Агата Кристи
Проклятието на огледалото (3)

Втора глава

С настроение като Колумб, отправил се да открива нови светове, мис Марпъл прекоси моста, продължи по пътеката и след четири минути се озова в Обри Клоуз.

Разбира се, мис Марпъл бе виждала Новия квартал откъм Маркет Бейзинг Роуд, сиреч, беше виждала неговите улички и редици от красиви спретнати къщи с телевизионни антени и боядисани в синьо, жълто, розово и зелено врати и прозорци само отдалеч. Досега си беше представяла квартала само като на карта. Никога не го бе посещавала. Сега обаче вече беше тук и наблюдаваше новия непознат й свят, чужд на всичко, което познаваше. Стори й се, че наблюдава модели, сглобени от елементи на детски конструктори. Мис Марпъл не възприемаше видяното като реално.

Хората също не изглеждаха реални. Като наблюдаваше младите жени с панталони, младежите и момчетата с подозрителна външност и пищните бюстове на петнадесетгодишните момичета, мис Марпъл не можеше да се освободи от усещането, че присъства на нещо неприлично. Никой не й обърна внимание, докато се разхождаше. Излезе от Обри Клоуз и се оказа в Дарлингтън Клоуз. Забави ход и жадно се заслуша в откъслечните разговори между майки с детски колички, между момичета и момчета, между мъжете със заплашителни външности, на които много подхождаше името Тед. От къщите се подаваха майки и викаха децата си, които както винаги, правеха точно онова, което им бяха забранили. Децата, реши мис Марпъл, винаги са си едни и същи. На лицето й се появи усмивка, защото започна да открива прилики между минувачите и нейни стари познати.

Онази жена бе също като Кери Едуърдс, а другата, мургавата — като момичето на Хупър. И тя, подобно на Мери Хупър, ще си провали брака. А онова, мургавото момче, беше също като Едуърд Лийк — буйно, но всъщност безобидно. Светлокосото пък приличаше на Джош, момчето на мисис Бедуъл. Симпатични момчета. Третото, дето приличаше на Грегъри Бинс, щеше навярно да тръгне по лош път, реши мис Марпъл. Може би и неговата майка бе като майката на Грегъри…

Зави на ъгъла и се оказа в Уолсингъм Клоуз. Настроението й ставаше все по-бодро.

Новият свят бе също като стария. Къщите бяха различни, улиците вместо „стрийт“ се наричаха „клоуз“. Дрехите бяха различни, гласовете бяха различни, но самите човешки същества не се бяха изменили. Макар и да използваха малко по-други изрази, разговаряха по същите въпроси, по които се разговаряше и преди.

След още няколко завоя мис Марпъл, изгубила чувство за посока, се оказа отново в края на Новия квартал. Сега бе на Карисбрук Клоуз, половината от която бе още в строеж. На първия етаж на една почти завършена къща бе застанала млада двойка и обсъждаше достойнствата й.

— Няма да отречеш, че разположението й си го бива, Хари.

— И на другата беше същото.

— Тази има две стаи повече.

— Да де, и ще си платим за тях.

— Е, харесва ми тази!

— Има си хас да не ти хареса.

— Моля те, престани да ми разваляш настроението. Знаеш какво каза мама.

— Майка ти все казва нещо.

— Не казвай нищо лошо за майка ми. Какво щях да правя без нея? Не забравяй, че се отнесе добре с теб, можеше да те даде под съд.

— Хайде, Лили, престани.

— Оттук се виждат хълмовете. И почти може да се види — наведе се напред и наляво — и почти може да се види водохранилището…

Наведе се още по-напред, очевидно забравила, че бе стъпила върху една неустойчива дъска, която не бе закрепена, а просто подпряна. Дъската се заклати под краката на момичето и то изгуби равновесие и извика.

— Хари!

Младият мъж не се и помръдна, макар че бе само на фут или два от нея. Сетне направи крачка назад.

С отчаяни движения момичето успя да възвърне равновесието си.

— Насмалко щях да се пребия! — възкликна все още уплашено то. — Ти защо не ми помогна?

