Агата Кристи
Проклятието на огледалото (40)

Двадесет и трета глава

Джейсън Ръд погледна въпросително доктор Гилкрист.

— Търси ви една стара дама — съобщи докторът. — Изглежда поне на сто години. Иска да разговаря с вас. Не приема никакви обяснения за отказ и казва, че ако трябва, ще чака целия следобед. Имам чувството, че е способна да прекара и нощта тук. Твърди, че трябва непременно да разговаря с вас. На ваше място бих я приел.

Джейсън Ръд не стана от мястото си. Лицето му бе бледо и напрегнато.

— Да не е смахната?

— Не. Ни най-малко.

— Не виждам защо… Всъщност, нека заповяда. Сякаш вече нещо има значение.

Гилкрист кимна, излезе от стаята и извика Хейли Престън.

— Мистър Ръд се съгласи да ви отдели няколко минути, мис Марпъл — съобщи Хейли, който отново се появи при старата дама.

— Благодаря ви. Това е много любезно от негова страна — мис Марпъл се изправи. — Отдавна ли работите при мистър Ръд?

— Да. От около две години и половина. Отговарям най-вече за връзките с обществеността.

— Да… — мис Марпъл го огледа замислено. — Много ми напомняте един мой познат. Казваше се Джерълд Френч.

— Така ли? И с каква работа се занимаваше Джерълд френч?

— Кажи-речи, с никаква — отговори мис Марпъл, — но затова пък говореше много красиво. Имаше нещастно минало — въздъхна мис Марпъл.

— Я виж ти — възкликна Хейли Престън. Пролича му, че бе изпитал леко неудобство от думите й. — И що за минало е било?

— Няма да ви кажа — отвърна мис Марпъл. — Той не обичаше да се говори за миналото му.

Джейсън Ръд стана от бюрото си и погледна не без изненада дребничката възрастна дама, която се отправи към него.

— Искала сте да ме видите? С какво мога да ви бъда полезен?

— Искам да ви изкажа своите съболезнования за смъртта на съпругата ви. Знам, че скръбта ви е огромна. Ще ми се да повярвате, че не бих си позволила да нарушавам уединението ви в такъв миг, дори и за да ви изкажа съчувствие, ако това не беше крайно необходимо. Някои неща обаче трябва да се изяснят, за да не пострада един невинен човек.

— Невинен човек? Не ви разбирам.

— Имам предвид Артър Бедкок — обясни мис Марпъл. — Той сега е задържан в полицията за разпит.

— Да не би да го разпитват във връзка със смъртта на жена ми? Та това е нелепо, съвсем нелепо. Та той въобще не е идвал тук. Дори не я познаваше.

— Според мен я е познавал — каза мис Марпъл — Преди време е бил женен за нея.

— Кой? Артър Бедкок? Той нали беше съпругът на Хедър Бедкок? Да не би — гласът му стана подчертано доброжелателен и любезен — да правите някаква малка грешка?

— Бил е женен и за двете — каза мис Марпъл. — Бил е женен за съпругата ви, когато е била още много млада. Още преди да започне да се занимава с кино.

Джейсън поклати глава.

— Първият съпруг на жена ми е бил един човек на име Алфред Бидъл. Занимавал се е с търговия с недвижимост. Не са си подхождали и не след дълго са се разделили.

— Същият този Бидъл след време се е преименувал на Бедкок — каза мис Марпъл. — И сега пак работи във фирма за търговия с недвижимости. Странно е как някои хора никога не искат да сменят професията си и се занимават все с едно и също нещо. Предполагам, именно това е станало причина Марина Грег да стигне до извода, че този човек не й подхожда. Не му е било по силите да бъде на нейната висота.

— Това, което ми казвате, е много изненадващо.

— Уверявам ви, че не фантазирам и нищо не си измислям. Това, което ви казвам, е самата истина. Такива неща в едно село бързо стават достояние на всички. Естествено, отнема им повече време, докато стигнат до Госингтън Хол.

