Лин Ериксън
Отвъд залеза (4)

Четвърта глава

Джули разбърка доматите и за вкус им добави щипка италиански подправки и бучка масло. Дано Бен обичаше задушени домати, понеже тя нямаше какво друго да му предложи. В Трейдинг Пост нямаше хотел, нито ресторант, който да е отворен за вечеря. Би могла да го прати да яде в бараката с Брейди и Ханк, ала там бе толкова тясно, че инструментите и апаратурата му нямаше да се поберат.

Наблюдаваше го с крайчеца на окото си как работи върху изподрасканата кухненска маса. Надписваше пробите, които бе взел днес. По стария радиоприемник на баща й във всекидневната, настроен на станцията във Фармингтън, свиреше тиха забавна музика, Барбра Стрейзънд пееше сърцераздирателно за лунната светлина и от това на Джули й попремина болката в главата. Тя си затананика и опита с дървената лъжица доматите. Бяха станали вкусни като на майка й.

— Днес Брейди направи голямо шоу — прекъсна мислите й Бен. — Но се шегуваше за анасазите, нали? Едва ли вярва в духове и призраци.

Без да вдига глава, той продължи да разделя пробите и да ги слага внимателно и усърдно по епруветките. Джули се облегна на печката, кръстоса ръце върху ризата си на червени карета и го погледна.

— Да, шегуваше се — потвърди тя, — ала мнозина от племето хопи наистина вярват в тия неща, доста суеверни са. И почти всички са убедени, че са преки потомци на анасазите.

— А другите какво мислят? — попита Бен, сетне написа нещо върху един от етикетите, пръснати по масата, и го залепи внимателно върху шишенцето.

— Вероятно каквото и повечето историци — че анасазите са изчезнали като племе — вдигна рамене Джули.

— Били са избити по време на война ли?

— Сигурно — отвърна тя и продължи да гледа как, свел тъмнокоса глава, той си върти работата. — Но може да са измрели и от някаква болест, от глад или суша. Твърди се, че преди векове навахите са били същински диваци. Брейди смята, че именно те вероятно са прогонили анасазите горе на платото, където те са построили наскалните жилища.

— А ти как смяташ?

— Аз ли? Аз не смятам нищо. Знам със сигурност само, че са умеели да прокарват пътища, макар и да не са познавали колелото. Не е изключено да са построили път, да са се преселили на юг и някъде там да са измрели.

— Интересно…

— Всеки си има своя теория — сви рамене младата жена. — Съмнявам се, че някога ще разберем истината. — Извърна се към доматите и им добави черен пипер. — Нали си специалист, какво е твоето мнение? — извика тя през рамо.

— Че извънземните са ги качили на летящите чинии и са ги отвели със себе си.

Джули извърна рязко глава.

— Я без шеги — подхвана тя, ала после забеляза върху устните му вече познатата ехидна усмивка.

— Брейди не ми прилича на индианец — забеляза Бен и вдигна вежда.

— Да, защото е получил образование извън резервата. Известно време дори е следвал в колеж.

— И синът му Ханк ли?

— Той е друга история — смръщи се Джули. — Учеше в тукашната гимназия, но не завърши. Изобщо не е наясно с наследството на своя народ. А повечето хора от племето хопи имат непоклатими убеждения. Възпитавани са да ценят духовния живот повече от материалните придобивки. Според мен, за разлика от другите индиански племена именно благодарение на това са устояли на влиянието на белите. Индианците хопи не могат да бъдат купени с нищо. Ала Брейди и Ханк не следват тези принципи.

Онова, което тя премълча пред високомерния непознат, нахълтал в дома й, бе, че жената на Брейди го бе напуснала, че той се бе пропил и се бе видял в чудо с Ханк, който съвсем естествено подражаваше на баща си. Не сподели и колко се тревожеше за момчето, колко безпомощна се чувстваше с него и колко затворено бе то. Но това надали интересуваше Бен Танър. Сега Брейди и Ханк всъщност бяха единствените й близки хора.

— Жалко, да загуби връзка с културата си! — отбеляза Бен по-скоро на себе си.

— Ъхъ — промърмори Джули.

Съвсем се бе изнервила от този мъж, разположил се в кухнята й. Не че й пречеше, напротив, обаче тя се дразнеше от самото му присъствие, от факта, че бе нарушил обичайния й ритъм на живот. Освен това долавяше мъжката му миризма, имаше чувството, че какъвто е едър, е запълнил цялото помещение и току я поглежда оценяващо с красивите си сивкави очи.

