Лин Ериксън
Отвъд залеза (11)

Единадесета глава

Не се появи никой. Бен почука пак.

— Господин Филипс, сър!…

— Да, какво има? — чу се иззад вратата приглушен глас и Бен усети как го обзема победоносно чувство.

— Прощавайте, господин Филипс — допълни той възможно най-любезно, — но трябва да преместите автомобила си.

Дочуха се сподавени ругатни, после изтрака веригата и Филипс я махна. Бен само това и чакаше, без да се колебае, се хвърли върху вратата, отвори я, нахълта в тъмната стая, сграбчи Филипс, който се задърпа и заудря с пестници, и го завлече при леглото.

Почти не обръщаше внимание на Джули и Ханк, които се завтекоха подире му в стаята. Джули му казваше запъхтяна нещо, обаче той бе толкова вбесен, та единственото, за което мислеше, бе, че този тип е могъл да отвлече Лори.

— Лампата! — извика Джули. — Ханк, запали лампата.

Бен внезапно бе заслепен от ярката бяла светлина. Дишаше тежко и бе коленичил над Филипс, който се мъчеше да си поеме дъх. Свикна със светлината и съгледа Мика, сгушила се в ъгъла — жалко вързопче мургава кожа, сплетена коса и дреха от еленова кожа. Гари се гърчеше под него и най-сетне си пое въздух, ала Бен бе толкова разгневен, че му изви ръката зад гърба, почти без да обръща внимание на гръмогласния му писък от болка.

— Бен, недей! — извика Джули и той усети как тя го дърпа напразно със слабички ръце и се мъчи да го откопчи от Филипс.

Понечи да се отскубне, та Джули да не му пречи, ала в гласа и имаше такава настойчивост, че той се опомни и бавно дойде на себе си.

— Бен, моля те! — почти изхлипа тя и го задърпа с все сила за ризата.

Осъзна изневиделица, че бе затиснал с коляно Филипс, които бе по пижама. Репортерът не помръдваше, само стенеше, заровил лице в завивките. Ръката му бе извита зад гърба кажи-речи до лопатката. Бен въздъхна тежко и поотпусна хватката си. Филипс изпъшка отново.

— Заключи вратата, Ханк — разпореди се Бен, изненадан от суровия си тон.

Извърна се и видя, че момчето стои и гледа стъписано Мика, сетне се подчинява на заповедта. Накрая Бен се изправи и впи очи във Филипс, който с пъшкане се търкулна върху леглото и разкърши ръка. Горнището на пижамата му бе разкъсано и изпод него се подаваше бялата му отпусната гръд без нито едно косъмче по нея.

— Божичко, Бен — простена Джули. — Вече си мислех, че ще го убиеш.

— Наистина трябваше да го убия — процеди той. Подсвирна през зъби и забеляза, че Ханк бе коленичил до Мика — Как е момичето?

— Според мен добре.

— Ама кой ви позволява да нахълтвате тук? — запелтечи Гари Филипс. — Ще повикам полиция! Ти си луд! Насмалко да ми счупиш ръката.

Бен отново се поддаде на необуздания си гняв.

— Хайде, повикай полиция, де! Тъкмо ще съобщя, че си отвлякъл момичето. И си откраднал античен предмет на изкуството. За това се полагат от десет до двайсет години затвор, Филипс.

— Ама как смеете! — повтори пак репортерът.

— Както видя, смея — отвърна Бен. — Ще вземем със себе си Мика. И куклата амулет.

Гари го зяпна с лъскави черни очички, в които проблесна люта омраза. Изруга го и млъкна. Бен на драго сърце би повикал полицията, ала тогава щеше да се наложи да обяснява коя бе Мика, а също за долината и странното първобитно племе, което той дори пред себе си, наум не се престрашаваше да нарече анасази. Но ако наистина бяха анасази, щеше да издаде тайната на долината, а не бе сигурен, че трябва да го прави.

