Лин Ериксън
Отвъд залеза (14)

Четиринадесета глава

Джули се събуди от странен шум, долитащ някъде от долу, от селото. Никога дотогава не го бе чувала, наподобяваше приглушено женско виене на умряло. Ала в него имаше и победоносни нотки.

Разтърси рамото на Бен. Докато той си нахлузваше сънен панталоните, тя усети как настръхва цялата, сякаш мъглата, диплеща се долу в долината, бе проникнала и в стаята им.

— Стой тук — каза й Бен твърдо. — Какво ли пак е станало?

Той се скри в седефената предизгревна светлина. Върна се след броени минути и застана на прага, но в тъмното Джули не виждаше изражението му.

— Филипс — поясни тихо Бен, — долу пред къщата на Тайоша е… Той, Джули, е… мъртъв.

Слънцето още не бе озарило хребета на платото, когато двамата застанаха умълчани в двора и загледаха безжизненото тяло на долната тераса — дори отдалеч се виждаше, че устните бяха сини и разтворени от изненада.

Джули усети, че трепери и Бен я прегърна през раменете. В съзнанието й като куршуми се застрелкаха образи — как Филипс се появява в ранчото и ухилен се мъчи да я умилостиви, как преливащ от енергия кръстосва нагоре-надолу из индианското селище, как в мотел ската стая в Лос Аламос се опитва да се спазари пред очите на Мика, свила се в ъгъла.

— Господи! — чу тя възклицанието на Бен. — Знаех си, че така ще стане. Трябваше да го спра.

На Джули й се искаше неудържимо да му каже нещо, да го опровергае, ала думите бяха заседнали на гърлото й. Така си беше — колкото и налудничаво да звучеше, в известен смисъл всички те бяха виновни. Брейди им обясни какво се бе случило.

— Намерили са го мъртъв. С лице към земята на сипея при клисурата, която извежда от долината.

— Вярваш ли, че е истина? — попита Бен.

— Вярвам, и още как. Тайоша не лъже, кемо сабе — възмути се Брейди. — Намерили са го мъртъв, с вече посинели устни. По тялото му няма и драскотина.

— Изпроси си го — рече сърдито Ханк.

— Значи е мъртъв! Но не може да е умрял току-тъй, без причина! — възкликна Джули.

Бен потърка бузата си и дълго се взира в Брейди.

— Може да е от церемонията — отбеляза сякаш на себе си. — От силата на внушението. Случвало се е и преди. Ако приемем, че… — Той пак стрелна с очи Брейди. — Ако приемем, че Тайоша казва истината, Филипс може би е получил сърдечен удар или инфаркт. Бе уплашен до смърт сигурно е тичал презглава чак до мястото, където са го открили.

— Тайоша няма причини да лъже — поклати глава Брейди. — Само бледоликите лъжат непрекъснато.

— Какво ще правят с него? — поинтересува се Джули.

— Не знам — вдигна рамене Брейди.

— Не можем да го зарежем тук. Сигурно има семейство… Жена, деца. Така и няма да разберат какво е станало с него.

— Чакай малко — чу се гласът на Брейди. — Забравяш нещо. Изнесем ли Филипс оттук, ще се наложи да обясняваме какво се е случило. И тогава докога според теб долината ще остане в тайна?

Джули погледна своя работник. Беше прав, разбира се. От друга страна обаче не биваше и да зарязват току-така Филипс, колкото и отвратителен да бе той. Бен обхвана с длан брадичката й и извърна лицето й към себе си.

— Обещавам ти да помислим. Ала ни дай малко време.

— При всички положения трябва да направя едно — да взема ключовете от колата — намеси се пак Брейди. — Този негов линкълн сигурно е още при клисурата. Трябва да го изкараме от ранчото.

— Ключовете ли? — попита Джули. — Те къде са?

— Вероятно в джоба му.

— Иди да ги вземеш — отсече твърдо Бен. — Той вече няма как да усети.

Брейди сви рамене и тръгна към площадчето, където бе тялото на репортера. Джули се извърна, усетила, че й призлява. Когато отново вдигна очи, Брейди разговаряше с Тайоша — ръкомахаше и сочеше, слушаше и повтаряше все един и същи въпрос. Дойдоха четирима мъже, които сложиха тялото на мъртвия репортер върху носилка от пръти и тръгнаха бавно със зловещия си товар.

— Ще го погребат — поясни Брейди на приятелите си. — Възможно най-далеч оттук. Ще го отнесат при сипея край клисурата към външния свят и ще го заровят там.

