Барбара Делински
Скрити истини (1)

Пролог

Аз съм писателка. Най-новият ми роман, трети подред, заслужи похвали от критиката и се задържа доста дълго в класациите за бестселъри, факт, който година по-късно все още се опитвам да проумея. Не минава ден, без да изпитам дълбока благодарност. Само на трийсет и три години съм. Малцина писатели постигат моя успех през живота си, а още по-малко на моята възраст, още повече при скромното начало на кариерата ми.

Ако се има предвид как бе осмяна първата ми книга, би трябвало да се откажа. Това, че не го направих, говори или за неудържим творчески порив, или за упоритост. Предполагам, че е по малко и от двете.

А също и заради Грейс.

Нека ви обясня.

Аз съм от Мидъл Ривър^[1]. Малко градче в Северен Ню Хемпшир, което, вярно на името си, е разположено на двата бряга на река, намираща се между две други, Кънектикът и Андроскогин. Родена съм и израснах там. Това означава, че съм живяла не само в сянката на Уайт Маунтинс, но също така и на Грейс Металиъс.

„Грейс коя?“, ще попитате.

Ако не бях родом от Мидъл Ривър, вероятно и аз нямаше да знам коя е. Прекалено млада съм. Предизвикателният й бестселър „Пейтън плейс“ е публикуван през 1956-а, шестнайсет години преди да се родя. По същата причина съм пропуснала филма и телевизионното шоу, които последвали излизането на книгата. До моето раждане през 1972 г. филмът вече бил прибран в архивите, а вечерното телевизионно шоу било свалено от екран. По това време подготвяли следобедно шоу, но Грейс починала седем години по-рано и името й било забравено от повечето хора.

Винаги ме е изненадвало колко бързо е залязла славата й. Казват, че когато „Пейтън плейс“ била публикувана за пръв път, името на Грейс Металиъс било в заглавията на пресата из цялата страна. Била една неизвестна дотогава жена, която написала шокиращ роман, съпруга на учител от Ню Хемпшир, която говорела за секс, млада жена с маратонки и джинси, която се осмелявала да разкаже истината за живота в малкия град и — дори още по-нечувано — за копнежите на жените. Макар по днешните стандарти „Пейтън плейс“ да е сдържана книга, през 1956 г. тя предизвикала истински шок. Била забранена в няколко американски общини, в много библиотеки, а също и в Канада, Италия и Австралия; Грейс била отбягвана от съседите си и получавала заплашителни писма; съпругът й загубил работата си, децата й били подложени на тормоз от съучениците си. И през цялото това време милиони хора, както мъже, така и жени, тайно четели „Пейтън плейс“.

Но хорската памет е толкова непостоянна, колкото и циганското лято, което Грейс сравнява с жена в уводните редове на творбата си.

При споменаването на „Пейтън плейс“ само десетилетие след публикуването, хората по-скоро си представяли Миа Фароу и Райън О’Нийл от телевизионната екранизация, как Бети Андерсън дразни Родни Харингтън на задната седалка в колата на Джон Пилсбъри или как Констанс Макензи и Томас Макрис се целуват и прегръщат на брега на езерото нощем, но не и Грейс Металиъс. „Пейтън плейс“ вече имала свой собствен живот, олицетворение на тайните в малките градчета, на скандалите и секса. Авторката вече не била важна.

Но тя никога не загубила значението си за Мидъл Ривър. Дълго след като „Пейтън плейс“ била засенчена от много по-откровено написани романи, Грейс била ту възхвалявана, ту обругавана — защото в Мидъл Ривър знаели онова, което другите не знаели, и това, че градът не носи точно същото име, нямало значение. Важно било колко силно вярват в това хората. Ние знаехме, че „Пейтън плейс“ не описва живота в Джилмънтън или Белмонт, както е широко известно. „Това сме ние“, заявяват в Мидъл Ривър, когато книгата излиза за пръв път и убеждението остава завинаги.

