Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Looking for Peyton Place, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране
kati (2011)
Разпознаване и корекция
Еми (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2013)

Издание:

Барбара Делински. Скрити истини

Американска. Първо издание

ИК „Хермес“, Пловдив, 2006

Редактор: Петя Димитрова

Коректор: Ивелина Йонова

ISBN: 954-260-387-8

История

  1. — Добавяне

Четиринадесета глава

Не се обадих направо. Вместо това звъннах на асистентката на Грег във Вашингтон, която знаеше всички дребни тайни, когато ставаше дума за измъкване на информация и която случайно беше и моя приятелка. Тя ме прехвърли на една от линиите, които използваха от телевизионната компания, когато трябваше да се действа дискретно.

Мислите, че няма как да стане ли? Много грешите. Хората от медиите крият всевъзможни тайни в занаята си. Да се обадят така, че да не бъдат проследени, е най-малкото, което могат.

Бих предпочела да действам открито, разбира се, но обстоятелствата изискваха предпазливост. Как бихте се почувствали, ако ви спрат насред града за нещо, което другите винаги са правили, а после да ви накарат да седите там и всички да ви гледат? Дали му беше нужно на Маршал Грийнуд толкова време, за да провери регистрационния ми талон? Дали проверяваше за предишни провинения? Не. Караше ме да чакам, просто за да ме унизи.

Истината е, че не карах с превишена скорост. Това си беше чисто и просто сплашване. Това открити действия ли бяха? Маршал беше олицетворение на закона, а ме накара да се почувствам безпомощна и подложена на тормоз. Още повече, че от всички, които наблюдаваха, никой не ми дойде на помощ. Бяха срещу мен и това съвсем не бе параноя от моя страна. До този момент погледите им бяха предимно добродушни. Сега бяха осъдителни. Студенината на Мерилу Уокър беше доказателство за това.

Какво им бях сторила? Цялата тази несправедливост ме вбеси.

Ако някога сте се чувствали така, ще разберете защо прибягнах до тези предпазни мерки по отношение на телефонното обаждане — и както се оказа, дори нямаше нужда да лъжа коя съм. Представих се като писателка, която проучва въпроса за замърсяването с живак за бъдеща своя книга. Чисто теоретично това беше вярно. Макар да не възнамерявах да пиша за Мидъл Ривър, кой би могъл да каже дали книгата, с която щях да се заема след тази, която замислях в момента, няма да включва и такъв обрат на действието?

Жената от Отдела за опазване на околната среда в Ню Хемпшир дори не ме попита за името ми. Искрена и доверчива, тя просто попита какво бих искала да знам.

— Интересувам се от заводите в този щат, които изхвърлят живачни отпадъци — започнах най-общо.

— Имаме такива — отвърна тя.

— Най-вече фабриките за хартия ли?

— Дали изхвърлят живак ли? Не са само те. Но предимно.

— Следите ли състоянието им?

— Да. Всеки завод, който изхвърля каквито и да било отпадъци във водата, трябва да получи разрешително. Освен това вземаме проби, ежемесечно или на тримесечие. Вземат се водни проби от мястото на изхвърляне и се изпращат в лабораторията за анализ. Проверяваме и въздуха, като вземаме проби от пушека по комините.

— Кой взема пробите?

— Водните проби се правят от самите заводи. Когато става дума за въздушни, обикновено присъства и наблюдател от нашия отдел.

— Не наблюдавате ли и вземането на водните проби?

— Обикновено не.

Това ми прозвуча като вълкът да пази кошарата.

— А какво би спряло някой да вземе бутилирана вода и да каже, че е от реката?

— В лабораторията ще забележат разликата. Знаем какъв е химичният състав на реката.

— Ами ако някой вземе вода от реката и просто пречисти вредните вещества?

— Ако някой прибегне до подобни крайни мерки, значи става дума за сериозно замърсяване, а такова би се отразило и на въздушните проби. А правим и годишни инспекции, за да се уверим, че заводите изхвърлят регламентирано опасните си отпадъци. Изхвърлянето е много важно. То не само трябва да бъде извършено според изискванията, но и всичко, което надхвърля определения от закона лимит, трябва да бъде складирано във варели и изпратено на определено за целта място. Фабриките за хартия плащат за изхвърлянето на тези допълнителни отпадъци. Те пазят протоколите за това колко и къде отива. Освен това плащат на щата в брой за всеки килограм отпадъци.