— Но никой няма да разбере какво го е сполетяло. Какъв ужас! — завайка се пак Джули.

Брейди впери в нея тъмните си очи.

— Ами кажи им, госпожице Джули. Обади се във вестника и им обясни всичко.

— И дума да не става! — отсече пребледняла тя. — Ще е равнозначно на убийство за тези хора.

Върнаха се в малката къща — всеки си мислеше за участта на Филипс и реагираше на нея различно. Джули съвсем се бе умърлушила, бе направо потресена. Бен изглеждаше примирен. Брейди все така вярваше непоклатимо в невинността на индианците. А колкото до Ханк, очите му, досущ прозорци към душата, излъчваха отчаяние и омраза, покруса, смут и копнеж.

Обхванала раменете си с длани, Джули заснова нервно пред къщата.

— Трябва да си тръгнем. И то незабавно — заключи тя накрая. — Вижте какво навлякохме на тези хора!

— Успокой се, Джули! — рече Бен. — Не носим никаква вина за онова, което извърши Филипс.

— Как така да не носим? Доведохме го тук. Виновни сме, и още как!

— Не сме го водили. Той ни проследи. Стига вече!

— Няма значение — възрази тя. — Омърсихме селището. А нямахме право. Дали не можем да оставим на индианците нещо ценно за компенсация?

— Какво например?

— И аз не знам… Лекарства… Метал.

— Лично на мен лековете на Тайоша ми се струват достатъчно ефикасни — усмихна се кисело Бен. — А металът за какво им е? За автомобили? За мостове? Или за небостъргачи?

— Сигурно звучи смехотворно — въздъхна тя, — обаче какво ще кажеш за колелото?

— Векове наред са се оправяли и без него.

— Овце… Коне?

Той поклати глава.

— Виж само какви беди навлякоха на теб. Сама си призна, че си била принудена да купиш скъпата кобила и че заради нея почти си се разорила. И за какво ти беше? За да имаш нещо повече от съседите, Джули, за това!

— Не е вярно — възкликна тя, ала после се замисли. — Всъщност си прав. Исках да създам най-доброто стадо коне в района.

— Същото ще поиска и някой индианец. И ще се появи завист. Войни за пасища. Освен това, за да изхранваш конете и добитъка, трябва да напояваш земята. Индианците не могат да отглеждат тук тези животни — добави Бен. — Ще се наруши екологичното равновесие в долината.

— Ами овцете?

— Същото важи и за тях.

— Тогава домашните животни ги отписваме — реши замислена Джули.

— Вижте какво — намеси се и Брейди, — не можем да дадем на анасазите нищо, което да им е от полза. Не виждате ли колко добре се вписват в окръжаващата ги среда? Имат своята духовност, съхранили са връзките с природата, за които ние съвсем сме забравили. Защо искате да им давате неща, покварили нас, останалите?

Джули въздъхна тежко. Брейди беше прав, естествено.

— Само исках да им помогна — рече тя.

— Ако наистина искате да им помогнете — продължи Брейди и премести поглед от нея към Бен, — запазете тайната за тях, та нашето общество да не ги унищожи.

— Да — въздъхна пак Джули. — Поне това мога да направя. Обещавам.

Най-малкото Брейди бе извлякъл някаква поука от трагедията, разиграла се след появата им в долината — бе трогнат до дън душа от живите духовни традиции на своя народ. Дотогава се бе лутал между материалния, обърнат към бъдещето свят на белите и света на индианците, просмукан с традиции и мистицизъм. Живееше в зоната на здрача, във вакуума между тези два свята, без да намира опора нито в единия, нито в другия. Нищо чудно, че жена му го бе изоставила заради привързаността си към традициите. Не бе за чудене, че и Ханк не намираше смисъл в живота.

Тя се замисли за момчето с неговото бунтарство и лутаща се душа. Ето че се бе влюбило. Но не можеше да остане тук, не можеше да се прибере и в ранчото, и да се връща в индианското селище, когато си поиска. Ако тази тъжна утрин Джули знаеше нещо със сигурност, то бе, че никой от „отвъдния“ свят не биваше да се връща повече в долината. Вече й бяха нанесли достатъчно щети. Ала кой ли щеше да се престраши и да го каже на Ханк? Тя обсъди въпроса с Бен.

— Брейди му е баща, длъжен е да му обясни — отсече той.

— Но момчето ще бъде смазано!

Бен се извърна към нея и прокара пръст по бузата й.