— Всичко стана много набързо, мила. Освен това, нищо ти няма.

— Насмалко щях да се пребия, казвам ти. Я ми виж пуловера, целият е изцапан.

Мис Марпъл продължи пътя си, но след малко, поддавайки се на един вътрешен повик, се върна.

Лили бе излязла на улицата и чакаше младият мъж да заключи къщата.

Мис Марпъл се доближи до нея и бързо, и тихо я заговори.

— На твое място, мила, не бих се омъжила за този млад човек. Трябва ти човек, на когото да можеш да разчиташ, когато си в опасност. Моля те да ме извиниш за тези думи, но смятам, че е редно да бъдеш предупредена.

След тези думи си тръгна. Лили я проследи с поглед.

— Я виж…

Младият мъж се доближи.

— Какво ти каза, Лили?

Лили понечи да му отговори, но сякаш размисли.

— Ако искаш да знаеш, каза ми да внимавам.

Погледна го замислено.

Мис Марпъл, която бързаше да се отдалечи от младата двойка, се препъна в един камък и падна.

От близката къща излезе жена и се затича към нея.

— Боже мой, мила, какво неприятно падане! Надявам се да не сте се ударила зле.

Демонстрирайки доброжелателност, жената едва ли не прегърна мис Марпъл и я изправи на крака.

— Надявам се, няма счупени кости? Много добре. Сигурно сте малко стресната.

Говореше високо и дружелюбно. Бе възпълна жена с яко телосложение на около четиридесет години, с кестенява коса, която бе започнала да посивява, сини очи и голяма уста, в която според мис Марпъл имаше твърде много бели блестящи зъби.

— Елате у нас да се поуспокоите. Ще приготвя чай.

Мис Марпъл й благодари и позволи да бъде отведена в една малка стая пълна с кресла и столове, тапицирани с кретон в ярки цветове.

— Заповядайте! — спасителката й я настани в кресло, пълно с възглавници. — А сега почакайте малко, да отида да сложа чайника.

Бързо излезе от стаята, която изведнъж придоби спокоен вид. Мис Марпъл дълбоко въздъхна. Не се бе наранила, но падането все пак я бе уплашило. На нейните години трябваше да се пази от падания. С чувство за вина съобрази, че ако извади късмет, мис Найт може и да не научи за случилото се. Раздвижи ръцете и краката си. Нямаше нищо счупено. Само да можеше да се прибере у дома си. Може би след чаша чай…

Чашата чай се появи почти едновременно с мисълта за нея. Бе донесена на поднос заедно с четири сладки бисквити в малка чинийка.

— Заповядайте — подносът бе поставен на малка масичка пред нея. — Да ви налея ли? Сложете си повечко захар.

— Пия го без захар, благодаря.

— А, не, ще си сложите захар. Заради уплахата. По време на войната бях в чужбина като милосърдна сестра, та знам. Захарта е много полезна при шок — сложи й четири бучки захар и енергично започна да я разбърква. — Така, сега изпийте това, и ще се почувствате като кукуряк.

Мис Марпъл изпълни нареждането.

„Любезна жена“, помисли си. „Напомня ми някого. Но кого?“

— Бяхте много мила с мен — обърна се мис Марпъл към жената с усмивка.

— А, моля ви се, няма нищо. По начало съм си такава, обичам да помагам на хората. — Чу се отварянето на входната врата и жената надникна през прозореца. — Ето го и съпругът ми. Артър, имаме гостенка.

Излезе в антрето и се завърна с Артър, който изглеждаше леко изненадан. Бе възслаб блед човек с бавен говор.

— Тази госпожа се препъна и падна. Точно пред нашия вход, и аз, естествено, я поканих да влезе.

— Жена ви е много любезна, мистър…

— Името ми е Бедкок.

— Мистър Бедкок, боя се, че май отворих доста работа на съпругата ви.

— О, не се безпокойте за Хедър. На нея й е приятно да помага на хората — той изгледа мис Марпъл с любопитство. — Бяхте ли тръгнала конкретно за някъде, или просто се разхождахте?

