Лин Ериксън
Отвъд залеза (16)

Шестнадесета глава

На другата сутрин Джули се събуди внезапно с разтуптяно сърце и отпърво не разбра къде е. Ръката й докосваше топла гола плът. Бен! Предната вечер нахлу в съзнанието й с множеството образи, внезапно заличени от настойчивия звън на телефона. Тя стана от леглото и грабна от купчината дрехи върху пода ризата на Бен.

— Идвам, идвам — каза пресипнало и се прокашля. Както беше боса, забърза към кухнята и пътьом нахлузи ризата.

— Ало! — рече, след като вдигна слушалката.

— Ти ли си, Джули? Търся те от няколко дни. Обажда се Тач Фредерикс.

— А, ти ли си, Тач, нямаше ме… известно време.

— Извинявай, май те събудих.

— Да, ние такова… Снощи се прибрах късно.

— Прощавай, че те занимавам с това, но наближава първи август и трябва да знам какво смяташ да правиш със заема.

— Заемът!

На Джули й притъмня. Беше забравила всичките си проблеми — парите, заемите, Джак Мърдок. Трябваше да намери някакъв изход, не биваше да губи ранчото, особено пък сега.

— Пред мен е извлечението. Дължиш от една година четирийсет и две хиляди долара. Принуден съм да те помоля да намалиш главницата поне с десет процента, Джули. Това прави четири хиляди и двеста долара, дължими на първи август. Плюс лихвата за последните шест месеца.

— Слушай, Тач — прекъсна го тя и се отдалечи възможно най-много, доколкото го позволяваше телефонният кабел. Мозъкът й работеше трескаво и набираше инерция. — Случи се нещо. Всъщност точно заради това ме нямаше последните два дена. Намерих в земите на ранчото нещо изключително ценно и старо. От времето на анасазите. При въглеродното датиране се установи, че антиката е от 1395 година. Струва много пари. Трябват ми още няколко дни, да я занеса на някой търговец на произведения на изкуството. Например в Скотсдейл.

— Произведение на изкуството от времето на анасазите ли?

Джули погледна към шкафа, където бе оставила куклата амулет. Тя отвърна невъзмутимо на погледа й, изпълнена с мощ, вдъхваща й надежда.

— Да… Необходима ми е ми най-много седмица. И ще върна заема до последния цент.

— Трябва да го видя това произведение на изкуството — рече банкерът и в гласа му прозвуча съмнение.

— Ама разбира се, при първия удобен случай ще намина към теб. Още днес. Не, по-добре утре.

— Сигурна ли си, че не е някой фалшификат?

— Намерих го аз. На моите земи. Не е фалшификат, не е откраднат, не принадлежи на… — Джули преглътна смутено. — На индианците. Няма нищо незаконно.

— Добре, донеси го. Не че съм специалист! Ала ще отсроча падежа с още една седмица. После ще съм принуден да обявя ипотекирания имот за продан, в случай че не изплатиш, чакай да видя колко… — Тя чу как потраква сметачната машинка. — Да, общо излизат шест хиляди триста и няколко долара. С лихвата, естествено. Нали разбра?

— Да, Тач. Благодаря ти.

Остави слушалката и си пое дълбоко дъх. Разполагаше с цяла седмица. После ранчото щеше да е в безопасност, както и Тайоша.

— Джули!

Върна се бавно в спалнята. Бен лежеше с длани под главата, изпружил дълги крака под завивките.

— Подслушвах. Онзи от банката ли се обади?

— Да.

Той се взря внимателно в нея.

— Някакви проблеми ли?

— А, не, всичко е наред — отвърна тя и приседна в крайчеца на леглото.

— Ще ти дам пари на заем. Предложението ми още е в сила.

Джули поклати глава.

— Разполагам с една седмица. Ще отскоча до Скотсдейл щата Аризона. Всички големи търговци на произведения на изкуството са там. Ще продам индианската кукла-амулет.

— Сигурна ли си?

Джули се извърна към него и се усмихна.