След като Гари Филипс си тръгна, Джули реши да се държи учтиво с Бен Танър. Хладно, но любезно. Беше го посрещнала на нож, понеже го бе сбъркала с онзи досаден журналист. Беше се държала хлапашки. Е, и той си бе виновен, ала тя бе зряла жена и смяташе да оправи отношенията им. Както личеше, и Бен бе преосмислил поведението си спрямо нея. И дума не можеше да става мъж като него да тръгне да си признава грешките, но съвсем определено сега той се държеше по-сговорчиво.

— Вечерята ще е готова след десетина минути — обади се Джули и избърса ръце в старата престилка. — Приключваш ли вече?

— Май ти преча — вдигна очи Бен.

— А, не. Ала мислех да подредя масата.

— Ей сега свършвам.

— Сам ли изследваш пробите? — поинтересува се тя.

— Не, не, във военновъздушните сили имам колеги, истински учени, които го правят.

— Значи не си учен.

Развеселен, той поклати глава.

— Не, пилот от запаса съм. Бях летец-изпитател и в небето се нагледах на чудесии, на които не намирах обяснение, ето защо ми стана любопитно.

— Летец-изпитател, значи — повтори Джули и моментално си представи мъжага като филмовия герой на Том Круз.

Такава ли била работата, помисли си. Излиза, че нашият Бен Танър е от онези смелчаци, дето са кумири на младите американци. Навремето е порил небесата, ала сега вече е твърде стар, за да лети, а не може да живее без тръпката на високите скорости. Още от самото начало го бе разбрала що за стока е. Красив и циничен, макар и привидно спокоен. Тя бе готова да се обзаложи и на ранчото, че в най-добрите си години бе разбил не едно и две женски сърца.

— Май е време да подредя масата — подзе Джули малко троснато.

Но вечерята още не бе готова. Тя тъкмо се канеше да сложи в доматите препържени кубчета хляб и да ги запече във фурната, когато на задната врата похлопа Ханк. Койот скочи изпод масата като светкавица, насмалко да преобърне всички бурканчета и шишенца на Бен.

— Какво има, Ханк? — попита озадачена Джули. На всичкото отгоре момчето вонеше на бира. — В това състояние ли си карал? — сгълча го тя.

— Аз, такова… — запелтечи Ханк. — Видях нещо, госпожице Джули. Мишелови. Бяха се скупчили около едно мъртво животно при Котънуд Уош…

Навън бе тъмно като в рог, ала Бен настоя да идат. След двайсет минути, когато пристигнаха на мястото, наистина завариха мишелови, които си бяха устроили истинско пиршество, но на фаровете на джипа Бен и Джули моментално видяха, че гризат останките от малка кошута, издъхнала от жажда. Главата й беше непокътната. Джули въздъхна и си погледна часовника.

— Само си изгубихме времето.

Бен сякаш не забеляза, че е ядосана. Скочи от джипа с фенерчето в ръка и оглежда мястото толкова дълго, че на Джули й идеше да му изкрещи да си ходят. После, за капак, извади големия черен куфар и взе проби от разкъсаната плът на кошутата и от почвата наоколо. Младата жена кръстоса крака и стисна устни. Защо се правеше на интересен? Бе повече от очевидно, че животинката бе умряла от естествена смърт. Джули чак я напуши смях. Въпреки това онзи господинчо, самото въплъщение на решителността и добросъвестността, приклекна и се зае да пълни флакончетата с пръст, осветявана единствено от двата лъча на фаровете. Тя изпъшка и го загледа, колкото да минава времето. Най-сетне, след двайсетина минути, той прибра куфара в джипа и се качи зад волана.

— Май ще излезе, че само съм си губил времето — отбеляза, докато палеше двигателя, после завъртя волана и след гумите се вдигна облак прах. — Обаче ми се случва често. Дано не съм се бавил много.

— Жалко за вечерята — изсумтя Джули, ала усети, че се държи детински, и добави: — Сигурно си разочарован.

Бен само кимна и, вперил очи в забуленото в мрак пасище, продължи да кара мълчешком към ранчото.

 

 

Утринта се пукна прохладна, без нито едно облаче по небето. По пладне пак бе горещо като в пещ, което бе съвсем нормално това лято, но инак всичко в живота на Джули сякаш се бе преобърнало с главата надолу.

