Барбара Делински
Скрити истини (21)

Двадесета глава

Двете с Фийби тръгнахме за Ню Йорк веднага след погребението и това бе най-удачното време за заминаване. За кратко се бях почувствала добре в Мидъл Ривър. Но да се чувствам добре тук, бе лукс, който не можех да си позволя. Животът ми бе другаде. Имах нужда от напомняне, че наистина има живот и извън този град.

Това напомняне дойде веднага щом минахме през проверката за сигурност на летището в Манчестър. Бях ли се чувствала застрашена, задето някой сряза гумите ми в Мидъл Ривър? Мисълта за истинския тероризъм постави този факт в нова перспектива и в емоционален план след това нещата потръгнаха нагоре.

Ню Йорк бе от градовете, които харесвах. Когато реших да се присъединя към Фийби, бях сменила резервациите с по-добри не защото не исках да отседна в по-скромния хотел, в който тя бе запазила стаи, а защото й бях обещала да си прекараме добре. За тази цел отправната точка бе много важна. Стаята ни беше с изглед към Сентръл парк и беше просто приказна. Едва бяхме разопаковали багажа си, когато ни поднесоха бутилка вино и купа с плодове и Фийби се почувства като глезено хлапе. Това чувство остана и когато тръгнахме да пазаруваме. Стъпихме на Пето авеню и по-скоро зяпахме витрините, отколкото да купуваме, макар че подарих красив шал на Фийби от „Бергдорф“, а от „Такашимая“ взех соли за вана и лосион за тяло.

Отбихме се и в бутик „Годайва“ на Рокфелер Плаза. Вече знаете, че обичам шоколад. Онова, което не знаете, е, че изпитвам направо страст — истинска страст — към трюфелите на „Годайва“. Но не каквито и да са. Бих паднала на колене за трюфел с печен бадем, бих откраднала за трюфел с кокосово мляко, но за трюфел с лешников пълнеж направо бих се изкушила да убия някого.

Шегувам се, разбира се. Но бях много по-щастлива, след като в чантата ми се намираше малката кутийка с трюфели.

Отидохме до „Мадисън“ и пазарувахме там. Бях хванала Фийби под ръка, за да я подкрепям, но това ни сближи не само физически. Разговаряхме, докато си вървяхме — за мама и татко, за Сабина и за съперничеството ни, както и за щастливите ни дни. Някак изведнъж Фийби остана без сили. Върнахме се в хотела, където пийнахме чай и се подкрепихме със сандвичи във фоайето, а после освежени, посетихме зоопарка в Сентръл парк. След това Фийби имаше нужда да подремне, но много й хареса ресторантът, където вечеряхме. Зарадвах се. Беше от любимите ни места с Грег.

Прекарахме два дни на изложението, което се провеждаше на кейовете на река Хъдсън, и започнах да гледам с още по-голямо уважение на онова, което вършеше сестра ми. Работата беше тежка. Никога не бях виждала толкова много стока от толкова различни видове и толкова много опитни в продажбите хора. Какво и колко да се купи, и в какви цветове — смайващото бе, че Фийби явно успяваше да се ориентира в цялата бъркотия.

Знам какво си мислите. Че проблемът й не е бил физически, а чисто на психическа основа, че е ставало дума за депресия и че отдалечаването от Мидъл Ривър е повдигнало духа й. И аз се бях надявала на това. Но не стана така. Физическите й проблеми останаха — странната походка, лошото равновесие, лекото треперене на ръцете. Все така лесно губеше мисълта си и й бе трудно да си спомни дадена дума. Но по отношение на работата се стараеше да компенсира. Носеше си бележките, за да й напомнят, и не само ги проверяваше сама от време на време, но и подготвяше и мен, така че да мога да й бъда от полза.

Използвайки миналия си опит, тя методично разглеждаше всичко по списъка с познатите й търговци. И беше невероятна. Отначало може и да се колебаеше, но накрая винаги задаваше точните въпроси за всяко нещо, изразяваше съмненията си, когато нещо й се струваше неподходящо, установяваше контакт с нови търговци, когато стоката им привличаше вниманието й. Напрягаше докрай вродената си издръжливост, за да остане съсредоточена. Но това я изтощаваше. И двете вечери поръчахме да ни донесат храната в стаята.

