Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Looking for Peyton Place, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране
kati (2011)
Разпознаване и корекция
Еми (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2013)

Издание:

Барбара Делински. Скрити истини

Американска. Първо издание

ИК „Хермес“, Пловдив, 2006

Редактор: Петя Димитрова

Коректор: Ивелина Йонова

ISBN: 954-260-387-8

История

  1. — Добавяне

Седемнадесета глава

Първата ми мисъл, като се има предвид какъв бе денят ми, беше, че ще видя Маршал Грийнуд на отсрещната страна на паркинга, облегнат на патрулната си кола, със стръкче трева между зъбите и той с абсолютно безгрижие ще ми каже, че нищо не е видял. И кой би могъл да му противоречи? Ако е избрал момент, когато всички са били вътре, би могъл и сам да свърши всичко незабелязан. Под сянката на стария дъб колата ми не се виждаше откъм улицата. Нито пък от предната част на заведението, която единствено работеше в този час на деня.

Разбира се, това беше само плод на писателското ми въображение. В действителност Маршал не се виждаше никакъв. Не беше ли това горчива ирония? Точно в момента, в който имах нужда от него, той беше изчезнал.

Отвратена, извадих от чантата мобилния си телефон и набрах номера, който научава всяко малко дете в Мидъл Ривър. Не беше променен. Веднага чух гласа на Маршал; нямаше диспечер. Мидъл Ривър не можеше да си позволи такъв, както не можеше да си позволи и повече от един човек в полицейското управление. Само Маршал. И това ако не е страшно!

— Обажда се Ани Барнс — казах аз. — Пред заведението на Оми съм. Някой е срязал гумите ми.

Последва пауза, а после безизразно:

— Защо се обаждаш на мен? Аз не сменям гуми.

Бързо си поех въздух и преглътнах.

— Важното тук е, че са срязани. Вандализмът е престъпление.

— Виждаш ли някого наоколо?

— Не, но…

— Да не мислиш, че ще намеря отпечатъци? Следи от стъпки по чакъла? Следи от гуми?

Кипнах. Дотук с идеята да го лиша от опонент; не можех да не му отвърна.

— Обмислил си го, значи? Бих могла да си помисля, че ти самият си свършил всичко. Е, това всъщност е добре. Вдъхнови ме. Имам нужда от прототип на лошия герой в книгата ми.

Явно засегнах болно място, ако се съди по резкия отговор на Маршал.

— Не съм аз. Аз не съм от лошите. Продължавай в същия дух и ще съжаляваш. Вече разбуни духовете. Още неприятности ли искаш? Не те ли е грижа за доброто на семейството ти?

Това ме засегна. Заплаха от Мийд бе едно; заплаха от началника на полицията бе съвсем друго нещо.

— Какво общо има това със семейството ми?

— Те се радват на уважение в този град. Ако продължаваш в същия дух, хората ще се настроят срещу тях, така както са настроени и срещу теб. Знаеш ли какво означава думата „агитатор“? Е, ти си такава и това не е хубаво. Ако питаш мен, когато се появи такъв в града, трябва да бъде изгонен веднага.

Нямах представа как да отвърна на това. Маршал Грийнуд ме мразеше. Не знаех защо. Но беше факт.

Разтреперана от гняв, безсилие и вероятно донякъде и от страх, се върнах към настоящия проблем.

— Колата ми е била подложена на вандализъм. Ще дойдеш ли да разследваш случая, или да се обадя на щатската полиция?

Спокоен и хладнокръвен, след като беше спечелил първия рунд, той каза:

— Няма нужда да викаш щатската полиция. Тъкмо довършвам нещо тук. Ще дойда веднага след като приключа.

Отне му двайсет минути — двайсет минути да довърши каквото там правеше и да дойде чак от съседната улица. Използвах времето да звънна на Норми в сервиза и да се отдам на гнева си.

Бях потънала в невеселите си мисли, застанала със скръстени ръце и очи, вперени в сплесканите гуми, когато Кейтлин и приятелките й излязоха от заведението. Три от петте момичета се запътиха към една кола. Когато Кейтлин ме забеляза и се приближи към мен, четвъртото изтича към другите.

— Какво е станало? — попита тя и изгледа гумите.

— Някой ги е срязал, докато съм била вътре. Случайно да си забелязала някой да се мотае наоколо, когато пристигнахте с приятелките ти?

— Не. Гумите си бяха наред, когато дойдохме. Веднага забелязах колата ти и я показах на приятелките си. Щяхме да видим, ако бяха в този вид.

Но те бяха стояли вътре повече от час и половина. Времето беше повече от достатъчно някой да използва ножа си.

— Обадих се на Норми в сервиза — казах аз. — Никак не се зарадва, че трябва да дойде чак до тук. — Това беше съвсем меко казано. Дружелюбният Норми този път не беше никак дружелюбен.

— Норми е истински негодник — отвърна момичето.

Появи се Маршал. Кейтлин остана и не беше само тя. Вече и други бяха излезли от заведението, бяха ни забелязали и бяха дошли при нас. Маршал обиколи колата и внимателно огледа всяка от гумите. После погледна събралите се хора.

