Лин Ериксън
Отвъд залеза (18)

Осемнадесета глава

През август често валеше следобед, нещо обичайно за това време на годината. Вече нямаше суша. Джули се върна от Скотсдейл и на другия ден отскочи с пикапа до Фармингтън да внесе в тамошната банка доста голяма сума. Предпочиташе сметката й да е там. Трейдинг Пост бе малко градче, моментално щеше да се разчуе и всички щяха да я одумват.

Същия следобед отиде при Тач Фредерикс и след като го поздрави учтиво, извади чековата книжка.

— Колко дължа на банката? — попита спокойно.

— Нека взема извлечението. Можеш ли да почакаш малко?

— Разбира се, не бързам за никъде.

Написа чека, подаде го на Тач и изчака той да подпише и подпечата всички документи. Сякаш някой друг го вършеше вместо нея, а тя наблюдаваше отстрани и се усмихваше самодоволно.

— Благодаря ти, Джули. Бях си сложил главата в торбата заради теб, но ти не ме подведе. Винаги съм на твое разположение, ако пак опреш до мен. Например ако ти трябват пари за нови селскостопански машини. Знам колко тежко им е напоследък на дребните фермери.

— Признателна съм ти, Тач — отвърна тя, докато прибираше документите и чековата книжка, — ала сега съм добре, не мога да се оплача.

Старият светлосин пикап подскачаше и се друсаше докато Джули се прибираше в ранчото. Господи, можеше да си купи нова-новеничка камионетка. Или щеше да е излишно прахосничество? Реши да помисли. Може би трябваше да изчака и да види колко пари ще се натрупат от лихвите. Стига да можеше, нямаше за нищо на света да пипа главницата.

На запад се струпаха черни облаци, по пукнатото предно стъкло на пикапа изтрополиха няколко едри капки. Днес следобед пак щеше да вали. Люцерната щеше да живне. Ако я полееше още един-два пъти, сигурно щеше да се запаси за зимата. Бе поръчала във Фармингтън нова напоителна система — съвременна, по-добра, помпите имаха гаранция пет години.

Бе поканила майка си на обяд, направиха си голяма гощавка, и й бе казала за индианската кукла амулет и за новопридобитото си богатство.

— Божичко, колко се радвам, дъще! Сега можеш да си купиш къща тук и да си поотпуснеш душата. Ще излизаш повечко, ще се запознаеш с интересни младежи.

Сутринта в съзнанието й отново бе изникнал образът на Бен — тъжните му очи, толкова скъпите й, познати бръчици по лицето, брадата, която до вечерта ставаше по-гъста и черна. Тя само поклати глава.

— Не, мамо, ще остана в ранчото. Там ме чака работа. Такова щеше да е и желанието на татко, лека му пръст.

Майка й сложи длан върху нейната.

— Баща ти искаше да бъдеш щастлива, момичето ми.

Джули преглътна, усетила, че се бе просълзила.

— Но аз съм щастлива, мамо…

— Наистина ли?

Да, беше щастлива, би трябвало да е щастлива. Само дето мъжът, когото обичаше, си бе тръгнал и тя не знаеше дали ще се върне или те двамата вече бяха врагове.

— Разбира се, че съм щастлива, мамо. Нали си платих дълговете.

Майка й я изгледа невярващо.

Докато се връщаше с пикапа от банката, Джули си помисли, че Бен си бе тръгнал преди цели две седмици. И през тези дълги четиринайсет дни тя непрекъснато, всеки миг бе чакала да й звънне, да чуе гласа му, да научи, че вече бе взел решение. Може би я бе търсил, докато е била при Тач?

В едно бе, общо взето, сигурна. Досега той не бе издал тайната. Инак в ранчото щяха да пристигнат куп журналисти, учени, зяпачи.

Бе възможно и друго, разбира се — да бе предал отчета си, а шефът му да бе решил засега да не разгласява новината.

Да, възможно бе и това.

Джули удари с юмрук по волана. Дявол го взел този Бен! Защо не й се обаждаше?

Бен Танър! Представи си го и се запита дали си бе обръснал брадата, дали наистина бе толкова снажен и висок, какъвто го помнеше, какво ли правеше в този момент…

Обади се, Бен! Обади се, за бога, примоли се тя наум.

