Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Looking for Peyton Place, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране
kati (2011)
Разпознаване и корекция
Еми (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2013)

Издание:

Барбара Делински. Скрити истини

Американска. Първо издание

ИК „Хермес“, Пловдив, 2006

Редактор: Петя Димитрова

Коректор: Ивелина Йонова

ISBN: 954-260-387-8

История

  1. — Добавяне

Двадесет и девета глава

Сърцето ми беше преизпълнено. Не знам как другояче да опиша чувствата си, когато видях всички онези хора и плаката им. Не само че не бях очаквала да ги видя, но докато седях пред заседателната зала и се чудех дали само случаят с Фийби ще е достатъчно доказателство, си мислех, че Грейс ще се окаже права, хората от малкия град са дребнави и толкова твърдоглави, че настояват да запазят малките си тайни, дори когато не е в техен интерес.

Но ето, те бяха дошли там, на моравата, хора, които нямаха представа какво е намислил Джеймс, но въпреки това рискуваха работата си. При всичкото обикаляне на любими места във Вашингтон в събота и неделя и при срещите ми с любими хора не бях изпитала такава радост, каквато чувствах сега.

Над морето от глави се издигаше онзи плакат — едно колкото буквално, толкова и метафорично предупреждение за Сенди Мийд. На масата бе споразумението. Джеймс настояваше баща му да го подпише. Членовете на борда седяха в удобните си тапицирани столове и изглеждаха съответно притихнали, уплашени и развълнувани, а Сам едва се сдържаше. А на Ейдън определено му идваше да закрещи от яд.

Искаше ми се да остана. Исках със собствените си очи да видя как старият Мийд подписва документите. Как Ейдън преглъща горчивия хап, който си бе заслужил. Да прегърна Джеймс (може би дори да го целуна, ако той бе склонен на такава проява на чувства пред другите) и да му кажа колко прекрасно е всичко това.

Не направих нищо такова, защото Джеймс ме помоли да изляза. Направи го много учтиво: „Ани, сега трябва да останем насаме“, и аз го разбрах. Тонът, който щеше да наложи през първите няколко часа, след като застане начело, беше от изключително голямо значение. Нямаше място за външен човек, за някой, който не е член на борда, не е от Мидъл Ривър. Нямаше място за писателка на романи, още по-малко за последователка на Грейс Металиъс.

Това бе лошата новина. Добрата бе, че не се налагаше да чакам пред заседателната зала като добро момиче. Можех да изляза навън.

Именно тогава се случи нещо странно. Пред борда бях спокойна. Нямах никакви илюзии по отношение на мъжете в онази зала. Освен Джеймс и Сам (и Бен, с когото току-що се бях запознала), нямах приятели там. Нито исках да имам. Можех да представя фактите такива, каквито ги знаех, с вълнението, което изпитвах, и толкова. Беше все едно да се изправя на подиума като известен писател, който говори пред стотици хора на благотворителна вечеря, и можех да запазя спокойствие, защото публиката беше предимно от непознати.

Навън бе различно. Излязох през предната врата на красивата колониална постройка от червени тухли и заобиколих по павираната пътека, за да мина отзад. Но когато хората се появиха пред погледа ми — всъщност, когато аз се появих пред тях — усетих тревога. Победата бе по-скоро тяхна, отколкото моя. Аз бях дошла, само за да разбера причините за болестта и смъртта на майка си.

Спрях, после направих няколко крачки назад. Тогава Сабина ме забеляза. Беше с Фийби — прегръщаше я през талията, за да я подкрепя, тъй като тя още съвсем не беше добре. Двете се отделиха от множеството и тръгнаха към мен. По лицата им бе изписано победоносно изражение, дори някак предизвикателно, но само толкоз. И едва тогава ми хрумна, че те нямат и най-малка представа какво става вътре.

Поех си дълбоко въздух, повдигнах вежди, стиснах здраво устни и кимнах.

Две сестри, две въздишки на облекчение и шумно възклицание на задоволство от Сабина. После те сякаш затичаха, макар да знаех, че Фийби едва ли има сили за такова нещо. В следващия миг трите се прегърнахме, за да споделим общата си победа. Сигурна съм, това се случваше за пръв път през живота ни.

Разбира се, важното тук бе споделянето на радостта. Всяка от нас бе имала своите звездни мигове през живота си — сватбите на сестрите ми, раждането на Сабинините деца, моментът, когато книгите ми бяха станали бестселъри, бяха част от личните ни победи. Но никога досега не бяхме си поделяли победата, така че да я почувстваме еднакво силно — всъщност да я почувстваме още по-силно, именно защото бяхме заедно.

И досега не сме обсъждали обстойно случилото се тогава. Колкото и близки да станахме през месеците, последвали събитията с фабриката, някои неща си оставаха неизказани. Мисля, че просто искахме да се насладим на близостта си, без да анализираме всичко.