— Някой видял ли е нещо?

Последва мърморене и клатене на глави, до един отрицателно.

— Предполагам, че нямаш четири резервни гуми в багажника, нали? — попита Маршал, но гледаше публиката и се засмя.

Нямах намерение да отговарям на тъпи въпроси.

— Имало ли е и други подобни случаи в Мидъл Ривър?

— Питаш дали си имаме сериен извършител, който обикаля и реже гумите на хората ли? — Той отново погледна развеселен събраните наоколо. — Не. Сигурно си ядосала някого. Бива те в това. Бих казал, че това е послание.

— Послание за какво? — попита Кейтлин.

Забелязах, че се е приближила още малко към мен.

Маршал повдигна вежда.

— За това, че Ани Барнс е настъпила някого по болното място. Ти приятелка ли си й?

Тя не обърна внимание на последното.

— За чии болни места става дума?

— Мога да назова поне десетина души — отвърна той и се зае да разгонва зяпачите. — Хайде, хора, няма какво да се гледа тук. — На Кейтлин заяви: — Родителите ти не те ли чакат вкъщи?

— Не — отвърна тя и отметна косата от очите си с определено предизвикателен жест.

Сега не бе толкова страшно, тъй като повечето хора се бяха разотишли. Но все пак се притеснявах, че ще си навлече неприятности.

— Можеш да си ходиш, Кейтлин. Ще се оправя.

— Той ще направи ли разследване на случая? — попита ме тя.

Маршал й отговори:

— Ще направя каквото е нужно.

Тъй като Кейтлин беше готова да продължи с въпросите си, я стиснах за ръката.

— Хайде, стига. Аз ще се заема.

Последните ми думи потънаха в оглушителен трясък, който не говореше добре за майсторството на механиците в сервиза на Зуибъл — по улицата се приближи колата на пътна помощ и зави към паркинга. Норми спря до нас и слезе от кабината.

Този път нямаше усмивка, нито любезни приказки, докато оглеждаше сцената. Никакви възхитени възклицания за колата ми, никакво споменаване за старото приятелство от училище. Вместо това мълчаливо и много подробно огледа пораженията — първо едната гума, после втората, след това заобиколи, за да погледне третата и накрая четвъртата. Когато най-сетне се върна при нас, той се почесваше по тила, където не му бе останала много коса. Погледна Маршал, преди най-сетне да благоволи да забележи и мен, но дори и след това продължи да гледа най-вече колата.

— Имаме проблем — каза той. — Нямам точно такива гуми, каквито ти трябват.

— Не съм придирчива за марката — отвърнах аз.

— Не става дума за марката. А за размера. В Мидъл Ривър нямаме такива коли.

— Тези гуми не са само за кабриолети — изтъкнах аз.

— Тук повечето машини са камиони и джипове.

— Родителите ми не карат камион — обади се Кейтлин. — Колата на майка ми не е по-различна като размер от тази.

— Но аз нямам подходящите гуми — повтори Норми.

— А кога можеш да ме снабдиш с подходящите гуми? — попитах аз.

— Трябва да се обадя на няколко места.

Той не мръдна от мястото си.

— Добре — казах аз. — Би ли го направил?

— Да, но трябва да закарам колата ти до сервиза, а не мога да я тегля с гумите в това състояние. Трябва да я кача на камиона.

Зачаках. Тъй като не последва обяснение защо поначало не бе дошъл с камиона, след като му бях казала по телефона, че и четирите гуми са срязани, попитах:

— Можеш ли да вземеш камион?

— В сервиза е.

— Значи трябва да се върнеш и да смениш колите. Това ще отнеме… колко… двайсет минути? — погледнах часовника си. Още имах време. Вярно, че ако не намереше гуми от някой сервиз съвсем наблизо, нямаше да мога да използвам колата поне до утре. Но след като Фийби се прибереше, можех да взема нейния микробус. Времето щеше да ми стигне. Трябваше да съм на училищния стадион чак в седем.

Норми направи гримаса.

— Ама, това не е единствената ми задача. Бях по средата на една работа, когато ми се обади. Днес трябва да довърша първо предишната си поръчка. — Той погледна за секунда Маршал.

Началникът на полицията изглеждаше много доволен. Ако не знаех колко е абсурдно, щях да си помисля, че двамата са скроили заговор да ме тормозят.

— Вижте какво — подхванах аз и посегнах за чантичката си. — След като не искате да ми помогнете, ще се обадя на Американската автомобилна асоциация. — Извадих членската си карта. — Трябва да ви кажа, че вие двамата ми давате чудесна идея за книгата ми.

Кръглото лице на Норми пребледня.

— Каква идея? — Сега погледът му към Маршал беше друг. — Какво знае тя?

— Нищо — сопна му се началникът на полицията. — Само отправя празни заплахи, защото истината е, че никой в града не иска да говори с нея. Тя е един парий — ето ти една хубава думичка. Виж какво. Бъди добро момче и иди за камиона. Колкото по-бързо оправят колата й, толкова по-скоро ще си тръгне.