— Сигурна. Но ти благодаря.

— Ела при мен.

Джули се сгуши до него на топлото легло с омачкани завивки и Бен я замилва по лицето, за да махне кичура коса паднал върху него.

— Бях забравила за банката — пророни тя.

— Събудиха те доста грубичко, няма що… — Той я целуна по устните. На теб ризата ти стои по-добре, отколкото на мен. Цветът ти отива.

Джули се погледна. Синята риза бе разкопчана, краката й бяха голи-голенички. Опита се да се поприкрие.

— Недей, хубава си — спря я Бен.

— Неприлично е.

— Ами, неприлично, я колко красива си!

Както лежеше върху гърдите му, тя се извърна към него и се усмихна, усетила миризмата — неговата, сляла се с нейната.

— Гладен ли си?

— Като вълк!

Брейди надзърна в кухнята тъкмо когато приключваха със закуската и, хванали се за ръце през масата обсъждаха какво да правят с фотографите от „Нейшън“.

— Добро утро, госпожице, Джули! — поздрави той от вратата.

Тя се изправи и дръпна ръката си.

— А, Брейди, влизай, де! Как е Ханк?

— Поуспокоил се е — отвърна Брейди.

— Клетото момче! — въздъхна Джули.

— Ние с Ханк решихме, че няма да е зле да потърсим автомобила на Филипс. Да го откараме някъде на магистралата близо до града и да го оставим там.

Тя погледна надолу към ръцете си.

— А какво ще кажем на фотографите от вестника?

— Че сме видели Филипс, навъртал се е наоколо. Не е намерил нищо, понеже не е имало и други убити животни. Върнал се е в Трейдинг Пост.

— А ако им е казал за куклата амулет? — попита Джули.

— А, едва ли… — намеси се и Бен. — Но ако е казал… Ще твърдим, че не знаем нищо.

— Не обичам да лъжа — вметна Джули.

— Нямаме друг избор — възрази Брейди. Гледаше обаче не нея, а Бен, сякаш го проучваше.

— Слушай, Брейди, аз съм последният човек, от когото вестникът ще научи за цялата тази история — рече разпалено Бен.

— Добре, добре, кемо сабе, просто не бях сигурен.

Ала той не изрече въпроса, който го мъчеше — какво ще правиш оттук нататък, Бен? Какво решение ще вземеш?

 

 

Фотографите от вестника пристигнаха по обед с взет под наем микробус, който спряха пред къщата на Джули. Мъжът зад волана слезе, закашля се и замаха с ръка да разсее прахоляка, вдигнат от гумите. Джули го загледа как изкачи стъпалата към верандата, озърна се и вдигна ръка да почука на вратата. Но тя го изпревари и му отвори.

— Какво обичате? — попита го.

Мъжът бе висок и кокалест, блед като призрак, с рядка брада. Бе облечен в бели панталони и тенис фланелка, подгизнала от пот.

— Това ли е ранчо „Някой ден“? — попита той неуверено.

— Да.

— Приятно ми е, аз съм Ал Патерсън от „Нейшън“…

— Сигурно сте приятел на Филипс? — попита Джули.

Най-сетне мъжът се поотпусна.

— Да, Гари ни повика. Водя цял фотографски екип, в микробуса са. С фотоапарати и така нататък. Звънна в редакцията преди три дни и каза, че ще ни чака в Трейдинг Пост, щата Ню Мексико.

— Не съм го виждала напоследък — уточни тя. — Казах му да се махне от имота ми и да не идва повече.

Мъжът изруга.

— Цял ден висим в този забутан град. Гари твърдеше, че пишел сензационен материал. Поредните му тъпотии. Какво, по дяволите, става тук? Дано пак не ни е викнал за тоя, що духа.

Бен също излезе на верандата, застана до Джули и я прегърна нехайно през раменете.

— Не знам за какъв сензационен материал ви е говорил, ала тук не става нищо особено, нали, Джули?