После настъпи вторник сутрин. Фийби се бе надявала, че ще спим до късно и без да бързаме, ще отидем на летището. Не беше никак доволна, когато й казах какво съм направила. Вярвам, че ако беше отпочинала, категорично щеше да ми откаже. Сега възрази, но едва-едва. Каза, че нямала нужда от лекар. Че съм нямала право да й уреждам час за преглед зад гърба й и че ще предизвикам разрив между нея и Сабина. Изтъкна, че майка ни не е страдала от живачно натравяне и от къде накъде тя би имала такова?

Но нямаше сили да се съпротивлява дълго. И последните й възражения заглъхнаха, когато Сабина се обади и подкрепи моя план.

* * *

Джудит Барлоу беше истинска изненада. Като знаех, че ще посетим специалист по алтернативна медицина, бях решила, че ще е на възрастта на Том, но тя по-скоро наближаваше шейсетте. Бях очаквала да е с ексцентричен вид, а тя бе елегантна, в строг и консервативен стил. Същото важеше и за кабинета й, който, противно на предположенията ми, се намираше в изискан квартал (което значи висок наем). Беше просторен, професионален и блестеше от чистота. Жената явно имаше много успешна практика.

Тя се усмихна, когато забеляза, че гледам дипломите по стената.

— Хората, които идват тук, едва ли не очакват, че съм получила дипломата си по пощата.

— „Харвард“? — Бях силно впечатлена.

— Колеж и медицинска академия, специалността ми е обща практика. Истината е, че практикувах традиционна медицина двайсет години, преди да се заема с другата.

— Защо преминахте от другата страна?

— Идваха прекалено много хора, чиито проблеми не се поддаваха на традиционно лечение. Когато дойде моментът, в който си опитал всичко, и не стигаш доникъде, трябва да потърсиш друго.

— Още не сме стигнали до този етап — обадих се предпазливо и погледнах сестра си. Тя седеше на стола и изглеждаше изплашена. — Фийби не е ходила на преглед, но симптомите й са същите като тези, които наблюдавахме у майка ни. Надявах се, че ще можем да прескочим лечението, което не е дало резултат при нея.

Джудит седна зад бюрото си, сложи си очила с телени рамки и се зае да разглежда медицинския картон, който бях донесла. Когато приключи, извади нов картон за Фийби и започна да задава повече въпроси, отколкото бях чувала някога да зададе един лекар при първо посещение. По-важното бе, че задаваше правилните въпроси. Още не съм сигурна дали Фийби беше решила да й съдейства, или просто беше толкова изтощена от болестта, че нямаше сили да се съпротивлява. Но аз бях поразена от някои от отговорите й. Знаех за видимите симптоми. Но болки в ставите? Кожни сърбежи? Нощно главоболие? Всичко това бе ново за мен.

Направиха й физически преглед, а после и повече тестове, отколкото можех да си представя, че е възможно да бъдат извършени в един лекарски кабинет. Том явно отлично знаеше какво прави, след като бе препоръчал Джудит. Тя разполагаше със забележителна техника, всякакви диагностични средства й бяха подръка, а онези, които не бяха в кабинета й, се намираха в съседните клиники. И освен това можеше да получи резултатите бързо, така че да прецени как да продължи.

Изпуснахме полета си. И Фийби ставаше все по-кисела. Минаването през тестовете един след друг бе изтощително и разбира се, между тях имаше паузи. Но Джудит действаше методично. На всеки етап обясняваше какво изследва и защо го прави. Както ми беше казал Том, тя изключи всяка друга болест, преди изобщо да спомене за живака.

Това стана при последния ни разговор.

— Ако симптомите бяха нови — каза тя на Фийби, — да кажем, от последните три или четири месеца, бих изследвала косъм от косата ти за наличието на живак. Но ти ги имаш отдавна и той вече няма да бъде открит там. Тъй като няма други тестове, които да го открият, мога единствено да дам обоснованото си мнение. За мен причина за състоянието ти е живачно отравяне. Симптоми като усещане за отпадналост и сърбеж по кожата не са типични за болестта на Паркинсон или Алцхаймер. Нито астмата, която ти мислиш за продължителна настинка. Така че имаме избор — можем да се борим със симптомите или да потърсим лек.

Погледнах сестра ми, но тя явно не знаеше какво да каже. Затова попитах:

— Какво представлява този лек?

Джудит обясни на Фийби основните принципи на хелатната терапия, както Том ги бе обяснил на мен. Но тя продължи с подробностите и търпеливо обясняваше всичко.