Видя и Джули, наистина я видя вече спокойно как го гледа, все едно е някакъв непознат, и Ханк, който бе коленичил пред младото момиче и се опитваше да му каже нещо с малкото думи на езика на племето хопи, които знаеше. Беше го прегърнал през рамото, а девойчето го гледаше с чистите си черни очи и се мъчеше да го разбере. Брадичката на Мика потрепери и по страните й се застичаха сълзи.

— Какъв ли кошмар е всичко това за нея? — прошепна Джули.

— Ще си платиш, гадняр такъв — обърна се Бен към Филипс.

— Просто си вършех работата — възрази наперено репортерът.

— Не биваше да закачаш момичето!

— Чудо голямо! Някаква малка неука туземка! — подсмихна се Гари.

Най-неочаквано Бен чу сподавена ругатня и Ханк се спусна през стаята към Филипс. Бен и Джули го издърпаха тъкмо когато момчето започна да души репортера.

— Не си струва, Ханк! — спря го Бен.

— Всички вие сте луди! — изпищя пресипнало Филипс. — Ненормални! И с пръст не съм я пипнал тази малка пикла!

Ханк пак задиша тежко от сподавения гняв и стисна юмруци. Беше се изопнал като тетива, очите му мятаха гневни искри. На Бен му мина през ума, че това не можеше да е същото момче, което, ако се вярваше на баща му и Джули, си пилеело безцелно живота.

— Хайде, Ханк, успокой се — спря го той. — Това влечуго не го заслужава. Тръгваме си. Вече нямаме работа тук. И никога повече няма да го видим.

— Чакай малко — спря го Гари, окопитил се за рекордно време от уплахата. — Нека се споразумеем. Да сключим нещо като сделка.

— Никакви сделки с теб, Филипс!

В очите на репортера проблесна хитро пламъче.

— Куклата амулет. Знаете ли, че датира от 1395 година? Наистина е стара, Танър, много, много стара. Струва цяло състояние. — Той доближи лице до Бен. — Ония там наистина са анасази. Помисли само! Амулет на шестстотин години!

— Който принадлежи на индианците — вметна Джули с леден поглед.

— Добре де — разпери ръце Филипс и сви рамене. — Ще се споразумея с тях. Делим наполовина, след като ни приспаднат данъците.

— Повдига ми се от теб! — изсъска Джули.

— Хайде, от мен да мине, четирийсет на шейсет процента. Разбран човек съм.

— Никакви сделки, Филипс — повтори твърдо Бен. — С пари не може да се заличи онова, което си причинил на клетото момиче. Нейното племе я смята за мъртва, защото си я извел от долината, знаеш ли това?

— Но аз мога да я направя богата! — заповтаря с тъпашка искреност Гари. — Богата! Интервюта с… най-прочутите телевизионни водещи. Предавания по радиото и телевизията, книга, филм! Ще я затрупат с предложения. Та аз й правя услуга!

Погнусен, Бен поклати глава.

— Хайде, направи си една услуга и на себе си. Иди в Албакърки и хвани първия самолет за Ню Йорк. И повече да не си стъпил тук, в Ню Мексико!

— Я го виж какъв важен бил! Ти ли ще ми казваш какво да правя?

Бен му обърна презрително гръб.

— Помогни на Мика да се качи в джипа — кимна той на Ханк, мъчейки се да овладее гнева си. Сетне рече на Джули: — Намери куклата амулет. И да се махаме оттук!

Джули се зае да претърсва стаята.

— Къде е, Филипс? — попита Бен. — Казвай веднага!

— В дрешника — изпелтечи той.

— Вземи я, Джули. И да се махаме оттук, че смърди!

След броени минути, пъхнала куклата под мишница, Джули отвори вратата и всички усетиха свежия нощен полъх. Ханк помогна на Мика да се изправи и я поведе навън. Момичето се движеше като вдървено, толкова се бе уплашило. Можеше да е и Лори, помисли мрачно Бен. На изпроводяк погледна Филипс.

— На твое място бих си мълчал като гроб. Разприказваш ли се, нищо чудно да те тикнат и в лудница. Всичко хубаво, мой човек!