— Просто се разхождах. Живея в Сейнт Мери Мийд, в къщата зад викариата. Казвам се Марпъл.

— Боже мой! — възкликна Хедър. — Значи вие сте мис Марпъл. Чувала съм за вас. Вие сте тази, която оправя всички убийства.

— Хедър, моля те…

— Знаеш какво искам да кажа, че ги разкрива. Нали е така?

Мис Марпъл скромно промърмори, че в миналото бе имала наистина отношение към едно-две убийства.

— Научих, че в това градче са ставали убийства. Завчера чух за това в бинго клуба. Имало е убийство в Госингтън Хол. Не бих купила къща, където е било извършено убийство. През цялото време ще ме е страх от призраци.

— Самото убийство не беше извършено в Госингтън Хол. Там бяха оставили един труп.

— Чух, че го били намерили на чергата пред камината. Така ли е било наистина?

Мис Марпъл кимна утвърдително.

— Нищо чудно и да направят и филм по него. Може би именно заради това Марина Грег купи Госингтън Хол.

— Марина Грег ли?

— Да. Тя и мъжът й го купиха. Все му забравям името, Джейсън едикойси май се казваше, продуцент или директор на продукция. Марина Грег обаче е чудесна, нали? Разбира се, заради това заболяване дълги години не се снима. Мисля, обаче, че никой няма да я достигне. Гледали ли сте я в „Карменела“? Или в „Цената на любовта“ или в „Мария Шотландска“? Вече не е много млада, но винаги ще бъде превъзходна актриса. Винаги съм била нейна почитателка. Когато бях ученичка, мечтаех да приличам на нея. Най-голямото изживяване в живота ми бе на Бермудските острови, когато Марина Грег откри едно благотворително представление за болницата Сейнт Джон. Същият ден бях легнала с висока температура и лекарите ми бяха забранили да излизам от стаята. Аз обаче не се предадох, още повече, че всъщност не се чувствах чак толкова зле. Сложих си повечко грим и излязох. Представиха ме на Марина Грег и тя разговаря с мен цели три минути и ми даде автограф. Беше чудесно, никога няма да забравя този ден.

Мис Марпъл я изгледа.

— Надявам се, че после не е имало нежелателни последици — отбеляза тя загрижено.

Хедър Бедкок се засмя.

— Никакви. Никога не съм се чувствала по-добре. Щом човек желае нещо, трябва да е готов да рискува. Винаги го правя.

Засмя се отново. Смехът й бе щастлив и пронизителен.

— Никой не може да удържи Хедър — рече Артър Бедкок с възхищение. — Реши ли нещо, никой не може да излезе на глава с нея.

— Елисън Уайлд — промърмори мис Марпъл с удовлетворение.

— Моля? — каза мистър Бедкок.

— Нищо, нищо. Просто се сетих за една позната.

Хедър я погледна въпросително.

— Просто ми се стори, че приличате на нея, това е всичко.

— Така ли? Надявам се да е била симпатична.

— Беше наистина много симпатична — каза бавно мис Марпъл. — Добра, здрава, изпълнена с живот.

— Не е ли имала все пак някакви недостатъци? — засмя се Хедър. — Аз например имам.

— Как да ви кажа, Елисън винаги обръщаше много внимание на собствената си гледна точка върху нещата. Толкова много, че невинаги успяваше да прецени как едни или други нейни постъпки биха могли да засегнат други хора, как биха се възприели от тях.

— Спомняш ли си как веднъж даде подслон на едно евакуирано семейство, а то пък взе, че открадна всичките ни лъжици? — попита Артър.

— Артър! Не можеше да не прибера хората. Нямаше да е човечно.

— Бяха стар семеен комплект — продължи тъжно Артър. — От времето на крал Джордж. Били са на прабаба ми.

— Забрави тези стари лъжици, Артър. Престани да ни занимаваш с тях.

— Боя се, че не ме бива много да забравям.

Мис Марпъл го погледна замислено.

— А какво прави сега вашата позната? — попита с искрен интерес Хедър.

Мис Марпъл се забави малко, преди да отговори.

— Елисън Уайлд ли? А, умря.