В онзи следобед трите едва се бяхме откъснали от прегръдките си, когато тълпата ни наобиколи, започнаха да разпитват за събранието и да надават радостни викове. В онези кратки мигове получих толкова много прегръдки, повечето от хора, чиито имена не знаех, колкото не бях получавала дори при последното си участие в благотворителен поход в подкрепа на борбата срещу рака на гърдата. Участвали ли сте някога в подобно нещо? Не мога да ви опиша чувството на солидарност, което всички изпитват.

В онзи следобед в Мидъл Ривър всички изпитвахме солидарност. Усещахме топлия въздух, уханието на тревата, влагата на реката, сладостта от листата на дърветата покрай бреговете й. Все още се носеше и миризмата на изгоряло, но тя бе потисната от онези другите, по-силни и божествени аромати.

И най-хубавото бе, че мъжете в заседателната зала не знаеха нищо за това. Знаеха само, че тълпата се е разпръснала. Бяха заети да подписват документите и да се споразумяват за промените. Когато събранието приключи, всички си бяха тръгнали.

С изключение на мен, аз не можех да си тръгна. Останах в колата и седях там, със смъкнат гюрук под слънчевите лъчи, които вече не изгаряха със силата си, а се спускаха косо над върховете на дърветата на запад. Измъкнах фибите от косата си и я разресах с пръсти.

„Ани.“

„Шшш.“

Сложих си слънчевите очила и продължих да чакам и да се чудя кой ще бъде първият, който ще излезе, и какво ще бъде настроението му.

Беше Бен. Бързаше да хване самолета си, но когато ме забеляза, се върна тичешком и ме целуна по бузата. Беше доволен от изхода на събранието. В това нямаше никакво съмнение.

„Ани.“

„Не сега“ — настоях аз.

Сам беше следващият. Едва прекрачил прага, и запали пурата си. Предполагам, че тя му донесе също толкова голямо облекчение, колкото и случилото се вътре. Качи се в колата си и даде назад, за да излезе от паркинга, когато ме забеляза. Дойде и спря врата до врата с моята кола.

— Това беше нещо голямо — каза той, с пура в уста.

— Беше хубаво, не мислиш ли? — попитах го.

— Мисля, че е за хубаво. — Погледна ме с обич. — Ако майка ти можеше да те види днес, щеше много да се гордее с теб.

Гърлото ми се сви. Не можех да отговоря. С насълзени очи му се усмихнах с благодарност. Думите му значеха за мен повече, отколкото можеше да си представи.

— Трябва да подготвя новия брой на вестника — смени темата той. — Искаш ли да ми помогнеш?

Поклатих глава.

— Така си и мислех — каза той. Намигна ми, превключи на скорост и натисна газта.

Да, мама би се гордяла с мен. Трябваше ми малко време, за да се съвзема от осъзнаването на този факт. Ейдън и баща му бяха следващите, които излязоха от сградата и отвлякоха мислите ми от Грейс. Младият крачеше гневно, тръшна шумно вратата на черния си джип и потегли със свистене на гуми. Беше детинско, но съвсем очаквано от негова страна. Беше свикнал да получава каквото иска. Може би за пръв път през живота му не бе станало така.

Баща му бе по-сдържан, но разочарованието му бе също толкова явно. Раменете му бяха отпуснати, крачките му забавени, а в движенията му, когато посегна да отвори вратата на колата, като се сви, за да се намести на седалката, и наведе глава, личеше умора. Знаех, че ако нещата се бяха развили съвсем малко по-различно, сега той щеше да е вътре. И все така решен да държи жителите на Мидъл Ривър в неведение за онова, което трови живота им.

Никога не бих могла да съчувствам на този човек, както му съчувстваше Джеймс. Но знаех, че съм свидетел на отминаването на една епоха.

Старият Мийд потегли. Приковала поглед във вратата, продължих да чакам.

„Ани.“

Опитах се да не й обръщам внимание.

„Защо не ми даваш да говоря? Ние сме приятелки.“

„Ти си моето минало, вероятно и част от настоящето ми, но това тук е свързано с бъдещето ми.“

„Исках само да знаеш… просто исках да знаеш…“

Вниманието ми бе отвлечено от излизането на Сайръс и Хари. Угрижени, двамата размениха няколко думи, преди всеки да се качи в колата си и да си тръгне. Изминаха още пет минути, преди да си тръгне и Брад, а после и още пет, преди да се появи Лоуъл. Скоро след това Маршал Грийнуд се появи откъм задната страна на сградата. Потънал в собствените си мисли, той се качи в патрулната кола и потегли, без изобщо да ме забележи.

А аз продължих да чакам — чаках и се питах какво става — докато най-сетне се появи Джеймс.