Агата Кристи
Проклятието на огледалото (10)

Седма глава

Следствието бе кратко и разочароващо. С изключение на потвърждаването на самоличността, останалите констатирани факти бяха от медицинско естество. Хедър Бедкок бе умряла вследствие поглъщането на четири грана^[1] хиетил-дексилбарбо-квинделоритат или, нека си кажем правото, нещо, което звучеше приблизително така. Не се откриха факти, от които да се установи как точно покойната ги е поела.

Продължението на следствието се отложи за след две седмици.

След края на първия етап детектив-инспектор Франк Корниш отиде при Артър Бедкок.

— Мистър Бедкок, може ли да поговоря с вас?

— Разбира се, разбира се.

Артър Бедкок бе заприличал повече от всякога на сдъвкано парче канап.

— Не мога да разбера нищо — мърмореше той. Просто нищо не мога да разбера.

— Аз съм с кола — каза Корниш. — Какво ще кажете да ви закарам у вас? Там обстановката ще е по-подходяща за разговор.

— Благодаря ви, сър. Да, разбира се, там ще ни е много по-добре.

Колата спря пред една спретната боядисана в син цвят портичка на Арлингтън Клоуз номер 3. Артър Бедкок тръгна напред и инспекторът го последва. Бедкок извади ключа си, но още преди да го пъхне в бравата вратата се отвори. Жената на прага отстъпи крачка назад. Изглеждаше леко смутена. Артър Бедкок очевидно бе изненадан.

— А, Мери!

— Тъкмо ти приготвях чай, Артър. Реших, че след следствието малко чай ще ти дойде добре.

— Това наистина е много любезно от твоя страна — отвърна с благодарност Артър Бедкок. — Това е инспектор Корниш. Мисис Бейн е моя съседка.

— Приятно ми е — поздрави я инспектор Корниш.

— Ще донеса още една чаша — рече мисис Бейн.

След като ги остави Артър Бедкок, не без известно колебание, реши да покани инспектора в гостната с кретонените мебели, която се намираше от дясната страна на антрето.

— Много мила жена — проговори Артър Бедкок. — Много любезна, наистина.

— Отдавна ли я познавате?

— А, не. Откакто живеем тук.

— Вие живеете тук от две години. Или май бяха три?

— Скоро ще станат три — уточни Артър. — А мисис Бейн живее тук едва от шест месеца — добави той. — Синът й работи наблизо и след като починал съпругът й, тя се премести тук. Синът й живее при нея.

В този момент се появи мисис Бейн с поднос. Бе мургава жена на около четиридесет години и с представителен вид. Смуглият й тен подхождаше на тъмния цвят на косата и очите й. В погледа й имаше нещо странно, някаква скрита напрегнатост. Остави подноса върху масата, а инспектор Корниш каза нещо любезно и неангажиращо. Бе нащрек, тъй като професионалният му инстинкт бе сработил. Напрегнатостта в погледа на жената, смущението й, когато го представиха, изненадата на Артър от това — нищо не остана незабелязано. Инспекторът добре познаваше неловкостта, която предизвикваше появяването му сред някои хора вследствие на опасението им да не би неволно да са нарушили с нещо негово величество закона. Имаше обаче и втори вид неловкост, и му се стори, че откри именно нея в поведението на мисис Бейн. Предположи, че по някое време тя е имала някакъв допир с полицията, от който бе останала с неприятен спомен. Отбеляза си на ум да не забрави да научи нещо повече за Мери Бейн. След като остави подноса, тя отказа да им прави компания с обяснението, че й е време да се прибира и си тръгна.

— Много симпатична жена — каза инспектор Корниш.

— Така е. Много е любезна, много услужлива съседка, много приятна жена — потвърди Артър Бедкок.

— Големи приятелки ли бяха с жена ви?

— Не, не бих казал. Другаруваха като съседки и толкоз.

