Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Госпожица Марпъл (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Mirror Crack’d from Side to Side, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 30 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
maskara (2013)

Издание:

Агата Кристи. Проклятието на огледалото

ИК „АБАГАР“, София, 1994

Редактор: Боряна Гечева

ISBN 954–584–105–2

История

  1. — Добавяне

Двадесет и първа глава

Когато инспектор Крадък посети мис Марпъл на следващия ден, имаше уморен и потиснат вид.

— Седни и се разположи удобно — покани го тя. — Виждам, че не ти е било леко.

— Не обичам пораженията — отвърна инспектор Крадък. — Две убийства в рамките на двадесет и четири часа. Излиза, че професионално съм по-слаб, отколкото си мислех. Дай ми чаша чай, лельо Джейн, заедно с малко хляб и масло и ми помогни да се разтоваря, като ми разкажеш най-ранните си спомени от Сейнт Мери Мийд.

Мис Марпъл цъкна с език в знак на разбиране.

— Не бива да се говори така, моето момче, а и не мисля, че сега са ти необходими тъкмо хляб и масло. Джентълмените, когато претърпят някое разочарование, се нуждаят от нещо по-силно от чай.

Както винаги, мис Марпъл произнесе думата „джентълмени“, сякаш описваше някакъв непознат вид.

— Бих ти препоръчала едно уиски със сода — предложи тя.

— Наистина ли, лельо Джейн? Няма да ти откажа.

— Ще отида да го донеса — изправи се мис Марпъл.

— Моля те, не си прави труда. Нека аз да го донеса. Или ако предпочиташ, онази мис Едикояси.

— Не е необходимо мис Найт да ни се мотае тук — каза мис Марпъл. — Тя ще ми донесе чай едва след двадесет минути, така че ще имаме време да поразговаряме спокойно. Много умно направи, че влезе отзад, а не през входната врата. Ще можем да посъбеседваме спокойно.

Отиде до един ъглов шкаф, отвори го и извади от там бутилка, сифон със сода и чаша.

— Винаги ме изненадваш с нещо — каза Дърмът Крадък. — Нямах представа, че криеш такива неща в шкафа си. Сигурна ли си, лельо Джейн, че не си тайна пияница?

— Е, де — укори го мис Марпъл. — Никога не съм твърдяла, че трябва да се пие единствено чай. Малко концентрат винаги помага, когато човек е под напрежение или стрес. Дори е направо незаменим в такива случаи. Разбира се, и в случаите, когато един джентълмен пристига неочаквано. Заповядай — мис Марпъл му подаде лекарството. — И не е необходимо да се шегуваш повече. Просто се отпусни и си почини.

— По времето на твоята младост навярно е имало прекрасни съпруги — въздъхна Дърмът Крадък.

— Уверена съм, моето момче, че младите дами от моето време нямаше никак да ти допаднат. Тогава не се гледаше добре на женската ученост и много малко от тях имаха университетски, пък и какъвто и да е диплом.

— Има неща, по-важни от дипломите — отвърна Дърмът Крадък. — Едно от тях е да знаеш кога на един мъж би му дошло добре едно уиски със сода.

Мис Марпъл топло се усмихна.

— Хайде, разкажи ми, какво се е случило — подкани го тя. — Или поне това, което ти е позволено да разкажеш.

— Предполагам, че знаеш толкова, колкото и аз. А нищо чудно да ти е известно и нещо повече. Какво би ми казала за компаньонката си, за скъпата ти мис Найт? Допускаш ли тя да е извършител на престъпленията?

— Че защо ще й е на мис Найт да върши такива неща? — попита удивено мис Марпъл.

— Споменах я, защото тя е последният човек, който би бил заподозрян — каза Дърмът. — Това нали се връзва и с твоята логика?

— Ни най-малко — отвърна решително мис Марпъл. — Винаги съм твърдяла, и не само пред теб, драги ми Дърмът, ако позволяваш да те наричам така, че извършителят на престъплението винаги е този, който дава най-много основания да бъде заподозрян в това. Подозираш съпруга или съпругата и най-често се оказва, че извършител е именно съпругът или съпругата.

— Джейсън Ръд ли имаш предвид? — поклати глава той в знак на несъгласие. — Та този човек просто обожава Марина Грег.