— Добре… — Джейсън Ръд сякаш не бе съвсем уверен как трябваше да реагира. — С какво мога да ви бъда полезен, мис Марпъл?

— Ако не възразявате, бих желала да застана на това място на стълбищната площадка, където вие и съпругата ви сте посрещали гостите в деня на партито.

Той я погледна с известно подозрение. Да не би да беше просто една поредна търсачка на сензации? Лицето на мис Марпъл обаче имаше сериозно и спокойно изражение.

— Разбира се, щом желаете. Елате с мен.

Отведе я до стълбищната площадка.

— Доста неща са променени в този дом от времето на семейство Бантри — отбеляза мис Марпъл. — Така, сега нека да видим. Масичките навярно са били разположени тук. А вие със съпругата си навярно сте били застанали…

— Жена ми бе застанала тук — посочи Джейсън. — Гостите се изкачваха по стълбището, тя се ръкуваше с тях и след това ги поемах аз.

— Значи, била е застанала тук — повтори мис Марпъл.

Застана на точното място, където преди това бе стояла Марина Грег. Застина неподвижно. Джейсън Ръд я наблюдаваше. Поведението й му се стори озадачаващо, но същевременно интересно. Тя повдигна леко дясната си ръка, сякаш се опитваше да потисне треперене, и насочи поглед към стълбището, като че ли се опитваше да види изкачващи се по него хора. След това погледна право пред себе си. На височината на средата на стълбището се намираше огромна картина, копие на творбата на стар италиански майстор. От двете й страни имаше тесни дълги прозорци. Единият гледаше към градината, а другият — към конюшнята. Мис Марпъл обаче не им обърна внимание. Погледът й бе насочен към самата картина.

— Разбира се, че първите наблюдения са най-точни — промълви тя. — Мисис Бантри ми каза, че жена ви се била втренчила в картината със „застинал“ поглед, както тя се изрази.

Мис Марпъл продължи да оглежда разкошните синьо-червени одеяния на Мадоната. Мадона, отметнала леко глава назад и усмихваща се на Младенеца, който държеше в ръцете си.

— Това е Усмихващата се Мадона на Джакомо Белини — продължи мис Марпъл. — Религиозна картина, но в същото време и изображение на една щастлива майка и детето й, нали, мистър Ръд?

— Съгласен съм с вас.

— Сега вече разбирам — въздъхна мис Марпъл. — Сега вече ми е ясно всичко. Цялата работа се оказа твърде проста, не сте ли съгласен?

— В какъв смисъл проста?

— Струва ми се, че ви е ясно — каза мис Марпъл.

Чу се звънеца на входната врата.

— Не съм сигурен дали ви разбирам — отвърна Джейсън Ръд и отправи поглед надолу. Чуха се гласове.

— Този глас ми е познат — обади се мис Марпъл. — Това не е ли инспектор Крадък?

— Да, изглежда е той.

— Значи и той иска да ви види. Имате ли нещо против да се присъедини към нас?

— Що се отнася до мен, нямам нищо против. А дали той ще се съгласи…

— Според мен няма да възрази — каза мис Марпъл. — Още повече, че според мен вече няма защо да се губи повече време. Стигнахме до момента, когато трябва да разберем как точно е станало всичко.

— Струва ми се, казахте, че работата е проста — рече Джейсън Ръд.

— Наистина е проста — потвърди мис Марпъл. — Толкова проста, че направо се набива в очи.

Умореният иконом се появи на стълбището.

— Пристигна инспектор Крадък, сър — съобщи той.

— Кажи му да заповяда тук, ако обичаш — нареди Джейсън Ръд.

Икономът отново изчезна и след малко на стълбището се появи Дърмът Крадък.

— Това ти ли си? — обърна се Крадък изненадано към мис Марпъл. — Как се оказа тук?

— Дойдох с Инч — отвърна мис Марпъл, като отново предизвика всеобщо недоумение с този отговор.

