Лин Ериксън
Отвъд залеза (17)

Седемнадесета глава

Бен забеляза въпроса, изписан върху устните на Джули — ще се видим ли някога отново? Ала бе твърде горда и наплашена, за да му го зададе. Стига да разполагаше с време, стига между тях да не стоеше тази история с анасазите и с тяхната тайна, той щеше да разсее страховете й.

Тя стоеше до джипа, нахлупила шапката си така, че от периферията не се виждаше нищо друго, освен осеяното й с лунички носле. Бен запали двигателя.

— Ще ти се обадя — каза той.

Но за пръв път се запита — кого, себе си ли заблуждаваше? Може би си взимаха последно сбогом и Джули го знаеше, ала Бен го проумя чак сега.

— Довиждане! — отвърна тя прекалено бодро. — И се пази, Бен Танър!

— Ти също… Ще ти се обадя на всяка цена — повтори, макар и да знаеше колко изтъркано звучеше тази фраза.

Пътуването до Албакърки, където реши да се отбие, за да види Лори, му се видя ужасно дълго. Бе раздиран от съмнения, едно съвсем ново за него усещане. Даваше си сметка, че решението за анасазите бе прекалено отговорно, та с него да се нагърби един-единствен човек.

Прекоси Трейдинг Пост, мина покрай банката и бакалията на госпожа Хикман. Отпред бе спрян автомобилът на Кен Ламонт. Голям образ беше този Ламонт, ченге от затънтен градец, което не се открояваше с кой знае какъв ум. Обаче бе добряк по душа и беше почтен, Бен беше сигурен в това. Докато завиваше на юг към магистралата, си помисли, че не би сменил Ламонт за десетима продажни чиновници от големите градове. Сигурно щеше да му е мъчно за това градче, в което хората никога не си кривяха душата и се трудеха къртовски. Приличаше му много на неговия роден градец в щата Вашингтон, където бе израсъл. Често щеше да си мисли за Трейдинг Пост, щата Ню Мексико, и за Джули Хейдън. Прекалено често!

Продължи нататък и пак потъна в мислите си, стиснал до болка челюст и свъсил чело над тъмните очила. Анасазите! Такова значимо откритие трябваше да бъде огласено. В тази никому неизвестна долина се криеше огромна информация за археолозите, антрополозите, биолозите, генетиците, лингвистите, пък да не говорим за изкуствоведите и специалистите, занимаващи се с племето анасази. Най-сетне толкова много въпроси щяха да намерят своя отговор. А и индианците от долината щяха да спечелят. Щяха да получат лекарства, за да лекуват своите болни, образование, пари от държавата. Какво право имаше Бен, пък и Джули да предрешава въпроса?

Пристигна в Албакърки рано следобед и в едно от междучасията в колежа намери Лори. Тя се засмя на брадата му и двамата се запътиха към местната пицария.

— Това ли ядете? — попита Бен. — Не учите ли за здравословното хранене?

— Стига си ми чел конско, тате — засмя се Лори, докато вървеше наперено до него.

Взеха си студена пепси-кола и горещи цвърчащи пици с какво ли не отгоре. Той махна парченцето кашкавал, лепнало се на брадата му, и загледа как дъщеря му лапа като невидяла. Почувства се горд с нея. Е, не беше първа хубавица, но бе оправна и същевременно свенлива, качество, което обожаваше и което явно привличаше и другите мъже. Дано я оценяваха по достойнство.

— Телефонът ми се скъсва да звъни — похвали се тя. — Не е като в гимназията.

— А учиш ли си уроците? — попита Бен угрижено.

— Естествено, ти не бери грижа — усмихна му се пак дъщеря му. — Хайде, разказвай за НЛО. Да не караш отзад в джипа клетки със зелени човечета?

— Цели десет парчета.

Той пресуши пепси-колата, сдъвка леда и махна на келнерката да му донесе още една.

— Ама сериозно. Кажи какво откри?

— Защо реши, че съм открил нещо?

— Защото си ми баща и си те знам. Няма да се върнеш в Холоман, докато не откриеш нещо.

— Много остроумно, няма що!

— Такава съм си, остроумна — отвърна Лори и се зае с третия резен пица. — Е, какво се случи?

Бен се взря през рамото й и се запита как ли да й обясни. В сравнение с истината летящите чинии изглеждаха съвсем безобидни и правдоподобни.

— Ще ти кажа, ала докато реша какво да правя, нека си остане между нас — подзе той. — Можеш ли да пазиш тайна? Този път е сериозно.

Тя кимна.

— Щом е толкова важно за теб, ще мълча като гроб.