— Говорих по принцип — отвърна с достойнство мис Марпъл. — Първо се разбра, че мисис Бедкок е била убита. Задаваш си въпроса кой би могъл да стори такова нещо и, естествено, първо се сещаш за съпруга. Следователно, оказва се необходимо да се проучи тази възможност. След това решаваме, че истинският обект на престъплението е бил Марина Грег и в същия ред на мислене се насочваме първо към човека, най-близко свързан с Марина Грег, сиреч, отново към съпруга. Защото няма никакви съмнения в това, че съпрузите много често искат да се освободят от съпругите си, макар и понякога да си остават само с това желание и да не правят нищо. Съгласна съм с теб, мило мое момче, че Джейсън Ръд наистина е много влюбен в Марина Грег. Вярно, не трябва да се изключва и възможността изявите на тази му обич да са престорени, макар никак да не ми се вярва в това. А и човек определено не може да види никакъв мотив за негово евентуално желание да я убива. Ако той бе пожелал да се ожени за някоя друга жена, можеше да прибегне до много по-просто средство. До развод. Още повече, че разводите са нещо като втора природа на кинозвездите. Няма и някаква материална изгода от смъртта й, тъй като в никакъв случай не е беден човек. Има си собствена кариера и, доколкото съм разбрала, преуспява в нея. Значи, трябва да продължим по-нататък, колкото и да е трудно. Наистина е много трудно.

— Така е — съгласи се Крадък. — На теб навярно този конкретен случай ти се вижда доста труден, тъй като светът на кинозвездите ти е напълно непознат. Не познаваш нито техните скандали, нито разправиите им.

— Известно ми е може би малко повече, отколкото предполагаш — каза мис Марпъл. — Запознах се с някои броеве от теченията на „Конфиденшъл“, „Филмов живот“, „Да поговорим за киното“ и „Филмови новини“.

Дърмът Крадък се засмя. Не можа да се сдържи.

— Много ми е забавно да те гледам, както си седнала, и да слушам каква литература си проучила.

— Намерих я за много интересна — каза мис Марпъл. — Наистина като литература не чини много, ако смея да се изразя така. Разочаровах се, когато видях, че не е станало нищо ново от времето на моята младост. Тогава пишеха по този начин в „Модерно общество“ и „Дреболии“. Клюки и скандали. Голям интерес към това кой в кого е влюбен и така нататък. Знаеш ли, същите тези неща стават всеки ден в Сейнт Мери Мийд. Също и в Новия квартал. Човешката природа си е една и съща навсякъде. Нека се върнем пак към въпроса кой би могъл да иска да убие Марина Грег. Да желае това толкова силно, че да повтаря опитите си и да изпраща заплашителни писма. Според мен, това е някой, който е малко… — Мис Марпъл многозначително почука с пръст по челото си.

— Така е — съгласи се Крадък. — Така изглежда. И за съжаление това невинаги е видимо.

— Знам, знам — побърза да се съгласи мис Марпъл.

— Малкият син на старата мис Пайк, Алфред, изглеждаше напълно разумен и нормален. Та даже и прекалено прозаичен, ако разбираш какво искам да кажа. Оказа се обаче, че е имал ненормална психика, че е бил наистина опасен. Мисис Пайк ми каза, че сега, когато е в психиатричната болница във Феъруейз, е щастлив и уравновесен, или поне така изглежда. Там проявяват разбиране към него и докторите го смятат за много интересен случай. Това, разбира се, го ласкае. Слава Богу, че всичко приключи щастливо, защото той два пъти насмалко не я уби.

Крадък се опита на ум да открие прилика между някой от хората около Марина Грег и по-малкия син на мисис Пайк.

— Да видим сега италианския иконом — продължи мис Марпъл. — Този, когото убиха. Както разбрах, в деня на смъртта си е бил в Лондон. Известно ли е какво е правил там? Разбира се, ще те помоля за отговор единствено в случай, че не ти е забранено — добави тя най-добросъвестно.

— Пристигнал е в Лондон в единадесет и тридесет сутринта — съобщи Крадък. — Какво точно е правил там, не е известно, освен че някъде към два без петнадесет е отишъл в своята банка и е оставил на влог петстотин лири в банкноти. Неговото обяснение, сиреч, че трябвало да отиде в Лондон, за да навести някакъв болей роднина, не се потвърди. Не се е срещал с никой от тамошните си роднини.

Мис Марпъл кимна с разбиране.

— Петстотин лири — рече тя. — Интересна сума, нали? Човек би могъл да предположи, че е само първата вноска от една дълга поредица вноски, не си ли съгласен?

