Барбара Делински
Скрити истини (10)

Девета глава

Кейтлин Дюпюи нямаше голям избор къде да седне в сепарето. Напълно объркана да види пак Ани Барнс, тя просто се остави да бъде повлечена от другите. Когато всички се настаниха, тя се оказа с лице към предната част на заведението, което си беше чист късмет. Ако седеше отсреща, нямаше да може да види, че Ани си говори с Джеймс Мийд, а това бе важно. Ани в разговор с Джеймс беше лоша новина.

Нямаше значение какво мисли Кевин; Ани наистина я бе разпознала. Първо онова намигане в „Ателието на мис Лиси“, а сега и помахването. Ани не махна на никое от другите момичета. Явно знаеше за Кейтлин и Кевин. О, със сигурност знаеше. Ами ако точно в този миг между другото казваше на Джеймс нещо от сорта: „Няма да повярваш какво видях да прави момичето на Дюпюи онази нощ“. Джеймс щеше да каже на брат си, а той на майка й. А това означаваше, че тя ще го чуе от два различни източника, ако се брои и секретарката на Джеймс, която бе майка на управителката на Фийби. Тогава нямаше как Кейтлин да успее да я убеди, че не е вярно. Не че имаше голям шанс да я заблуди, дори ако го разбереше само от един източник. Никол бе направо вманиачена и се притесняваше за девствеността на дъщеря си дори повече, отколкото за теглото й.

Какво да прави? В идеалния случай Кевин вече би трябвало да е поел контрол над събитията, да е потърсил Ани и да я е накарал да се закълне, че ще пази тайна. Но той все още мислеше, че Кейтлин си въобразява. Освен това Кевин щеше да си глътне езика, ако се приближи до жена като Ани Барнс. А и защо да се притеснява? Родителите му не се интересуваха дали излиза с Кейтлин. Баща му щеше само да го поздрави за избора и да си вземе друга бира. А майка му? Майка му обожаваше Кейтлин. Сигурно си мечтаеше синът й да се ожени за богато момиче.

Кейтлин нямаше намерение да се омъжва за Кевин, докато не порасне достатъчно. Но със сигурност не искаше да го види в затвора сега.

— Кейтлин! Къде си?

Тя примигна, озърна се и забеляза, че приятелките й я зяпат. Засрамена, тя отвърна рязко, без да се обръща конкретно към някого:

— Не може ли човек да се замисли за нещо?

— Какво по-точно?

— Сигурно за Кевин. Тя непрекъснато си мисли за Кевин.

— Не е непрекъснато — отвърна Кейтлин не без известна гордост. Тя беше спала с момче последна от приятелките си. Много дълго си бе мислила, че изобщо няма да й се случи. Сега, когато се опасяваше, че нещо би могло да обърка плановете й, внезапно й хрумна една идея. — Всъщност си мислех за Ани Барнс. Знаете ли, че тя седи там отзад?

— Видях я — каза Бетани.

Кристъл кимна.

— И аз.

— Ани Барнс тук? — възкликна Шона и се извърна да погледне, а в следващия миг се обърна и Джен.

— Не, не! — приглушено им викна Кейтлин. — Не се обръщайте! Ще разбере, че я гледаме.

— Защо е тук?

— Точно това искам да знам и аз — заяви Кейтлин. — Някакви идеи?

— Вижте, тя е с Джеймс Мийд! Уха!

— Да не искаш да кажеш, че излизат заедно, Кристъл? Няма начин. Той е прекалено стар.

— Не е чак толкова стар. Майка ми казва, че прошарената му коса е заради грижите, които му създава баща му.

— Мисля, че така прилича на Ричард Гиър.

— И той ако е стар!

— Ани Барнс също не е особено млада. Може наистина да са гаджета.

— Той не проявява интерес. Има малко дете.

— Това пък какво значение има?

— Наистина ли се предполага, че не знаем за това дете?

