направени една или две снимки на жена ми, когато се ръкува с кмета. Предполагаше се, че това ще достави удоволствие на тукашните хора. Докато снимаха, аз донесох няколко чаши с напитки за последните новопристигнали. В чашата на жена ми е била сипана отрова навярно именно по това време. Не ме питайте как е станало това, сигурно не е било лесно. От друга страна изненадващо е, че когато някой е достатъчно хладнокръвен да извърши нещо открито и без да изгуби самообладание, вероятността хората около него да му обърнат внимание е съвсем малка. Питате ме дали подозирам някого. На това мога да ви отговоря, че поне двадесет души са могли да свършат тази работа. Хората, нали ме разбирате, се бяха разделили на малки групи. Разговаряха помежду си и шетаха насам-натам, за да видят какви промени има в дома. Бяха в движение, в непрестанно движение. Мислих, напрягах се, но така и не стигнах до нищо, до абсолютно нищо, което да насочи подозренията ми към някаква конкретна личност.

Спря и въздъхна отчаяно.

— Разбирам ви — каза Дърмът. — Продължете, ако обичате.

— Това, което ще ви кажа, сигурно вече сте го чул.

— Бих искал да го чуя и от вас.

— Е, бях се върнал отново към стълбището. Жена ми се бе обърнала с лице към масичката и бе пресегнала да си вземе напитката. В това време мисис Бедкок леко възкликна. Някой вероятно я беше блъснал, защото чашата й се изплъзна от ръката й и се разби на пода, Марина, естествено, постъпи като добра домакиня. И нейната рокля бе намокрена от течността. Тя не обърна внимание на това, изтри роклята на мисис Бедкок собствената си носна кърпа и настоя гостенката да вземе нейната чаша. Спомням си, че каза: „Аз и без това вече достатъчно пих“. И толкоз. Мога обаче да ви уверя в едно: фаталната доза не е била сипана след това, защото мисис Бедкок веднага започна да пие от чашата. Както ви е известно, четири или пет минути след това вече бе мъртва. Чудя се, просто се чудя какво ли е чувствал отровителят, след като е разбрал, че планът му се е провалил.

— Всичко това още тогава ли го съобразихте?

— Не, разбира се. Тогава стигнах, съвсем естествено, до извода, че жената е получила някакъв удар. Сърдечен удар, коронарна тромбоза, нещо от този род. Въобще не ми дойде на ум, че става дума за отравяне. Щеше ли и на вас да ви дойде на ум такова нещо? Пък и на които и да е друг.

— По всяка вероятност, не — отвърна Дърмът. — Е, изложението ви е ясно и очевидно сте уверен във фактите, както ми ги описахте. Казахте, че не подозирате конкретно никого. Виж, с това не бих могъл напълно да се съглася.

— Уверявам ви, че това е самата истина.

— Нека да подходим към въпроса от друг ъгъл. Кой би могъл да поиска да стори зло на жена ви? Може да ви прозвучи и мелодраматично, но какви врагове е имала?

Джейсън Ръд направи красноречив жест.

— Врагове? Какви врагове? Толкова е трудно да се определи понятието „враг“. Светът, в който живеем жена ми и аз, е наситен със завист и неприязън. Винаги има хора, които пускат грозни слухове, които интригантстват зад гърба ти и които ще ти сторят нещо лошо, ако ти завиждат и намерят изгоден случай да го направят. Това обаче не означава, че който и да е от тези хора е убиец или, ако щете, даже потенциален убиец. Не сте ли съгласен?

— Съгласен съм. В случая имам предвид нещо по-значително от завистта или дребнавата неприязън. Има ли някой, когото жена ви в миналото да е наранила с нещо?

Джейсън Ръд не побърза да опровергае това предположение. Вместо това се намръщи.

— Искрено казано, мисля, че не — каза най-сетне. Я трябва да ви призная, че и аз доста мислих по този въпрос.

— Нещо, което да е било свързано с някаква любовна история? С връзката й с някакъв мъж?

— Разбира се, имало е такива истории. Може и да се приеме, предполагам, че Марина някога се е отнесла зле към някакъв мъж. Убеден съм обаче, че няма нищо, което да е могло да предизвика трайна омраза.

— А жени? Да си спомняте за някаква жена, която да има основания да е намразила мис Грег?

— Как да ви кажа — рече Джейсън Ръд, — може ли да каже човек как реагират жените? Не, не се сещам за никаква конкретна жена.

— Кой би се облагодетелствал финансово от смъртта на съпругата ви?

— В завещанието й са посочени няколко хора, но никой от тях не би се облагодетелствал особено. Предполагам, че от смъртта й биха се облагодетелствали финансово, както вие се изразихте, аз, като неин съпруг, а навярно и звездата, която би взела ролята й в този филм. Макар че в такъв случай продуцентите биха могли и да се откажат от филма. В тези неща никога няма сигурност.

— Е, засега не е необходимо да се задълбочаваме на тази тема — каза Дърмът.

— Мога ли да разчитам на вашите уверения, че на Марина няма да се казва, че е застрашена от евентуална опасност?

— За това ще трябва да поговорим по-нататък — каза Дърмът. — Искам да разберете, че с това вие поемат един значителен риск. Така или иначе, този въпрос няма да се повдигне поне няколко дни, тъй като жена ви все още е под лекарско наблюдение. Има и още нещо, което бих ви помолил да направите. Бих ви помолил да ми опишете в писмен вид колкото се може по-подробно всеки един от хората, които по време на убийството са били на горната стълбищна площадка или са се изкачвали по самото стълбище.

— Ще се постарая, но се съмнявам дали ще успея в това. Ще направите много по-добре, ако поговорите с моята секретарка Ела Зелински. Тя има чудесна памет и освен това разполага със списъци на местните хора, които бяха тук. Ако искате, можете да поговорите с нея още сега.

— Много бих се радвал да поговоря с мис Ела Зелински — отвърна Дърмът.