— Това лечение се развива непрекъснато според новите проучвания. Обикновено препоръчвам таблетки, които се приемат на всеки четири часа в продължение на няколко седмици. После, в зависимост от повлияването, се сменят с други, които се вземат три-четири дни през седмица. Терапията е бавна, в продължение на месеци, даваме на пациента и почивки. Така е по-леко. Но минава време, преди да се почувстваш по-добре.

— Колко ще продължи? — попитах аз.

— От два до шест месеца. От друга страна, като се има предвид, че Том е близо до вас, той би могъл да приложи един по-нов метод, който включва осемчасово интравенозно вливане. Някои смятат, че това е единственият начин да се премахне живакът от мозъка. Но вливането силно засяга тялото. Няколко дни след него човек се чувства доста зле и не може да върши почти нищо. Но после изведнъж се съвзема и се чувства значително по-добре. Вливането се повтаря през няколко месеца, докато живакът изчезне.

— Каква е гаранцията, че е изчезнал?

— При хелатната терапия той се изхвърля с урината.

— Но аз мислех, че той не може да се изхвърля по този начин!

— Оставен сам на себе си — не. Но ако е закрепен за хелат, организмът го отделя. В дните след преливането урината се следи за съдържание на живак.

— Колко време отнема пълното му премахване?

— След като не знам колко точно има в организма, не мога да кажа със сигурност. В най-общия случай обаче отнема между една и четири години, докато се освободиш от метала.

— Толкова дълго! — слабо извика Фийби.

Джудит се усмихна.

— Не е чак толкова дълго, ако се замислиш откога имаш тези симптоми. — Тя потупа картона й, който бе набъбнал за един ден. — Както ми каза, някои са се появили преди години. — Тя ме погледна за миг. — Сега трябва да се разбере кога и къде си била изложена на въздействието на живак.

 

 

Обадих се на Сабина от таксито, докато пътувахме към летището. Тя се бе опитвала да се свърже с мен на всеки няколко часа и чакаше новини. Трябва да отбележа, че ме изслуша внимателно. И дори нещо повече, вслуша се в думите ми.

— Значи не е Паркинсон? — попита тя.

— Лекарката се съмнява.

— Това означава ли, че и мама не е страдала от Паркинсон?

— Трудно е да се каже. Когато мама се разболя, беше по-възрастна от Фийби и за да бъдем справедливи към Том, симптомите й биха могли да се отнесат към болестта на Паркинсон. Но Фийби има и други оплаквания.

Докато говорех, бедничката ми сестра бе сгушена в другия край на изтърканата кожена седалка и зяпаше през прозореца като в мъгла. Дори не съм сигурна дали чуваше какво казвам. Попитах Сабина:

— Знаеше ли, че тя получава силни обриви по корема?

— Не.

— А че я болят ставите?

— Тя мислеше, че е от настинката.

— Усеща тези болки с прекъсвания вече от няколко години.

— Няколко години? И не е казала нищо?

И аз бях объркана. Но можех да разбера Фийби.

— Смятала е, че са от възрастта, рано появил се артрит. После състоянието на мама се влоши доста и тя се е изплашила много. Накрая мама почина. Става ти страшно, когато имаш същите оплаквания. Но за Фийби има надежда.

Обясних й какво представлява хелатът.

— Свързва се с метал? — повтори Сабина. — А не може ли да е олово?

— Според изследванията на кръвта, не, не е олово. Живакът не се проявява в кръвта и лекарката смята, че става дума именно за него.

— Лекарката или ти? — У Сабина проговори старото недоверие.

— Аз си мълчах, Сабина. Не съм използвала думичката нито веднъж. Лекарката сама стигна до извода за живака. — Тъй като сестра ми мълчеше отсреща, продължих: — Знам, че не искаш да го чуваш. Това усложнява нещата, защото, ако проблемът е точно този, има само един възможен източник. — Изчаках, давайки й възможност да възрази, но тя запази мълчание. — Разбираш ли какво имам предвид? — Мълчание. — Сабина?

Проверих обхвата на мобилния си телефон — само една чертичка.

Не успяхме да се свържем отново, докато с Фийби не стигнахме до летището, а тогава не можех да говоря. Имаше прекалено много ангажименти покрай багажа. Успяхме да си купим билети за последния полет до Манчестър, но времето ни беше малко, а опашките за проверка на сигурността — големи. Представях си как изпускаме и този самолет и се изпотих от напрежение. Най-накрая успяхме все пак да стигнем до изхода и даже ни оставаха няколко минути, докато се качим в самолета. Дръпнах се леко встрани и се обадих на Сабина.