— За какви число говорим?

— Зависи от завода.

— Да кажем, „Бакстърс милс“. Или „Уентуърт пейпър“. Или „Нортууд“.

— Всяка от тези фабрики би могла да изхвърли между триста и четиристотин килограма отпадъци за определен период. При шест долара на килограм щатът получава около две хиляди.

Две хиляди долара не ми се сториха сума, която би спряла някой завод. „Нортууд“ определено можеше да го понесе без особени трудности.

— Проверявате и точността на данните, които те предоставят, нали?

— Само когато има отклонение от нормата.

— Как определяте нормата?

— Имаме архив. Има специален уебсайт, ако искате да погледнете. — Тя ми даде адреса и ми обясни как да проверя.

— А резултатите от пробите? — попитах аз. — Те също ли се публикуват на уебсайта?

— Не. Фабриките пазят резултатите. Ние също за известно време. После се архивират.

В „Нортууд“ нямаше да ми покажат архивите си.

— Може ли някой като мен да получи достъп до архивите ви?

— Да. Но има процедура.

Знаех какво означава това. Процедурата изисква попълването на молба. Освен това и време. Като се има предвид информацията, която трябваше да попълня, и възможността някой от Отдела по опазване на околната среда да уведоми „Нортууд“, щях да имам проблеми.

— Добре — казах аз, — да погледнем от малко по-друг ъгъл. Известно е, че живакът причинява здравословни проблеми. Вашият отдел занимава ли се с тях?

— Знаем какви са здравословните проблеми. Дали следим индивидуалните случаи? Това би било трудно. Живачното натравяне се диагностицира трудно. Понякога до нас стигат сведения за особено остро натравяне, но само толкова. Един местен здравен инспектор сигурно знае повече. Можете да се опитате да се свържете с някого от тях.

— Това е добра идея. — Благодарих й. Идеята наистина беше добра, но в моя случай безполезна. В Мидъл Ривър нямаше здравен инспектор. — Много мило от ваша страна, че ми помагате.

— Това е част от работата ми — любезно отвърна тя.

— Тогава не бихте имали нищо против още един-два въпроса?

— Разбира се, че не.

Сега вече говорех хипотетично.

— Ако една фабрика за хартия иска да скрие количеството на живачните отпадъци от производството си, какво би направила?

— Може да ги зарови, но това е неправомерно. Или да фалшифицира протоколите.

— А може ли да прикрие случай на изтичане на токсични отпадъци?

— Теоретично да. Но ако изтичането е голямо, би имало очевидни последствия, хората внезапно ще започнат да боледуват. В такъв случай заводът може да се опита да скрие размера на замърсяването, но не биха могли да скрият самия инцидент.

— Ако опитат с подкупи? — попитах аз.

Тя се засмя.

— Би било трудно, като се има предвид колко много хора работят в тези заводи.

Тя явно нямаше представа за властта на семейство Мийд.

— Как би могъл някой — например героят ми — да разкрие опит за укриване на подобен инцидент?

— Това е малко извън компетентността ми.

— Направете предположение. Чисто хипотетично.

Тя помисли малко.

— Вероятно би имало доклади за случая, но те ще са поверителни. Героят ви ще има нужда от вътрешен човек, за да стигне до тях. Същото се отнася и ако искате да покажете, че протоколите са били подправени.

ТруБлу. Той беше моят човек. Можеше да ми ги осигури. След като знаех какво трябва да направя от тук нататък, реших да задоволя любопитството си.

— Как може да се почисти теренът, където е станало изтичане?

— Не е лесно — отговори жената. — Едно почистване трябва да включва обеззаразяване на всичко, което е влязло в контакт с живака — дрехи, кожа, подови настилки, машини. Тъй като живакът е тежък, той потъва в почвата, затова при изтичане на открито почистването ще включва изкопаване на пръстта и извличане на метала, който е проникнал в нея. Много е скъпо и отнема много време.

— Смятате ли, че е имало случаи на изтичане в Ню Хемпшир?

