Лин Ериксън
Отвъд залеза (15)

Петнадесета глава

Джипът си беше на същото място, където го бяха оставили — тромава купчина желязо, щръкнала върху голата пустош. Джули бе стъписана и вцепенена, мъчеше се да свикне с промяната в обстановката. За кой ли път се учуди колко различна беше светлината там, в долината — по-ясна, по-ярка, с по-синьо небе и по-отчетливи сенки.

Койот заподскача около джипа, изджавка радостно и се метна на задната седалка, където запъхтян се разположи с изплезен език. Джули съжали, че не можеше да свикне, да се примири толкова бързо като него. Не можеше да се отърси от тъгата. Никога отново нямаше да се върне в селището на Тайоша, да види Древните. Бе прекалено опасно за тях. Единствено тялото на Гари Филипс, погребан край входа на долината, щеше да остане тук като вечен страж.

Брейди и Ханк не си бяха разменили и дума. Джули знаеше, че на момчето му идеше да вие от мъка. Сигурно се чувстваше ужасно, задето трябваше да се раздели с Мика — тя бе единственото нещо на този свят, на което той държеше, бе сред малцината, които го обичаха. Бе ясно като бял ден, че двамата се бяха влюбили от пръв поглед.

— Е, пристигнахме! — възкликна уж бодро Бен и затърси в джоба си ключовете.

Ханк и Брейди се качиха на задната седалка, Джули седна отпред. Бен натисна педала за газта, завъртя ключа, двигателят изпуфтя и запали, изпускайки облак черен дим. Джули се смръщи.

— Ще свикнеш — рече й Бен, сякаш прочел мислите й, и сложи длан върху нейната.

Подкараха по познатата местност, безлюдна и изпепелена от слънцето, ала Джули я наблюдаваше с нови очи. От нея зависеше да запази ранчото, та хората на Тайоша да са в безопасност. За нищо на света нямаше да продаде земята или да я даде на някого под аренда — току-виж открил клисурата в Ред Меса! Тя го знаеше със сигурност, знаеше и какво ще й струва. Стискаше до скута си куклата на жреца, още увита в еленската кожа, която Джули реши по-късно да хвърли, да не би някой да я попита какво е това. Сега трябваше да внимава много с тия неща.

Ред Меса остана зад тях. Тя съзнаваше, че оттук нататък, погледнеше ли платото, винаги щеше да си спомня за изживяното. А спомените нямаха чет, макар и вече да се замъгляваха и изличаваха. Страхуваше се да попита, но бе длъжна да го направи.

— Бен, нали няма да издаваш тайната?

За миг той впери в нея поглед — сериозен и неразгадаем, сетне пак извърна очи към пътя, ала въпросът продължи да тегне във въздуха, почти осезаем, чак докато стигнаха ранчото.

Джули знаеше, че Брейди не разчита Бен да опази тайната, че се изкушаваше да влезе в спор с него, да му приведе доводи, да го моли. Обаче нямаше да го стори. Като всеки индианец се открояваше със своя стоицизъм, с убеждението, че бе безсилен пред лицето на съдбата. Белите вечно обсъждаха нещата, спореха и се пазаряха, ала накрая ставаше така, както бе отредила съдбата.

— Е, след като разгадахме тайната, сигурно ще си тръгнеш, кемо сабе — бе всичко, което каза Брейди.

Бен го изгледа оценяващо.

— Да — отвърна накрая. — Голямо приключение беше, не може да се отрече.

Ханк мълча през цялото време. Със застинало от мъка лице се прибра в бараката, без да обръща внимание на никого и на нищо. Джули понечи да го последва и да го утеши, но Брейди я спря.

— Остави го, ще му мине.

— Дали?

— Няма друг избор, госпожице Джули. Иска да докосне звезда.

Тя изкачи стълбите пред верандата, изведнъж останала без капчица сила. Отвори познатата входна врата, чу я как изскърцва. Всичко си бе същото, ала и някак различно.