— Така изглежда — съгласи се Крадък.

— По всяка вероятност, това са всичките пари, които човекът, когото е заплашвал, е могъл да събере в момента. Нищо чудно и да си е дал вид, че е доволен от сумата, или да я е приел като авансово плащане при положение, че жертвата му е обещала да осигури допълнителни суми в непосредствено бъдеще. Всичко това говори против хипотезата, че човекът, който е желаел да убие Марина Грег, е бил материално притеснен и е изпитвал спрямо нея някаква ненавист от съвсем лично естество. Според мен, опровергава и предположенията да е човек, който се е вредил на служба като прислужник или градинар. Освен ако не е бил само изпълнител — отбеляза мис Марпъл, — докато този, който е дърпал конците, е бил външен човек. Това може да обясни и пътуването до Лондон.

— Точно така. В Лондон се намират Ардуик Фен, Лола Брюстър и Марго Бенс. И тримата са присъствали на партито. Всеки един от тях е могъл да си уреди среща с Джузепе на определено място някъде между единадесет и два без четвърт. През това време Ардуик Фен е бил извън офиса си. Лола Брюстър напуснала апартамента си и излязла да пазарува. Марго Бенс не е била във фотостудиото си. Да не забравя…

— Да? — попита мис Марпъл. — Имаш ли нещо да ми казваш?

— Ти нали ми каза да проверя за децата — напомни й Дърмът. — За децата, които Марина Грег е осиновила, преди да разбере, че може да си има свое.

— Така е.

Крадък и разказа това, което бе научил.

— Марго Бенс — повтори тихо мис Марпъл. — Все имах чувството, че тази работа по някакъв начин е свързана с децата…

След толкова години? Не мога да повярвам.

— Така е, разбирам те. Можеш ли обаче да ми кажеш, скъпи ми Дърмът, че разбираш от деца? Я си припомни собственото си детство. Не можеш ли да си спомниш някоя случка, някое събитие, които да са предизвикали у теб страдания или чувства, съвсем несъразмерни с истинската им значимост? Скръб или обида, които след това да не си изживявал? Спомних си за една книга от един блестящ писател, мистър Ричард Хюз. Не мога да се сетя за заглавието й, но беше за деца, преживели ураган. Сега си спомням, в Ямайка. Та това, което децата не забравили, било, че котката им тичала като бясна из къщата. Друго не могли да си спомнят. Целият ужас и страх, които изживели, били въплътени в паметта им само в това едно-единствено наблюдение.

— Интересно ми е да те слушам — каза замислено Крадък.

— Нима и ти си припомни нещо?

— Спомних си за смъртта на мама. Бях на пет години, ако не се лъжа. На пет или на шест години. Тъкмо вечерях в детската стая. Имаше пудинг със сладко, много го обичах. По едно време влезе едни от слугите и каза на гувернантката: „Ужас. Мисис Крадък току-що е загинала при нещастен случай“. Знаеш ли какво си представям, когато си спомням за смъртта на майка си?

— Какво?

— Чиния със сладък пудинг, в който съм се втренчил. И до ден-днешен си спомням как от единия край бе хванал корица. Тогава не се разплаках, въобще не реагирах. Просто останах на мястото си като вцепенен, с поглед, втренчен в пудинга. И знаеш ли какво? И до ден-днешен, видя ли някъде пудинг, било то в магазин, в ресторант или някъде на гости, душата ми веднага се изпълва със скръб и отчаяние. Понякога дори не съобразявам защо. Това не ти ли се вижда странно?

— Напротив — рече мис Марпъл. Вижда ми се съвършено естествено. Това, дето ми го разказа, всъщност е много интересно. Знаеш ли, сетих се за нещо…

Вратата се отвори и влезе мис Найт с поднос за чай.

— А-а… Дошъл ни е гостенин, колко приятно. Колко мило. Добре дошъл, инспектор Крадък, как сте? Ей сега ще донеса още една чаша.

— Благодаря ви, но няма защо да си правите труда — отклони я Дърмът. — Вече ме почерпиха.

На излизане от стаята мис Найт се извърна:

— Прощавайте, инспектор Крадък, може ли да поговоря с вас за минутка?

Дърмът излезе след нея. Отидоха в столовата и тя затвори вратата.

— Нали ще внимавате, инспектор Крадък?