— Знам, че е имало такива.

— А дали са в заводи, за които съм чувала? — пробвах аз и добавих: — Бих могла да интервюирам хората там за повече автентичност.

— За наше щастие и за ваше съжаление те са затворени. Там е същността на проблема. Едно изтичане на живак може да съсипе всяка компания. Сега разбирате защо биха се опитали да го скрият.

 

 

Проверих интернет адреса, който ми даде. По-голяма част от информацията беше техническа, като идентификационни номера и кодове, но когато ставаше дума за описанието на отпадъците, общото количество и тегло, данните бяха ясни. Допреди осем години „Нортууд“ изхвърлял живачни отпадъци. Когато сравних количеството с това на други фабрики за хартия, то не се различаваше. Но другите заводи не ме интересуваха. Болната ми сестра не живееше в някой от онези градове, а в Мидъл Ривър.

„До: ТруБлу

От: Ани Барнс

Относно: възможности

Явно «Нортууд» не е в списъка със заводи, наблюдавани от Отдела за опазване на околната среда, което съответства на твърдението, че вече не изхвърля живачни отпадъци. Затова допускам, че е вярно някое от следните предположения:

1) «Нортууд» са подправили старите протоколи, за да скрият количеството на изхвърлените отпадъци.

2) «Нортууд» са подправили старите проби, за да скрият токсичността на тези отпадъци.

3) «Нортууд» са изхвърляли отпадъци неправомерно.

4) «Нортууд» са прикрили инцидент с изтичане на отпадъци.

Имаш ли (или можеш ли да получиш) информация за някоя от тези вероятности? В идеалния случай бих искала да получа копия от поверителните доклади.“

Изпратих съобщението с чувството за добре свършена работа. Да постигна напредък по въпроса с живака, беше от първостепенно значение.

Веднага след това се нареждаше Фийби. Състоянието й не се подобряваше. Бях направила резервации да летим заедно до Ню Йорк, но тя все още се притесняваше заради Сабина.

Исках Сабина да бъде на моя страна. Наистина. Предполагах, че тя ще продължава да спори с мен за живака, но се надявах да стигнем до някакво споразумение по отношение на Фийби.

След това идваше Том. Чувствах се длъжна да го осведомя докъде съм стигнала. Освен това исках да ми даде името на лекар, при когото бих могла да заведа Фийби в Ню Йорк.

Реших да се възползвам от ситуацията и да убия два заека с един куршум, така че звъннах на приятелката си Бери, онази от Вашингтон, която ми бе помогнала да планирам вечерята за семейството на Сабина в петък.

— Здравей — обадих се аз, доволна да чуя гласа й от другата страна. — Толкова се радвам, че си у дома.

Наистина го мислех и това не беше свързано толкова с менюто за готвене, колкото с топлотата й. Бях прекарала цяла седмица в Мидъл Ривър. Отношението на жителите му към мен охладняваше с всяка изминала минута.

— Ани, как си, миличка?

— По-добре, след като вдигна телефона. Тук съм самотна.

— Самотна ли? — подразни ме тя. — След като там са сестрите ти и Сам, и Оми, и всички останали, за които си ми казвала, че ще те наблюдават какво правиш?

Бери се бе оказала удобен слушател на излиянията ми в моменти на съмнение, преди да тръгна от Вашингтон. Бях я подготвила добре — като същински пророк, ако се има предвид сцената на улица „Оук“. Хората определено ме наблюдаваха. Много хора.

— Не е същото като да изляза с теб и Аманда на кафе. Струва ми се, че ме е нямало цял месец.

— И на мен — отвърна тя. — Между другото, всички четем „Пейтън плейс“.

— Така ли? И Аманда и Джослин ли?

— И трите.

— Това е страхотно — развълнувах се аз. Бях трогната. Приятелките ми бяха заети жени и нямаха много време за четене. Нормата им беше по една книга на месец и обикновено ставаше дума за най-новия бестселър. Единствената причина да изберат „Пейтън плейс“ бях аз. Този жест на преданост не би могъл да дойде в по-подходящо време. Определено изпитвах силна нужда да се почувствам обичана. — Е, какво мислите?