— Мооля те! Всички знаят. Сам Уинчъл не написа нищо във вестника, защото Сенди Мийд му е наредил. Той е бесен, че Джеймс е осиновил някакво бебе. Не може да разбере защо синът му не вземе да си направи едно по обичайния начин.

— Може би не може.

— Не може ли?

— Ами ако е стерилен?

— Да бе, как ли пък не!

— Някой виждал ли е бебето?

— Не знам, но е момиче. Майка ми видяла Джеймс в магазина на Хариман да купува пеленки с лепенки на Снежанка. Бебето е било вкъщи с бавачката.

— Тя е от Ийст Уиндъм. Можете ли да си представите? Не е ли могъл да си вземе някоя от Мидъл Ривър?

— Сигурно баща му е забранил. Явно не иска хората да виждат бебето и да говорят за него. Малката е от Китай.

— Виетнам.

— Все тая.

— Това означава да отгледа хлапето напълно откъснато от наследството на дедите му. Джеймс знае ли изобщо какво прави?

— Джеймс Мийд винаги знае какво прави — заяви Бетани.

Кейтлин бе напълно съгласна. Джеймс наистина винаги знаеше. Може би трябваше да поговори с него. Може би щеше да успее да го убеди да не казва на никого. Сега, след като той самият беше баща, може би щеше да оцени трудното й положение.

„Браво, Кейтлин. Все едно на прасетата да им поникнат крила.“

Тя се върна към първоначалния си план. Трябваше да притисне Ани.

— Ани Барнс у сестра си ли е отседнала?

— Да.

— Не е много дружелюбна — оплака се Бетани. — Била излязла да тича тази сутрин и просто подминала Бъз Мадиган, след като той я поздравил.

— Ти би ли се спряла да си поговориш с Бъз? — попита Шона. — Искам да кажа, той може да не спре да приказва с часове. Ако съм излязла да тичам за тренировка и спра да си побъбря с него, от тренировката няма да излезе нищо.

— Мислите ли, че ще прекарва много време в магазина? — небрежно подметна Кейтлин.

— В „Ателието на мис Лиси“ ли? Не. Ще пише.

— А къде ще го прави? — продължи с въпросите Кейтлин. — В къщата ли?

— Кой знае?

— Има ли някакво значение?

Кейтлин сви рамене.

— Просто си мислех… щом всички разправят, че е дошла тук, за да пише, може да си е наела квартира.

— Не. Настанила се е при Фийби.

Бетани се наведе напред и разтвори широко очи.

— Ами ако Грег Стийл й дойде на гости?

— Това ще е супер!

— О, боже. Толкова е секси.

— Може да се окаже проблем, ако се е забъркала с Джеймс.

— Тя има ли някакви приятели в града? — опита се да разбере Кейтлин.

— Не.

— Няма.

— Нито един.

— Ами спортната зала? — обади се Кейтлин. — Майка ти е член на клуба, Джен. Мислиш ли, че Ани Барнс може да иде да тренира там?

— Мама не е споменавала нищо — отвърна Джен и я погледна подозрително. — Защо задаваш всички тези въпроси?

— Любопитна съм.

— Само не ми казвай, че си чела книгата й.

— Не. Просто съм любопитна. Да не би да е противозаконно?

 

 

Елиът Ролинс тръгна рано от клиниката, но не за да се прибере у дома. Колата му остана на паркинга, а той тръгна пеша, пресече улицата и влезе в ниската тухлена сграда, в която се помещаваше полицейският участък.

Полицейският участък. Все още му беше малко странно да го нарича така. Вярно, че имаше арестантска килия — даже две, но беше съмнително дали някоя от тях би могла да задържи човек, ако е решил да избяга. Елиът бе израснал в Ню Йорк, където полицейските участъци бяха съвсем различно нещо. Този тук беше повече за показ. Същото важеше и за началника на полицията. Маршал Грийнуд правеше каквото е по силите му, за да създава впечатление, че Мидъл Ривър спазва законите. Истината бе, че провиненията, които не бяха дело от някой пряко или непряко свързан с фабриката, бяха малко, а „Нортууд“ се грижеше за своите хора.