— Всеки трябва да изтърпи болката си. Лекува я само времето. — Той й се усмихна кисело. — Пропускаме още нещо, много по-страшно от онова, което трябва да кажем на Ханк. Кой знае защо, сигурно защото ни отърва, все забравяме, че Филипс е повикал цял фотографски екип, тръгнал да отрази събитието на века.

Вече бе време да повикат Ханк. Цяла сутрин той не се отделяше от къщата на Мика и се опитваше да поговори с момичето — знаеше, че му предстои да си тръгне. Тя излезе и му каза нещо — Джули забеляза, че и Мика бе съвсем оклюмала. Харесваше много Ханк, всеки го виждаше. Хванати за ръце, дълго стояха и си шепнеха, макар че един Господ знаеше доколко се разбираха. Наистина бяха влюбени, изживяваха първата си любов.

По едно време дойде майката на Мика, която я дръпна за ръката. След това момичето не се показа повече от къщата, пазено от майка си и сестрите си. Тайоша не искаше да рискува дъщеря му да бъде отвлечена повторно.

— Моля те, кажи й, че искам да дойде с мен — рече Ханк на баща си. — Ще се хвана на работа. Ще намеря квартира под наем във Фармингтън. Кажи й, де! Ще се отнасям добре с нея, тате. Обичам я!

— Тя не може да дойде с нас, знаеш го — въздъхна Брейди.

Готови да поемат на път, Бен и Джули чакаха, притеснени от отчаянието на момчето.

— Тогава ще остана тук! — отсече Ханк.

— В селището Мика е в безопасност — заубеждава го нежно баща му. — Прояви мъничко разум, синко. Вие сте от два различни свята. Само ще й навредиш.

— Няма да позволя и косъм да падне от главата й — изхлипа момчето и Джули забеляза, че се бе просълзило.

— А какво правиш в момента? — попита баща му. — Да не мислиш, че на нея й е лесно?

— А на мен лесно ли ми е? — възрази Ханк. Продължиха да спорят. Дълбоко в себе си младежът съзнаваше, че трябва да си тръгне, ала бе безсилен да се пребори с мъката. Джули бе усетила, че Ханк харесва Мика, забелязала бе и колко грижовно се държи с нея, но не бе предполагала, че ще изживее раздялата така тежко.

— Ти си виновен — тросна се той на баща си. — Държиш ме в онова ранчо да те гледам как пиеш, съсипа ми живота. И сега какво, нямам друг избор, освен да се върна там! За пръв път държа на момиче, аз също не съм му безразличен. А ти ми разправяш, че не мога да остана тук!

Личеше, че Брейди е потресен.

— Вече ще бъде друго, обещавам ти.

Тайоша продължаваше да седи невъзмутимо и безизразно, с кръстосани крака, пред каменната си къща. Джули знаеше, че бе чул разправията, беше сигурна и че бе разбрал за какво става дума. Не сваляше мъдри старчески очи от Брейди, докато той убеждаваше сина си. Не й беше никак приятно, че се налагаше да се намеси, ала колкото и да увещаваха Ханк, на него нямаше да му олекне.

— Брейди — приближи се тя, — трябва да тръгваме.

Той кимна и погледна сина си.

— Ще кажа на Тайоша, поне на него да му олекне — усмихна се тъжно Брейди и сложи длан върху рамото на Ханк.

Хванала Койот за каишката, Джули зачака заедно с Бен пред ниския зид.

— Кажи му, Брейди — провикна се тя, — и че се извиняваме заради Филипс. Ще успееш ли да му го обясниш?

— Не знам. Не съм сигурен дали е в настроение да ме слуша — отвърна Брейди.

Отиде при жреца, който седеше с непроницаемо лице, вперил поглед право напред, в далечната планина. Заговори му нещо, накрая Тайоша му отвърна с уморен глас.

— Ужасно съжалявам, че не мога да поговоря с жреца — прошепна Джули на Бен. — Поне веднъж. За да му обясня. — После не се стърпя и извика: — Брейди, какво ти каза?

— Каза, че сега тук ще дойдат и други от света на злите духове.

— Не — побърза да възрази тя. — Обясни му, че си тръгваме тъкмо заради това, за да не забележат, че ни няма, и да не дойдат да ни търсят.

След малко Брейди отново се извърна към нея.

— Не вярва, че ще съхраните тайната на долината.

— Как да го убедя да ни повярва?

— Като обещаеш да пазиш входа към духовния свят.

В този миг действителността се стовари с цялата си тежест върху Джули и тя си спомни — банката, търгът за ипотекираното ранчо, Джак Мърдок с неговите книги уестърни. Щеше да загуби ранчото!