Тази история ми бе много добре позната. Макар да бяха минали много години от публикуването на „Пейтън плейс“, когато пораснах достатъчно, за да чета сама, да прекарвам часове наред в библиотеката, да се заключвам в банята, за да пиша тайно в дневника си, и да съзнавам, че следвам стъпките на известна личност, дори и тогава хората продължаваха да говорят. Между Пейтън плейс и Мидъл Ривър имаше прекалено много прилики, за да не бъдат забелязани, като се започне от разположението на града, през ред герои, като богатия собственик на вестника, избухливия, но иначе добродушен доктор, обожаваната от всички госпожица учителка и градския пияница, и се стигне, абсолютно категорично, до фабриката за хартия. В „Пейтън плейс“ собственик на фабриката и съответно най-влиятелният човек в града е Лесли Харингтън; в Мидъл Ривър този човек се казваше Мийд. От Бенджамин Мийд се излъчваше същата арогантна сила, както и от Лесли Харингтън. И също като Родни, сина на Лесли, и синът на Бенджамин, Сенди, бе самоуверен и необуздан.

Скептиците казваха, че тези прилики са чисто съвпадение. В своя защита те изтъкват, че Мидъл Ривър е доста по на север от градовете, в които е живяла Грейс Металиъс. Освен това няма доказателство, че тя някога е минавала по Оук стрийт, че е виждала червените тухлени сгради на фабрика „Нортууд“, нито че е дочула част от градските клюки, докато е седяла в някое сепаре в заведението за бързо хранене на Оми.

„Чисто съвпадение“, твърдяха скептиците.

„Но чак пък в такава степен?“, казваха си хората в Мидъл Ривър.

Имаше и други прилики между измисления Пейтън плейс и реалния Мидъл Ривър — най-вече скандали — някои от които ще разкажа по-нататък. Сега трябва да спомена само едно сходство, което е от личен характер. Две от главните действащи лица в книгата са Констанс Макензи и дъщеря й Алисън. Те поразително напомняха за живеещите в Мидъл Ривър Кони Макол и дъщеря й Алиса. Също като измислените си двойници, Кони и Алиса живееха сами в родния дом на майката. Тя имаше магазин за дрехи, както и Констанс Макензи. Дъщеря й Алиса бе родена в Ню Йорк, а после се бе върнала в Мидъл Ривър с майка си и бе израснала като затворено дете, което винаги се бе чувствало различно от връстниците си.

Къде е личният момент ли? Кони Макол е моята баба, а Алиса е майка ми.

Казвам се Ани Барнс. Всъщност Ан. Но Ан е прекалено сериозно име за едно много сериозно дете, каквото явно съм била от самото начало. Майка ми често казваше, че само няколко дни след раждането ми вече й се искало да ме нарече Джой, Дейзи или Гей, само че вече ме била записала в градския съвет като Ан. Наричайки ме Ани, тя се опитваше да смекчи нещата. Всичко се нареждаше чудесно, тъй като презимето ми започва с буквата „И“. Ан И. Ани. „И“ идва от Илейн — друго сериозно име. Според сестрите ми обаче аз съм късметлийка. Двете са наречени на гръцките богини Фийби и Сабина. Те го намираха за ужасно претенциозно, макар и много типично за майка ни, чиито художествени фантазии често клоняха към митичното. По времето, когато аз съм родена обаче, баща ни вече бил болен, финансите ни били ограничени и мама била настроена много по-прагматично.

Ако думите ми са прозвучали като критика, било е неволно. Уважавах майка си безкрайно много. Тя бе уловена в капана на смяната на поколенията, разкъсвана между стремежа да се утвърди като личност и желанието да има семейство. Налагало й се е да избира. Мидъл Ривър не би й позволил и двете.

Това е едно от нещата, които ненавиждам в града. Както и начина, по който са се отнесли с майка ми и баба ми по времето, когато романът „Пейтън плейс“ се появил за пръв път.

Преди това всички в Мидъл Ривър вярвали, че баба ми, както е редно, е била омъжена, че живее в Ню Йорк със съпруга си, когато заченала майка ми, но скоро след това мъжът й починал.

Когато „Пейтън плейс“ предложил и друг възможен сценарий, хората започнали да се ровят в регистрите за ражданията и смъртните случаи и истината излязла наяве.