— Да внимавам? В какъв смисъл, мис Найт?

— Да внимавате в приказките си с нашата скъпа стара приятелка. Знаем, ме тя от всичко се интересува, но за нея не е добре да слуша разни работи за убийства и всякакви там ужасии. Нали наистина не искаме да сънува кошмари и да бълнува? Много е стара и много уязвима и трябва да бъде държана настрана от такива неща. Уверена съм, че всички тези истории за убийства и гангстери й действат ужасно, наистина ужасно зле.

На Дърмът му стана забавно.

— Не ми се вярва — възрази учтиво той, — мис Марпъл да се развълнува или шокира, от каквато и да е информация за убийства, която би могла да получи от вас или от мен. Смея да ви уверя, драга ми мис Найт, ме мис Марпъл приема убийствата и всякакви други престъпления със самообладание и невъзмутимост.

Върна се при мис Марпъл, а мис Найт, като промърмори нещо в знак на възмущение, го последва. По време на цялото чаепитие говори с бодър глас за политическите новини, които бе прочела във вестника, и по всякакви други теми, които според нея можела да повдигнат настроението на присъстващите. След като най-сетне прибра подноса и затвори вратата, мис Марпъл дълбоко въздъхна.

— Дано да не ми се наложи някой ден да убия тази жена, Дърмът. А сега ще те попитам за някои работи.

— Да. Заповядай.

— Искам още веднъж да направя един много внимателен обзор на всичко, което се е случило в деня на партито. Пристига мисис Бантри, а малко след нея, и викарият. След това пристигат мистър и мисис Бедкок. През това време на стълбището се намират кметът и жена му, този човек — Ардуик Фен, Лола Брюстър, репортерът от „Хералд и Аргъс“ и онова момиче Марго Бенс, фотографията. Ти ми беше казал, че Марго Бенс била застанала на междинната площадка и фотографи, рала всички. Ти видя ли някои от тези снимки?

— Всъщност, ей сега ще ти покажа една.

Извади снимката от джоба си. Мис Марпъл я взе и внимателно започна да я разглежда. Марина Грег и Джейсън Ръд, застанал до нея, но малко по-назад. Артър Бедкок, сякаш леко смутен, повдигнал ръка към лицето си, докато жена му през това време е стиснала ръката на Марина Грег, гледа я в очите и й разправя нещо. Марина не гледаше мисис Бедкок. Марина бе втренчила поглед някъде над главата й, или право в обектива, или малко по-наляво от него.

— Наистина много интересно — продума мис Марпъл. — Да, вече няколко души ми описаха изражението й. Застинало изражение. Така е, думата е много точна. Обречен поглед. Всъщност, не съм съвсем сигурна в това. Погледът й говори по-скоро за парализа на чувствата, отколкото за осъзнаването на предстоящата гибел. Не си ли съгласен? Не бих казала, че погледът й изразява страх, макар че и това не е невъзможно. И страхът може да те парализира. Според мен обаче, тогава не е изпитала страх. По-скоро е изпитала шок. Дърмът, милото ми момче, искам да ми кажеш, стига да си си записал някъде, какво точно е казала Хедър Бедкок на Марина Грег в този момент. Най-общата информация я имам, но ми се иска, ако е възможно това да се разбере, да узная какви са били точните й думи. Предполагам, че вече си ги чул от различни хора.

Дърмът й кимна утвърдително.

— Разбрах те. Чакай да погледна. Значи, говорих с твоята приятелка, мисис Бантри, после с Джейсън Ръд и накрая, ако не се лъжа, с Артър Бедкок. Информацията, както ти се изрази, е една и съща, но вариациите й бяха различни.

— Естествено. Тъкмо вариациите обаче ме интересуват. Струва ми се, че това би могло да ни бъде от полза.

— Не виждам с какво — усъмни се Дърмът, — макар че ти може би по-добре знаеш. Приятелката ти, мисис Бантри, определено бе най-конкретна. Каза… чакай по-добре да си видя бележките.

Извади малък бележник от джоба си и го прелисти, за да освежи паметта си.

— Буквално няма да мога да ти цитирам, но с доста голяма точност — да. Значи, мисис Бедкок е била в много добро настроение и много доволна от себе си. Така, казала е нещо от този род: „Нямате си представа какво удоволствие е за мен пак да ви срещна. Едва ли ще си спомните, обаче преди години на Бермудските острови бях болна на легло с шарка, и въпреки това станах и отидох да ви видя и вие ми дадохте автограф. Това бе един от най-щастливите дни в живота ми, ден, който никога няма да забравя.“

— Така… — рече мис Марпъл. — Значи, споменала е мястото, но не и деня, нали тъй?