Заради Бен Танър, разбира се. Първо тя му направи закуска, сетне той настоя да си „изработел“ престоя. Не че Джули нямаше нужда от помощ, ала се смущаваше от постоянната близост на този мъж.

Все пак му позволи да натовари в пикапа сеното и да го прекара до заграденото пространство, където конете пасяха и където, слава богу, ручейчето още не бе пресъхнало. Работата бе мръсна, докато сваляха сеното от каросерията, ноздрите им се напълниха с прах. След малко Бен си смъкна ризата. Щеше й се да го предупреди, че от осилите кожата ще го сърби чак до вечерта, но не искаше той да си помисли, че й е направило впечатление, че е гол. Ала как да не забележи, как да не се загледа в потъмнялата му от слънцето кожа, в черните косъмчета и потта! Кой знае защо, се наведе да помилва Койот, после се изправи и извърна поглед от Бен.

— Дявол го взел! — рече тя и избърса челото си, цялото в капчици пот. — Какво не бих дала за една гръмотевична буря, за един пороен дъжд!

Облегна се на вилата. Бен също спря за малко да прехвърля сеното.

— В Холоман не усещаме толкова остро сушата — подзе той. — И там е горещо, но хората още си пълнят басейните.

— Сигурно е приятно — отбеляза дръзко Джули.

— Някои от нас дори не си дават сметка какво означава това за фермерите — допълни предпазливо Бен.

— Наистина ни е тежко. Тази суша може да ме съсипе.

— Да изгубиш домашните животни ли?

Джули се извърна, за да не гледа потта, стичаща се по косъмчетата върху голия му торс.

— Да, и не само тях. Миналата година теглих от банката огромен заем. — Бен не отвърна нищо и тя си помисли: „Е, в края на краищата не е държавна тайна!“. — Рискувах много, за да купя, освен другото и кобилата, която бе убита. Ала тук винаги има опасност годината да е сушава. — Джули въздъхна и усетила, че той я наблюдава с интерес, се пресегна за бутилката с вода. — Но карай, винаги мога да продам ранчото.

— А искаш ли?

— Не. Има обаче един човек, сигурно си чувал за него, Джак Мърдок, автор е на много нашумели книги уестърни, живее край Дюранго. Та той се познаваше с баща ми, открай време харесва земите ни. Предложи ми за тях баснословна сума.

— А ако не му продадеш ранчото?

— Не го ли продам аз, ще го продаде банката, нали съм го ипотекирала — засмя се тя малко истерично. — Ще получа по десет цента за всеки долар от реалната му цена.

— Колко жалко — промълви тихо Бен.

— Наистина жалко — отвърна спокойно Джули, та той да не помисли, че е седнала да му се оплаква, и сви рамене. — Дори майка ми, която живее във Фармингтън, все ми натяква да съм го продадяла. Според нея заради ранчото съм щяла да се състаря преждевременно. Но аз си го обичам. Всъщност обичах го, преди да се почнат тазгодишните неприятности.

— Да, човек може да полудее, ако е притиснат за пари — съгласи се Бен и вдигна вилата.

Докато се връщаха към ранчото, тя отпусна глава върху облегалката с изкуствена тапицерия. Този път остави Бен да кара, понеже наистина вече нямаше капчица сила и воля. Проклетата жега щеше да я довърши. Пиеше й енергията, решимостта, желанието за живот. Нощем Джули сънуваше поройни дъждове, локви и кал. Имаше чувството, че полудява. Вече й минаваше през ума да замине на почивка, да продаде всичко на Мърдок и да внесе парите в книжка, да започне наново някъде другаде. Във Фармингтън? Не, ала все щеше да намери къде. Обаче първо щеше да замине на почивка, да се откъсне най-после от действителността, да преосмисли нещата и да реши как да живее занапред. Проблемът бе, че беше като вързана за това място, притесняваше се до смърт да не загуби всичко, чудеше се как да запази ранчото и се движеше по ръба на бръснача. Каква ти почивка! Изобщо не й беше до почивки!

Обядваха сандвичи с риба тон и чипс, които далеч не бяха върхът на кулинарното изкуство, но затова пък ги заситиха. Тя изпи цял литър портокалов сок и се зае да прибира масата, а Бен отиде да помогне на Ханк да оправи бормашината, която преди седем години Марк бе запокитил по стената на плевнята и я бе повредил. Много неща в ранчото плачеха за ремонт и подмяна, помисли Джули, докато прибираше чиниите, неща, които бяха повредени или занемарени, а Брейди все нямаше време.