Ако си мислите, че баба ми е могла да съди Грейс Металиъс за клевета, грешите. Дори и да успеела да докаже умисъл от страна на писателката — което тя определено не би могла — през петдесетте години никой не бързал да завежда дело, както се прави сега. Освен това баба ми съвсем не искала да привлича допълнително внимание към себе си. Героинята на Грейс — Констанс Макензи, има късмет — единственият, който разбира за тайната й, е Томас Макрис, който я обича достатъчно, за да приеме стореното от нея. В реалния свят баба ми не е имала такъв човек до себе си. Изобличена пред целия град като неомъжена майка на незаконородено дете, тя била обект на шушукания и презрителни погледи години наред. Това й оказало голямо влияние. И без това не била особено общителна по характер, а после съвсем се затворила в себе си. Ако не бил магазинът, на който разчитала за прехраната си и който поддържала с тихо достойнство — и достатъчно умение, че да привлече дори и сдържаните клиенти — тя сигурно щяла да се превърне в отшелничка.

Аз наистина не обичах този град. Смятах го за потискащ, закостенял и жесток. Наблюдавах сестрите си и виждах интелигентни жени, прехвърлили трийсетте, чийто живот минава безцелно в един град, който смазва свободната воля и честността. Гледах майка си и виждах жена, която, съблюдавайки порядките в Мидъл Ривър, почина на шейсет и пет — прекалено млада. Вглеждах се в себе си и виждах жена, толкова наранена от преживяванията си през детството в този град, че е трябвало да го напусне.

До голяма степен обвинявах Мидъл Ривър за всичко това. За останалото бе виновна Грейс Металиъс. Книгата й промени живота на всички ни — моя вероятно повече от този на останалите. След като в градчето смятаха, че майка ми и баба ми са свързани с „Пейтън плейс“, когато аз самата се залових с писане, сравненията с Грейс бяха неизбежни. С изключение на изказванията на местната собственичка на книжарница, която ми оказваше подкрепа като учителката на Алисън Макензи в „Пейтън плейс“, сравненията бяха винаги подигравателни. Бях свито дете, с нос, забоден в книгите, после самотна тийнейджърка, която пише своите измислени истории за жителите на града. Успявах да засегна доста хора. Нямах никаква представа, че издавам нечии тайни, не предполагах, че казвам истината. Не знаех какво представлява инстинктивното прозрение, още по-малко подозирах, че го притежавам.

„Прекалено умна е“, отбелязваше един от засегнатите субекти. „Има някаква лоша жилка в това дете“, заявяваше друг. „Ако не внимава — предупреждаваше трети, — ще се забърка в същата каша като Грейс.“

Заинтригувана, макар и напук на останалите, аз научих колкото е възможно повече за Грейс. Докато растях, се отъждествявах с нея в най-различни аспекти, от изолацията, която тя е изпитвала като дете, до вкуса й към силните мъже и до подхода й към писателската кариера. Тя се превърна в част от характера ми, понякога дори в моето второ аз. В самотата си разговарях с нея, водех с нея истински разговори чак докато отидох в колежа. Неведнъж съм си представяла, че сме свързани — и това съвсем не бе лошо, защото харесвах духа й. Тя често е заявявала, че пише заради парите, но според това, което узнах, е ставало въпрос за нещо много повече. Изпитвала е нужда да пише. Искала е да го прави добре. И да приемат работата й сериозно.

Аз също. Дори само в това Грейс можеше да ми служи за вдъхновение, защото централната тема в „Пейтън плейс“ съвсем не е сексът. Ако се абстрахирате от пикантните подробности, ще разберете, че това е историята на жени, които отстояват себе си. Аз самата пишех за това.

Но знаех какво е станало с Грейс. Първоначалните впечатления са много упорити — след като веднъж била определена като автор на романи, в които се говори за секс на задната седалка, винаги щяла да си остане такава. Затова аз избягвах да пиша за секс. Внимателно избрах издателя си. Вместо да попадна във властта на публичната представа, както се случва с Грейс, манипулирах образа си. Имиджът бе от изключителна важност. В биографията ми не се споменаваше за Мидъл Ривър, а се наблягаше на по-изтънчения ми живот. От голяма полза бе и фактът, че живеех във Вашингтон, средище на светски живот, въпреки горещата политическа атмосфера; важно бе също, че Грег Стийл, съквартирантът ми, беше национален кореспондент в една от големите телевизионни мрежи и аз го придружавах на множество щатски приеми и официални събития; не беше без значение и фактът, че се бях превърнала в доста стилна жена, която уверено носи модели на „Армани“, които караха тъмната ми коса, бледата кожа и доста раздалечените очи да изглеждат екзотично.