— Да.

— А Ръд какво ти каза?

— Джейсън Ръд ли? Той ми разправи, че мисис Бедкок била казала на жена му, че преди време, макар и болна от грип, отишла да види Марина и взела автограф от нея. Разказа ми това, което бях чул и от твоята приятелка, само че по-накратко.

— Той спомена ли ти дата и място?

— Не. Мисля, че не. Май каза, че това било станало преди десетина-дванадесет години.

— Така. А мистър Бедкок?

— Мистър Бедкок ми каза, че Хедър била крайно възбудена от срещата с Марина Грег, разказала й, че била нейна стара почитателка и че още като младо момиче, макар и болна, се вдигнала от леглото, само и само за да вземе автограф от нея. Не влезе в повече подробности, тъй като това явно е станало в дните, преди да се ожени за бъдещата си съпруга. Пък и останах с чувството, че тази случка не го беше впечатлила кой знае колко.

— Да… — продума мис Марпъл. — Да… Виждам…

— Какво виждаш? — попита Крадък.

— Виждам по-малко от това, което ми се иска да видя — призна си честно мис Марпъл. — Ох, де да знаех само защо е заляла новата си рокля…

— Кой? Мисис Бедкок ли?

— Да. Много странна ми се вижда тази работа. Съвсем необяснима. Освен ако… Боже мой, как може да съм толкова глупава!

Вратата се отвори и мис Найт запали осветлението в движение.

— Малко светлинка ще ни дойде добре — рече тя с бодър глас.

— Да, права си — отвърна мис Марпъл. — Точно от това се нуждаехме, от малко светлинка, и ето че дойде.

Разговорът определено отиваше към приключване и Крадък се изправи.

— Остава да ми кажеш само едно нещо — попита той на тръгване. — Да ми кажеш точно кой спомен от твоята младост те вълнува сега.

— Всички се шегуват с мен на тази тема — отвърна мис Марпъл. — Ако искаш да знаеш, сетих се за камериерката на семейство Лористън.

— За камериерката на семейство Лористън? — Крадък не скри недоумението си.

— На нея й се налагаше да записва съдържанието на телефонните послания до работодателите й, но това й се удаваше доста трудно. Обикновено схващаше общия смисъл на посланията, ако ме разбираш добре, но често пъти ги записваше по такъв начин, че се получаваше пълна глупост. Предполагам, че това се дължеше на лошия й правопис. В края на краищата се стигаше до много конфузни положения. Спомням си едно от тях. Обадил се някой си мистър Бъроус, ако не се лъжа, и съобщил, че бил разговарял с мистър Елвстоун за съборената ограда, но онзи му рекъл, че не било негова работа да оправя оградата. Оградата била извън имота и той казал, че иска потвърждение дали това е точно така, за да разбере дали може да му се търси отговорност и да знае какво точно да каже на адвокатите си. Както виждаш, доста заплетено послание. От тези, които по-скоро те объркват.

— Щом говориш за камериерки — каза усмихнато ме Найт, — това трябва да се е случило много отдавна. Не мога да си спомня кога за последен път съм чула да се говори за камериерки.

— Това наистина се случи преди много години — съгласи се мис Марпъл, — но и тогава човешката природа си бе същата, каквато и днес. О, Божичко — сети се изведнъж тя, — слава Богу, че това момиче е на безопасно място в Борнмът.

— За кое момиче говориш? — попита Дърмът.

— За онова момиче, дето се занимава с шев и онзи ден отишло да разговаря с Джузепе. Гладис май се казваше, не си спомням фамилното й име.

— Да не би да е Гладис Диксън?

— Да, точно така. Диксън се казваше.

— И казваш, че е в Борнмът? Откъде знаеш?

— Знам — каза мис Марпъл, — защото аз я изпратих там.

— Какво? — Дърмът я погледна. — Ти? Защо?

— Извиках я — поясни мис Марпъл. — Дадох и пари и й казах да замине някъде в отпуск и да не съобщава адреса си на домашните.

— Защо, за Бога, ти е трябвало да правиш това?

— Защото не исках да я убият, естествено — каза мис Марпъл и спокойно се усмихна.