— На мен ми харесва. Имам предвид, прочела съм само петдесет страници, но тя е добра писателка. Не очаквах това.

— Мислела си, че е сладникав популярен роман?

Да. Другата седмица ще се съберем, за да го обсъдим.

— О, не — извиках аз. — Чакайте да се върна! — Исках да присъствам на това обсъждане.

— Предварителното разглеждане е следващата седмица. Вярвай ми, няма да сме довършили книгата. Програмата на Аманда е лека, но Джослин трябва да подготви учебните планове за две седмици. А и аз имам какво да ме отвлича. — Гласът се снижи до възбуден шепот. — Срещнах един мъж.

Това не беше нещо ново. Бери непрекъснато срещаше някого. Засмях се и й го казах, а тя продължи:

— Имам предвид, че само се запознах с него. Казва се Джон. Много умен, много красив и изискан. Беше на приема, който организирах снощи. Ще се видим в петък вечер.

Бери беше професионален доброволец. Предната вечер беше посветена на Фондацията за подпомагане на бъбречноболните, ако не ме лъже паметта.

— С какво се занимава?

Тя изсумтя.

— Тук е Вашингтон, така че той е адвокат. Но не прилича на никой друг адвокат, когото съм срещала. Като начало, има дълга коса. И обица. А и татуировка. — Последното добави с особено чувство, което бих могла да опиша само като гордост.

— Къде му е татуировката?

— Не знам. Ясно е, че съм видяла само обицата и косата, но когато взех да го оглеждам за татуировката, той започна да се прави на интересен. Каза, че не правел такива неща на първа среща. Направо е прекрасен. И е добър човек. Върши правни услуги за фондацията безплатно. И иска да има деца.

— Откъде знаеш? — попитах аз.

— Каза го съвсем направо, защото имаше едно ужасно хлапе, което някой беше довел на приема, и Джон беше единственият, който успя да го накара да си държи ръцете далеч от ордьоврите. Трябва да кажа, че малкият опипваше всяка хапка на таблата. Когато казах на Джон, че има истински талант, той заяви, че обожава племенниците си и няма търпение да има собствени деца. На двайсет и девет е.

Затаих дъх.

— По-млад мъж. — Бери беше на трийсет и три, като мен. — О, Бери, надявам се да имаш късмет. Ще стискам палци.

Наистина й го желаех. Бери искаше да се омъжи. Искаше да има къща, деца, кола. Искаше любов. Но пък нали всички това искаме?

— Как беше филето? — попита тя.

— Невероятно. Цялата вечеря беше приказна. Много им хареса. Това е една от причините за обаждането ми. Отново ми трябва план за вечеря.

— Тази за кого е?

— За същите хора и за още някого. Искам нещо, което мога да занеса в различни къщи, готово за хапване.

— Само едно ястие?

— Ако е възможно.

— Дай ми пет минутки. Ще ти се обадя.

Телефонът звънна след три.

— Колко бързо — казах в слушалката без поздрав. — Много мило от твоя страна. Знаеш ли какво означава за мен да имам някого като теб!

Секунда мълчание, а после се обади дълбок и развеселен глас:

— Всъщност не. Кажи ми.

Беше Джеймс, разбира се. Бих познала гласа му, дори ако цяла дузина други мъже ме търсеха на този телефон, което съвсем не беше така. Дори и тих, гласът му бе по-плътен и звучен, отколкото на повечето мъже, които познавах, и ме караше да изпитвам същото, което изпитвах при вида му. Физическо привличане? И още как.

Бих излъгала, ако кажа, че не се зарадвах на обаждането му. Но бях и доволна, че не може да види зачервените ми бузи или да чуе туптенето в гърдите ми.

Какво можех да направя?

Засмях се.

— Извинявай. Говорех с една приятелка във Вашингтон и тя обеща да ми звънне отново. Разбра ли какво ми се случи, докато се връщах към къщи тази сутрин?

— Чух. Маршал понякога приема задълженията си прекалено сериозно. Предполагам, че става дума само за глоба.

— Много повече от това е. Въпросът е принципен. Набелязал ме е. Чака нещо. Какво следва?

— Следва да идеш до градския съвет и да си платиш глобата, така че никой да не може да те обвини, че не спазваш закона. А после да шофираш много, много внимателно.