Отново подкара през Лос Аламос и излезе на магистралата. Известно време четиримата бяха толкова стъписани, че не продумваха. Беше късно, пътищата бяха почти безлюдни и Бен караше бързо, но в ума му продължаваха да се въртят въпроси, останали без отговор. Сега имаше време да обмисли информацията, която Филипс му бе съобщил за куклата. Шестстотин години… Невъзможно! Семейството на Тайоша я бе използвало цели шест столетия! Направо немислимо…

— Бен — обади се до него Джули, прекъсвайки мислите му. — По едно време се уплаших за теб. Беше толкова вбесен. Казах си, че…

— Извинявай. Обикновено не си изпускам нервите. Всъщност никога не губя самообладание. Обаче този тип Филипс ме извади от равновесие. Той е социопат!

— Мразя, когато хората проявяват насилие — каза тя тихо, но разпалено. — Не го понасям.

— Е, всичко приключи. Никога повече няма да ме видиш такъв.

Изведнъж Бен осъзна, че говори за бъдещето. Джули и бъдещето. И тя се умълча, явно осъзнала го не по-зле от него.

От задната седалка се чу гласът на Ханк, който се опитваше да заговори Мика. Бен я чу да прошепва нещо и да хлипа, а момчето започна да я утешава.

— Добре ли е, Ханк? — попита го Джули, след като се извърна.

— Не знам. Непрекъснато повтаря нещо, което не разбирам.

— Не осъзнава какво й се случва. Какво кошмарно изживяване! Ще се радвам ужасно, веднъж да я приберем у тях.

— Госпожице Джули, какво имаше предвид Бен, когато каза в мотела, че племето й я смята за мъртва? — попита гърлено и притеснено младежът.

— Преди да напуснем селището, Ханк — въздъхна тя — ни предупредиха, че всеки член на племето, излязъл от долината, е смятан за мъртъв. Тук е светът на духовете. Само в тяхната долина е истинският свят.

— И какво ще стане сега с Мика? — завайка се Ханк. — Ами ако племето не я прибере?

— Длъжни сме да опитаме — намеси се Бен. — Това вероятно се случва за пръв път в цялата им история. Може би баща й ще я прибере, щом я види здрава и невредима.

— А ако не я прибере? Ако не я искат, ще я подслоня аз. Ще се грижа за нея. Ще остане с мен в ранчото!

Джули поклати тъжно глава.

— Никога няма да свикне с нашия свят, Ханк.

— Ама защо? Ще я науча английски.

Момъкът бе толкова обнадежден, че на Бен чак му домъчня за него. Мика не можеше за един-единствен живот да навакса цели шестстотин години.

Километрите се изнизваха шеметно. Джули прошепна на Бен, че Мика е заспала върху рамото на Ханк. Клетата сигурно бе съвсем изтощена.

Бяха изминали близо половината път до Трейдинг Пост, когато джипът най-неочаквано зави рязко. Бен подскочи като ужилен — бе задрямал на волана.

— Господи! — възкликна Джули и се вкопчи в дръжката пред нея. — Добре ли си?

Не, не беше добре, бе останал без капчица сили след изблика на гняв, обзел го при вида на Филипс.

— Нека карам аз — настоя тя. — Хайде да не спорим!

— Но и ти сигурно си уморена!

— Не, не съм, наистина.

Бен разтърка очи и се взря, за да види бялата разделителна линия върху шосето.

— Да, наистина съм уморен. Явно е от тази ужасна разправия.

Никак не му беше приятно да си признава слабостта, ала се опасяваше, че ако продължи да кара, ще блъсне някъде джипа. Джули пое волана, а той задряма. От време на време се събуждаше рязко, казваше й нещо и се опитваше да не заспива, но очите му сами се затваряха и Бен пак се унасяше. Веднъж, когато се събуди, се извърна към нея и се загледа в профила й. Наистина бе възхитителна с волевата си брадичка и чипото си носле. Мина кола, която освети с фаровете си лъскавите й страни и чело, дългите извити мигли, прелестното грациозно вратле.