— Ах, този Филипс! Непрекъснато ни занимава с разни летящи чинии и тем подобни глупости. Разправи ни за някакви животни, обезглавени от анасазите. Съвсем е изкукуригал! — отсече Ал Патерсън.

— Да, умряха едно-две животни. Но от жегата — поясни Бен.

— А и индианците от племето анасази са измрели преди шестстотин години — намеси се отново и Джули — В случай че не знаете.

Патерсън поклати глава.

— Голям негодник! Да бием толкова път в този пек. Само да ми падне, ще му счупя главата. Днес виждали ли сте го?

— Не. Дори мислех, че вече си е заминал.

Патерсън съвсем оклюма.

— Ще ни дадете ли нещо за пиене? Умираме от жажда. Цял ден висим в това затънтено градче. Може би Филипс все пак ще се появи.

Обзета от паника, Джули погледна Бен.

— Ама разбира се, момчета — рече той престорено сърдечно. — Можем да ви предложим бира.

— Това се казва приказка! Ей сега се връщам. Патерсън отиде при микробуса и пак дойде при Джули и Бен, следван от още двама мъже. Единият бе едър червендалест, плувнал в пот. Другият бе младичък, червенокос и луничав. Бяха облечени по градската мода — с лъскави, широки в кръста панталони, свободни блузи с къс ръкав, мокасини с тънка подметка или платнени обувки.

— Това е Франсис Холдър — представи Патерсън едрия мъж. — А това е Джоуи Торес — каза той за младежа.

— Джули Хейдън — представи се и тя и кимна.

— Бен Танър! — Той се ръкува енергично с тримата. — Много съжалявам, но само сте се разкарвали. Все пак седнете, пийнете по бира.

Джули не ги искаше в къщата си. Приятели на Гари! Божичко! Бе принудена да се усмихва и да лъже, докато Филипс бе мъртъв и бе погребан наблизо. Да, знаеше какво прави Бен. Опитваше се да разсее подозренията им. Почерпи ги бира.

— Ти не си ли малък да пиеш бира? — попита той шеговито Джоуи Торес и му намигна, а младежът се изчерви като рак.

— На двайсет и четири години съм — възрази Джоуи. — Работя във вестника вече три години. Какво да правя, като съм толкова младолик!

— Божичко, каква жега! — намеси се и Франсис и попи потта, стичаща се по слепоочията му. — Суша и жега!

— Намъчихме се с тази жега — обади се Джули.

— Да, четох по вестниците — отвърна Патерсън. — И при нас преди две години не падна капка дъжд. Нещо й става на атмосферата.

— Сигурно сте гладни — подхвърли Бен.

— Ами…

— Хайде, Джули, направи на момчетата сандвичи.

Двамата се спогледаха — в очите й се четеше молба, ала Бен бе непреклонен, сякаш й казваше: „Приготви им нещо за обяд и да си ходят!“.

— Ей сега — възкликна тя, доволна поне, че ще има с какво да ангажира ръцете си.

Докато мажеше филиите с майонеза, изведнъж се сети, че Брейди и Ханк още не са се върнали. Ами ако се изтърсеха с колата на Филипс? Но тези мъже нямаше откъде да знаят, че Гари бе наел кола и как изглеждаше тя. Или знаеха? Не, Брейди нямаше да дойде. Нали й бе казал, че ще откарат автомобила на магистралата? В случай че изобщо го намерят. Всъщност при всички положения щяха да го намерят. Колата беше някъде при клисурата, водеща към долината. Филипс не би извървял пеша и метър, ако не му се налагаше.

Мъжете хапнаха и се почерпиха с още бира, целите плувнали в пот, която попиваха с носните си кърпи, бъбреха си с Бен. От Брейди нямаше и следа.

Джули се изнерви и притесни, седна при тях и от време на време хвърляше по някой поглед на Бен, сякаш се страхуваше, че няма да издържи и ще каже на репортерите какво се бе случило. Усмихваше се изкуствено и се мъчеше да следи разговора.