Ханк изпадна в див възторг. Отскочи до къщата да й съобщи, че господин Танър бил оправил старата пералня и тя пак работела. Можели да си перат с нея поне джинсите.

— Каза, че щял да оправи и електрическия трион и да ни помогне да позакърпим оградата.

— Чудесно — отвърна Джули и след като се извърна, го прикова с поглед — Колкото до снощи, Ханк, сто пъти съм ти казвала да не караш пиян.

Ханк се умърлуши.

— Ама аз не съм пил, госпожице Джули — възрази момчето и сбърчи мургаво чело. — Честно!

Тя можеше да го обвини в лъжа. И трябваше да го направи. Ала нямаше сили за това — сигурно от жегата, пък и нямаше смисъл. Кога ли най-сетне щеше да завали?

Следобед отидоха до Трейдинг Пост да напазаруват от бакалията на госпожа Хикман, Бен се отби и при Кен Ламонт, който предложи да откара с колата пробите до Фармингтън и оттам да ги прати в Холоман. После натовариха покупките в багажника, отскочиха и до пощата и минаха покрай малката сграда на банковия клон, откъдето тъкмо излизаше Тач Фредерикс. Видя пикапа на Джули и й махна, явно за да я спре и да поговорят. Но тя продължи да кара, вторачена право напред.

— Онзи мъж ти махна — отбеляза Бен.

— Така ли?

— Видя го.

— И какво от това?

— Не е ли невъзпитано? Все пак градът е малък и всички се познавате.

— Това беше управителят на банката — поясни Джули. Бен се извърна да го погледне, ала не каза нищо.

— Още по-неприятното е, че е свестен човек. Жена му ми е съученичка. Бяхме добри приятели — промърмори смутена Джули и се учуди, че се бе раз откровеничила пред Бен.

— Толкова ли не можеш да направиш нещо?

— Не — отвърна тя, като се постара да го каже възможно най-спокойно. — Както вече ти обясних, мога да продам ранчото евентуално на Мърдок. Знае ли човек? Поне ще ощастливя мама, непрекъснато ми натяква колко се безпокояла за мен.

— Така е във всички семейства — отвърна Бен и изведнъж Джули осъзна стъписана, че няма представа дали той има жена и деца или може би приятелка.

— Женен ли си? — попита го без заобикалки.

— Бях — отговори Бен и се извърна да я погледне. — Жена ми почина преди шест години.

— О!

Той не каза нищо. Настана тягостно мълчание.

— Моите съболезнования. Наистина боли ужасно, когато загубиш близък човек — отбеляза припряно Джули.

— Да.

— А деца?

— Една дъщеря — Лори. Първа година е в колежа в Албакърки.

Божичко, помисли Джули и се вторачи в пътя отпред. Не бе и подозирала. Бен бе просто мъж, непознат мъж, нахлул предния ден изневиделица в живота й, а какво бе направила тя? Беше се затворила в черупката си с надеждата той да се махне час по-скоро.

Извърна се и го погледна. Бен Танър, вдовец, баща, човешко същество. И колко откровено бе споделил с нея всичко! Ами ако я попиташе за нейния живот? Какво щеше да му каже? Как щеше да му признае за Марк Хейдън, без да избухне в плач и да умре от срам? „Е, и аз бях омъжена — щеше да рече, — но оня тип, мъжът ми, ме скъсваше от бой, затова се разведох. Сега съм добре, трийсет и пет годишна парясница, мъжемразка. Всъщност не, не че мразя мъжете, ама им нямам вяра. На никого.“ Нима можеше да му го каже?

Отново се вгледа в профила му. Бен не беше Марк Хейдън. Беше също тъй красив, не можеше да му се отрече, ала бе много по-умен, по-цялостна личност. Но дали това го правеше по-малко опасен?

По-късно същия следобед Джули влезе под душа и стоя неприлично дълго под хладката вода, като се имаше предвид нивото на кладенеца. Обаче й бе много приятно, имаше нужда да си почине. Ала докато струята я гъделичкаше по стомаха и бедрата, тя не можеше да се отърси от образа на торса и гърба на Бен, от вадичките пот по лъскавата му, почерняла от слънцето кожа, на мускулите му, изопнати и напрегнати, докато той вдигаше балите сено и ги мяташе в каросерията.