— Здравей, можеш ли да говориш?

— Да. Опитвам се да осъзная положението. Как го понася Фийби?

— Трудно е да се каже, толкова е уморена. Казва, че е облекчена. Горкичката, сигурно се е ужасявала, че ще й става все по-зле и по-зле.

— Живак… Сигурна ли си?

— Да. Трябва да ти кажа и още нещо, Сабина. — Време беше. Нуждаех се от съюзник. Сестра ми явно бе готова да ме чуе. Заговорих бързо, тъй като исках да й кажа всичко, преди да са ни поканили да се качим на самолета. — Помниш ли пожарите, които сравниха със земята клуба и павилиона? Били са инсценирани.

Без да споменавам за ТруБлу, й казах всичко, което бях разбрала от него.

Сабина отговори бързо.

— Трудно ми е да го повярвам. Имало е тайно почистване на площадката и никой от замесените не е казал на никого?

— Ами ако са скрили от тях какво е изтичането? Или са ги накарали да се закълнат да пазят тайна? Семейство Мийд дават големи премии за подобни услуги. Наистина големи.

— Но те самите как са се опазили, нямаше ли също да се разболеят?

— Не и ако са носели защитни костюми.

— Но ти говориш за умишлен палеж и за измама. Това е престъпно деяние. Трудно ми е не само да го преглътна, но и да го приема. Кой е източникът ти?

— Още не мога да ти кажа. Но си помисли, ако прочетеш това в някоя книга, щеше да ти звучи съвсем логично, нали?

— Чакай, чакай! Ти знаеш ли колко събития се провеждат в клуба? — продължи да спори тя. — Ако е имало изтичане на живак, нямаше ли да се разболеят всички?

— Разбира се, че не! Не и ако не са били там точно в дните между изтичането и пожара. Дали мама е била? Ами Фийби? Тя не помни. По времето, когато е пламнал пожарът в клуба, тя вече работеше с мама. Трябва да се опитаме да възстановим графика й. Същото важи за всички, които може да са били там. Говорих със семейство Макрийди.

— Ани…

— Не се тревожи, те отричат всякаква връзка. Но виж здравословните им проблеми, всички тях. Те са цветари, изпълняват поръчки за фабриката. Нима не е възможно да са доставили цветята в клуба за събрание, на което е присъствала и мама?

— Не мисля, че трябва да забъркваш и други хора, поне засега. Всичко е толкова неочаквано.

Не й се сопнах, останах съвсем спокойна и хладнокръвна.

— Погледни го от тази страна — ако Фийби наистина страда от хронично живачно натравяне и може да й се помогне по метода на лечение на доктор Барлоу, колко хора още биха могли да се възползват от него? — С половин ухо слушах съобщенията на летището и най-сетне чух, че ни извикаха. — Обявиха нашия полет, Сабина, трябва да кача Фийби. Ще пристигнем в Мидъл Ривър много късно, а утре рано сутринта искам да ида да бягам. Чувствам се емоционално изцедена, ако разбираш какво имам предвид. Може ли да поговорим по-късно сутринта?

 

 

Емоционално изцедена ли? Е, и така можеше да се каже. Освен това бях любопитна. Исках да видя Джеймс.

Исках? Направо изгарях от желание. Какво да кажа — той беше невероятен любовник. Като истински Мийд, бих очаквала да се люби егоистично и властно. Беше силен. И властен. И определено поемаше инициативата. Но също така се стараеше да ме задоволи.

Което никак не беше трудно. Само един поглед към Джеймс, и цялата се разтрепервах.

Вече сигурно си мислите, че съм голяма лицемерка. В крайна сметка, след като го бях видяла за последен път, бях разбрала, че той и семейството му са замесени в най-долни и неморални действия. Представете си — да знаят, че хората са били изложени на вредното въздействие на живака, и да не ги уведомят! Това е наистина подло.

Можех да погледна разумно на цялата история и да кажа, че нещо тук не се връзва. Джеймс не изглеждаше лош човек. По време на разговора ни у Оми се опита да се разграничи от баща си и брат си. Освен това би ли могъл човек, който е осиновил дете и явно го обожава, да го отглежда под угрозата от отровата? Вярно, не я водеше в детския център на фабриката, бе наел детегледачка. Но въпреки това вярвах, че е много загрижен за детето си.