— Филипс е много прочут — поясни Ал. — Вади големи пари. Все той пише сензационните материали. Помните ли го онзи, серийния убиец от Ню Бедфорд, щата Масачузетс? Пак Гари писа материала. Вдигнахме за една седмица тиража на двеста хиляди. А, и Елизабет Тейлър. Дай му да пише дали е отслабнала, дали е надебеляла, дали пак се е пропила. Много си пада по нея.

— Голяма гадина е тоя Гари — вметна Франсис Холдър. — Дума да няма, бива го като журналист. Навремето си беше нищо и никакво репортерче, ама в „Нейшън“ му порасна работата.

Познаваха Гари добре, бяха работили с него години наред. Какво ли щяха да сторят, ако научеха истината? Но нямаше да я научат никога. Никой нямаше да я научи. На Джули й се искаше да им я каже, та поне да го погребат като хората и семейството му да знае. Неговото семейство.

— Женен ли е? — попита тя уж нехайно, с разтуптяно сърце.

— Кой, Гари ли? — изсмя се Джоуи Торес. — Вие сериозно ли говорите?

Камък й падна от сърцето.

— Никакви роднини ли няма?

— Не. А, май има майка в някакъв старчески дом, обаче изобщо не стъпва да я види. Мисли единствено за себе си.

В два и петнайсет на Джули вече й идеше да крещи. Брейди го нямаше никакъв, а Бен най-безгрижно носеше още и още бира на нюйоркчаните, сякаш му бяха първи приятели. Защо ли тримата не се откажеха и не си тръгнеха? Не го ли направеха, тя усещаше как вече не я свърта и ще им каже къде е Гари, най-малкото щеше да ги упъти. И репортерът бе човек. Нима не бяха длъжни да съобщят на приятелите и колегите му, че бе починал? Седеше като вкаменена в задушната кухня, вдъхваше миризмата на бира и мъжка пот, опитваше се да се усмихва, да слуша разговора и да не мисли, гледаше как стрелките на часовника пълзят бавно, мъчително бавно.

— А, да ви разправя как Гари отразяваше Олимпийските игри в Лос Анжелис — подзе Франсис Холдър. — Взел, моля ви се, да се пъхне в съблекалнята на плувкините…

Джули разтърка слепоочия. Бе горещо, не подухваше и най-слаб ветрец. Навън по пътеката се виеха малки вихрушки прахоляк. Оклюмалата топола пред верандата изшумоли. А Гари лежеше под скалите, погребан там завинаги. Към къщата свърна кола, която спря отпред. Джули скочи. Връщаше се Брейди! Погледна като обезумяла Бен и забърза към вратата. Не, беше Кен Ламонт. Какво, по дяволите, искаше пък той? Джули излезе навън.

— Здрасти, Кен. Какво има?

Той си свали шапката и застана покрусено пред нея.

— Не ми се ще да те разстройвам — подзе той. — Гледам, имаш гости…

Сърцето й се сви от уплаха.

— Хайде, казвай!

Дали не се бе случило нещо с Брейди? Или с Ханк? Или Кен идваше заради Филипс? Не, беше изключено, никой не знаеше…

— Току-що при мен в града дойдоха Брейди и Ханк. Доколкото разбрах, са открили репортера, дето ви додяваше…

Небето сякаш се отвори. Джули се хвана да не залитне.

— Да не ти е зле? — попита угрижен Кен.

— А, не, добре съм. Просто… От жегата е — прошепна тя.

— Та Брейди и Ханк намерили тялото на репортера, на Филипс, де. В подножието на Ред Меса. — Кен я погледна и замачка шапката в ръцете си. — Мъртъв е, клетият.

— Мъртъв ли? — ахна Джули.

— Да. Явно е получил сърдечен удар.

— Ама… Какво се е случило?

Главата й бучеше, тя не проумяваше и думица от онова, което й бе казал Ламонт. Опита се да проговори, ала устните й бяха като вдървени. Ръцете й трепереха. Усети как Бен излиза и също застава до нея на верандата, чу как входната врата изскърцва, а сетне внезапно се възцарява гробна тишина.