Наистина бе сложен много добре, тялото му бе със съвършени пропорции, с изпъкнали по китките и гърба мускули, със стегнат корем. Имаше и дълги крака с красива форма. Вероятно и те бяха покрити с тъмни косъмчета.

Джули спря кранчето, запита се какво ли да сготви за вечеря и реши да мисли за Бен Танър единствено като за човек, който е дошъл тук по работа и скоро ще си тръгне.

Зае се да приготвя салата от макарони с варени зеленчуци — лесно и бързо, а и нямаше да се налага да включва фурната. Зашета из кухнята по лека, набрана в кръста памучна пола и синя изрязана блуза с тънички презрамки. Мислеше единствено за онова, което вършеше. След ден-два Бен щеше да замине, да се махне от къщата и съзнанието й.

— Здрасти! — поздрави той от вратата и тя се сепна.

— Хайде, влизай! — покани го Джули, като се обърна от мивката и се опита да се държи непринудено и спокойно като него.

— Хей, Койот! — извика Бен и тя чу как кучето върти опашка, която се заудря в крака на стола. — Браво, добро куче, хайде сега, легни! Джули, да ти помогна ли с вечерята?

— А, не — отвърна тя през рамо. — Вече съм почти готова. В хладилника има студена бира. Вземи си.

Чу го как отваря и затваря вратата, как дърпа халката на металната кутийка.

— Ти не искаш ли?

— Взела съм си. Благодаря! — Ето, вече се владееше. Не се отдаваше на разни мечти, каквито прилягаха само на гимназистка. Накълца на ситно глава карфиол с ръце, които не трепнаха и за миг. — Я ми кажи нещо — подзе след малко, отърсила се от усещането, че Бен гледа вторачено със сиво-сините си очи гърба й. — Щом вече не летиш, кой ти плаща?

— Все още военновъздушните сили — отвърна той и Джули го чу как отпива от бирата. — Излязох в запас, обаче пак съм един вид на разположение, нещо като тиловак.

— Самолетите липсват ли ти?

— Естествено. Там горе не скучаеш нито за миг.

— А, сигурно… — Тя добави към врящата вода и брюкселско зеле. — Сега обаче работата вероятно ти поглъща цялото време, пък е и доста различна.

— Случва се да пътувам, ала не толкова много, както преди. Сега поне имам постоянна база.

— Сигурно задавам глупав въпрос — додаде Джули, — но вярваш ли в НЛО?

Бен прихна в гърлен мъжки смях.

— Не, разбира се. Повечето ми колеги вярват в тях, ама аз все им разправям, че всичко под слънцето си има обяснение.

— Така ли?

— Ами да, абсолютно всичко.

Твърдоглав индивидуалист, помисли тя, скептик, човек, който вероятно вбесява колегите си със своето неверие и непоклатими убеждения.

— И какво убива животните ми? — попита Джули и най-после се извърна с лице към него.

— Дотук едно животно — поправи я той.

Едва сега тя забеляза, че бе измил черната си коса и бе облякъл поомачкана жълта риза с навити ръкави, изпод които се показваха силните му китки.

— Дотук едно, затова пък най-ценното — възрази Джули.

Бен беше с панталони в защитен цвят, бе седнал обратно на стола, с лице към облегалката, бе кръстосал нехайно ръце и поклащаше кутийката бира. Бе вперил очи в нея. Тя се прокашля.

— Какво е убило кобилата ми?

Той се подсмихна едва доловимо. Дали бе забелязал, че най-неочаквано се бе смутила?

— Не знам какво е убило кобилата ти, Джули, ала мога да ти кажа едно — бил е човек от тази земя, и то някъде от околността. Той или тя познава местността по-добре от теб, понеже те е заблудил, като е успял да заличи следите.

— Интересно — възкликна учудена Джули. — И в състояние ли сме да открием този… човек?

— Може би да.

— А може би и не. Вече не ми е по джоба да загубя и един-единствен кон, крава или овца.

— Влизам ти в положението.

Джули отпи от бирата и отмести очи от Бен, който продължаваше да я гледа.

— Е, стига сме говорили за това — каза бързо тя. — Вечерята е почти готова.