Маршал излизаше по три пъти на ден с полицейската кола да патрулира по улиците. Спираше да поприказва с когото видеше, така че обиколката, която по принцип би отнела половин час, понякога се проточваше до два. През останалото време беше зад бюрото си.

Том Мартин беше прав за наднорменото му тегло, но Маршал нямаше как да скрие този факт. През зимата носеше яке, което да прикрие корема, изскочил над колана му. Но лете направо опъваше копчетата на ризата. Тя беше синя, за да подхожда на джинсите му. Наричаше това униформа, за да не се налага сутрин да губи време в избиране на дрехи. Синя риза, сини джинси, „Демерол“, „Окси Контин“, „Ксанакс“. Седеше с изправен гръб в широкия стол с висока облегалка. Ергономичният стол му бе подарен от неговия приятел и благодетел Сенди Мийд и вероятно струваше повече от цялото останало обзавеждане на офиса. Решаваше кръстословица в едно доста дебело списание с кръстословици. Цял куп такива бяха облегнати до етажерката с документи зад бюрото му. Маршал бе пристрастен и към тях.

Седеше на бюрото си, когато забеляза Елиът.

— Тъкмо навреме, доктор Ролинс — обади се с дрезгав глас. — Трябва ми дума за кожна болест. Шест букви, третата е „з“.

Елиът се подразни. Изобщо не искаше да е тук. Проблемът не бе негов. Той беше само посредникът, а и не обичаше кръстословиците.

— Аз съм ортопед, а не дерматолог.

— О, хайде — подкани го Маршал. — Нали учите всичко в медицинското училище. Не може да е много трудна дума, иначе нямаше да е в моята кръстословица.

— Остави кръстословицата, Маршал. Трябва да поговорим. — Пъхна ръце в джобовете на панталоните си. — Ани Барнс души наоколо. Вчера беше в клиниката и бъбреше с Том. Той твърди, че не е говорила за нашите работи, но е само въпрос на време. Двамата с теб може здраво да загазим, ако научи за специалните рецепти.

Маршал се намръщи.

— И защо, за бога, да научи?

— Защото е дошла да рови в малките ни тайни, а точно тази е много пикантна. Само помисли. „Началникът на полицията в Мидъл Ривър пристрастен към болкоуспокояващи“. Хубаво заглавие ще стане, нали?

Маршал остави молива си.

— Вземам болкоуспокояващи за болките в гърба. Не съм пристрастен.

— Искаш ли да го докажеш, като останеш без тях за известно време?

По израза му беше ясно, че не иска. После се намръщи.

— Държиш се така, сякаш вината е моя. Не съм искал Джеб Макгинис да се блъсне пиян в колата ми. Бях ранен при изпълнение на служебния си дълг, а ти беше главният ортопед в моя случай. Просто следвам лекарските предписания. Ти си този, който изписва лекарствата.

— А ти си този, който настоява за тях — отвърна му рязко Елиът, защото съвсем нямаше намерение да опере пешкира сам. — Ти предложи да изписвам рецептите на името на жена ти, така че осигуровката й да покрие количествата, които пиеш над допустимата доза. Това е измама на здравната система. Ето ти и друг горещ проблем. Искаш ли да те съдят за това?

— Не искам да ме съдят за нищо — сърдито каза Маршал и от деловия му тон Елиът разбра, че е привлякъл вниманието му. — Какво точно искаш да ми кажеш с цялото това обсъждане?

— Вече ти го казах — заяви Елиът доволно и се запъти към вратата. — Струва ми се, че оценяваш сериозността на проблема. Сигурен съм, че ще направиш каквото можеш, за да се уредят нещата.

— Какво, по дяволите, бих могъл да направя? — извика Маршал, но Елиът вече беше на прага.

— Ще измислиш нещо — каза той. — А думата е екзема. Не ти ли се иска това да е единственият ти проблем?