Бен знаеше, че може да разчита на нея.

— Открихме племе… Анасази, Лори, и…

— Анасази ли? Я не се занасяй, татко!

Той й разказа всичко от игла до конец, от мига, в който бе пристигнал в ранчо „Някой ден“, до сутринта, когато си бе тръгнал, раздиран от съмнения. Единственото, което премълча, бе връзката си с Джули Хейдън. Не бе сигурен, че Лори бе готова да чуе подобно нещо.

— Мале! — заповтаря тя.

Онова, което се възправяше пред него като неразрешима дилема — дали да издаде тайната на анасазите — сякаш не представляваше проблем за дъщеря му. Тя не проумяваше защо баща й се мъчи като грешен дявол, но нали си бе едва осемнайсетгодишна, всичко й се струваше ясно като бял ден.

— Ама сериозно ли искаш да издадеш тези хора? — ахна Лори и се надвеси над масата.

— Не съм Дядо Боже — отвърна Бен. — Не мога да предрешавам такива неща.

— А госпожица Хейдън?

— Джули — рече баща й уж нехайно — реши да не издава тайната. Такова е решението и на Брейди, нейния работник, и на сина му Ханк, с когото ходихме до Лос Аламос да върнем Мика.

— Значи ти си единственият издайник…

— Нещо такова — сви рамене той.

— Направо не мога да повярвам — отсече дъщеря му. — Всичко е толкова просто. Сам твърдиш, че обществото им е съвършено, а после искаш да им натресеш радиоактивни отпадъци.

— Не съм казвал такова нещо — смотолеви Бен.

— Обаче ще стане точно това, а и не само това!

Продължиха да разговарят, всъщност говореше главно Лори, която все повече се съмняваше, че според баща й той изобщо има някакъв избор.

— Само да си посмял да ги издадеш! — отсече накрая момичето и кръстоса ядно ръце върху гърдите си.

Умълчани, се върнаха в следобедния пек в студентското градче. Бен съжали, че изобщо й каза. Ала все пак имаше нужда да чуе мнението и на друг, не само на Джули и на нейните индианци. Както крачеше до дъщеря си, понечи да й признае без заобикалки, че дълбоко в себе си е убеден в правотата й. Но не биваше да взима такова сериозно решение, воден единствено от емоциите. Спряха пред сградата на факултета по английска филология.

— Е, време е да вървя — рече Лори и се обърна. Сетне се подвоуми, погледна белите си маратонки и розовите къси чорапи и попита: — Кажи ми за тази Джули Хейдън, де!

— В какъв смисъл? — попита невинно баща й.

— Я не увъртай, тате! Всеки път, щом споменаваше името й, лицето ти направо грейваше. Не съм толкова загубена.

Бен въздъхна тежко и пристъпи от крак на крак.

— Сигурно — рече накрая.

— Е?

— Какво „е“? Хареса ми. И още ми харесва.

— Обичаш ли я?

— Ох, Лори… Да, сигурно я обичам.

Не смееше да срещне очите й. Дъщеря му вероятно щеше да каже, че го мрази, че е предал паметта на майка й…

— Страхотно! — възкликна момичето. — Крайно време беше! Симпатична ли е?

— Да, много.

— А хубава ли е?

— Ами да.

— Ще се видите ли пак? Мислили ли сте за бъдещето? Знаеш какво имам предвид.

— Нямам представа. Не сме решили нищо.

— Ама защо?

— Стига си додявала, Лори — тросна се той, ала дъщеря му само се усмихна. — Извинявай.

— Наистина, тате, колцина мъже на твоите години имат повторно такъв шанс? Не си загърбвай късмета. Вслушай се в гласа на чувствата! Голям сухар си, да знаеш!

— Я си гледай работата и отивай на лекции, докато не си закъсняла!

— Значи приключихме разговора?

— Как се сети?

 

 

Бен пристигна във военновъздушната база в Холоман някъде към шест вечерта и се зае да разтоварва багажа. Бе страхотна горещина. Докато качваше нещата в апартамента, стана вир-вода. Вътре в жилището бе задушно и горещо, климатичната инсталация се бе повредила. Той си спомни за Трейдинг Пост, за ширналите се докъдето поглед стига пасища, за ранчо „Някой ден“, за проливния дъжд предната вечер. Божичко, какво удоволствие бе да гледа как едрите капки падат върху спечената земя, да усеща поривистия хладен вятър, излязъл преди бурята, и дъжда върху кожата си. И усмивката на Джули. Да, спомни си и нея.