Не си направих труда да го поправя.

— Ами онзи, който е извършил това? — попитах го и погледнах колата си.

— Виж какво, госпожичке — измърмори Маршал, — правя ти услуга. Няма ли да престанеш най-сетне?

Обърна се и си тръгна, преди да успея да възразя. Размени само няколко думи с Норми, качи се в патрулната кола и потегли.

Норми се качи в камиона си и тръгна с ръмжене от паркинга.

Погледнах часовника си. Пет часа. Ако се върнеше веднага, още имах време.

— Мога ли да те откарам донякъде? — предложи Кейтлин. — Аз съм със стария джип на мама. Доста е раздрънкан, но върви.

— Благодаря. Засега съм добре. — Облегнах се на колата и скръстих ръце. Сега определено се намирах на вражеска територия. И положението само се влошаваше. — Трябва да тръгваш. Размотаването с мен ще ти съсипе репутацията.

— Не се притеснявам.

— Е, аз пък — да. — Усмихнах се. — Наистина, добре съм.

— Сигурна ли си?

— Да, сигурна съм.

Тя тръгна, после се обърна и се върна обратно.

— Каза им, че пишеш книга.

— И получих съответната реакция, нали? Много интересна, между другото.

— Но на мен ми каза, че не пишеш.

— Не пиша за Мидъл Ривър. Това е истината.

Кейтлин се успокои.

— Донякъде е жалко — каза тя с палава усмивка. — Знаеш ли какво говорят за Норми Зуибъл?

Закрих ушите си с ръце.

— Не искам да го чувам.

Тя все пак го каза и аз чух, разбира се.

— Пристрастен е към лотарията, само че не може да си купува билети в сервиза на баща си, иначе всички ще го разберат, затова ходи чак до Уеймут. Оттам ще ти купи гуми за колата. Тъкмо ще има оправдание да иде до града.

— Лотарията, значи?

— А началникът на полицията е наркоман.

— Това не го вярвам.

— Вярно е. Пристрастен е към болкоуспокояващите. Родителите ми непрекъснато говорят за това. В смисъл — добре че нямаме нужда от него за каквото и да било, нали разбираш?

Замислих се над това, след като тя си тръгна. Четири срязани гуми. Това беше посегателство срещу собствеността ми, посегателство срещу мен. Независимо колко силно бях усещала, че жителите на Мидъл Ривър не ме харесват, никога досега не ме бяха заплашвали физически. Когато реалността на положението ми най-сетне стигна до съзнанието ми, стомахът ми се сви на топка.

С всяка изминала минута се чувствах все по-безпомощна. Тъй като изпитвах нужда да направя нещо, се обадих на Сам. Едва когато се включи телефонният секретар в редакцията, съобразих, че е четвъртък. Той вероятно играеше голф. Но предвид часа, седеше в бара на кънтри клуба и пиеше уиски с приятелите си, сред които беше и великият Сенди Мийд.

Пристъпих от крак на крак. Облегнах се на колата и се загледах в заведението, после заобиколих, облегнах се от другата страна и се загледах в гората. Замислих се за Сенди Мийд и какво удоволствие щях да изпитам, когато спечеля срещу него. Това беше единственото, което ми носеше някаква утеха, докато чаках Норми да се появи.

След като минаха двайсет минути, а него го нямаше никакъв, започнах да се чудя дали онова, което Кейтлин ми бе казала за него, не е вярно. И не само за него. Ами Маршал? Пристрастен към болкоуспокояващите? Ако беше така и наистина вярваше, че пиша книга за града, можех да разбера защо се чувства застрашен. Но заради това да ме заплашва? Ако си мислеше, че така ще ми затвори устата, много беше сбъркал. Нямаше да изпитам никакви угризения да направя публично достояние проблемите му, ако продължаваше да ми създава неприятности.

Чудех се дали Сам знае за това. Предполагах, че почти всички знаят.

Минаха още десет минути и съвсем се изнервих. Когато стана пет и половина, а от Норми нямаше и следа, минах на план Б и се обадих на Фийби. Тя беше заета с клиент, затова изчаках. Все се надявах, че Норми ще се появи и тогава изобщо нямаше да имам нужда от нея. Но Норми не дойде. А сестра ми беше много разсеяна.

— Защо си у Оми? — попита тя, когато най-после дойде на телефона.

— Не съм у Оми. В заведението съм. Отбих се да хапна нещо и се оказа, че някой е срязал гумите ми. Чакам Норми Зуибъл, но ако той не се появи, ще ми е нужна помощта ти. Затваряте в шест. Можеш ли да минеш оттук към шест и петнайсет? — Знаех, че си имат задължения при затварянето на магазина, но Джоан беше там и можеше да се справи. В шест и петнайсет щях да имам достатъчно време.

— Джоан? — извика Фийби встрани от слушалката. — В шест ли ще затваряме днес? В шест? О, добре. — Отново се обърна към мен. — Не знам дали ми се излиза навън за вечеря. Изморена съм. Не е ли по-добре да хапнем у дома?