За съжаление Мидъл Ривър съвсем не ме виждаше такава — защото е вярно, че първоначалните представи остават. Градът продължаваше да ме счита за своята Грейс. Беше без значение, че ме няма цели петнайсет години, през които бях станала известна в национален мащаб. Когато се върнах през август миналата година, всички вярваха, че съм там, за да ги опиша в някоя от книгите си.

Иронията се състоеше в това, че изобщо не си го бях помисляла сериозно, преди да започнат да ме питат. Именно те ме наведоха на тази мисъл. Но и аз не отрекох. Бях толкова ядосана, че исках да ги притесня. Майка ми беше мъртва. Исках да знам защо. Сестрите ми бяха убедени, че е починала вследствие на падане по стълбите, причинено от загуба на равновесие. Съгласна съм, че падането я е убило, но ме тревожеше загубата на равновесие. Исках да знам защо равновесието й е било толкова крехко.

Нещо ставаше в Мидъл Ривър. Нямаше нищо официално документирано — само Бог знаеше, че там всичко е скрито-покрито. Но в „Мидъл Ривър Таймс“, който получавах всяка седмица, винаги пишеха за някой болен. Вярно е, аз съм писател и дори да не бях родена с живо въображение, щях да го развия покрай кариерата си. Така че с лекота мога да съчинявам сценарии. Но вие нима не бихте си помислили, че има нещо нередно, ако хората в един малък град от около пет хиляди жители непрекъснато боледуват?

Както обикновено, съчиняването на добър сюжет ми отне известно време. Отначало бях прекалено вцепенена, за да измисля каквото и да е. Сестрите ми съвсем не ми бяха описвали ситуацията като толкова сериозна, колкото вероятно е била, така че смъртта на майка ни дойде за мен почти като гръм от ясно небе. Бих могла да кажа, че Фийби и Сабина са ми спестявали излишни тревоги, но трите си знаехме, че не е така. Имаше установен ред. След като не питам за нещо, да не ми казват. Не бяхме особено близки помежду си.

Погребението бе през юни. Прекарах в Мидъл Ривър три дни и си тръгнах с мисълта, че едва ли някога ще се върна.

После вцепенението ми отслабна и започна да ме гризе смътна тревога. Беше свързана с Фийби, която бе толкова потресена от смъртта на мама, че не позна гласа ми по телефона, а когато пристигнах в Мидъл Ривър, беше толкова отнесена, че бе трудно да се говори с нея. Било съвсем естествено смъртта на мама да засегне най-тежко именно нея — това ми изтъкна спокойно Сабина, когато я попитах. Двете не само работеха и живееха заедно, но именно Фийби бе намерила майка ни в подножието на стълбите.

И все пак през онези три дни в Мидъл Ривър забелязах у Фийби нещо, което след известно време и след по-трезво обмисляне странно ми напомни за нестабилността на мама. И това ме измъчваше. Как да си обясня болестта на мама? Как да си обясня, че Фийби е болна? Естествено, въображението ми заработи с пълна пара. Мислех си за рецесивните гени, за фармакологични усложнения, за медицинска грешка. Спомних си за трихлоретилена, използван за почистване на печатните преси в цеха малко по-нататък по улицата, на която се намираше магазинът. Представих си отрова, макар да нямах представа защо някой би искал да отрови майка ми и сестра ми. От всички сценарии, които ми хрумнаха, най-много ми допадаше този, който бе свързан с отделянето на токсични газове в атмосферата от фабрика „Нортууд“. Мразех семейство Мийд. Те бяха отговорни за най-голямото унижение в живота ми. Идеално подхождаха за ролята на злодея.

Бях разговаряла достатъчно често с Грег и колегите му за значението на безпристрастността, така че не можех да обвинявам само „Нортууд“. През онези топли юлски седмици посвещавах времето си както на последното редактиране на новата ми книга, така и на обмисляне на други възможни обяснения.

Всъщност отделях повече време на последното. Не бях обсебена от темата. Но колкото повече проучвах нещата, толкова повече тя ме заинтригуваше.