Застаналият малко зад нея Джейсън Ръд озадачено се почеса по челото. Дърмът Крадък поклати глава.

— Тъкмо бях започнала да обяснявам на мистър Ръд — започна мис Марпъл. — Впрочем, икономът излезе ли?

Дърмът Крадък хвърли поглед надолу по стълбите.

— Да — отговори той. — Не може да ни чуе. Сержант Тидлър ще се погрижи за това.

— В такъв случай, всичко е наред — успокои се мис Марпъл. — Разбира се, бихме могли да проведем разговора си в някоя от стаите, но според мен е по-добре да протече тук. Тук сме на самото място, където всичко се е случило, и затова ще бъде много по-лесно да се обясни.

— Ако съм разбрал добре, говорите за деня на партито — уточни Джейсън Ръд. — Денят, в който Хедър Бедкок беше отровена.

— Да — потвърди мис Марпъл. — Това, което искам да кажа, е, че нещата са много лесни за разбиране, стига да ги погледнеш от правилния ъгъл. В началото трябва да се спрем на характера на Хедър Бедкок. При характер като нейния неминуемо някой ден щеше да й се случи нещо от този род.

— Не ви разбирам — обади се Джейсън Ръд. — Въобще нищо не разбирам.

— Прав сте, трябва да направя някои пояснения. Видите ли, когато моята приятелка мисис Бантри, която в онзи ден е била у вас, ми описа случилото се, тя ми цитира стихове от една поема, която много обичах в младостта си. Поемата на лорд Тенисън „Дамата от Шалот“. — Мис Марпъл продължи на малко по-висок глас:

Върху гладката повърхност тънка паяжина плъзна,

огледалото на късчета разби се.

„Проклятието ме настигна“ — изплака

Дамата от Шалот.

— Това е видяла мис Бантри или поне това си е помислила, че е видяла. Може би не ми цитира стиховете съвсем точно. Не съм сигурна дали вместо „проклятие“ не каза „прокоба“ или „гибел“. Впрочем, някоя от тези думи може би би била по-уместна при създалите се обстоятелства. Видяла как жена ви разговаря с Хедър Бедкок. Чула какво Хедър разправяла на жена ви и ми описа изражението на обреченост, появило се върху нейното лице.

— За това не сме ли разговаряли вече няколко пъти? — рече Джейсън Ръд.

— Необходимо е да го споменем още веднъж — настоя мис Марпъл. — Именно така ми беше описано изражението на лицето на жена ви и при това погледът й бил отправен не към Хедър, а към една картина. Картина, на която е била изобразена смееща се щастлива майка, която държи щастливото си дете в ръце. Всъщност проклятието, изписано на лицето на Марина Грег, е било надвиснало не над нея. Стоварило се е върху главата на Хедър. Хедър е била обречена още в момента, когато е започнала да говори и да описва със самодоволство нещо, което се е случило преди години.

— Би ли могла да поясниш какво искаш да кажеш? — попита Дърмът Крадък. Мис Марпъл го погледна.

— Естествено. Има нещо, което ти не знаеш. Не би могъл да го знаеш, след като никой не ти е казал какво точно е говорила Хедър Бедкок.

— Как да не са ми казали — възрази Дърмът. — Чух го и то от устата на няколко души.

— Така е — съгласи се мис Марпъл, — но ти не го знаеш, защото Хедър не ти го е казала лично на теб.

— Не виждам как е могла да ми разкаже лично какво е говорила, след като беше вече умряла, когато дойдох тук.

— Вярно е. Всичко, което знаеш, е, че тя е била болна и на легло, обаче въпреки това намерила сили да излезе и да отиде на някакво тържество, където присъствала Марина Грег, да я заговори и да вземе от нея автограф.

— Това го знам — каза Крадък нетърпеливо. — Това вече съм го чувал.

— Не си чул обаче най-важното словосъчетание. Това, което всички са пренебрегнали като несъществено — каза мис Марпъл. — Хедър Бедкок е била болна от рубеола.