— Знам, не можеш да му го обещаеш — взря се съсредоточено в лицето й Брейди. — Мисля, че и той го знае.

— Дрън-дрън — намеси се Бен. — Откъде ще знае какво става оттатък планината!

— Знае, знае, и още как — възрази Брейди, — пък било то и по интуиция. — Той се извърна към Джули. — Какво да му кажа?

Тя въздъхна покрусено.

— Истината, Брейди. Поне това му дължим.

— Истината Тайоша ще разбере — натърти Брейди.

Докато той разговаряше с възрастния мъж, Джули не откъсваше очи от него. Жрецът изглеждаше тъжен, ала примирен, сякаш през цялото време бе знаел, че не след дълго светът ще научи за долината. Джули се чувстваше предателка. И напълно безпомощна.

— Казах му за твоето ранчо — рече в заключение Брейди.

— Какво? За банката и Мърдок ли? — възкликна тя.

Брейди кимна.

— За Тайоша това означава, че си останала без стока, която да продадеш, за да запазиш земята си.

— Аз ще ти дам пари — намеси се внезапно Бен. — Вече не можеш да си позволиш да ми отказваш.

— О, Бен — изпъшка Джули с увиснали рамене, — колко ще издържа с тези пари? Година? Две? С един заем няма да запазя ранчото. Съжалявам, но… — Тя успя да се усмихне. — Все пак никога няма да забравя, че си ми предложил помощ.

Никой не забеляза кога Тайоша бе изчезнал, ала той имаше навика да идва и да си отива досущ като призрак.

— Е, мен ако питате, ни даде ясно да разберем, че трябва да си тръгваме — каза смръщен Бен.

Джули се чувстваше ужасно. Бяха дошли в долината, водени от най-благородни подбуди, а бяха нанесли непоправими вреди. Спомни си, че Филипс бе повикал фотографски екип, и сърцето й се сви. После изведнъж се сети как Тайоша бе убил животните й и се ядоса. Ако си беше стоял мирно и кротко в своята долина…

Жрецът се появи отново сякаш от пушека, виещ се над огъня в пръстената яма. Колкото и да бе горещо, Джули усети как я побиват ледени тръпки. Сетне видя, че Тайоша носи нещо, увито в животинска кожа. Кимна на Брейди, подканяйки го с очи да разбере какво става.

Тайоша разгъна бавно краищата на кожата — вътре беше куклата амулет, същата, която бе откраднал Филипс. Индианците в югозападните щати още изработваха такива кукли, въплъщаващи стотиците духове, които свързват човека с неговия създател. Според тях тези кукли амулети образуваха облаците, носеха дъжд и плодородие, късмет на хората. Куклата в ръцете на Тайоша бе от 1395 година, древна безценна реликва от една изчезнала цивилизация. Какво ли смяташе да прави с нея жрецът?

Брейди го заговори. Тайоша сведе глава, вдигна амулета пред себе си и изрече някакви непознати благоговейни думи. Говореше и говореше, явно обясняваше нещо, а Брейди му отвръщаше и ръкомахаше, до немай-къде учуден.

Какво ли правеше жрецът?

— Брейди, какво става? — попита припряно Джули.

— Според мен Тайоша прави жертва, за да опази долината си — усмихна се Бен.

— Нещо не…

— Дава ти куклата амулет — добави Бен.

Джули не можеше да повярва на ушите си. Зяпнала от почуда, гледаше шествековната фигурка, измайсторена от дърво, кост и тюркоази, от пера и кожа. Намереше ли богат колекционер, той щеше направо да я позлати за куклата, да й даде много повече, отколкото струваше ранчото. Тя можеше да я продаде и… И да стане богата. Божичко, помисли си, чудо на чудесата!

— Е, докога ще стоиш така, няма ли да си вземеш подаръка? — подкани я все така усмихнат Бен.

— Направо не знам какво да кажа! — ахна Джули. Тайоша подаваше куклата на нея, на злия дух, който той не виждаше и не чуваше, който за него не съществуваше. Вперила поглед в куклата, Джули затаи дъх и бавно вдигна очи. Старецът гледаше нея, право в нея, а не някъде в пространството! Бе вторачил в нея блеснали тъмни очи и без да продумва, й подаваше фигурката.

— Кажи му, Брейди — пророни задъхана тя, — кажи, че му благодаря. И че ще пазя долината.