Изключих трихлоретилена, защото той причинява рак, а не симптоми, наподобяващи Паркинсон, каквито имаше мама. Отхвърлих и възможността за фармакологични усложнения, защото нито мама, нито Фийби вземаха нещо, освен витамини. Живачно натравяне би било идеалното обяснение, а и фабриката използваше живак. Или поне го беше използвала в миналото. За мое съжаление щатските регистри показваха, че „Нортууд“ са преустановили употребата му още преди години.

Най-накрая се натъкнах на оловото. Магазинът на мама — „Ателието на мис Лиси“, беше ремонтиран преди четири години най-вече с декоративна цел, но също и за да се остърже и свали от стените старата боя, която съдържаше този метал. От проучванията си бях разбрала, че натравянето с него може да причини неврологични смущения, както и проблеми с паметта и концентрацията. Ако мама и Фийби са били в магазина, докато са го ремонтирали, и ако вентилацията не е била на ниво, може да са вдишали значително количество оловен прах. Мама беше по-възрастна и затова състоянието й се е влошило по-бързо.

Натравянето с олово звучеше много логично. Решаващият аргумент за мен бе, че сградата е собственост на семейство Мийд. Предложението за ремонта беше тяхно и те бяха наели майстора. Нищо не би ми харесало повече от това да изоблича Мийд като отговорни за последствията.

Разбира се, имах нужда от факти. Опитах се да разбера от Фийби дали двете с мама са били в магазина по време на ремонта, какви предпазни мерки са били взети, дали датата му е предхождала появата на първите симптоми у мама. Но въпросите ми я объркваха.

Сабина съвсем не бе объркана. Тя заяви съвсем категорично, че само влошавам нещата.

„Влошавам“ бе ключовата думичка тук. Фийби така и не се съвземаше след смъртта на мама, а моето въображение не спираше да работи.

В края на юли взех решение. Август обещаваше да бъде особено тежък в столицата — горещ, влажен и ужасяващо пуст. Повечето от приятелите ми щяха да отсъстват чак до Деня на труда. Грег бе получил от телевизията цял месец отпуск и се канеше да тръгне за Аляска, за да изкачи връх Макинли — едно триседмично тежко катерене, без да се включва пътуването дотам и обратно. Нямах особени причини да оставам във Вашингтон, а имах основателен повод да замина. Бях направила каквото мога отдалеч. Трябваше да съм близо до Фийби, за да преценя дали онова, което си мислех, че съм забелязала у нея, наистина са симптоми на болест. Трябваше да поговоря с хората, за да разбера колко от свалената от стените боя е съдържала олово и как е била отстранена. Един телефонен разговор не беше достатъчен, но и цяла дузина нямаше да свършат работа.

Не бях прекарвала повече от един уикенд в Мидъл Ривър от петнайсет години насам. Това, че сега бях склонна да го направя, говори колко загрижена бях.

Между другото, ако си мислите, че изобщо не съм виждала майка си и сестрите си през тези години на изгнание, не е така. Виждахме се. Всяка зима се срещахме в някое топло кътче. Мястото беше различно, но уговорката ни оставаше една и съща. Аз плащах разноските на всички, включително и на мъжа на Фийби, докато бяха все още женени, както и на по-постоянния съпруг на Сабина и на децата им. Същото важеше и за летата, когато се срещахме в Бар Харбър. Разполагах с пари и ми беше приятно да ги харча за годишното събиране на цялото семейство. Макар и неизказано на глас, всички разбираха отвращението ми от безкрайните шушукания, които щяха да плъзнат из града, ако си покажа носа там.

Права бях. Както и очаквах, през август, макар да бях паркирала пред дома на Уилоу стрийт през нощта, до обяд на следващия ден новината за пристигането ми се бе разнесла. Когато отскочих набързо до пощата, ме спряха шестима души — шестима! — за да ме попитат дали съм се върнала, за да пиша за тях.

Не им отговорих, просто се усмихнах, но въпросът продължи да се повтаря. Толкова често го чувах през следващите няколко дни, че въображението ми се развихри. Някои хора в Мидъл Ривър бяха изнервени. Питах се какви ли тъмни малки тайни крият местните жители.