Имах предвид какво ще направи сега Маршал. Колкото за останалото, Джеймс, разбира се, беше прав.

Той продължи все така тихо и ми хрумна, че се опитва да говори дискретно.

— След малко имам делова среща и друга рано сутринта, така че бягането преди работа отпада. Удобно ли ти е след работа? Да кажем в седем?

— Разбира се — съгласих се със забележително спокоен глас. — Същото място като днес?

— Ако те устройва.

— Устройва ме.

Обаждането на Джеймс даде смисъл на деня ми. Сега имах какво да очаквам, нещо, за което да кроя планове, докато чакам отговорите на ТруБлу. Влязох в интернет скоро след като Бери ми се обади, но нямаше нищо нито тогава, нито по обяд. Проверих отново, когато се върнах от магазина на Хариман, и пак по-късно, когато пъхнах пилешкия пай във фурната. Или по-скоро пилешките пайове, в множествено число, тъй като бях три. Но това съвсем не бяха обикновени пайове. Бери бе смесила няколко рецепти, за да сътвори ястие, което тя наричаше „Пилешки пай по тоскански“ и в което освен всички останали съставки, имаше и млади глави артишок, черни маслини, изсушени домати и чесън. Ако изобщо се бях съмнявала в готварските й умения, то съмненията ми щяха да се изпарят, когато кухнята се изпълни с невероятно вкусно ухание.

Ястията бяха бухнали и имаха кехлибарена коричка, когато таймерът на фурната се обади. Извадих пайовете върху плота на печката и започна да ухае дори още по-вкусно.

Погледнах часовника. Наближаваше четири. Вярно, можех да оставя пая за Сабина в дома й. Но наистина исках да отида до фабриката. Не бях ходила там от петнайсет години. Бях любопитна.

Отворих шкафа, в който мама винаги държеше топлоустойчивите торби, които използваше, за да носи топла храна на вечерите в църквата. След като не се оказаха на мястото си, проверих всички други шкафове на долния ред. Проверих и отгоре. Погледнах в килера.

Можех да се обадя на Фийби, но исках да я оставя на мира днес. В понеделник и вторник по цял ден бях помагала в магазина. Беше ми омръзнало да тичам по дребни поръчки. Освен това се бях уморила да гледам как се опитва да скрие проблема, който я измъчва. А това, на свой ред, повдигаше въпроса дали, като се има предвид сегашното й състояние, тя изобщо би си спомнила дали термочантите са били изхвърлени при ремонта на кухнята, или ако не — къде са.

Върнах се в центъра. В магазина на Хариман имаха точно каквото ми трябваше. Купих две. Пренебрегвайки втренчените погледи на продавачите, платих покупките си, върнах се до колата и се прибрах.

След пет минути два от пайовете бяха надлежно опаковани и настанени на седалката до мен и потеглих за фабриката.

„Ето ме пред бърлогата на звяра“ — мислех си. Съвсем не изглеждаше страшно, това поне бе сигурно. Входът дори бе доста хубав. Всъщност цялото място изглеждаше привлекателно, но така избързвам. Нека ви опиша какво видях, това го мога добре.

Заводският комплекс беше разположен на север от града, което не беше най-удачният избор предвид придвижването на токсичните вещества по течението на реката. Но когато строежът му бил започнат, основите на града вече били положени, а местността на юг била скалиста. Така по неволя фабриката била построена на север.

Смятахме за неин основател Бенджамин Мийд. Така ни учеха в училище, а историята се затвърждаваше в часовете по гражданско обучение в трети клас, когато водеха децата на обиколка във фабриката, но всъщност всичко започнало от Матиас, неговия баща. В началото на миналия век той и хората му се занимавали само с дървообработване. Дървосекачи поваляли дърветата по-нагоре по реката и спускали трупите до фабриката му, където ги обелвали и нарязвали на дъски, използвани по строежите в градовете на юг. През трийсетте години Бенджамин вече бил поел работата и за кратко време разширил обхвата на дейността дотолкова, че наистина да заслужи славата на основател на модерния завод.