— Заместник-шериф Ламонт, някакъв проблем ли има? — попита той.

— Само за Филипс, но и да искаме, не можем да му помогнем. Починал е. Намерили са го Брейди и Ханк.

— Какво се е случило? — поинтересува се припряно Бен.

Кен Ламонт сви рамене.

— Колата му пропаднала в една урва. Предполагам, че се е опитал да я избута. И не е издържал на жегата.

— Какъв ужас! — поклати глава Бен. — Пък аз си мислех, че още преди дни си е заминал за Ню Йорк.

Джули се облегна на стълба и обхвана с длани раменете си. Всичко й се струваше невероятно. Защо Брейди ще ходи при Ламонт? Как тялото се бе преместило от долината? Усети как Бен я прегръща и я стиска с пръсти.

— Ужасно, наистина — повтори той. — Най-неприятното е, че е пристигнал екип фотографи, който Филипс е повикал, заместник-шериф Ламонт. Вътре в къщата са. Търсят го. Какво съвпадение, нали?

— В тази работа има пръст провидението. Тъкмо ще ни кажат какво да правим с тленните останки. Оставих Брейди и Ханк да ги пазят.

— Ами тогава да ги заведем там — изправи рамене Джули.

— Стига да искат. Някой трябва да идентифицира трупа.

Е, не че ние не го познаваме, обаче друго е да го идентифицира стар приятел. Така рапортът ми ще е по-прегледен.

— Ще им съобщите ли какво се е случило? — попита Бен. — Клетите, как ли ще го понесат?

— Да, трябва да им съобщя. Такава ми е работата. Длъжен съм да върша и тези неприятни неща — отвърна Кен Ламонт.

Влезе вътре и Джули го чу, че казва нещо. Настъпи кратко мълчание, после мъжете заговориха невярващо и започнаха да го разпитват. Тя погледна Бен смутено. Той поклати глава и вдигна рамене, сякаш за да я предупреди без думи: „Не проваляй всичко точно сега!“.

Разбира се, трябваше да стиска зъби още малко. Бен се опита да я убеди да си остане вкъщи и да си почине, но Джули не искаше и да чуе. Държеше да види с очите си тази невероятна загадка — втората смърт на Гари Филипс. Кен Ламонт качи тримата нюйоркчани в колата си. Тя отиде с Бен в джипа му и двамата подкараха пак по същата нажежена прашна пустош под надвисналото сбръчкано лице на Ред Меса, която бяха прекосили и предния ден. Ако се извърнеше натам, Джули щеше да види изправената като стълб червена скала, затулила клисурата. Но тя не искаше да я поглежда.

Забелязаха пикапа. Брейди се бе облегнал на вратата, Ханк бе приседнал на сянка и бе опрял гръб в гумата. Щом видяха двата автомобила, и двамата се изправиха бавно.

— Къде е? — попита Ал Патерсън. — Къде го намерихте?

— Ей там — посочи Брейди.

Черният линкълн почти не се виждаше, беше спрян в плитко дере. Тримата мъже го загледаха отгоре. Джули също извърна очи натам. Бен застана до нея и тя го чу как промърморва нещо. Тялото бе проснато до колата с лице надолу и бе покрито с прах. Лъскавата виолетова риза бе единственото цветно петно и наподобяваше кръв, разлята върху спечената пръст.

— Не сме го пипали — поясни Брейди. — Точно така го намерихме.

Джули се извърна, срещна безизразния поглед на Бен и му зададе с очи безмълвен въпрос. По загорялото му от слънцето, набраздено със ситни бръчици лице не трепна и мускул, той само вдигна черна вежда. И тогава тя проумя всичко. Разбра кой бе преместил тялото. Тайоша! Наредил бе да го извадят от гроба, да го пренесат през клисурата в платото и да го сложат тук, при невероятната машина, която сигурно доста го бе озадачила. Ала старият хитрец се бе досетил, че чудесията принадлежи на Гари Филипс.