Пощенската кутия бе задръстена с обичайните каталози реклами, сметки и извлечения. Вътре имаше и плик с отчета на Ед Нийстрьом, учения, на когото бе пратил пробите от убитата кобила на Джули. Дали Нийстрьом бе открил нещо важно?

Но нямаше нищо, Ед му бе драснал само кратка бележка:

„Извинявай, Бен, ала не открих нищо особено в пробите. Почвата съдържа разложени насекоми, мравки, конски изпражнения и толкоз. Както и минералите, характерни за областта. Колкото до пробите от животното, също не установих нищо необичайно. Плътта е разрязана със силно наточено острие, което обаче не е стоманено. Видя ми се странно. Широко е към три милиметра, дължината му вероятно е към трийсет сантиметра. Обаче това са само догадки. Разрезът е направен от човек, който си служи с дясната ръка — този факт ще ти е от огромна полза, нали? Кръвните проби определено са от кон, по-точно, от кобила, възрастта не знам. Ако искаш, ще изследвам кръвта за ДНК. Още веднъж извинявай. Не можах да ти помогна особено. И намини да се видим, пътешественико! Чао, Ед“

Бен остави бележката върху масичката и се почеса умислено по брадата. Ако Ед бе открил нещо необичайно, волю-неволю щеше да го включи в отчета си за шефа.

Приготви си вечеря, седна на дивана пред телевизора и го включи на новините. Нищо необичайно. Напрежението в Близкия изток растяло, в Мексиканския залив имало нефтено петно, някакъв пияница от Санта Фе застрелял жена си, после се самоубил. Колкото до времето, в северозападната част на Ню Мексико щяло да вали, понеже въздушните течения били променили посоката си. Бен се запита дали Жителите на облаците на Тайоша ще са също тъй милостиви и към останалата част от щата, а не само към Трейдинг Пост, където снощи бе валяло като из ведро.

Усмихна се и развеселен, поклати глава.

После по новините споменаха, че на северозапад от Дюранго, щата Колорадо, бил избухнал горски пожар, ала тъй като вятърът духал на север, димът и саждите щели да се насочат към Небраска. Помисли си, че метеоролозите сигурно грешат. Лекият дим в долината все беше дошъл отнякъде. В края на краищата имаше и най-различни местни въздушни течения.

Изключи телевизора и метна дистанционното устройство при вечерята, която почти не бе докоснал. Реши утре сутринта да напише отчета за Джон Ривийл. В този отчет би трябвало да са изложени безпристрастните разкрития на Бен Танър, добрия стар Танър, адвокат на дявола, прагматик и циник по душа. Обаче откритията му щяха да са честни, подробни и… невероятни.

Знаеше, че може и да не бърза толкова с отчета. Имаше колеги, които ги предаваха след цели месеци, но Бен не бе от тях. Задължението щеше да му тегне като дамоклев меч да го преследва като призрак. Не, той не можеше да реши проблема по този начин.

Другата възможност бе в отчета да стовари вината за убитите животни върху някое индианско племе — на хопите или навахите, които уж били заклали добитъка за своите обреди, за някакъв култ или нещо от този род. Така хем нямаше да изопачи съвсем истината, хем Ривийл щеше да остане доволен и да приключи случая.

Можеше да го направи, ала му беше съвестно. Отчиташе само фактите, безспорните факти. Такава му бе работата това бе негов дълг.

Изпъшка, удари с юмрук възглавницата, която запокити в края на дивана, и легна. Някъде навън в небето профучаха два самолета Ф-16, запътили се към летището. Колко простичък бе животът в ония години, когато още беше летец. Простичък, интересен, вълнуващ. Но това време бе отминало безвъзвратно. Е, винаги можеше да си купи самолет, някой малък модел, лесен за управление и красив. Например „Чероки“. И тогава за нула време щеше да отскочи до Джули…

Хайде, Бен, рече си, какво си се размечтал такъв! Напишеше ли отчета до Ривийл, с връзката му с Джули бе свършено. Тя нямаше да иска и да го погледне, ако й се изтърсеха цяла сюрия учени, които да я молят да минат през имота и, за да идат при анасазите.

Погледна телефонния апарат. Искаше му се да й звънне, за да чуе напевния й глас, нейния смях. Ала Джули щеше да го пита какво е решил или може би щеше да е достатъчно тактична и да не отваря дума за това. Но при всички положения въпросът щеше да тегне между тях, ето защо той се отказа да й звъни.