— Вече се разбрахме да хапнем каквото е останало от пая с пилешко и зеленчуци — казах аз, но съзнавах колко безполезно е напомнянето ми. — Слушай, Фийби. Ще ти се обадя пак, ако ми потрябва транспорт, става ли?

Затворих и позвъних в сервиза на Зуибъл, но нямаше отговор. Не можех да повярвам, че Норми ме е забравил. Нещо не се връзваше. Имам предвид — ако казаното от Кейтлин беше истина и той си мислеше, че пиша книга, нямаше ли да го е страх да не ме разсърди и да издам тайната му пред света?

Разбира се, ако Маршал му бе казал да ми създава проблеми и той се страхуваше повече от него, отколкото от мен…

Позвъних му отново. Все така нямаше отговор. Вече наближаваше шест и главоболието ми се засилваше непоносимо.

Между другото, ако си мислите, че през цялото време съм стояла сама на паркинга, не беше така. Вече беше време за вечеря. Жителите на Мидъл Ривър идваха и си отиваха. Забелязваха ме, както колата ми и влизаха вътре. Когато излизаха, поглеждаха към мен, към колата ми, а после се качваха в своите и потегляха.

До един ме зяпаха. Бях обект на всички клюки. Отбягваха ме. Беше по-лошо от всякога.

„Сега знаеш — самодоволно се обади Грейс. — Разбираш ли защо пиех?“

„Не, не разбирам — сопнах й се аз. — Като си пиела, само си влошавала нещата. Когато си пиела, не си могла да пишеш, а в това е била силата ти. Така си можела да отвърнеш на ударите.“

„Както правиш ти ли, госпожице Всичко знам и мога? Напиши книга, която изобличава мошениците, и ще получиш своето отмъщение.“

„Но тогава ще загубя окончателно Мидъл Ривър и семейството си“ — помислих си и се почувствах в пълна безизходица.

Оми. Имах нужда от Оми, но тя си беше у дома, за да подремне. Ако беше тук, щеше да чака заедно с мен. Просто беше такъв човек. Децата и внуците й също бяха с добри сърца — част от добрите неща в Мидъл Ривър — само че те бяха много заети с готвене и обслужване на масите вътре.

Шест часът мина. Опитах се да звънна на Фийби да дойде да ме вземе, но в магазина се включи телефонен секретар. Имаше и вътрешна линия, но не знаех номера. Не исках да звъня на „Справки“. Телефонът в къщата на мама звъня дълго, но никой не вдигна, а този на Сабина даваше заето.

В шест и петнайсет сериозно обмислях да тръгна пеша. Не ми допадаше идеята да оставя беемвето — изобщо не ми се мислеше за дребните „злополуки“, които можеха да му се случат, ако го оставя тук през нощта. Но можеше да се окаже, че нямам избор. В сервиза все така никой не вдигаше, което можеше да означава, че Норми съвсем ме е забравил, и мога да си чакам вечно. Трябваше да съм на спортната площадка зад училището в седем.

Когато часовникът показа шест и половина, главата ми пулсираше от болка. Пресметнах, че бих могла да изтичам до вкъщи за десетина минути, да се преоблека и при положение че Фийби си е у дома с микробуса, да стигна до мястото на срещата точно навреме.

Тъкмо тогава най-сетне се появи Норми, а аз вече бях излязла от кожата си от нетърпение. Отне му десет минути да качи беемвето на камиона и още десет да запише данните от кредитната ми карта, които настояваше да получи, преди да поръча гумите.

Щеше ми се да закрещя. Вместо това му казах всичко, което го интересуваше, после кротко го помолих да ме закара до вкъщи. Той отказа под предлог, че застрахователната му полица забранявала да се возя в кабината. Предложих му да се кача отзад на камиона, но той категорично забрани.

Вече бе станало седем без десет. Нямаше никакво съмнение, че щях да закъснея. Знаех, че Джеймс има мобилен телефон (беше говорил по него онзи ден при Оми), но не знаех номера му. Затова попитах в „Справки“ за домашния му номер и го потърсих там.

Вдигна жена.

Сепнах се и затворих. Нямаше съпруга. Бях сигурна. Приятелка? Чудесно. Аз само тичах с Джеймс. Тичах — и толкова.

При това трябваше да съм там, за да тичам. Беше предложил седем и аз се бях съгласила. Сега се отмятах от думата си. Мийд може и да го правеха, но една Барнс не — дори ако имаше убийствено главоболие като моето.

— Мога ли да те закарам донякъде? — извика Кейтлин през прозореца на колата си.

Не бях я видяла да се приближава, макар че бих могла да се досетя, че ще мине. Докато следях движението по пътя с надеждата да зърна камиона на Норми, бях забелязала стария джип на майка й на няколко пъти. Кейтлин ме проверяваше.

Благодарна, че все някой го прави, дори ако това е момиче, което може би прекалено идеализираше образа ми, аз заобиколих колата и се качих.