Ако се разтърсеха, ако пуснеха Койот, той щеше да надуши дирята на мокасините, водеща към подножието на планината, към самото сърце на скалата.

Брейди кимна едва забележимо.

— О, господи! — възкликна един от фоторепортерите с носовия си нюйоркски акцент. — Наистина е Филипс!

Накрая журналистите си тръгнаха. Вече се мръкваше, а те трябваше да дадат показания и да се подпишат под документите. Увиха тялото на Филипс в брезент и го натовариха в багажника на Ламонт. Най-близкото погребално бюро беше във Фармингтън. Заместник-шерифът щеше да го откара там, където да го приготвят и да го пратят по самолета в Ню Йорк. Ал Патерсън обеща, че редакцията на „Нейшън“ ще покрие всички разходи.

— Ама че глупак! Колко пъти му казах да си следи холестерола! Изобщо не спортуваше — възкликна, преди да си тръгнат, Франсис Холдър. — Но всъщност кой съм аз, че да му давам акъл. И моето наднормено тегло е цели петнайсет килограма! Ужас!

— А не бе възрастен — отбеляза и Джоуи Торес. — На четирийсет и две, нали? Да, млад си отиде!

— Благодарим ви за съдействието. В края на краищата се оказа, че не сме идвали напразно. Странно, нали? — рече Патерсън.

— Много странно — съгласи се Джоуи.

— Да умре по този начин! — зацъка Холдър.

— И не е оставил никакъв сензационен материал! Нито ред — завайка се Патерсън.

Подкараха в мрака подир Кен Ламонт, фаровете им сякаш правеха тунели от светлина в прахта, вдигаща се след автомобила на заместник-шерифа.

Джули се отпусна на най-горното стъпало пред верандата и захлупи лице върху дланите си. Трепереше. Бен седна до нея и я прегърна.

— Край, всичко приключи. Тръгнаха си.

— Беше ужасно!

— Знам… — Той притегли главата й върху рамото си. — Но ти се справи блестящо.

— Толкова ли не се сетиха, че ги лъжем?

— Откъде ще се сетят?

— Ала ти си наясно кой го е направил, нали? — рече тя.

— Да, естествено.

Джули се опита да си представи лицето на Тайоша, мъдрите му старчески очи, странните ивици боя, сбръчканата мургава кожа, но чертите му все й убягваха. За миг се уплаши, че губи паметта си, ала бързо се отърси от страха. Наистина бе за предпочитане да забрави. Вдигна глава, дочула странен звук, някакъв глух тътен далеч на запад.

— Какво беше това? — попита тя.

Тътенът проехтя отново някъде в далечината. Усети върху лицето си лекия повей на вятъра. Слънцето залязваше, обрамчено в пурпурни, оранжеви и оловносиви багри. Оловносиви ли?

— Облаци! — прошепна Джули.

Небето бе разцепено от светкавица. След миг отново прокънтя гръмотевица. Тя се изправи.

— Ще вали! — възкликна учудена. — Бен, ще вали!

Грабна го за ръката и усмихната го затегли да стане.

Вятърът се усили и хладен, освежаващ, разпиля косите й. От бараката се показа Брейди, който отиде право при пикапа и започна да затваря прозорците.

— Тая бричка ще се напълни с вода! — измърмори той.

— Брейди! Ще вали! — провикна се Джули.

— Крайно време беше…

В прахоляка тупна голяма капка дъжд, сетне втора. Ноздрите на Джули се изпълниха с уханието на мокра пръст. Ханк също излезе от бараката, погледна нагоре и разпери ръце да хване капките. Брейди наблюдаваше как по небето препускат облаци. Тополата изшумоли тревожно и разклати клони. Бен се усмихна и целуна Джули по извърнатите нагоре устни.

— Сигурно ще кажеш, че е заради куклата амулет — рече й той.

Но тя само се усмихна и продължи да гледа как дългоочакваният дъжд вали и ги мокри, как се усилва все повече, докато затули дори широкото лице на Ред Меса.