— Рубеола? Та какво значение има това?

— Рубеолата всъщност е едно доста леко заболяване — поясни мис Марпъл. — Почти не се чувстваш зле. Получаваш някакъв обрив, който лесно може да се прикрие с пудра. Вдигаш температура, но не много висока. Чувстваш се достатъчно добре, за да можеш да излизаш и да се срещаш с хора, ако имаш такова желание. И разбира се това, че Хедър е споменала съвсем определено, че е била болна именно от рубеола, не е направило никому впечатление. Мисис Бантри например останала с чувството, че Хедър била болна от морбили или от копривна треска. По думите на мистър Ръд болестта май била „грип“, но естествено, това той го е казал умишлено. Самата аз обаче мисля, че това, което Хедър Бедкок е казала на Марина Грег, е, че била болна от рубеола, но въпреки това нарушила болничния режим и излязла да види Марина. И в това именно се крие ключът на цялата загадка, защото, виждате ли, рубеолата е крайно заразна. Много е прилепчива. Освен това, причинява и още нещо, което не трябва да се забравя. Когато една жена се зарази от рубеола в първите четири месеца от своята — тук мис Марпъл направи малка пауза поради викторианския си свян, — от своята бременност, последствията от това могат да бъдат ужасяващи. Детето може да се роди сляпо или умствено увредено.

Обърна се към Джейсън Ръд.

— Струва ми се, че няма да сгреша, мистър Ръд, ако кажа, че жена ви е родила умствено увредено дете и че никога не е успяла напълно да се съвземе от този шок. Открай време е мечтала да има собствено дете, а в крайна сметка появяването на дългоочакваната рожба на бял свят се е оказало трагедия. Трагедия, която тя никога не е забравила, никога не е пожелала да превъзмогне. Трагедия, която се е превърнала в незарастваща рана и през цялото време е разяждала душата й.

— Това е напълно вярно — потвърди Джейсън Ръд. — Още в ранната си бременност Марина заболяла от рубеола и лекарят й обяснил, че именно на това се дължало умственото увреждане на детето й. Обяснил й, че не става дума за някакво наследствено слабоумие или нещо от този род. Опитал се по този начин да я успокои, но не вярвам да е успял. Тя така и не научи как, кога и от кого е прихванала тази болест.

— Така е — каза мис Марпъл. — Въобще не го е знаела до момента, когато тук, в този дом, един следобед се явила при нея една напълно непозната жена и й го е казала. Нещо повече, изпитала е удоволствие, когато е направила това, дала й да разбере, че се гордее с постъпката си. С това, че е показала, според нея, смелост и решителност, като, независимо от болестта си се гримирала и излязла, само и само за да види любимата си актриса и да вземе от нея автограф. Цял живот се е гордяла с тази си постъпка. Хедър Бедкок, разбира се, в никакъв случай не е имала лоши намерения. Никога никому не е мислела да сторва зло, обаче няма никакво съмнение, че хора като нея и като моята стара приятелка Елисън Уайлд са способни да сторят големи злини не защото са лишени от доброта — те са добри по душа, а защото никога не им е присъщо да се замислят за начина, по който техните действия биха могли да засегнат другите. Когато правят нещо, те винаги мислят единствено за това, какво значение имат действията им за самите тях и въобще не им идва на ум как биха могли да се отразят на някой друг.

Мис Марпъл кимна замислено и продължи:

— С други думи, тя е умряла заради нещо, което сторила в миналото. Можете да си представите как се е почувствала в този момент Марина Грег. Мисля, че мистър Ръд ще ме разбере добре. Според мен Марина никога не е преставала да таи дълбока омраза към непознатия причинител на нейната трагедия. И изведнъж се среща с него лице в лице. Отгоре на всичко тази жена е била весела и самодоволна. За Марина това вече се е оказало прекалено. Ако е била в състояние този миг да разсъди, да размисли, да погледне трезво на нещата, щяло е да стане друго. Това обаче не се е случило. Пред очите си виждала само жената, която я лишила от щастие, като разрушила здравето и живота на детето й. Пожелала да я накаже. Пожелала да я убие. За нещастие, оказало се, че й е по силите да направи това. Носела със себе си онова успокоително средство, „Калмо“. Доста опасно лекарство, с чиято дозировка трябва да се внимава. Всичко станало много лесно. Наляла го в собствената си чаша. Решила, че ако случайно бъде забелязана, това нямало да направи вероятно никому впечатление, тъй като всички били свикнали да наблюдават как тя по един или друг повод взима успокоителни. Възможно е действието й да е било забелязано от един-единствен човек, но аз по-скоро се съмнявам в това. Предполагам, че мис Зелински е разчитала само на предположенията си. Марина Грег оставила чашата си на масата и след това успяла да блъсне уж неволно Хедър Бедкок така, че тя да разлее чашата си върху новата си рокля. И тук вече настъпва една загадка, дължаща се на факта, че хората не могат да се научат да използват правилно местоименията.

— Това ме накара да си спомня за камериерката, за която ти бях говорила — обърна се тя към Дърмът. — Видите ли, беше ми известно единствено казаното от Гладис Диксън на Чери, а именно, как разлятата течност направила на нищо роклята на Хедър Бедкок. Това, което й се видяло странно, казала Гладис на Чери, е, че била почти сигурна, че тя го била направила нарочно. Когато обаче е казала „тя“ Гладис е имала предвид не Хедър Бедкок, а Марина Грег. Гладис точно така се изразила „тя го направи нарочно“. Блъснала е ръката на Хедър. Неслучайно, а умишлено. Знаем, че е била в непосредствена близост до Хедър, защото била залята не само роклята на Хедър, но и нейната собствена рокля, преди тя да натрапи своя коктейл на Хедър. Наистина — продължи мис Марпъл замислено, — убийството е било почти съвършено, тъй като е било извършено импулсивно, а не вследствие на обмисляне и планиране. Пожелала е Хедър Бедкок да умре и след няколко минути Хедър наистина е била мъртва. По всяка вероятност не е осъзнала веднага сериозността на това, което е сторила. Сетне обаче си е дала сметка за нея. Била е уплашена, страшно уплашена. Страхувала се е, че някой може би е видял как налива успокоителното в собствената си чаша, че някой е забелязал как е блъснала умишлено Хедър по лакътя, че някой би могъл да я обвини, че нарочно е отровила Хедър. Решила е, че от това положение може да открие един-единствен изход — да твърди, че опитът за убийство е бил насочен срещу нея, че именно тя е била набелязана за жертва. Опитала се да заблуди първо лекаря си. Отказала да му разреши да каже това на мъжа й, защото според мен е знаела, че мъжът й няма да повярва в това. След това е сторила фантастични неща. Писала е заплашителни писма до самата себе си и уредила те да бъдат откривани в необичайни места и в необичайни моменти. Един ден сипала отрова в собственото си кафе в киностудиото. Направила е неща, които са могли да бъдат разобличени с лекота, стига човек да е знаел как да подходи към тях от правилната посока. Били са забелязани обаче само от един-единствен човек.

Мис Марпъл отправи поглед към Джейсън Ръд.

— Това е само ваша теория — каза Джейсън Ръд.

— Може да се изразите и така, мистър Ръд, щом желаете, но чудесно знаете, че това е самата истина. Вие сте знаел това още от самото начало. Знаел сте, защото сте чул споменаването на рубеолата. Знаел сте и сте решил на всяка цена да защитите Марина. Не сте си дали обаче сметка от колко много неща е трябвало да я защитите. Не сте разбрал, че е ставало дума не само за потулването на една смърт, смъртта на една жена, за която сте могъл да кажете с пълно основание, че сама си е била виновна. Последвали са обаче и други нещастия. Смъртта на Джузепе. Изнудвач, не ще и дума, но все пак човешко същество. Смъртта на Ела Зелински, към която, предполагам, сте хранил добри чувства. Горял сте от желание да защитите Марина и да я предпазите от извършването на повече злодеяния. Искал сте просто да я отведете оттук, в някое безопасно място. Опитвал сте се да я държите под наблюдение през цялото време, да се убедите, че нищо лошо повече няма да се случи.