Дори и тогава обаче началото било скромно — една-единствена постройка на брега на реката, в края на път, изсечен в гората. Движех се точно по него, но вече имаше нова, голяма, и трябва да призная — красива табела. Както и преди век, горите наоколо бяха от ели, борови смърчове — все вечнозелени дървета, пищни и живописни през цялата година, с наситен и свеж аромат. Порталът на фабриката беше висок до кръста, изграден от скални късове, които вероятно са били изкопани при строежа на по-новите сгради. Зидарят винаги беше някой Арсенот; мъжете от семейството бяха работили за Мийд още от ранните години на Бенджамин. Даже бяха назначени на заплата. Това бе едно от любопитните неща, които научавахме в трети клас. Тогава не сме оценявали подобен факт. Сега разбирах, че той е поредният гвоздей в ковчега на недоволството, което би помрачило лицето на фабриката. Никой Арсенот нямаше да спомене за подозрителни занимания тук. Онези, на които плащаш, ти се отплащат с вярност.

Мъжете от това семейство бяха истински творци; каменната им зидария, направена без хоросан, беше толкова гладка, че си заслужаваше да се види. Тук, на входа към комплекса, мозайката от скални късове варираше по цвят от кехлибарено до тъмносиво, а по размер — от малки и тънки плочи до камъни колкото компютърен монитор. Гледала съм как се издигат зидове и знам какво майсторство е нужно. Тук камъните бяха наредени така, че не само стената да е здрава, но и да се превърне в акцент в местния колорит. Завършената стена се извиваше леко от двете страни на пътя, сякаш те подканя да влезеш.

Влязох, и то без да спирам. Нямаше кабинка за портиер. Семейство Мийд нямаха нужда от пазач, грижеха се за сигурността си по-дискретно. Предположих, че по дърветата наоколо са монтирани камери и някой от служителите на охраната следи кой влиза и излиза. Зачудих се какво ли ще си помисли за моята кола.

Пътят бе по-широк, отколкото си го спомнях, промяната навярно бе направена през последните години, за да е удобно за джиповете на собствениците. В другия край на комплекса имаше по-широк път, за да могат да минават огромните товарни камиони, откриващи продукцията на завода към пазарите по света.

От тези красиви каменни стени пътят се виеше в продължение на половин километър през уханните гори, преди да се покаже първата сграда. Постройките бяха от червени тухли, типични за крайбрежието, но с елементи и от колониалния стил — предимно едноетажни, с колони на фасадата, високи врати и корнизи отгоре, островърхи прозорчета на покрива и бели капаци на прозорците. Нито една от сградите не беше голяма, но бяха много, строени, когато се бе налагало. Това беше административното градче, както пишеше на табелата — какво ще кажете за „градче“? — и под надписа имаше цял куп стрелки. Една сочеше към сградата, където се помещаваше отдел „Продажби“, друга — към рекламния отдел. Единични стрелки сочеха и към офисите на ръководството, отдела за разработване на нови продукти и компютърния център.

В него работеше Сабина, но не тръгнах право натам. Поех по панорамния път между сградите и обърнах специално внимание на онази, в която бяха офисите на ръководството. Джипът на Джеймс беше отпред, или по-скоро на Ейдън, тъй като на задната му седалка имаше бебешко столче. До него бе паркиран голям тъмен седан със затъмнени стъкла, който не можеше да е на друг, освен на Сенди Мийд.

Сградата с офисите на семейство Мийд приличаше на останалите — червени тухли и колониален вид, но покривът беше по-висок и островърхите прозорчета не бяха само за красота. Тя имаше просторен втори етаж, почти целият остъклен отзад. Тук беше офисът на Сенди Мийд и в съседство — заседателната зала, в която властва. Той твърдеше, че от втория етаж се открива гледка към реката, която не виждал от долу. Но всички подозираха, че просто обича да стои по-високо от другите. Дърветата и храстите наоколо бяха грижливо подкастрени благодарение на екипа от градинари, наети на пълен работен ден. Прясно окосените морави, в които личаха следите на косачката, ухаеха сладко в горещия летен ден. Тук-там из тях бяха сложени бели градински столове. Люляк и рододендрони, чиито цветове отдавна бяха преминали, оживяваха тухлената фасада между прозорците. Не се виждаше и следа от плевел.