Това бе една от причините, поради които исках да го видя въпреки всичко, което бях научила. А оставаше и репликата му на раздяла в петък, когато си бе тръгнал от заведението на Оми: „Не обичам случайните връзки за една нощ“. Не знаех какво имаше предвид, а също така не бях сигурна какво исках да означават думите му. Той беше моята лятна авантюра. Само толкова. Нямахме бъдеще заедно, Джеймс и аз. Той беше Мийд. Край на историята.

Но колкото до лятната авантюра — беше гореща и страстна и това съвсем не беше плод на въображението ми. Може би бях любопитна да видя дали мога отново да го накарам да се разгорещи и да тръпне от страст. Дали беше замесено егото ми? Разбира се! Спомнете си, един Мийд някога се бе подиграл с мен. Човек не забравя такива неща.

Въпреки че се прибрахме у дома след полунощ, в сряда сутрин станах в шест часа. В шест и половина вече седях на двора при мамините цветя и върбата с втората си чаша кафе. Обадих се на Том, за да му кажа, че Джудит ще се свърже с него. В седем и половина надникнах да видя Фийби, която спеше дълбоко. Оставих й бележка на кухненската маса и тръгнах към училищната спортна площадка.

На училищния паркинг сега имаше няколко коли — повече, отколкото миналата седмица, и по-малко, отколкото щяха да са следващата. Ако и тогава продължавахме да тичаме в осем, щяха да ни видят заедно. Разбира се, Джеймс нямаше избор, освен да тича в този час. Не можеше да излезе от къщи, докато не дойде бавачката на Миа.

Заобикаляйки колите на паркинга, аз минах отзад и завих на ъгъла. Джипът на Джеймс беше там. Самият той правеше упражненията си за разтягане на земята.

Сърцето ми за миг спря да бие, а после препусна лудо. Усмихна ми се леко и аз му отвърнах със същото. После се присъединих към упражненията.

„Ти си страхливка — заяви Грейс. — Именно той е човекът, с когото трябва да говориш. Нима ще стоиш тук и ще разтягаш мускулите си, докато той има всички отговори, които са ти нужни? «Сърцето ми за миг спря да бие, а после препусна лудо». Стига, моля!“

„Хм. Не беше ли ти първата, която заяви колко е сексапилен?“

„Аз никога не съм спала с врага. И като стана въпрос, никога не съм спала с мъж, когото не обичам. Но не това е важното. Важното сега е, че мъжът, който се разтяга там, е човек, когото трябва да предизвикаш. Семейството му е коварно. Трябва да говориш с него за това.“

„С Джеймс не разговаряме. Ние бягаме. И правим секс. Не намесваме външния свят в отношенията си. Би могъл да ме попита за пътуването ми, но не го прави. И аз нямам нищо против. За мен е добре така.“

„Затова казвам, че си страхливка. Животът е конфронтация. Аз живеех във време, когато жените не смееха да изказват мнението си, а аз го правех. Искаше се кураж.“

„И виж докъде те е довело това. Давела си мъката си в бутилката и си починала. Какво искаш от мен?“

„Конфронтация. Живееш във време, когато можеш да възразиш срещу неправдата, а и знаеш как да притиснеш човека. Затова говори! Дължиш ми го.“

„На теб ли?“ — сепнах се аз.

„Да, на мен. Утешавах те, когато имаше нужда. Дадох ти самоличност, за бога.“

„Ха! Това си е направо робство.“

„Истински дар е. А сега те моля за помощ. Искам семейство Мийд да бъдат съсипани.“

„Защо?“

„Защото не мога да го направя сама. Защото умрях твърде млада. Имах прекалено много други проблеми, които объркваха нещата. Ти нямаш такива. Не разбираш ли, Ани? Ако го направиш — ако се върнеш в малкия си роден град, ако повдигнеш камъните и извадиш на показ малките им тъмни тайни — това ще оправдае донякъде стореното от мен. Аз бях оплюта. Несправедливо. Живеех на неподходящото място в неподходящото време. Имам нужда от теб да оправиш нещата.“

— Готова ли си да тичаме? — попита Джеймс.

Гласът му заглуши тирадата на Грейс. Знаех си, че тя ще се върне. Бе повдигнала основателен въпрос. Двете с нея трябваше да го обсъдим. Но не сега.