— Карай към дома на сестра ми колкото е възможно по-бързо, но без да си изкараш глоба — казах аз и притиснах слепоочията си с пръсти, за да не ми се пръсне главата.

Стигнахме само за две минути.

— Направо ми спаси живота. — Слязох от колата. — Благодаря ти.

Забелязах микробуса отстрани на къщата, изтичах по алеята, влязох и изтичах горе да се преоблека. Беше точно седем, когато слязох тичешком и отидох в кухнята. Фийби седеше на масата и хапваше. Погледна ме изненадано.

— Ани? Какво правиш тук?

И досега вярвам, че под „тук“ имаше предвид Мидъл Ривър, след като според нея съм във Вашингтон. Тогава просто казах:

— Трябва да изляза да тичам. Харесва ли ти паят?

— Да. Ти ли го сготви?

Наречете ме безчувствена, но точно в този миг не можех да се занимавам със замъглените й спомени.

— Ще взема микробуса. — Огледах се. — Къде са ключовете?

— Хм… хм… — Тя стана от мястото си и явно объркана, започна да ги търси по плота, в чекмеджето до телефона, после в чантичката си. Направо щях да се пръсна, докато проверявах на всяко място, за което можех да се сетя, когато тя колебливо се обади: — Дали не са в джоба на сакото ми?

— Кое сако? — извиках, докато отивах към дрешника в коридора.

Тя не отговори. Опитвах се да се сетя кое сако бе облякла сутринта за работа, когато тя дойде при мен и каза:

— Мисля, че беше бялото ми ленено сако. Горе е.

Хукнах по стълбите, намерих сакото на леглото и слава богу, ключовете бяха в джоба му. Втурнах се надолу, размахах ги, за да ги види Фийби, и изхвърчах през вратата.

Бързо минах по „Уилоу“, завих покрай училището и прекосих града с висока скорост, като предизвиквах, просто предизвиквах Маршал да ме хване, макар че той сигурно си беше у дома и хапваше добре, несъмнено като награда, задето ме е тормозил през деня. Няколко коли бяха спрели на паркинга пред училището близо до сградата. Подминах ги, заобиколих и завих зад ъгъла, но когато пред погледа ми се появи мястото за паркиране в края на гората, рязко си поех дъх.

Там нямаше никого — нито кола, нито човек — нищо.

Спрях, оставих микробуса и даже отидох до началото на пътеката за бягане. Не ме питайте защо. Беше пуста, както и паркингът.

Разтреперана се върнах на затревената площадка до микробуса. Беше седем и петнайсет. Бях закъсняла. Но не чак толкова. Нямаше ли да ме изчака? Или беше тръгнал да бяга без мен? Така би постъпил всеки разумен човек. Нали?

И тогава ми хрумна нещо, което ме смрази. Историята се повтаряше. Бяха ми вързали номер.

Трябваше да съм бясна. Но това беше просто поредното забиване на нож в гърба в един ден, пълен с такива преживявания. Изведнъж се почувствах прекалено изтощена, за да мисля, а и главата ме цепеше ужасно. Отпуснах се на тревата, свих крака, облегнах лакти на коленете, скрих лице в дланите си и заплаках. Дали се самосъжалявах? Да. И имах пълно право да се чувствам така.

Не знам колко дълго съм седяла така, знам само, че плачът ми се отрази добре. След време избърсах очи с ръцете си, вдигнах глава и дълбоко, макар и колебливо си поех въздух. Издишах и продължих да седя там. Умът ми още не се бе прояснил. Бях вцепенена. Вероятно затова не забелязах приближаващия автомобил, докато не взе последния завой и не се появи пред мен.

Вцепенението ми изчезна. При вида на черния джип изведнъж пред очите ми причерня и направо побеснях. Скочих на крака и тръгнах към него, така че бях на по-малко от метър, когато той отвори вратата и стъпи на земята с обутия си в маратонка крак.

— Проклет негодник — извиках аз, разтреперана от гняв. — Имаш ли някаква представа какво ми костваше да дойда тук или какъв беше денят ми? Бях заплашвана и нападната, зяпаха ме и приказваха зад гърба ми, несъмнено, защото това е Мидъл Ривър, а обикновеният жител на града няма кураж да направи друго, освен да приказва, с изключение на онзи, който е срязал гумите ми, а този човек вероятно е на заплата при баща ти, както и повечето от останалите в града. Не знам защо си мислех, че ти ще си по-добър, може би защото си бегач, за бога, но ти си истинска змия, също като брат си, Ейдън — и двамата сте копия на баща си, защото съм сигурна, че всичко това идва от него, бих се обзаложила, че е така. Но ако си мислите, че ще ме уплашите, сгрешили сте. Първо Маршал, после Норми, а сега и ти — всички ме притискате до ръба и вече съм ей толкова близо — палецът и показалецът ми почти се допираха, — до това да напиша проклетата си книга и да извадя на показ всички гнусни тайни в този проклет град. Решил си, че ще е много забавно да ме оставиш да те чакам тук, както някога чаках Ейдън ли? Грешиш. Имам свой живот. Имам връзки. Имам власт. — Притиснала длан до слепоочието си, измърморих: — И ужасно главоболие, благодарение на теб.