Същинските цехове на фабриката бяха напред, скрити зад дърветата. Първо се виждаха три сгради, чието предназначение бе също толкова очарователно, колкото и видът им, като се започне от клуба. Изцяло поддържан от завода, той беше място за провеждане на всевъзможни градски мероприятия. Помня, че майка ми прекарваше доста време тук в дните, когато се формираше групата, наречена „Бизнес дами в Мидъл Ривър“. Сбирките се провеждаха по време на вечеря, осигурена от фабриката като вид подкуп. Никой не изгаряше от желание да шофира чак дотук за среща, но перспективата за безплатна вечеря — и то приготвена от майстор-готвач — примамваше бизнес дамите. Последваха ги и други групи, но едва след като заведението беше построено наново след пожар, предизвикан от едно от изтънчените ястия. Никой не беше пострадал, но новопостроеният клуб имаше всевъзможни системи за безопасност. Според „Мидъл Ривър Таймс“ повечето големи сбирки на гражданите се провеждаха тук. „Нортууд“ осигуряваше храна и напитки за всички.

Потушаване на недоволството? О, да.

Срещу клуба се намираше откритият павилион. Заобиколен от дървета, той гледаше към реката и беше просто пленителен. Много от работещите в завода се бяха оженили именно тук. Семейство Мийд им подаряваха цветята и шампанското. Много мило, нали?

И най-накрая, още малко по-нататък, се издигаше детският център. „Нортууд“ бе сред първите, отворили дневна забавачка на територията на завода. После това стана масова практика. Родителите заплащаха минимална такса, а останалите разходи се поемаха от фабриката. Представяте ли си каква благодарност изпитваха хората към семейство Мийд?

Работните цехове бяха толкова близо, че чак беше страшно. Понякога се усещаше слаба миризма на сяра, но днес не я долових. Вероятно бях прекалено сепната от внезапното отстъпление на гората и появата на онези сгради от червени тухли, издигнали се като Феникс от пепелта на големия пожар. Независимо че архитектурата им беше в стила на крайбрежието, в тях нямаше никакво очарование. Те бяха функционални — големи квадратни и правоъгълни постройки, в които се намираха машините, произвеждащи хартия от дървени трупи. Когато ги бях видяла в трети клас, ми се бяха сторили огромни. Докато ги гледах сега отвън, паркирала до кабинката на пазача, отново ме впечатлиха с размера си. Освен това сега бяха повече, което свидетелстваше за разрастването на „Нортууд“. По протежението на основния път видях цяла редица от цехове. Видях също и хора — едни пеша, други с коли. Дневната смяна свършваше и те си тръгваха от завода по товарния път.

— Мога ли да ви помогна? — попита пазачът.

Поех си дълбоко въздух.

— Не мисля. Тръгнала съм към компютърния център.

Отправих му най-ослепителната си усмивка, включих на задна, обърнах колата и се върнах отново сред дърветата. Дали се страхувах да се приближа до завода? Вероятно, и това нямаше нищо общо с влиянието на живака. Семейство Мийд не обичаха нарушители — имаше съответната малка табелка.

Административното градче беше много по-приветливо място. Спрях до неостаряващия шевролет на Сабина на малкия паркинг пред компютърния център, слязох от колата, взех една от термочантите на седалката и се приближих до входа.

Компютърният център бе уникален. Най-напред въздухът тук беше прохладен заради нуждите на машините. Освен това вместо четири луксозни кабинета, тук имаше голяма стая — от едната й страна бяха наредени три бюра, а зад стъклена преграда от другата се намираше сървърът.

Две от бюрата бяха заети. Сабина седеше на по-далечното. Не изглеждаше изненадана да ме види; някой вече я бе предупредил, че съм тук. Усмихнах се на колегата й и отидох при нея.

— Това вероятно трябва да го прибереш в колата си, за да остане топло.

Сабина се изправи бързо и ме поведе обратно навън. Замалко да си помисля, че иска да си тръгна. Или че не иска да ме виждат. Или да не ме чуват. Кой би могъл да знае доколко можеше да се довери на колегата си?

Но беше странно, че тя не хукна напред. След като излязохме през вратата, тръгна редом с мен.