Бен се отпусна и се разприказва. Разказа й за екзотични места в Далечния изток, за Средиземноморието и хладните мъгли на Англия. Всичко в живота му бе като на длан, в него нямаше нищо скрито-покрито. За разлика от нейното окаяно съществувание. Досрамя я да му признае, че най-далечната точка на север, до която бе стигала, е Ламари, щата Уайоминг, а на юг — Далас, щата Тексас. А на изток изобщо не бе ходила. Веднъж бе отскочила до Лос Анжелис — баща й я бе водил в Дисниленд. Чудо голямо! Бен беше видял света, беше го прелетял, бе разглеждал странни, екзотични земи, бе вкусвал от храната им. Джули гребна с вилицата от макароните и ги задъвка умислено.

— И дъщеря ти ли е живяла по всички тия страни? — престраши се накрая да попита.

— Само в някои… — Той допря длани и се облакъти върху масата. — Лори не си пада по пътешествията. Домашарка е. Обзалагам се, че цял живот няма да мръдне от Ню Мексико. Тук й харесва.

— Значи с нея сме си лика-прилика — усмихна се Джули.

— Дъщеря ми ще те хареса.

Тя вдигна внезапно глава, изненадана и смутена, без да знае от какво.

— Радвам се — смотолеви накрая.

Бен заговори за Лори, спомена и жена си Каръл. От начина, по който разказваше за нея, Джули остана с впечатлението, че Каръл още е жива. Явно много беше обичал жена си. Сигурно бе голям ужас съпругата ти да почине толкова млада и той, изглежда, още не я бе прежалил. Освен това вероятно му бе трудно да се грижи самичък за дъщеря си.

Но още докато си мислеше за всички тези неща и слушаше тихия му глас, тя усети как стомахът я присвива, сякаш там, вътре в него, зееше празна дупка. Домъчня й, че си нямаше деца. Навремето много искаше дете, обаче все изчакваше по-подходящ момент, или може би просто така си намираше оправдание, начин да се дистанцира от Марк? Въпреки всичко сега усещаше как я наляга тъга, знаеше, че се бе умълчала и замислила и че докато говореше, Бен се взираше в нея и я разглеждаше внимателно. Дали не си мислеше: „Джули Хейдън е мъжемразка, трийсет и пет годишна разведена жена, спаружена, разкайваща се, че дори не си е родила дете“.

— Както ми я описваш, Лори е много симпатична — обади се накрая и усети, че гласът й трепери.

— Добро дете е.

Джули почувства как я присвива под лъжичката. Беше от яд и смущение. Изправи се малко плахо и се зае да раздига масата, мъчейки се да прогони Бен от съзнанието си, да не обръща внимание, че й помага. Отговаряше му едносрично. Единственото, което се въртеше в главата й, бе — защо той бе дошъл в нейния свят, който тя пазеше толкова старателно от външни хора, защо бе разрушил душевното й спокойствие, сякаш то бе къща от стъкло?

— Беше много вкусно — каза й Бен. — Благодаря. Мога ли да помогна с още нещо?

— Не, вече няма какво — изрече Джули и се учуди как бе успяла да го каже с тази буца, заседнала на гърлото й.

Върви си, Бен Танър, помисли си.

Седнаха в тесния хол и си поговориха още малко — и тя не знаеше за какво. Стана й болезнено ясно, че всеки път, щом се извърне и види сините му очи, вторачени в нея, направо изпада в паника. А той й говореше за живота си, за своето дете и за брака си, колко щастлив е бил. Явно не проявяваше и капчица интерес към нея, старата мома Джули Хейдън. За него тя бе нещо като идеалния, напълно безопасен слушател, с когото да убие една вечер, докато чака да бъде заклано още някое животно.

В света на Джули настана пълен хаос, тя изгуби всякакъв контрол над него. Бен сигурно преувеличава, започна да си втълпява. Бракът му вероятно е бил същински ад, дъщеря му е глезла и повлекана, възпитавана от самотен родител. Сигурно се е карал с жена си, може и да я е побийвал. Сто на сто. Във всички семейства е така, само дето никой не си го признава.

— Обзалагам се, че си уморена — стана най-после той и сякаш изпълни до пръсване малката й къща. — Време е и аз да лягам.

— Да, уморена съм — призна Джули, безкрайно доволна, че Бен си отива.

— До утре сутрин!

— Да, да…

Изпрати го до вратата, на безопасно разстояние, естествено, после пряко волята си го загледа как върви в мрака от къщата към бараката — снажен, висок силует под бляскавите точици на пустинните звезди.