Барбара Делински
Скрити истини (5)

Четвърта глава

Кейтлин Дюпюи направо щеше да се пръсне от мъка. Тя поначало мразеше пазаруването с майка си, мразеше дрехите, които тя я караше да купува (и които Кейтлин за нищо на света не би облякла пред приятелките си), както и целия съпътстващ шум — „това те прави по-слаба“, „това е по-подходящо за фигурата ти“, „другото те прави по-дребна“, „за бога, махни най-сетне тази коса от очите си“. Майка й никога не й казваше направо, че е грозна и дебела — прекалено възпитана бе за подобно нещо — но тези дребни забележки вършеха същата работа. Кейтлин се депресираше, докато беше близо до Никол, но нямаше как да го избегне. Може и да ненавиждаше покорството, което бе длъжна да демонстрира, но всичко бе свързано — покорството водеше до доверие, доверието до привилегии, привилегиите до независимост, а независимостта до Кевин Старк, макар майка й, разбира се, да не знаеше за Кевин. Кейтлин трябваше да запази това положение, но не можеше да разсъждава трезво в присъствието на майка си, а след „Ателието на мис Лиси“ беше последвал обяд и тенис мач между двете в клуба (където трябваше да носи онези противни бели униформи като в някой санаториум за дебелаци, но те бяха задължителни за клуба), после се разходиха с колата и през цялото време майка й беше до нея, дори и в тоалетната, защото беше сряда, а през лятото Никол Дюпюи имаше почивен ден в сряда.

Никол бе изпълнителен асистент на Ейдън Мийд, което означаваше, че тя е връзката на Ейдън с външния свят. Тя поемаше телефонните му разговори и отваряше писмата му, но най-съществената й задача за деня беше електронната поща. Ейдън много обичаше електронната поща. Смяташе, че тя много успешно руши представата за изостаналия провинциален град и макар малко от съобщенията в нея да бяха важни, тъй като всъщност баща му ръководеше фабриката, непрекъснато му препращаха разни заповеди и доклади, така че наистина обемът на пощата бе значителен. Работата на Никол се състоеше в това, да поддържа илюзията за важността на Ейдън, като отговаря на всяко съобщение по начин, който предполага, че той е на бюрото си, работи усърдно и контролира всеки аспект от бизнеса.

В основни линии, както Никол често бе казвала на приятелките си, така че и Кейтлин го бе чувала, работата й беше да продава, а това беше тъкмо по специалността й. Тя беше добра в продаването, представянето на пазара, опаковането. Беше подредила живота си, използвайки уменията си — от бедно момиче, каквато се бе родила, се превърна в жена, достатъчно умела и изискана, че да си намери богат съпруг. Фактът, че Антон Дюпюи не притежава и половината от парите, с които според нея би трябвало да разполага, бе само временно разочарование за Никол. Е, какво пък, нямаше да има скътани пари за старостта, нито пък щеше да остави милиони в наследство, когато си отиде. И без това я интересуваше само настоящият момент. Имаше достатъчно пари, за да създава впечатление, че е богата, а само това беше важно. Семейство Дюпюи живееше на Бърч стрийт. Караха коли последен модел, членуваха в кънтри клуба и пазаруваха на воля.

Тогава как да се обясни фактът, че Никол работи? Власт. Не й се налагаше да работи, обясняваше тя на приятелките си. Сама бе избрала да го прави, защото, в крайна сметка, имаше само едно дете, което ходеше на училище и не се нуждаеше от нея, а благотворителните обеди не бяха особено по вкуса й. Имаше нужда от интелектуални занимания (Кейтлин едва не се задавяше всеки път, когато чуеше този аргумент, защото знаеше, че майка й обядва на работното си място не за да свърши повече работа или да чете Джейн Остин, а за да гледа любимия си дневен сериал на малкия телевизор, който криеше в един шкаф), а и Ейдън Мийд бе започнал много да разчита на нея, така че всичко се нареждаше чудесно. Какво би правила тя с времето и ума си, ако нямаше работата си? И ако при това й плащаха добре — а случаят беше именно такъв — още по-хубаво. А и много й харесваше почивният ден в сряда.

„Така мога пълноценно да прекарам времето си с дъщеря ми“, казваше тя — още една от дежурните й реплики. Планираше целия ден, така че да компенсира времето, когато е на работа. И точно затова часове след самата случка Кейтлин най-сетне остана сама в спалнята си и можеше да се обади. Кевин вдигна още на първото позвъняване.

— Здравей, съкровище.

— Тя знае — с тиха паника в гласа изрече Кейтлин. Беше навела глава и косата скриваше лицето й, което обикновено й носеше утеха, но не и сега. — Загазили сме.

— Майка ти ли?

— Ани Барнс. Видяла ни е снощи.

Последва миг тишина, а после Кевин възкликна невярващо:

— Няма начин. Беше тъмно. Бяхме в светлината на фаровете за около пет секунди. Тя дори не знае кои сме.