Лъскавото стъкло, металът и пластмасата, бученето на хладилника. Трябваше да ги преоткрие, да свикне с тях.

Бен я повика, застана зад нея и Джули усети топлия му дъх върху косите си.

— Е, край. Направихме всичко по силите си — каза той.

— Дали наистина това е краят, Бен?

Той я прегърна, притисна я до гърдите си и тя отпусна глава върху тях. Стояха така дълго, загледани през прозореца на запад, към Ред Меса. Джули усещаше с гърба си как сърцето му бие бавно и тежко. Беше й спокойно в обятията му, чувстваше се щастлива, но я глождеше и едва загатната мъка. Рече едва ли не насила:

— Фотографите от вестника ще дойдат всеки момент.

— Няма да открият нищо.

— Ще намерят колата на Филипс. Сигурно е някъде там.

— Ние с Брейди ще идем да я преместим.

— Ами ако се обадят в полицията и тя започне да издирва репортера?

— Шшт! — притисна я Бен още по-силно до себе си. — Никой няма да намери Филипс. Обещавам ти.

Джули се извърна с лице към него и се взря във волевите му прелестни черти, в усмихнатите му устни, в наболата брада. Очите му бяха тъмносини като дим, веждите му — като изписани. Обхвана дръзко с длани лицето му и долепи устни до неговите. Обаче съдбовният въпрос още витаеше във въздуха. Колкото и да бе странно, тя се запита дали тъкмо този въпрос и неизреченият отговор не ги караха да се вкопчват още по-силно един в друг. О, колко го обичаше! Той се дръпна и се усмихна някак вяло.

— Умирам за един душ.

Джули зарови лице в брадата му.

— Миришеш на пушек. Приятно е — рече му тя.

— А ти миришеш на изгрев и мед. Заедно ли ще се изкъпем или поотделно?

Джули усети как въпреки жегата я побиват тръпки. Страните й пламнаха.

— Заедно ли? — ахна тя.

— Ами да. Помисли само колко вода ще спестим в тази суша!

Водата бе хладна и приятна. Бен започна да я милва и накрая Джули му насапуниса косата и гърба. Той току въздишаше и повтаряше:

— Още, още… Изтъркай ме ей там… Хм!

После бе неин ред. Бен сипа в шепата си от шампоана и затърка с пръсти главата й, докато тя не затвори блажено очи. По гърдите му имаше черни къдрави косъмчета, Джули насапуниса и тях. Ръцете й вратът му бяха почернели от слънцето, затова пък тялото му бе бяло-беленичко. Тя прокара хлъзгава от сапуна длан по гърба и гръдния му кош, сетне по хълбоците и бедрата. С него не се притесняваше и срамуваше, чак бе изненадана от самата себе си. С Марк винаги й бе притеснено. А с Бен се чувстваше хубава.

— Божичко, колко е приятно! — възкликна той и отметнал глава, застана под водата. — Цивилизацията си има и своите предимства.

— Едно-две — прошепна Джули.

Бен прокара длан по рамото й, след това надолу по гърдата и кръстчето й, по извивката на хълбока.

— И това е приятно!

В очите й влезе вода и тя примига.

— Нали ще поостанеш малко в ранчото?

Той спря да я милва и лицето му стана сурово.

— Докато имаш нужда от мен. Трябва да отпратим фотографите. Не се безпокой, Джули.

Идеше й да извика, че до края на живота си ще има нужда от него, че ще умре, ако той си тръгне, но не можеше да го изрече. Въпросът, останал без отговор, продължаваше да витае между тях. Сигурно щеше да й се наложи да го убеждава да не казва за долината. А това щеше да й струва доста усилия. И Бен го знаеше.

Ала тъкмо заради това споделените мигове ставаха дваж по-ценни за нея. Всяка минута наподобяваше лъскава сребърна сфера, която тя трябваше да държи с две ръце и да пази — съвършена, изпълнена със светлина и плам, но и ужасно крехка и чуплива. Не след дълго щеше да се натроши на милион остри като бръснач парченца, от които Джули щеше да се пореже до кръв.