— За какво е всичкото това готвене? Да не би да е изпитаната теория, че „пътят към сърцето минава през стомаха“?

— Всъщност да — признах си аз. — Не знам как иначе да го постигна.

— Наистина ли има значение? — попита тя, без да ме погледне. Колата й не беше заключена. Отвори вратата откъм мястото до шофьора и взе чантата.

— Да, има значение.

— Какво носиш?

— Пай с пилешко и зеленчуци. О, чакай, секунда!

Изтичах обратно до колата си, бръкнах в тясното пространство зад седалката и извадих италианско хлебче. Оставих го върху термочантата, която Сабина бе сложила на седалката.

— Мирише вкусно — каза тя и затвори вратата. Облегна се на нея и ме погледна — по-скоро озадачена, отколкото ядосана. — Да не би да искаш нещо?

Бих могла да отвърна, че искам да имам семейство. Но това вече го бях направила.

— Днес да. — Побързах да изрека всичко на един дъх. — Искам одобрението ти. Реших да замина за Ню Йорк с Фийби, защото не мисля, че тя може сама да се справи с купуването на стока.

— Не трябва ли Джоан да замине с нея?

— Джоан й е нужна тук. Или ще сме двете, или ще е сама. Тя вече ми заяви, че не разбирам нищо от тази работа, и е права. Но познавам Ню Йорк и мога поне да внимавам да не падне или да не направи някаква груба грешка.

— Не е чак толкова зле — обади се Сабина с неувереност, която не бях доловила по-рано.

— Тук съм вече цяла седмица и състоянието й не се подобрява. Тя вече започва да се притеснява, но не иска да отиде на преглед при Том Мартин. Затова, докато сме в Ню Йорк, ще я заведа на лекар.

— При кого?

— Още не знам. Том е следващата ми спирка в разнасянето на вечеря — усмихнах се аз широко. — Надявам се толкова да се трогне от жеста, че да ми помогне да й уредя час при лекар, който разбира от подобни неща.

— Подобни неща? — недоверчиво попита тя. — Нали не говориш пак за живака?

— Най-напред ще поговорим за Алцхаймер и Паркинсон.

Загледана към гората, Сабина леко хапеше устни, но кимна.

— Няма да й кажа предварително за лекаря — продължих аз. — Тя ще бъде против, знам. Затова искам да й кажа, че ти ме подкрепяш.

Тя си пое дълбоко въздух и ме погледна в очите.

— И аз се притеснявам за нея.

— Значи сме на едно мнение по отношение на лекаря?

— Все още си мисля, че е на психическа основа.

— Ако лекарят изключи другите варианти, тя може би ще се съгласи да се срещне с твоята приятелка терапевтката.

Сабина и кимна и отново извърна поглед. Този път обаче застана нащрек. Проследих погледа й. По алеята към нас крачеше Ейдън Мийд. Застана съвсем наблизо, най-нахално, опря ръце на кръста си, премести погледа от Сабина към мен, после обратно и се усмихна.

— Моля ви, не искам да ви прекъсвам.

Не искал да ни прекъсва! Възмутих се. Защо тогава застана точно тук!

Обмислях язвителна реплика, когато Сабина отговори:

— Не ни прекъсваш. Ани бърза, отби се само да остави вечеря за семейството ми. Страшна готвачка е.

Той ме изгледа самодоволно.

— Значи се правиш на идеалната домакиня, така ли?

Бих могла да му отвърна съвсем подобаващо, но никой от отговорите ми нямаше да бъде от полза за Сабина, а тя бе единствената ми грижа в момента. Двете с нея наистина бяхме постигнали съгласие. За мен това бе много по-важно, отколкото да поставя Ейдън на мястото му.

Освен това имах среща с Джеймс — е, не среща в традиционния смисъл, но между нас се беше установила някаква връзка. Бегачите бяха много добри в това. Но дълбоко се съмнявах, че Ейдън го знае. Така че двамата с Джеймс си имахме тайна. Това ме караше да се чувствам силна.

Докоснах ръката на Сабина.

— Напълно готово е, така че трябва само да се притопли.

Без повече да погледна Ейдън, отидох до колата си и потеглих.