Брейди поправяше вратичката, водеща към нивата с люцерна. Махна й с ръка, когато Джули подкара по дългата алея към къщата. Къде ли беше Ханк? Още бе потиснат, съвсем се бе затворил в себе си и тя вече се безпокоеше не на шега за него. Вечер се наливаше с бира, денем, измъчван от махмурлука, ходеше като буреносен облак. Бе объркан, угрижен, разкъсван от мисълта, че бе открил своите корени, но че не можеше да ги приеме, не можеше да притежава единственото нещо на този свят, за което наистина бленуваше. Брейди бе казал, че на момчето ще му мине, обаче то още не можеше да дойде на себе си.

Джули внесе в къщата пакетите с покупките и пак й мина през ума, че би могла да купи нова камионетка, по-мощна, с климатична инсталация и с по-голяма каросерия, та да прекарват по тон сено наведнъж.

Подреди покупките. От всяко кътче на кухнята сякаш я гледаше призракът на Бен. Седеше на масата, изпружил пред себе си дълги нозе. Стоеше до мивката и бършеше с кърпата чиниите. Говореше по телефона, отваряше хладилника да вземе бира, галеше Койот по гърба, целуваше Джули за пръв път.

Дали вече бе взел решение?

Не можеше да повярва, че още не й се бе обадил. Ала вече две седмици от него нямаше ни вест, ни кост. Може би бе решил, че не я обича. Беше се върнал в другия си живот в Холоман, бе видял снимката на жена си Каръл, която бе пробудила спомените, бе разговарял с дъщеря си. С вече голямата си дъщеря. Дали големите деца се мусеха, ако родителите им се влюбеха? Джули не познаваше Лори, но лично тя нямаше нищо против майка й да се омъжи повторно.

Пред какви ли ужасни дилеми бе изправен Бен? Защо не споделеше мъката си с нея? Защо не й звъннеше по телефона, защо не дойдеше с раздрънкания джип, не скочеше от него, не се усмихнеше и не я прегърнеше? След всички тези самотни години едва за половин месец Джули бе свикнала да обича мъж толкова силно, че сега без него се чувстваше половин човек, болеше я непоносимо, сякаш бе останала без крак или ръка. Или без сърце. Изпитваше нужда той да е до нея, да го вижда и докосва, да чува гласа му, да вдишва миризмата му.

Облегна се на мивката и погледна през прозореца. Най-после се бе влюбила в човек, на когото вярваше безрезервно, ала по ирония на съдбата между тях бе застанал един проблем, свързан със съвестта. Нещо съвсем абстрактно, което обаче имаше такива огромни последици за живота им.

Идеше й да грабне слушалката и да набере номера му. Да му рече: „Ела да живееш при мен! Обичай ме Бен. Помогни ми да опазя тайната на анасазите. Ако ме обичаш ще го сториш“. Нали влюбените правеха тъкмо това — отказваха се в името на своя любим от неща, на които държаха.

На входната врата се появи Брейди.

— Оправих оградата, госпожице Джули. Да нагледам ли овцете на северното пасище?

Погълната от мислите си, тя още гледаше през прозореца.

— Какво ще кажеш, Брейди, да купя ли нов камион?

— Нов камион ли?

— По джоба ми е. С климатична инсталация.

— Ами както искаш.

— Нещо не си особено възторжен.

— Че какво му е на стария?

Джули се извърна към него.

— Мислех да го дам на Ханк — поясни тя. — Да го зарадвам с нещо. Знаеш, не обича да ме моли за пикапа всеки път, когато му се наложи да иде някъде. Мислех си, ако му възлагам повече работа…

Брейди поклати глава.

— Много мило, госпожице Джули, но едва ли ще помогне.

— Длъжни сме да опитаме — възрази тя. — Не може вечно да ходи такъв умърлушен.

Брейди си свали шапката и разтърка уморено очи.

— Предложих му известно време да поживее с майка си. Не ще и да чуе.

— Знаеш ли — поде предпазливо Джули, — във Фармингтън има клиника за хора с нервни разстройства…

Брейди се изсмя дрезгаво.

— Ханк в клиника? Сигурно се шегуваш!

— Ще ми се само…

— Трябва сам да намери изход, госпожице Джули.

— А ако не намери? — попита тя угрижено.

Брейди сви рамене.

— Ние с теб не можем да го сторим вместо него.

— Не мога да допусна да се съсипва така — отсече Джули разтревожено. — Дали да не почне пак училище? Ще му платя колежа.

— Ще поговоря с него, обаче се опасявам, че сега не му е до учене.