— Не получи ли съобщението ми? — попита той.

Ако имах сили, щях да закрещя.

— Това е най-изтърканата реплика.

— Обадих се на Фийби и я помолих да ти предаде, че ще закъснея.

— Е, Фийби не ми е казала — обвиних го аз. Едва бях изрекла думите и съобразих, че сестра ми може и да е приела съобщението и съвсем да е забравила за него, но дори и за това бяха виновни Мийд. — Ако не ми е казала, то е, защото нещо не е наред с ума й, несъмнено заради замърсяване, причинено от вашата фабрика. — Размахах и двете си ръце. — Но въпросът не е в това. Притеснявах се, понеже закъснявах, затова се опитах да ти се обадя. Телефонът вдигна жена. Това трябва ли да ми подскаже защо закъсня?

Той не се усмихна.

— Закъснях, защото ми трябваха още трийсет минути, за да довърша една сделка, по която отдавна работя. Телефонът е вдигнала детегледачката.

Издишах и вдигнах очи към смрачаващото се небе.

— О… Господи. Детегледачката… — Сведох очи, после го погледнах предизвикателно. — На абсолютна глупачка ли ти приличам? Ти нямаш дете.

— Имам. Казва се Миа. На десет месеца е.

Увереността му ме порази, както и смекчаването на гласа му. Това ме накара да се замисля.

— На десет месеца, а във вестника изобщо не е споменавано за нея?

— Баща ми не искаше да става публично достояние. Не е привърженик на самотните родители.

— Значи не си женен? — И за това не бяха писали във вестника, но исках да съм сигурна.

— Не.

— И Сенди се срамува от бебето?

— Не. Ядосан е.

— Но ти си искал да станеш родител.

— Да.

— И се грижиш за бебето сам? — Опитвах се да си го представя как сменя пеленките. Изглеждаше прекалено… голям… Това бе единствената дума, която ми дойде наум.

— Освен когато съм на работа, да. Тя е истинско съкровище.

Последното го каза с лека усмивка и тя ми подейства странно, развълнува ме дълбоко и ме накара да му простя всичко, заради което бе закъснял. Осъзнах, че съм се държала като глупачка, а не като изискана и разумна жена, каквато исках да бъда. И разбира се, той можеше да види, че съм плакала. Очите ми сигурно бяха зачервени.

Сведох глава и потърках тила си.

— О, господи. — Чувствах се като глупачка.

— Взе ли нещо за главоболието?

— Нямах време.

Преди да усетя, вече бе донесъл таблетки и бутилка вода.

— Ето.

Взех ги, без да задавам въпроси. Той не би ми дал нещо, което да ми навреди; знаех го инстинктивно. Не знам защо инстинктите ми бяха толкова сигурни. В крайна сметка, Джеймс беше Мийд. Но освен това инстинктите ми напомняха, че той е привлекателен, и нямах никакво основание да оспорвам това. Сега стоеше до мен, толкова по-висок и по-едър, но и строен. И силен. Без да се натрапва.

Едър, спокоен и властен човек като Джеймс да приспива бебе на ръце? Образът бе толкова стряскащ, че ме накара да си глътна езика.

Пийнах още вода, после бавно свалих бутилката. Очите ми се задържаха върху неговите в продължение на един дълъг миг и за нищо на света не можех да измисля какво да кажа.

После той се обади:

— Искаш ли да бягаме?

Кимнах. Бягането бе тъкмо това, което ми бе нужно.

Той затвори вратата на колата си и започнахме с раздвижването и разтягането на мускулите. После влязохме в гората. Предложи ми да тръгна първа, но аз му направих знак да мине пред мен и това бе разумно решение. Първо, макар светлината да бе започнала да избледнява, той осветяваше пътеката. Не знам дали причината беше белият му потник, или светлоотразителите на маратонките му, или последните останки от светлина по кожата му, или прошарената му коса. Но беше лесно да го следва човек — всъщност беше доста добър бегач, реших аз, както ставаше всеки път, когато тичахме заедно. И защо се изненадвах? Той беше атлетичен; не можеше да си израснал в Мидъл Ривър и да не знаеш, че момчетата на Мийд тренират бейзбол, баскетбол и футбол. Предполагам, че беше просто защото бягането беше различно. Като начало беше самотен спорт. Бих предположила, че един Мийд ще иска повече публика. Освен това беше изтощително. Обикновено синовете на Мийд чакаха друг да им подаде топката, когато са в удобна за стрелба позиция. Бягането не беше колективен спорт. Или разчиташ на собствените си крака, или не стигаш доникъде.

Направихме една обиколка. Стигнахме и отминахме отбивката за Купърс пойнт.

— Добре ли е главата ти? — извика той през рамо.

— По-добре — отговорих му.