Лека-полека играта им се превърна в страстно разпалено търсене на устни и длани, в бързи милувки. Тя се опита да се отърси от всички мисли, от напрежението, което сякаш изтичаше заедно с водата, струяща върху голите им тела. Той я притисна към хлъзгавата стена на кабинката на душа и я хвана за бедрата, сетне я вдигна, докато тя не усети възбудата му. Отвори се за него като кадифено цвете й се отдаде на новото, тъй сладостно усещане.

— Всичко ще е наред — зашепна задъхано в ухото й Бен. — Не бързай! — Започна да я целува и я притегли още по-близо до себе си. — Ще стане, обещавам ти!

Подир малко Джули излезе изпод душа и се загърна в хавлиена кърпа.

— Ще приготвя нещо за вечеря — рече задъхано и притеснено. — Какво ти се яде?

— Огромна пържола с печени картофи. Шоколадов мус. Чаша хубаво червено вино — провикна се той изпод душа.

— А какво ще кажеш за фасул с бира?

— Не смеех да ти го кажа, ала ми се е прияло точно това.

Спря душа и продължи да стои в кабинката — по кожата му се стичаше вода. Джули му подаде кърпа. Щеше да свикне с присъствието му в къщата, в банята, в леглото си. Отдаде се на тази мисъл, на спомените, на обещанието, което Бен бе изрекъл преди малко. Беше й казал, че всичко ще е наред, стига тя да му има вяра. Божичко, колко й се искаше да му повярва!

Вършеше по инерция, но и с неописуема наслада познатите всекидневни движения — отвори шкафовете, извади консервите, пусна печката, зае се да готви и да реди масата. Взря се като омаяна в етикета на консервирания зрял боб. Някой бе изорал земята, засадил семената, прибрал реколтата. Друг бе сготвил и консервирал боба. Трети го бе рекламирал, парите бяха сменили притежателя си. Всичко й се стори ужасно сложно и заплетено.

— Какво толкова му гледаш на този етикет? — попита Бен, след като влезе в кухнята и облегна рамо на рамката на вратата.

— Просто си мислех — отвърна неопределено тя.

— Трудно ти е, нали? — рече вече сериозно той.

— Да. Чувствам се объркана. Разкъсвана между два свята.

— Моята малка романтичка!

— Не съм ти „твоя“, Бен — рече Джули предпазливо.

Той извърна очи.

Вечеряха на кухненската маса почти без да разговарят. Трябваше наново да свикват с вкуса, с подправките и солта в храната. Никога дотогава не й бе правило впечатление, че е толкова солена.

Готварската печка беше така гладка и бяла! Тя я затърка с гъбата, за да я измие, сетне прокара ръка по нея. Вратата на хладилника вибрираше. Къщата й бе пълна с какви ли не машинарии, които бучаха и потрепваха.

Бен се зае да бърше чиниите и да ги прибира. Джули се запита дали да го помоли да остане и да пази тайната? Дали я обичаше достатъчно? Той остави кърпата за съдове и се извърна към нея.

— Готово!

— Благодаря ти.

— Аз би трябвало да ти благодаря. Ще се погрижа да ти платя за престоя веднага щом се прибера в Холоман и си взема заплатата.

— Не ми трябват пари — отсече тя. — Те нямат никаква стойност.

— Джули, не исках… — поде Бен, ала тя го прекъсна.

— Когато се прибереш, ще напишеш ли отчет? Бъкащ от факти, които обясняват ясно и прегледно всичко?

Той се извърна към нея — висок, снажен и красив в скромната й кухня.

— Не знам — отвърна й. — Имам нужда от време, за да помисля и да видя какво да правя. Да преценя как е правилно да постъпя.

— Аз знам как е правилно.

— Щастливка! — отбеляза Бен сухо.

— Извинявай — отвърна Джули, усетила, че е почнала да му досажда.