Джули. Пак му се щеше да почувства до себе си женско тяло, топло и нежно, вдъхващо му сигурност. Беше си го отказвал толкова дълго, та почти бе забравил това усещане. Сега обаче знаеше, че за нищо на света не искаше да живее повече сам. Проблемът бе, че не можеше и да живее с коя да е жена. Бе доста придирчив. И ето че Джули Хейдън се бе появила в живота му и му бе вдъхнала лъч надежда. Подай си оставката, мой човек, каза си Бен. Тичай при нея, грабвай този дар на съдбата и не го изпускай!

Да де, ама до гроб щеше да го гризе съвестта как бе имал възможност да разбули тайната на столетието и как бе укрил истината от света. Как не бе допринесъл за напредъка на съвременната наука и не бе помогнал на самите индианци. Защо, по дяволите, тъкмо той трябваше да вземе това ужасно решение?

Слънцето залезе, окъпано в бляскави оранжеви, червени и пурпурни багри. В задушния му апартамент стана тъмно, изпод масите и столовете, от ъглите пропълзяха сенки. Бен се вторачи в тавана, в една люспица боя при полилея, докато накрая и тя хлътна в мрака. Ала върху тавана изникна нещо друго, нещо величествено. Наподобяваше прелестна каменна сграда от блокове пясъчник, на скално жилище, сгушено на една площадка в отвесната скала. Той се засмя и си рече: „Ах, стари хитрецо Тайоша, ти ми правиш тия номера, седиш си сега край огъня, внушаваш ми този образ, играеш си с мислите ми!“.

Но не се уплаши, остави образа да се уголеми. Вече различаваше цветовете на платото, богатите отсенки на изчезналата цивилизация, пръстените тонове, омекотени от нежно червеното и кехлибареното, глинено кафявото и бежовото. Цветовете на високата пустиня. И сред тях бе наскалното жилище, палатът, строен столетия наред върху стената на каньона, за да се слее с камъка и да образува хармонично единство със земята наоколо.

Бен лежеше и виждаше съвсем ясно безмълвните останки от изчезналата цивилизация, от една общност, която според историците бе приключила жизнения си цикъл доста векове преди появата на първите европейци на американския континент. Огромната постройка пред очите му беше празна, той почти чуваше как пустинният вятър свири из тъмните й безлюдни помещения, как подкопава отколешните руини на един изчезнал народ — Древните, както днешните индианци наричаха анасазите.

Изведнъж като светкавица го прониза една мисъл — дали не виждаше съдбата, на която бе обречен светът на Тайоша?

През нощта спа на дивана и на сутринта се събуди схванат и уморен. Опита се да пусне климатичната инсталация, удари я с длан и накрая се отказа. Направи си кафе, седна на отрупаната с какво ли не маса в кухнята и се зае да пише на машината черновата на доклада. Написа половин страница, махна листа от машината, смачка го на топка и го запокити. Потърка брада, отпи от топлото, изпускащо пара кафе и сложи чист лист хартия.

„Хайде, Танър! Удряй клавишите! Махни си тази грижа от главата!“

Писа цяла сутрин, прочете най-малко десет пъти какво се бе получило, опита се да не обръща внимание на вината, която го глождеше. Джули, пък и дъщеря му бяха романтички. С времето щяха да проумеят колко се бяха заблуждавали и щяха да осъзнаят, че такова важно откритие принадлежеше на целия свят. Щяха да го разберат и… да му простят.

В един часа си взе душ и се обръсна, не искаше Ривийл да си помисли, че се е занемарил и се е превърнал в някакъв туземец. Облече си чисти бежови панталони и бяла блуза с къс ръкав. Пъхна отчета от шест страници в папка заключи апартамента и се метна на джипа. Щеше да му олекне, щом приключеше с цялата тази история.

Колко грозен бе градът, наподобяваше оставен от хората белег върху лицето на пустинята. Бе шумен и пренаселен въздухът бе просмукан с миризмата на изгорели газове. Странно, Бен не го бе забелязвал никога досега.

Спря джипа на служебния паркинг пред ниската белосана сграда и пое към кабинета на Ривийл. Тъкмо да отвори пътната врата, когато лекият повей на вятъра разроши косата му и той по инерция се извърна да погледне небето. Колкото и невероятно да беше, на северозапад, точно над планината се трупаха черни облаци. Дали щеше да вали? Може би магиите на Тайоша наистина действаха? Бен се подсмихна. Ами ако облаците бяха знак, че старецът бе разгневен?

Отвори вратата, отърсил се от мислите си за жреца за потракващи кости и изпълнени с пушек светилища, и пое право към кабинета на Ривийл.

Чудо голямо, като го гризеше съвестта, той си вършеше работата така, както умееше.