Джули караше добре, както всъщност вършеше всичко. Не се вайкаше, не хленчеше и не се оплакваше, приемаше положението такова, каквото бе, и правеше каквото трябва. Наистина си бе романтичка, обаче, освен това беше силна, кадърна и красива. На Джули Бен можеше да разчита изцяло, да сподели с нея тази авантюра — живота. Нима беше влюбен? Ами, влюбен! Та той почти не я познаваше. Беше я видял за пръв път преди някаква си седмица. Явно изпитваше към нея друго. Просто близост. Ала тази близост много наподобяваше любов…

Имаше неща, които не знаеше за нея. Ето, тази вечер например тя се ужаси от насилието, което той прояви в мотела към Филипс. В гласа й имаше някаква уплаха, не, направо ужас, сякаш бе изпитала това насилие на гърба си. Дали от баща си? Не, говореше за него с обич и уважение. Тогава кой? Някой неин приятел, с когото е ходила? Съпругът й? Бен я погледна отново. Изобщо не бе отваряла дума за брака си, избягваше тази тема, избягваше да говори за миналото и личния си живот.

Той затвори очи и въздъхна дълбоко. Отново се ядоса, този път на мъжа, причинил болка на Джули. С какъв ли страхливец и мухльо я бе срещнал животът? Само да му паднеше този нехранимайко, Бен щеше да…

— Още малко и сме си вкъщи — обади се Джули и свърна от магистралата към Трейдинг Пост.

Бе великолепна. Наранена, предпазлива в чувствата, но идеална спътница в кризисни ситуации. Волю-неволю той си призна, че изпитва към нея много повече от чисто платонични чувства. Не бе сигурен, ала може би я обичаше. И тя трябваше да му даде шанс, та Бен да се увери.

 

 

Застана на билото на хълма и притаи дъх. Докато гледаше надолу към древната долина, бе потресен от онова, което Джули бе казала за атмосферата в нея. Утринната светлина бе някак неземна, зъберите на високото плато в далечината бяха замъглени от синкаво пурпурна мараня.

Тук червеният цвят бе с розов оттенък, кафявият бе по-омекотен, зеленият бе примесен със сивкаво. Бен гледаше багрите в долината и не можеше да отрече онова, което виждаше, не проумяваше обаче как бе възможно.

Чу как другите го настигат по тесния пролом — единствения вход към това вълшебно място. Брейди и Ханк помагаха на Мика, Джули вървеше подире им, а Койот я следваше по петите. Бен избърса потта по челото си.

— Дано не поставим Мика в още по-тежко положение, както сме тръгнали цяла армия с нея — обади се той.

— Много исках да дойда — каза Джули. — Имам чувството, че ще ми е за последен път. Тук, Бен, ние сме натрапници.

— Дано приберат Мика — натърти той.

Този път извървяха пътя до наскалните жилища само за два часа. Щяха да стигнат и по-бързо, ако Мика не пристъпваше съвсем вяло, точно като мъртвец. Бен би дал какво ли не, за да разбере какво си мисли момичето. Можеше да го попита с помощта на Брейди, ала Мика отказваше да разговаря с когото и да било. Движеше се като робот, макар и Ханк да не се отделяше от нея и да я крепеше за ръката. Непрекъснато се грижеше за нея. Предната вечер, щом пристигнаха в ранчото, се опита да я накара да хапне, през нощта спа в нозете й в хола, на сутринта пак я придумваше да хапне нещо. Той бе единственият човек, на когото Мика изобщо реагираше.

— Тайоша сигурно ще се ядоса — рече Брейди, извърнал глава нагоре.

— Тя все пак му е дъщеря — вметна Джули.

— Да, но за племето вече е мъртва. Дори няма да я погледнат.

Забелязал мъката върху лицето на Джули, Бен понечи да я успокои, обаче и той не знаеше какво да й каже и се заизкачва по дългата стълба.

Тайоша поздрави Брейди, забеляза и Ханк, но както винаги, не погледна Бен и Джули, а колкото до Мика, дори не се извърна към нея. Джули бе смаяна. Настоя Брейди да обясни на жреца, че са довели дъщеря му здрава и невредима, ала той като че изобщо не го чуваше.

— По дяволите, как е възможно… — възмути се тя.