— Слушай, работата ми е да разгадавам тайните на света, а не да ги потулвам. Учен съм да разкривам фактите, да трупам познания.

— Сега е различно.

— Може би. Не съм сигурен… — Той прокара пръсти през косата си. — Държа на теб. Много. Но сме изправени пред един проблем. Ако напиша отчета и разкажа на света за долината и хората там… Ние с теб няма да имаме много шансове, нали?

— Не — прошепна тя.

— По дяволите! — Бен закрачи нервно, после се върна при нея, обгърна я с едрите си длани и впи пръсти в тялото й. — Не мога да допусна чувствата ми към теб да повлияят върху моето решение.

— Да, така е — пророни Джули, усетила, че го обича, че му вярва безпрекословно. — Нямам право да те моля само заради мен да не издаваш тайната на анасазите. Ти трябва да решиш сам как е най-правилно да постъпиш. — Отпусна се в неговите обятия, зарови глава в гърдите му и се вкопчи с все сила в ризата му. — О, Бен! — прошепна тя. — Какво ще правим?

Той я замилва по косата, все едно утешаваше дете, после обхвана лицето й с длани и го извърна към себе си.

— Мога ли да остана нощес при теб? — попита я нежно.

Джули кимна безмълвно, разкъсвана от какви ли не чувства. Бен я целуна с топли твърди устни. Тя усети мириса на сапун и шампоан. Затвори очи и също го целуна, притворила устни, та той да отпие от сладостния им нектар!

— Лампата — прошепна едва чуто Джули.

Мрак. Топъл, изпълнен с близост мрак. Тя поведе Бен към спалнята, ала на прага той спря, придърпа я към себе си и я зацелува по врата, докато по тялото й не се разля сладостната мощна вълна на удоволствието. Джули плъзна длани под ризата му и го замилва по кожата — гладка, топла, с твърди косъмчета. Толкова го желаеше, че още малко и щеше да се разхлипа.

Оставиха по пода диря от дрехи, които смъкваха припряно от себе си. Бен легна до нея на кревата. Сърцето й туптеше като обезумяло и тя простена, почувствала нетърпеливия допир на устните му, които се плъзнаха по хълмчето на гърдата й.

Голото й тяло в горещата нощ бе красиво, дори сама се хареса, забелязала колко бяла бе кожата й до слънчевия му загар, колко тъничка бе снагата й до неговите мъжествени мускули. Той я целуваше навсякъде, по чувствителни местенца, за чието съществуване Джули дори не бе подозирала, по гърба, по бялата извивка на хълбока, по сгъвката на коленете, дори по глезените. Всеки сантиметър от тялото й бе закопнял за милувките, за нежните ласки на езика му.

Бе нежен и внимателен, помнеше какво й бе обещал. Притисна я с тяло и се задвижи бавно, изчакваше я търпеливо, неописуемо търпеливо. Джули усети как я облива познатата топлина. Обичаше този мъж, вярваше му. Бен я разбираше. Тя почувства как диша все по-учестено и я прорязва сладостна болка. Той я изпълваше, целуваше я по гърдите, нашепваше й нежни думи. Приливната вълна се надигна, неудържима, тласкана от сили, по-мощни от Джули. И тялото й се понесе ведно с тази вълна.

— О, Бен! — промълви накрая разтърсена.

Той притисна до себе си тялото й — лъскаво от потта, задоволено.

— Да? — попита тихо.

Тя бе изживяла чудото. В очите й избиха сълзи.

— Божичко, Бен!

— Знам… Знам.

Никога нямаше да може да му обясни какво чудо бе станало преди миг с нея, какво чудо бе направил с тялото й. От раменете й се стовари огромно бреме. Не беше фригидна. Можеше да се люби като нормална жена. Зарови лице в брадата му и усети как я мокри със сълзите си.

— О, Бен…

Той само я целуна по челото и я притегли към себе си.

— Недей да плачеш.

— Не може ли да е винаги така? — попита Джули.

— Разбира се, че може — отвърна Бен и заради тази лъжа тя го обикна още повече.