Мис Марпъл спря, доближи се до Джейсън Ръд и съчувствено го докосна по ръката.

— Съчувствам ви. Искрено ви съчувствам. Разбирам страданията, през които сте преминал. Много я обичахте, нали?

Джейсън Ръд леко се отмести.

— Това, струва ми се, беше общоизвестно.

— Тя бе такова прекрасно създание — продължи с топлота в гласа мис Марпъл. — Бе толкова талантлива. Могла е силно да обича и мрази, но й е липсвала вътрешна устойчивост. Много е тъжно наистина да се родиш без такава устойчивост. Никога не й е било по силите да се откъсне от миналото, а бъдещето го е виждала не такова, каквото наистина се е очертавало, а каквото й се е щяло да бъде. Беше велика актриса и красива, и много нещастна жена. Как прекрасно игра ролята на Мери, Шотландската кралица! Никога няма да я забравя.

На стълбището внезапно се появи сержант Тидлър.

— Сър — обърна се той към Крадък, — може ли да ви кажа нещо насаме?

— След малко ще се върна — каза Крадък на Джейсън Ръд и слезе по стълбището.

— Не забравяй — каза му мис Марпъл, — че клетият Артър Бедкок няма нищо общо с тази работа. Дошъл е на партито, защото е искал поне за миг да зърне момичето, за което е бил женен в младостта си. Предполагам, че тя дори не го е познала. Греша ли? — зададе въпрос към Джейсън Ръд.

Джейсън Ръд кимна отрицателно.

— Не вярвам. Поне на мен нищо не ми е казвала. Не вярвам да го е познала — добави той замислено.

— Вероятно е така — каза мис Марпъл. — Така или иначе, той е съвършено невинен. Никога не е пожелал да я убива или да й стори зло. Не забравяй това — тези думи бяха отправени към слизащия по стълбището Дърмът Крадък.

— Уверявам те — успокои я Крадък, — че той даже и за миг не е бил застрашен, от каквото и да е. Не можеше обаче да не го разпитаме отново, след като разбрахме, че някога наистина е бил женен за Марина Грег. Не се тревожи за него, лельо Джейн — промърмори тихичко, като ускори ход по последните стъпала.

Мис Марпъл се обърна към Джейсън Ръд. Изглеждаше замаян, с поглед, отправен някъде в безкрая.

— Ще ми позволите ли да я видя? — попита мис Марпъл.

Той размисли за миг и след това кимна утвърдително.

— Да, можете да я видите. Струва ми се, че сте успяла да прозрете много точно чувствата й.

Тръгна напред по коридора и мис Марпъл го последва. Отвори вратата на голямата спалня и леко дръпна завесите.

На огромното легло с форма на раковина лежеше Марина Грег със затворени очи и сключени ръце.

Мис Марпъл реши, че навярно така е изглеждала Дамата от Шалот, поела сетния си път в лодката, плаваща към Камелът. А и застаналият до нея скърбящ мъж с измъчено и грозно лице можеше да се приеме като един съвременен Ланселот.

— Щастие е за нея, че е взела свръхдоза — промълви тихо мис Марпъл. — Смъртта действително е била за нея единственият път за бягство. Да, цяло щастие е, че е поела свръхдоза. Или тази свръхдоза й е била дадена?

Погледите им се срещнаха, но той не изрече нищо.

— Тя бе толкова обаятелна! — каза той със сломен глас. — И толкова много изстрада.

Мис Марпъл погледна отново неподвижната фигура. Бавно изрече последните няколко стиха на поемата:

Той промълви: Тя има лик прекрасен.

Бог в милостта си с красота дари я.

Нея, Дамата от Шалот.