— Хайде, питай го, ако обичаш. Може да иде в Санта Фе или където иска. Кажи му, че може да вземе и пикапа.

Брейди дълго не сваля очи от нея.

— Много си добра, госпожице Джули. Баща ти щеше да се гордее с теб.

— Я стига! — спря го тя смутена. — Правя го от чисто егоистични подбуди. Сърцето ми се свива, като го гледам такъв тъжен.

— Така си е, госпожице Джули.

След няколко дни им докараха с камион новата разплодна кобила, която Джули бе купила. Бе чудно хубава, дореста, със звезда на челото.

— Какво ще кажеш? — попита тя Брейди.

— Бива си я.

— Напролет ще я заплодим. Ще я заведем при жребеца на Бед Макей.

— Добра порода е — съгласи се Брейди.

— Дали да не купя и жребец? — изрече умислено тя.

— Само ще си вземеш белята — отсъди Брейди.

— Да, де…

Ханк излезе от бараката и примига срещу яркото слънце. Беше син зелен, дрехите му бяха омачкани, сякаш бе спал с тях.

— Я ела насам! — повика го Джули. — Ела да видиш новата ни кобила.

Момчето тръгна вяло към тях, вдигайки облачета прах с износените си ботуши. Погледна без капчица интерес към кобилата.

— Хубава е — каза лаконично.

— Искаш ли да я пояздиш? Всъщност дори не знам дали е обяздена.

— Не.

— Измислила ли си й име? — поинтересува се Брейди, без да обръща внимание на сина си и неговата апатия.

— Да — потвърди Джули.

— И какво?

— Мика.

Ханк извърна рязко глава и стисна юмруци.

— Защо си я кръстила така? — попита момчето ядно.

— За спомен — отвърна Джули.

— Дявол ви взел, не искам да си спомням! — изкрещя Ханк.

— Чакай, синко — намеси се баща му, — трябва да…

— Я ми се махайте и двамата от главата! Знам какво се опитвате да правите! Да ме утешите! На училище да съм ходел, пикапа да съм карал! Хиляди благодарности, ама няма да стане. Има едно-единствено нещо, което искам и което не мога да имам! Така че не ми се правете на добрички.

— Не дръж такъв език на госпожица Джули! — сгълча го Брейди.

— Остави го! Извинявай, Ханк, исках само…

— Няма нужда. Не ми е притрябвала помощта ви.

Ханк се завъртя рязко и препъвайки се, хукна презглава към бараката, а после затръшна вратата подире си.

— Божичко! — прошепна Джули.

 

 

Бен дойде на другия ден. Не се обади по телефона, не пристигна и с джипа. Джули чу някакъв шум, отпърво глухо бучене, което малко по малко се усили и се превърна в тътен. Тя излезе от къщата и застанала на верандата, се взря в небето. Беше самолет, който летеше съвсем ниско. Може би имаше някаква повреда в двигателя. По тия места се случваше често и ако летецът не можеше да кацне на малкото летище във Фармингтън, обикновено се приземяваше на някоя ливада и дори на шосето.

Тътенът се усили още повече и Джули видя как предното стъкло проблясва на слънцето. Бе малък двумоторен самолет, боядисан в бяло и червено, летеше на изток и започна бавно да се снишава, докато накрая опря земята.

Смаяна, тя загледа как крилете му се поразклатиха, как от самолета се показа колесникът и той заподскача по равното голо пасище. Джули не проумяваше какво става, докато не забеляза пилота, който се показа от кабината и скочи на земята.

Тя се завтече към червено-белия самолет насред полето, който никак не се вписваше в околния пейзаж, и както тичаше, отвори припряно вратичката, следвана от Койот, който лаеше като обезумял. Задъхана, продължи да бяга и да се препъва о туфите спаружена трева. Разперил ръце, мъжът също тръгна усмихнат към нея — зъбите му се белееха върху потъмнялото от слънцето лице.

Срещнаха се в средата на нивата и се прегърнаха, а Койот закръжи с лай около тях.

— Бен! — прошепна Джули. — Върна се!

Той се дръпна и се взря в лицето й.

— Сигурно съм разбрал, че не мога да живея без теб.

— Браво на теб! — възкликна тя, на седмото небе от щастие.

— Забеляза ли бебчето ми? — попита Бен.

— Страхотно е — отвърна Джули.

— Не съм никакво бебче — обади се някой иззад самолета.