— Слушай, няма смисъл — намеси се Бен, като я хвана за ръката и я дръпна встрани. — Дай да се скрием някъде и да оставим жреца сам да реши.

Докато вървяха към къщата, където вече бяха живели три дни, видяха, че всичко в селището си бе както преди. Индианците си вършеха работата, сякаш пришълците изобщо не съществуваха. Дори не ги поглеждаха, не спираха и за миг. Дори някой да мислеше за Мика и за съдбата й, не го показваше с нищо. Но когато петимата отидоха в малката къща, там вече ги чакаха делва с вода, гърне топъл качамак и царевични питки. Бен се зачуди защо им дават храна, нали уж не съществуваха, ала после реши, че са я донесли за Брейди и Ханк.

— Значи ще висим тук и ще чакаме? — попита Ханк, след като настани Мика да седне. — Защо се държат така с нея?

— Обясних ти сто пъти — тросна се сърдито Брейди, — защото е ходила в отвъдния свят. За тях тя е мъртва.

— А защо баща й не е мъртъв, нали и той ходи в същия свят? — изсумтя момчето, след което седна до Мика и я прегърна през рамото. — Кажи ми, де!

— Магиите на Тайоша са много силни. Него го закрилят боговете — поясни Брейди.

— Бабини деветини! Знаеш го прекрасно. Но май си се побъркал като всички останали тук.

За миг на Бен му се стори, че Брейди ще удари момчето, ала той обузда гнева си. Накрая сви рамене и рече:

— Жал ми е за теб, синко. Имаш пред себе си съкровищница от познания, но си сляп и не я виждаш.

— Нали ти я виждаш! — отвърна заядливо Ханк.

— Да, виждам я — усмихна се кисело Брейди. — За пръв път през живота си прогледнах.

Този ден часовете се нижеха неописуемо бавно и Бен се изнерви — знаеше, че не са добре дошли тук и че могат да чакат така и години, а Тайоша пак да не пусне дъщеря си в селището.

Джули сновеше припряно из пръстения двор. Той я гледаше, както седеше, облегнат на стената и отпуснал ръце върху коленете си. Ако не се бяха озовали в такава безумна ситуация, сигурно щеше да се любува на изправените й рамене, на стройните й, добре оформени нозе, на леко вдигнатата й брадичка, на златистата й коса, спуснала се като водопад върху гърба й. Човек оставаше с впечатлението, че тя знае накъде е тръгнала, как да се справи и с доброто, и със злото. Бе оправна, имаше пъргав ум, който обаче си бе женски, понякога неразгадаем за него, ала той разговаряше с нея на драго сърце, усещаше, че Джули го разбира и приема, дори и понякога да не бе съвсем съгласна с него. Да, беше му приятно да я наблюдава. Лошото бе, че се бяха озовали в такава безизходица. Реши след малко да поговори с нея и Брейди и да им предложи да си тръгват.

— Виж! — възкликна Джули и Бен забеляза, че тя вече не крачеше из двора и бе извърнала очи нагоре към високите зъбери. — Прилича на… Тайоша. Какво ли прави там?

Наистина бе Тайоша, който се бе упътил към върха на планината. Доколкото личеше, бе облечен в ритуалните си одежди — обшита с пера наметка, влачеща се като шлейф подире му, и се катереше по чуките досущ планински козел.

— Къде ли е тръгнал? — попита Ханк. — Ще вземе да се пребие. Не е наред.

Този път му отговори Брейди:

— Вероятно отива да се допита до боговете.

— В такъв случай какво да правим? — попита Бен.

— Ще стоим и ще чакаме — отговори Брейди.

— Страхотно, няма що — въздъхна отчаян Бен.

Скоро щеше да се мръкне и нямаше да могат да се приберат. Мика съвсем бе изнемощяла, Ханк седеше до нея и все повече се отчайваше. Джули бе изнервена до краен предел, а Бен, на Бен вече започваше да му писва. Бяха спасили момичето едва ли не с цената на живота си, бяха я върнали на нейното племе, а сега трябваше да чакат като последните глупаци, докато Тайоша се изкачи навръх планината, за да се помоли. А Мика… Мика вече издъхваше.