Затова продължихме. Този път беше по-тъмно, но се чувствах в безопасност — определено в по-голяма безопасност, отколкото стоейки до осакатената ми кола пред заведението на Оми. Джеймс тичаше точно пред мен, стъпалата му ритмично докосваха земята, стройните му крака се движеха с лекота, но стегнато, гърбът му беше изправен, ръцете се движеха в синхрон. Поглеждаше назад, за да се увери, че го следвам. Ако бях паднала, щеше да бъде до мен. Знаех го. Отново инстинктивно усещане.

Дали е променил темпото, за да ме улесни? Вероятно. Но въпреки това се изпоти. Забелязвах го по врата и ръцете му, по щръкналата коса и по лицето му всеки път, щом се обърнеше назад, а когато най-сетне отново стигнахме отправната си точка и спряхме, дишаше толкова тежко, колкото и аз.

Направи ми знак да седна и извади две нови бутилки вода от колата си. Изпихме ги, облегнати на две дървета в началото на гората. Беше паднал мрак; можеше да се каже, че сме напълно скрити. Беше невероятно спокойно — спокойно, докато очите му не срещнаха отново моите и аз не усетих отново привличането.

Той се отблъсна от дървото и се приближи към мен.

— Знаеш ли какво е това, по дяволите? — попита, искрено объркан.

Поклатих глава. О, беше физическо привличане от най-първичен вид. Но не биваше да го има. Не и между мен и Джеймс.

Между Джеймс Мийд и мен? В никакъв случай.

Но го виждах в очите му и го усещах с тялото си, а когато сложи ръка на тила ми и приближи устните си към моите, между нас лумна пламък, който се разгоря буйно. Целувката продължаваше сякаш безкрайно дълго, завъртахме се на различни страни, задълбочавахме я и се отдръпвахме, после отново се впивахме един в друг, но не беше достатъчно, съвсем не беше достатъчно. Когато той се отдръпна назад, ръцете ми се вкопчиха в раменете му, а неговите обгърнаха силно талията ми, но и това не ни стигаше.

Очите му бяха тъмни в настъпващата нощ, гласът му беше дрезгав:

— Искаме ли да го направим?

Поклатих глава, но ръцете ми ме предадоха, обвивайки се около раменете му и плъзгайки се по потната му кожа към тила му — и потта бе също толкова изкусителна, както и всичко останало. Химия? О, господи. Химията изобщо не би могла да обясни нуждата, която изпитвах в този миг.

Той ме целуна отново. Този път ръцете му нямаше нужда да насочват лицето ми, така че се спряха на гърдите ми и онова, което правеха с тях, беше невероятно, но не ми стигаше.

Едва дишах, едва можех да говоря, но когато се дръпнах само колкото да сграбча долния ръб на тениската си, прошепнах:

— Не искаме да го правим, но ще умрем, ако спрем сега.

Предположих, че приглушеният звук, който издаде, беше смях, но той бързо бе заглушен, когато Джеймс издърпа потника през главата си. Исках да усетя гърдите си притиснати до тялото му. Той искаше друго и наложи своето. Когато пое с устни едното ми зърно, а другото потърка с пръсти, коленете ми омекнаха. Стиснах го здраво, за да не падна.

За последен път, в разгара на страстта, си помислих: „Джеймс Мийд и аз?“, но в следващия миг мисълта се изпари от главата ми и повече не се върна. Самоличността ми нямаше никакъв шанс срещу бурната страст, която споделяхме. И досега нямам никаква представа как сме се отървали от шортите си, на какво съм се облегнала, докато той проникваше в мен и потъваше отново и отново, дали някой от двама ни е проговорил, или как Джеймс е съобразил да излезе от мен в мига, преди да свърши. Но беше хубаво. Невероятно. Не можех да говоря от негово име, макар звуците, които се откъсваха от гърлото му, донякъде да свидетелстваха за чувствата му. Колкото до мен, това бе най-продължителният и най-разтърсващият оргазъм, който някога през живота си съм изпитвала. И сякаш това само по себе си не бе изумително, просто останахме да седим така известно време — Джеймс, приседнал на един пън, аз в скута му, и двамата съвсем голи. Седяхме така, докато огънят изтля и вечерта ни обгърна нежно.

Облякохме се и отидохме до колите си. Не се докосвахме. Той изглеждаше потънал в мислите си, а и аз не знаех какво да кажа. Когато спряхме, очите ни се срещнаха. В продължение на един безкраен миг той изглеждаше объркан. После тихо и с някаква странна неувереност каза:

— Искаш ли да я видиш?

* * *

Последвах го до дома му. Беше голяма къща в колониален стил, както бях очаквала, но не беше при другите на улица „Бърч“. Намираше се в южния край на града, недалеч от дома на Том, и имаше доста повече земя, отколкото би могъл да има на „Бърч“. Наоколо нямаше светлини — нито пред къщата, нито отсреща по улицата. Грееха само лампите на входната врата и онези вътре.

Посрещна ни детегледачката. Изглеждаше на моята възраст, макар че лицето й не ми беше познато. Джеймс ни представи една на друга, плати й и тя си тръгна.