Тъмните малки тайни от лично естество не ме интересуваха. Нямах намерение да играя ролята на Грейс Металиъс. Двете с нея не бяхме разговаряли от години — доколкото можеше изобщо да се „говори“ с мъртвец. Бях си спечелила собствено име. Имах свой живот, приятели, кариера. Единствената причина да бъда в Мидъл Ривър бе да намеря обяснение за болестта на майка си и сестра си. Може би беше заради оловото. А може би — не. Както и да е, трябваше да разбера.

А и заради снимката. Няколко дни преди да замина от Вашингтон, седях на кухненската маса с лаптопа си и довършвах редакцията на следващата си книга. Утринното слънце напичаше дървения под с обещанието за поредния ужасяващо горещ ден. Климатикът бе изключен, прозорците бяха отворени. Знаех, че ми остава по-малко от час, преди да се наложи да променя това, но обичах да слушам птиците на самотното дърво в задния ни двор.

Бях с къси джинси, изрязана тениска и най-леките си чехли. Косата ми бе вързана на конска опашка и нямах грим. Не бях работила и петнайсет минути, когато изритах настрани чехлите. Дори изстуденото ми кафе с мляко се потеше.

Облегнах се назад, загледана в екрана на лаптопа, опрях пети в ръба на стола, сложих лакти на коленете си и отпуснах брадичка върху китките си.

Щрак.

— Писателят по време на работа — заяви Грег с широка усмивка, когато се приближи откъм вратата.

Той обикновено бе красивото лице на новините, а не човекът, който снима. Но бе силно запален по дигиталното фото. Дни наред бе проучвал, преди да реши точно какъв апарат да си купи за пътуването.

— Това новият ли е? — попитах аз.

— Разбира се — отвърна той, докато си играеше с разни копчета. — Осем мегапиксела, десеткратно оптично увеличение, петкратен автофокус. Истинска прелест.

Протегна ми фотоапарата, за да мога да видя екрана и снимката, която бе направил.

Първата ми мисъл бе, че съвсем не изглеждам като жител на Вашингтон, че имам вид на наивно провинциално момиче, каквото не желаех да бъда. Втората мисъл, която ми мина през ум, бе, че много приличам на Грейс Металиъс от прочутата й снимка.

О, имаше разлики. Аз съм слабичка, а тя — по-едра. Косата ми е права и вързана високо на конска опашка, докато нейната е стегната ниско на тила и е чуплива. На снимката тя е с карирана памучна риза, навити до средата на прасеца джинси и гуменки; аз бях с къси джинси и без обувки. Но тя седи пред пишещата си машина с вдигнати на стола крака като мен, с лакти на коленете и брадичка, опряна на ръцете. Очите й са тъмни като моите и се взира в думите, които е написала.

„Пандора в сини джинси“, така се нарича фотографията. Официалната авторска снимка на Грейс от първото издание на „Пейтън плейс“ е била репродуцирана хиляди пъти. Стори ми се странно, че Грег неволно ми бе направил подобна снимка, малко преди да се върна у дома.

Тогава го изтиках от съзнанието си. Седмици по-късно обаче щях да се сетя. По това време Грейс вече направо ме побъркваше.

Нейната история няма щастлив край. Колкото и голям успех да е имала с „Пейтън плейс“, тя получила малка част от парите от продажбата на романа и ги похарчила най-вече за разни използвачи, които се навъртали около нея и искали част от печалбата. Объркана от критиките, които приравнявали „Пейтън плейс“ с второразредната литература, тя сама вдигнала летвата за следващата си книга толкова високо, че нямало как да не се провали. Започнала да пие. Омъжвала се три пъти — два от които за един и същи човек — и имала многобройни връзки. Чувствала се грозна, бездарна и необичана, пропила се и починала на тридесет и девет години.

Нямах никакво намерение да постъпвам като нея. Имах дом, приятели. Имах успешна кариера, новата ми книга щеше да излезе напролет и имах договор за следващи. Не се нуждаех от пари или похвали като Грейс. Не търсех отчаяно бащинска фигура в живота си, както е правила тя, и нямах съпруг, който да изгуби работата си, или деца, които да бъдат тормозени от съучениците си.

Исках единствено да науча истината за болестта на сестра си и за смъртта на майка си.