Изправих се на крака и кимнах. Тръгнахме към гората и поехме по пътеката — и от самото начало бягането беше истинско разтоварване. Имах нужда от това. Едва когато почнах да тичам, усетих колко напрегната съм била през тези дни с Фийби. Сега напрежението сякаш се стапяше в крайниците ми. Съсредоточих вниманието си върху топлия въздух и дърветата, върху боровите иглички и слънчевите лъчи, които се провираха между тях. Върху това, че се бях върнала и правех нещо, което обичах — и когато подминахме отбивката за Купърс пойнт, се замислих колко далеч съм стигнала. Усетих нови сили и затичах по-уверено.

Тогава се ударих в Джеймс — блъснах се право в него — защото беше спрял внезапно. Обърна се бързо, хвана ръката ми и ме задържа да не падна. И двамата дишахме тежко.

Очите ни се срещнаха и усетихме онова силно привличане, което бяхме споделили предния четвъртък, а дори и по-силно, защото сега знаехме докъде може да стигнем. Той наведе глава и намери устните ми. Навярно беше смешно как се опитваме да се целуваме, докато сме задъхани от бягането, но смайващото е, че успяхме. Джеймс задълбочи целувката — или го направих аз? — защото само целувките не ни стигаха. Нито само докосването. С гърба си намерих подходящо дърво и той ме притисна до него. Ръцете му се преместиха от бедрата ми, погалиха талията и се спряха на гърдите — двете ръце на двете гърди — докато аз галех слабините му.

Чух вик. Щях да помисля, че е от Джеймс, но гласът беше прекалено висок. Не бях и аз. Или поне така мислех.

Явно и Джеймс. Спря да се занимава с гърдите ми и вдигна глава.

— Ето го пак — дрезгаво каза той. — Мислех, че си ти.

— Пак ли?

— Чух го и преди. Затова спрях.

— Помислил си, че аз…

— Че ме желаеш. — Той се загледа в гората.

Може би щях да се засрамя — все едно е спрял само защото си е помисли, че аз се нуждая от него, сякаш ми прави услуга — ако не бях усетила възбудата му. Беше така от самото начало. Нуждата ни беше взаимна.

Но викът долетя отново и вперих поглед между дърветата.

— Беда? — прошепнах аз, бързо забравила собствените си нужди.

— Не знам — отвърна Джеймс също шепнешком, явно забравил и той.

Хвана ме за ръка и ме поведе навътре в гората встрани от пътеката. Провирахме се между дърветата и заобикаляхме скали.

Все така стиснал ръката ми, Джеймс спря и зачака. Викът отново се чу, определено бе човешки, и при това женски. Погледите ни се срещнаха?

— Дали има нужда от помощ? — попитах шепнешком.

— Не звучи така — отвърна той също толкова тихо, — но как можем да сме сигурни?

Не можехме. В случай че там наистина ставаше нещо, Джеймс ме остави зад гърба си. Вкопчих се в ризата му и нагласих стъпките си според неговите.

Не се наложи да вървим далеч. Поредният вик чухме тъкмо когато заобиколихме едни високи папрати и излязохме на малка полянка. Надничайки иззад ръката на Джеймс, гледката ме накара да затая дъх. Някаква жена беше завързана за дърво.

Не, не беше вързана. Гърбът й бе опрян на дървото, ръцете й бяха извити назад, но нямаше въжета. Очите й бяха затворени, главата — извита встрани, дългата тъмна коса се стелеше по раменете й. Не, нямаше никакви връзки. Задържаше я единствено екстазът — тъмнокос мъж бе коленичил пред нея.

— О, господи — възкликнах тихичко. Щях да отстъпя също толкова тихо, колкото бяхме дошли. Бяхме се натрапили в най-интимния им миг. Но Джеймс стоеше непоклатимо на мястото си — дръпнах го леко за лакътя, но той не помръдна. Дори опря ръце на кръста си.

Чакането не продължи дълго. Не знам дали жената (която не разпознах) усети нещо, или просто стигна до връх в блаженството си, но тя отвори очи. Не извика. Направо изпищя. Ръцете се скръстиха пред гърдите й, за да скрие голотата си. Любовникът й погледна нагоре, после се обърна.

Познах го веднага — беше Хал Хийли. Хал, който бе толкова влюбен в страстната си жена, че не можеше да откъсне очи и ръце от нея; Хал, който ме обвини, че давам лош пример на невинните млади момичета в града; Хал, изтъкнатият директор на добрата стара гимназия в Мидъл Ривър. Неволно се бяхме натъкнали на поредната гнусна малка тайна в градчето.