Предположих, че бебето спи, когато той ме поведе през кухнята към голяма всекидневна. Там имаше едно малко момиченце — седнеше на пода и стискаше пухкаво одеялце. Косата й беше къса, гъста и тъмна, а ританките на пижамата — розови. Ярки цветове проблясваха на екрана на големия телевизор, в който бе приковала очички.

Не каза нищо, а и много дълго изобщо не разбра, че сме там. Погледнах Джеймс. Той не откъсваше очи от детето.

Тогава нещо я накара да се озърне. Тя погледна през рамо, видя го и цялото й личице светна. Само след миг вече пълзеше към нас. Нито за секунда не откъсна очи от лицето му. Той беше приклекнал, когато тя стигна до него, и я взе в прегръдките си.

Това ме накара направо да отстъпя крачка назад. Моментът ми се стори толкова интимен, толкова пълен с обич, че нямах място там. Но после Джеймс се изправи и дойде по-близо заедно с детето. Тя беше обгърнала врата му с малката си ръчичка, вперила поглед в мен.

— Това е Миа — каза той с безкрайно нежен глас.

Като я видях отблизо, дъхът ми секна. Беше красива и му го казах. Не можех да се сдържа и хванах ръчичката й.

— Здравей, Миа — промълвих също така нежно. Но пък и нямаше друг начин да се поздрави това дете.

С матовата си кожа, малки розови устнички и тъмни очи, съвсем леко скосени и издаващи азиатския й произход, тя беше олицетворение на невинността. Ръчичката й беше топла, но не стисна моята. Бях непозната.

Продължи да ме гледа, когато отидохме в кухнята и Джеймс напълни шишето й с мляко. После се качихме в нейната стая, боядисана в жълто и розово, и там той се настани в един люлеещ се стол и я гушна, докато си изпие млякото, а тя продължи да ме гледа. Когато свърши, вече се чувстваше достатъчно доволна и спокойна, за да ми се усмихне, но усмивката й беше много сънена. Забърбори тихичко, докато Джеймс й сменяше пеленката, но дори и бърборенето й беше сънено. Когато я сложи в креватчето, с любимото й мече в ъгъла, любимото й одеялце и любимата й играчка, от която звучеше приспивна песничка, тя заспа.

Той намали осветлението и включи бебефона. После ме хвана за ръка, заведе ме в голямата спалня, която изобщо не можах да видя, защото не запали лампите, и отново правихме любов.

Беше наистина невероятен. Толкова силен и в същото време толкова нежен, че направо не бях на себе си от копнеж, когато най-сетне проникна в мен. Този път си сложи презерватив и остана в мен не само по време на първия, но и на втория оргазъм — при това едновременни, което е толкова рядко. Възбудата му сякаш подклаждаше моята, а тя, на свой ред — неговата, и така до безкрай…

Съжалявам. Не съм много красноречива и определено не съм поетична, но сигурно ме разбирате. Достатъчно е да кажа, че когато най-сетне се откъснахме един от друг, бях напълно изтощена. Мислех, че и с него е така, докато без никакво предупреждение не ме вдигна на ръце и не ме занесе под душа.

Имахме нужда от това. След шест километра бягане и двата изблика на страст бяхме доста лепкави от пот. Сапунът се погрижи за това — много сапун, пяна и търкане. Хм, знам какво си мислите. Че сме правили секс отново, под душа.

Не. Докосвахме се нежно — той изтърка мен, аз него — но не стигнахме по-далеч от това. Всъщност ни обзе някаква свенливост, когато се загърнахме в огромните хавлиени кърпи. Аз се опитвах да осмисля случилото се и какво ще правя по-нататък. Той сигурно е мислел нещо подобно, защото изпъна рамене, прокара пръсти през косата си и промълви с леко удивление:

— Ани Барнс? Кой би си го помислил…

Изчервих се. Нима не беше ласкателно?

А после ми сервира вечеря — това не беше ли ласкателно?

След като надникна да погледне Миа, той ме заведе в излъскана до блясък кухня с шкафчета от ясен и най-модерни уреди и ми сипа превъзходно червено вино, докато набързо приготви на скарата четири хамбургера. Изядох моите толкова бързо, колкото и той своите. Умирах от глад.

Докато приключим, в главата ми вече звъняха предупредителни камбанки, но ги изтиках в дъното на съзнанието си — заглушени и заровени дълбоко — чак докато се качих в микробуса на път за вкъщи. Тогава те зазвъняха силно и ми хрумна нещо. Ако Джеймс Мийд можеше да измисли нещо, което да ме накара да застана на тяхна страна и да не създавам неприятности, случилото се беше тъкмо каквото му трябваше.

След като бях летяла в облаците през последните два часа, тази мисъл ме накара да сляза на земята.

После влязох у дома и заварих Фийби в кухнята да ме чака, само че не по пижама. Беше напълно облечена. С много по-ясен ум, отколкото бях забелязала у нея през последните няколко месеца, тя ми каза, че Оми е получила масивен инфаркт по-рано същата вечер и е починала.