— Непрекъснато си го повтарям, но тя влезе в „Ателието на мис Лиси“, докато бях там с майка ми, и ми намигна. Знам, че беше нарочно. Ако беше видял израза й, щеше да разбереш, че е вярно.

— Как? Как би могла да ни познае?

— Не знам — отвърна Кейтлин. — Може би заради косата ми.

„Или заради дебелия ми задник“, помисли си, макар да не го каза гласно. Кевин твърдеше, че за него тя не е дебела, но това беше само защото знаеше, че ще я разстрои, ако й каже истината.

— Сякаш никоя от приятелките ти няма дълга руса коса! — изтъкна той. — Не би могла да знае коя си. Тя не живее тук.

— Кевин, тя ми намигна. Казвам ти, не знам как, но тя знае.

Кевин помълча за минутка.

— Каза ли ти нещо?

— Разбира се, че не! Нямаше време — искам да кажа, тя влезе в другата стая и повече не се видяхме — но съм сигурна, че е казала на сестра си, а Фийби вероятно вече е споделила с Джоан, Джоан пък ще каже на майка си, която работи за Джеймс Мийд и много често се среща с майка ми в работата. Какво ще правим, Кевин? Ако разбере, с нас е свършено! Тя ще побеснее. Ще ме затвори вкъщи за цял месец, ще ме разпитва всеки път, щом изляза, дори ще ме прати някъде далеч, ако се наложи. Ще заплаши родителите ти с какво ли не. Ще те обвини в изнасилване.

— Никога не съм те насилвал.

— Става въпрос за правни термини, Кевин. Аз съм непълнолетна!

— А майка ти не е ли правила същото, което правим ние, когато е била на седемнайсет?

— Разбира се, че го е правила и точно затова толкова ме подозира. Бои се, че ще постъпя като нея.

— Тя съвсем не се справя зле.

— Тя мрази баща ми. Почти не си говорят. Вече дори и секс не правят.

— Откъде знаеш?

— Чух я да споделя с една приятелка по телефона.

— Е, при нас положението не е такова. Ние се обичаме. Освен това просто се забавлявахме.

На Кейтлин й идеше да го удуши, задето не може да разбере.

— Кевин. Мисли. Да се забавляваме, е още по-лошо, защото това води до бебета, а именно така съм се появила аз. Тя направо ще откачи, ако разбере, че пия противозачатъчни, и изобщо няма да иска да чуе за любов. Ще си мисли само за баща ти, който работи във фабриката. — Тя потърка слепоочията си. Трябваше да се сети, че ще я хванат. Винаги така ставаше. — Какво си мислехме?

— Че ни е много хубаво.

О, наистина беше хубаво. Винаги й беше хубаво с Кевин, от самото начало. Той й беше първият. А колко нежен беше, о, господи! Толкова внимателно докосваше гърдите й, толкова се вълнуваше, когато сваляше дрехите й, че ръцете му трепереха, а после бе толкова грижовен и мил, и така се разстрои, когато тя прокърви. Мислела бе, че ще се чувства благодарна, задето е поискал да прави секс с нея. Онова, което не бе очаквала да усети, бе страстта. Но я изпитваше всеки път. Това не бе първият път, когато се любеха навън. Тъй като не разполагаха с усамотението на спалнята, бяха правили секс в гората, зад училището, дори и горе на Купърс пойнт. А също и на Оук стрийт, на Уилоу стрийт и сега на „Седър“.

Кейтлин никога нямаше да намери друг като Кевин. Ако всичко свършеше, отново щеше да е единственото момиче, което си няма гадже. Ако всичко свършеше, щеше да се почувства по-грозна от всякога. Щеше просто да престане да съществува.

— Ани Барнс ще ни издаде — извика тя през сълзи. — Ще го направи дори и само от злоба, защото тя никога не е правила секс навън. А и кой ли би спал с нея? Тя не е имала приятели. Ама никакви! Била е грозна и чудата!

— Да, все така са ни казвали, но днес я видях и изобщо не ми се стори грозна. Влезе в магазина, докато подреждах щандовете.

— О, господи. Ето как е разбрала. Сигурно си имал страшно гузен вид.

— Тя не ме видя.

— Изобщо ли?

— Изобщо.

Кейтлин отметна косата от лицето си.

— Направо не мога да повярвам, че Ани Барнс трябваше да мине по улицата точно в онзи момент.

— Може би няма да ни издаде.

Кейтлин изпадна в отчаяние.

— Да. Как ли пък не. Да не мислиш, че няма да го опише в някоя от книгите си? Кевин, знаеш ли коя е тя? Жената пише книги и е дошла да пише за Мидъл Ривър, защото именно това прави, само че сега е богата и известна и целият свят чете написаното от нея. Много сериозно сме загазили — извика тя. — Какво ще правим?