— Ах, ти, самодоволен наглец — обади се Джеймс.

Хал сякаш потъна по-ниско до земята. Опитваше се да прикрие голотиите си, но не можеше да се обърне, без да се изложи още повече. Не можеше да избяга, не можеше да се скрие. Изчерви се като домат. Би било смешно, ако не беше толкова жалка картинка.

— Не е каквото си мислите — с треперлив глас пророни той. Очите му бяха приковани в Джеймс. Явно той бе заплахата.

— Така ли? — възкликна Джеймс. — Какво е тогава? — После подхвърли през рамо към мен: — Предполагам, че познаваш уважаемия господин Хийли. Прекрасната дама с него е госпожица Елоиз Дилей, съветничката, която той нае миналата година. Тъкмо е завършила колеж и е значително по-млада от нашия директор. Точно тя дава съвети и напътствия на хлапетата, които имат проблеми.

Госпожица Елоиз Дилей бе като замръзнала до дървото, прикрила тялото си, доколкото може, а очите й бяха широко разтворени и пълни със страх. Изглеждаше така, сякаш би предпочела смъртта, ако тя е единственият начин да се измъкне оттук.

— Не си го изкарвай на нея — примоли се Хал.

— Да не би да не е била съгласна? Не ми се стори така. Чувал съм слуховете, Хал. Хората се чудят защо непрекъснато прегръщаш жена си и все пред свидетели, а тя в същото време се оплаква, че вечер редовно оставаш до късно в училището. Сигурни са, че е някоя в училището, но не знаят коя точно. Значи двамата с Елоиз работите до късно, така ли? И това е достатъчно ужасно. Но тук, посред бял ден? Ами ако вместо мен беше някой от учениците ти? Или група деца?

Тъй като нямаше отговор, Хал помоли:

— Дръпнете се, за да можем поне да се облечем.

— Когато свърша! — каза Джеймс с онази властност и сила, които винаги му бях приписвала. Нямаше нужда да повишава глас. — Какво ще правим с теб?

— Това никога няма да се повтори — каза Хал.

— Учениците казват същото, преди да бъдат отстранени от занятия, или още по-лошо — да бъдат изключени. Откога продължава това, госпожице Дилей? Може би искрата е пламнала още когато се явихте на интервюто за работа?

Елоиз не проговори. Вярвам, че не би могла, дори да бе опитала.

— Хал? — настоя Джеймс. — Откога? Помня, че когато я назначи, имаше приказки, че й липсвал опит. Ти я защитаваше пред училищния борд. Какво каза тогава? Че има отлична диплома. Блестящи препоръки. Прекрасен характер. Предполагам, че този характер сега добива ново значение.

Докоснах Джеймс по ръката.

— Да тръгваме — прошепнах му.

Но той не беше свършил.

— Ами жена ти, Хал? Живяла е в този град през целия си живот. Имаш ли някаква представа какво ще стане, когато плъзнат слуховете? Мислиш ли, че ще й бъде весело? Да, ти можеш да си подадеш оставката и да си намериш работа другаде. Ами тя? Тук е домът й. Ще я накараш ли да се откъсне от корените си и да дойде с теб? Тя ли е твоето прикритие? Така ли е? Или ще се разведеш с нея и ще избягаш с госпожица Дилей?

— Джеймс! — Повторих опита си. Презирах Хал Хийли, но започвах да се чувствам неловко.

Молбата ми бе чута. Джеймс изсумтя възмутено, обърна се и тръгна с широки крачки.

— Какво ще направиш? — извика Хал.

Джеймс отвърна през рамо и гласът му прогърмя страшно:

— Оставям те да се питаш какво ще направя.

Когато излязохме на пътеката, той продължи със същото темпо, избирайки най-краткия път към паркинга.

— Джеймс! — извиках му, изостанала леко зад него.

Той само вдигна ръка и продължи, като спря едва след като стигнахме затревената площадка в края на гората. Наведе се, опря ръце на коленете си и сведе глава. Приближих се, застанах до него и зачаках, докато възстанови самоконтрола си. После той се изправи.

Очите му се впиха в моите.

— Не съжалявам за нито дума от казаното. Заслужава го. Надут мръсник. Но какво става с нас? Нима сме по-различни?