Със страхопочитание, сякаш получаваше дар от неговите богове, се пресегна и пое безценния амулет, който притисна грижовно до гърдите си. Бе повече от убедена, че щом се бе докоснала до дланите на Тайоша, той й бе предал с връхчетата на пръстите си някаква хладна енергия, наподобяваща невидима бяла светлина. А може би само й се бе сторило, толкова бе развълнувана! В края на краищата Тайоша също си беше човек от кръв и плът.

Но колкото и да бе щастлива и погълната от безбройните си мисли, Джули не остана безучастна към мъката на Ханк.

Той чакаше оклюмал встрани, без да сваля поглед от вратата на къщата на жреца. Ала Мика така и не се появи. Момчето промърмори, че въпреки всичко ще остане, обаче после подритна твърдата пръст, стисна зъби и сключи вежди — приличаше на буреносен облак. Джули си помисли, че на Ханк му предстои да се върне в свят, не по-малко чужд за него от този тук, че в обкръжението на белите така и не бе свикнал с индианските си корени и вероятно никога нямаше да свикне подобно на повечето индианци в югозападните щати. Неговите деца, че дори и внуци може би щяха да се приспособят към съвременното общество, но Ханк бе от поколение, чиито предци бяха покорени едва преди столетие. Младежът сякаш бе обречен да страда цял живот и Джули усети как се просълзява. Ако зависеше от нея, би върнала целите Съединени щати на индианците.

Раздялата им с племето бе покъртителна. Сега всички индианци като че ги забелязваха — изпроводиха ги с тъмни тъжни очи, докато те слизаха по стълбите, а сетне поеха по пътеката в долината и се скриха в теменужната мараня. Вървяха бавно и мълчаливо, всеки погълнат от мислите си, всеки опитващ се да съхрани образите и спомените от тази приказна долина. Джули се чувстваше странно, имаше усещането, че с всяка измината стъпка образите им избледняваха, колкото и отчаяно да се опитваше тя да ги запази ясни и непокътнати в съзнанието си. Изведнъж се уплаши — долината зад тях изчезваше…

Извърна се рязко и погледна назад. Наскалните жилища още се виждаха, ала необяснимата мъгла, стелеща се в долината, сякаш се бе издигнала и бе погълнала долния край на селището — сега то наподобяваше град, кацнал върху облаците.

В него като че нямаше жива душа. Всички онези врати и прозорци я гледаха като слепи очи. След малко, докато продължаваха да се движат мълком, Джули погледна за последно назад — древното селище, кацнало на ръба на урвата, отново бе хлътнало във времето.

Стигнаха тясната клисура, водеща към външния свят. Тя се помъчи да не мисли за Филипс, че бе погребан някъде наблизо, за злочестините, които бе причинил. Просто крачеше след Бен нагоре по сипея и се опитваше да съхрани в паметта си анасазите. Втълпяваше си, че след време ще си ги представя по-ясно, сега споменът за тях й се изплъзваше, понеже мислеше прекалено много за него.

Придвижваха се през клисурата бавно, смълчани като лицата на скалите, които ги заобикаляха отвсякъде. Джули погледна мястото, където първия път бяха забелязали петното от кръв, останало от овцете й, но сега там нямаше нищо. Тя реши, че сигурно е било другаде. Пред тях се простираше външният свят, или, както го наричаше Тайоша, светът на злото, светът на духовете, нейният свят. Странно, сега все забравяше, че принадлежи тъкмо на този свят.

Отпред Бен, Брейди и Ханк бяха спрели и се взираха в далечината. Джули застана до Бен, учудена колко чист бе въздухът, колко ясни — очертанията на планината, колко ярки — слънцето и небето. Вдиша дълбоко от въздуха, сетне го издиша бавно и спокойно. Сега вече имаше цел, задача, която да я крепи. Бе спасила и ранчото, знаеше го, оставаше само да намери купувач за куклата амулет.

Погледна с крайчеца на окото си Бен. Познаваха се съвсем отскоро. Докато бяха стояли край убитата кобила, на Джули и през ум не й бе минавало, че този нахакан снажен непознат ще плени сърцето й и ще я освободи от оковите на миналото. А ето че го бе сторил! Колкото и да бе рязък и упорит, решителен и непреклонен, в него тя бе намерила приятел и любим, човек, на когото да разчита. А сега имаха и обща цел, изживяване, в което никой не би повярвал.

Джули се взря в красивите му черти и усети как сърцето й прелива от любов. Най-неочаквано обаче си спомни, че забравяше една малка подробност. Беше се зарекла пред Тайоша да пази в тайна долината и щеше да удържи на думата си. Ала Бен не бе обещавал такова нещо. Дали и той щеше да опази тайната, запита се тя и усети как на гърлото й засяда буца.