— Разбирам. А сега, мистър Бедкок, ще се опитаме да получим максималното количество информация от вас. Предполагам, че резултатът от следствието бе изненадващ и за вас?

— Така е, инспекторе. Разбира се, не можеше да не стигнете до извода, че нещо не е наред. И на мен ми дойде такова нещо на ум. Хедър винаги е била изключително здрава жена. Не си спомням и един ден да е боледувала. Нещо не е наред в тази работа, казах си. Вижда ми се обаче толкова невероятно това, което се случи, не знам дали ме разбирате: Наистина е невероятно. Каква е тази работа, биетил, хиетил… — тук Бедкок спря.

— Няма защо да се мъчите — каза инспекторът. Лекарството се продава под търговската марка „Калмо“. Вие ползвал ли сте го?

Артър Бедкок, изненадан, поклати глава.

— Ползват го по-често в Америка, отколкото у нас — поясни инспекторът. — Доколкото разбрах, там го продават без рецепта.

— То за какво служи?

— Помага, както ми обясниха, за получаване на спокойно и щастливо настроение — отвърна Корниш. — Препоръчват го на хората, страдащи от свръхнапрегнатост, страх, депресия, меланхолия, безсъние и от какво ли още не. Нормалната доза не е опасна, но свръхдозите — да. Изглежда, че жена ви е поела доза около шест пъти по-голяма от нормалната.

— Хедър никога не е гълтала такива неща — заяви Бедкок. — Напълно категорично мога да заявя това. Тя въобще не си падаше по лекарствата. Не си спомням някога да съм я виждал депресирана или разтревожена. Винаги беше в добро настроение.

— Разбирам — каза инспекторът. — И не си спомняте някой път лекарите да са й предписвали такова лекарство?

— Никога не са й предписвали. Абсолютно съм уверен в това.

— Кой беше неин лекуващ лекар?

— Тя се водеше към доктор Сим, но не си спомням да го е посетила даже и веднъж, откакто живеем тук.

— Значи така — рече инспекторът замислено. — Излиза, че е жена, която не се е нуждаела от такива лекарства и не ги е ползвала.

— Така е, инспекторе. Напълно съм уверен в това. Ако го е погълнала, станало е поради грешка или нещо от този род.

— Трудно е човек да си представи такава грешка — каза инспектор Корниш. — Спомняте ли си какво яде и пи тя онзи следобед?

— Чакай да се сетя. На обяд…

— Обядът не ни интересува — прекъсна го Корниш. — В такава доза ефектът от лекарството е бърз, да не кажа мигновен. Да почнем от следобедния чай.

— Ами, влязохме в палатката, там беше страхотна блъсканица, обаче в края на краищата успяхме да си вземем по чаша чай и по една кифла. Приключихме колкото се може по-скоро, защото в палатката беше много задушно и веднага след това се измъкнахме.

— Значи там не е поела нищо друго, освен чаша чай и една кифла, така ли?

— Точно така, сър.

— И след това отидохте в къщата, така ли?

— Така. Дойде една млада дама и каза на жена ми, че мис Марина Грег ще се радва много на нейното присъствие в дома. На жена ми, разбира се, й стана много приятно. От дълго време се говореше само за Марина Грег. Всички бяха много възбудени от идването й тук. Впрочем, инспекторе, това го знаете много добре и без да ви го кажа.

— Да, така е — потвърди Корниш. — И моята жена бе много възбудена. Пък и хората от цялата околност си дадоха шилингите, за да видят какво е станало с Госингтън Хол, а и с надеждата да зърнат самата Марина Грег.

— Младата дама ни отведе в дома — продължи Бедкок, — и ни закара до стълбището. Партито всъщност беше там, на горната площадка. Както ми обясниха, тази площадка съвсем я били преиначили. На мен ми се видя като стая, като голяма стая, в която бяха подредени кресла и маси с напитки по тях. Там имаше дванадесетина души, ако не се лъжа.