Знаех много добре какво си мисли. Бог знае, че и аз имам недостатъци, но отказвах да бъда сравнявана с такива като Хал Хийли.

— Да, различни сме. Първо, когато го правихме тук, беше тъмно. И никой от двама ни не е женен. Освен това ние не проповядваме въздържание и строги нрави. Той го прави — непрекъснато, доколкото чувам. Племенницата ми разказваше, че дори забранил да се показва гола кожа в училище, макар да съм съгласна с това по принцип, е много нагло от негова страна да призовава към приличие, а да се мотае тук както майка го е родила, при това с чужда жена.

Очите на Джеймс бяха потъмнели.

— Любовници ли сте с Грег Стийл?

— Не.

— Живеете заедно, но не правите секс?

— Не.

— А някога правили ли сте?

— Не. Ние сме приятели, много добри. Цените на апартаментите във Вашингтон скочиха до небесата, можем да си позволим хубаво жилище само заедно. Срещаме се с други хора и ако някоя от тези връзки прерасне в нещо по-сериозно, ще продадем апартамента, но засега това положение ни устройва. Спалните ни са на два различни етажа. Никога не сме имали сексуална връзка.

Не съм сигурна дали отговорът ми му хареса. Очите му останаха тъмни, не толкова подозрителни, колкото измъчени.

— Значи онова, което направихме, не е нарушило никакъв морален кодекс. И наистина онзи ден беше тъмно. Но преди малко? Щяхме ли да спрем, ако не бяхме чули вика й?

Тук ме хвана. Не можех да отговоря. Истината беше, че когато бях с Джеймс, останалият свят сякаш не съществуваше.

Той изръмжа.

— Да. Знам. Е, какво ще правим?

— Трябва ли да правим нещо? — попитах с лека усмивка. — Не можем ли просто да му се наслаждаваме, докато трае?

Продължи да ме изучава с поглед още цяла минута, после прокара пръсти през разрошената си коса. Остана с ръка на тила, изгледа ме с леко удивление — отвърна на усмивката ми.

— Все си повтарям — това наистина ли е Ани Барнс? Онази Ани Барнс, която някога беше такава досадница и трън в петата на семейство Мийд? Не знам защо ме привличаш.

— Благодаря ти.

— Знаеш какво имам предвид. Не изпитваш ли и ти същото?

Изведнъж станах съвсем сериозна. Не бих избрала точно това място и време. Всъщност бих оставила въпроса настрани за известно време, защото беше толкова хубаво просто да… усещам тялото на Джеймс Мийд до своето… А тази дискусия определено щеше да сложи край на това. Но ето я и поредната истина, но тъй като вече им загубих броя, може би е истина номер осемнайсет. Времето и мястото се избират сами.

Можем да решим нещо. А после се случва друго и решението ни се обезсмисля. Не можем да се върнем назад, можем само да продължим напред.

— Можеш да си сигурен, че е така — отговорих му и думите, които се откъснаха от устата ми, нямаха нищо общо с Грейс. Тя бе жертва на собственото си време и място, но това бе моето. — Ти си лошият герой. Не бива да изпитвам чувства към теб, особено след онова, което научих в Ню Йорк. Сестра ми бе подложена на цял куп медицински изследвания и в крайна сметка й поставиха диагноза натравяне с живак. Единственият източник на живак тук е вашата фабрика.

— Мислех, че живачно натравяне може да се получи от зъбната амалгама.

— Може. Но тя няма амалгамни пломби. Освен това тук е имало изтичане на живак.

Той ме изгледа втренчено. Съмняваше ли се? Или ме предизвикваше?

— Фийби не е единствената, която боледува — казах аз.

— Знам.

Това ме накара да подскоча.

— Знаеш и не правиш нищо?

— Това не е съвсем точно.

— Моля те, осветли ме по въпроса.

Той погледна към спортния салон, единствената част от училището, която се виждаше от мястото, където бяхме застанали.

— Не тук. И не сега.

— Но ти повдигна темата. И ако не тук и не сега, кога?

— Тази вечер.

— Трябва да се грижа за Фийби. Тя наистина е зле, Джеймс, и състоянието й ще се влоши, преди да започне да се подобрява. Утре трябва да започне първите процедури от лечението. Том ще го направи. И се заклевам, че ако вие започнете да му създавате проблеми, задето й помага, наистина ще напиша книга.

— Няма проблем. Кога си ляга Фийби?

— В девет.

— Ела тогава.