Инспектор Корниш кимна с разбиране.

— И там кой ви посрещна?

— Самата Марина Грег. И мъжът й беше с нея. Забравих как се казва.

— Джейсън Ръд — подсети го инспектор Корниш.

— Точно така. Аз в началото не го бях забелязал. Както и да е, Марина Грег поздрави Хедър много мило и изглежда й бе приятно да я види. Хедър пък започна да й разправя как веднъж я срещнала в Западните Индии^[2]. Въобще, всичко изглеждаше да е наред.

— Всичко изглеждаше да е наред — повтори механично инспекторът. — А сетне?

— Сетне мис Грег ни попита какво ще пием. Съпругът й, мистър Ръд, поднесе на Хедър някакъв коктейл. Дикери се казваше или нещо от този род.

— Дайкири.

— Точно така, дайкири. Донесе два дайкирита. Едно за Хедър, едно за мис Грег.

— А вие какво пихте?

— Аз си взех едно шери.

— Така. И сетне застанахте тримата и започнахте да си пиете питиетата, така ли?

— Не беше съвсем така. На стълбището чакаха още хора, нали ме разбирате. И кметът беше там, и един американски джентълмен с една дама, та ние малко се поотместихме.

— Жена ви тогава ли си изпи дайкирито?

— Не, не тогава.

— В такъв случай, кога го изпи?

Артър Бедкок леко се намръщи, опитвайки се да си спомни.

— Май след това тя го остави върху една от масичките. Видя някакви приятели, някакви хора, свързани с болницата Сейнт Джон, които бяха дошли от Мъч Бенъм или някъде оттам. Така или иначе, тя ги заговори.

— И кога си изпи коктейла?

Артър Бедкок отново се намръщи.

— По-късно — каза той. — Някой блъсна Хедър по лакътя и питието й се разля.

— Как така? — инспектор Корниш изведнъж го погледна втренчено. — Казвате, че се е разляло, добре ли ви разбрах?

— Точно така, сега си спомням. Тя си бе взела чашата и бе отпила малко, ако не се лъжа, и направи някаква гримаса. Не си падаше по коктейлите, нали ме разбирате, но щеше да си изпие този, както му е редът. Както и да е, някой я бутна по лакътя и чашата се разля. Разля се по роклята й и май че намокри и роклята на мис Грег. Мис Грег беше ужасно мила. Каза й въобще де не обръща внимание на случилото се, успокои я, ме няма да остане петно, даде на Хедър носната си кърпа, за да си избърше роклята и най-накрая й подаде собствената си чаша с думите: „Вземете я, не съм я докосвала“.

— Значи, подала й е собствената си чаша? — попита инспекторът. — Напълно ли сте сигурен в това?

Артър Бедкок малко се замисли.

— Да, напълно съм сигурен в това — отговори той.

— И жена ви взе напитката, така ли?

— Ами тя в началото отказа. Каза: „Няма защо, моля ви се“ и така нататък, обаче мис Грег се засмя и й рече: „Аз и без това днес пих твърде много“.

— Така. Жена ви е взела чашата. И после какво направи?

— После се дръпна встрани и я изпи, май доста бързичко. Сетне се поразходихме малко из коридора, за да огледаме картините и пердетата. Много хубави пердета бяха, преди това не бяхме виждали такива. Сетне срещнах един приятел, съветника Алкок, и тъкмо го бяхме ударили на лаф моабет, когато се озърнах и видях, че Хедър е седнала на един стол и има малко странен вид. Та отидох при нея и я попитах: „Какво ти е?“ Тя ми отговори, че не се чувства добре.

— Какво е имала предвид?

— Не знам, сър, не ми остана време да я попитам. Гласът й беше много странен и надебелял и главата и беше оклюмала. Сетне изведнъж издаде силна въздишка и главата й клюмна напред. Беше мъртва, сър. Мъртва.