Джули извърна рязко глава.

— А това е другото ми бебче — рече плахо Бен.

Пред Джули стоеше младо момиче — високо, тъничко, с тъмна къдрава коса и волеви черти.

— Тате, няма ли да ни запознаеш? Наистина ни поставяш в неудобно положение — рече момичето.

— Да, де. Лори Танър, а това е Джули Хейдън.

Джули се отскубна от обятията на Бен.

— Много се радвам да се запознаем, Лори! Толкова съм слушала за теб!

Лори тръгна към нея. Вървеше точно като баща си, стъпваше уверено и напето. Ами ако не я харесаше? Но момичето се приближи и я прегърна.

— Аз също съм слушала много за теб, а също за ранчото и долината — промълви Лори.

Озадачена, Джули извърна бързо очи към Бен. Той обаче само кимна и се усмихна и тя разбра, че може да има вяра на дъщеря му.

— Много се радвам. Добре си дошла! Хайде да идем в къщата, там ще си поприказваме.

Тръгна, хванала за ръка Бен. Беше й приятно да крачи до него, да усеща миризмата му, да си спомня отново и отново всяко негово движение, интонацията на гласа му. Не бе забравила нито един миг, който бяха прекарали заедно, ала в самотните безсънни нощи си бе припомняла само най-важното, а не и подробностите, които сякаш й бяха убягвали и които сега я смаяха.

— О, Бен, колко се радвам… И самолетът! Твой ли е?

— Разбира се, че е мой. Купих го днес.

— Днес ли?

— Ъхъ, и трябваше да го пробвам.

Джули се засмя от все сърце.

— Значи пробен полет. Дотук?

— Е, само си търсех повод. Всъщност със самолета е по-бързо, отколкото с кола.

— Дума да няма!

Той впи очи в нея.

— Исках да те видя. Вече не издържах.

Тя не можеше да повярва, че Бен бе при нея, че изпълваше с присъствието си къщата и прогонваше призраците.

Седеше на масата и отпиваше от кока-колата, докато Джули и Лори си бяха сипали лимонада.

— Много обичам да летя с тате. Направихме си страхотно пътешествие дотук! — възкликна момичето. — Мястото е прекрасно.

— Йо, кемо сабе! — обади се някой от вратата.

— Здравей, Брейди, влизай, де! — рече Джули. — Виж кой е тук! А това е дъщерята на Бен, Лори.

— Как си, Брейди? — попита Бен. — Как е Ханк?

— Аз не мога да се оплача, но на Ханк му е черен целият свят.

— Седни де, да пийнем по бира — покани го Бен.

— А, имам работа. Пък и вече не пия.

— Ами тогава ще ти дадем кока-кола — предложи Бен.

— По-късно, кемо сабе. Трябва да нагледам конете. Дали и Лори не иска да се повози с пикапа и да разгледа ранчото?

Момичето погледна баща си, после Джули, сетне отново баща си и се усмихна многозначително.

— Разбира се, Брейди, изгарям от нетърпение да го разгледам.

Двамата излязоха и вратата изскърца подире им. Джули не откъсваше очи от Бен, пиеше го с поглед като човек, който умира от глад и изведнъж се е озовал пред отрупана с гозби трапеза. Той я бе хванал с топла и сигурна ръка и също я погледна с очи, изпълнени с неизказани думи.

— Мъчно ми беше за теб — пророни тя.

— Знам. Не ти се обадих. Трябваше поне да ти звънна. Но… — Бен свъси вежди. — Просто не знаех какво точно да ти кажа.

— А сега знаеш ли?

— Да.

Той отмести поглед и Джули почувства как и се свива сърцето — познато усещане. Бен стисна ръката й.

— Тревожех се за теб. За ранчото, заема и всичко останало.

— А, вече се оправих. Продадох за доста пари в Скотсдейл индианската кукла-амулет. За цяло състояние. Брейди ми помогна много. Закле се, че сме я намерили в моя имот, така че не нарушаваме Закона за индианските произведения на изкуството. Внесох парите в банката, върнах заема. Сега ранчото е в безопасност.

— Това да се чува! — възкликна той.

— Трябваше да се обадя и на Джак Мърдок — усмихна се тя — и да му кажа, че имотът не се продава. Беше много разочарован.

— Ще си намери друго ранчо.

— А, сигурно…

— Реших, че ако има нещо, ще звъннеш. Търсили ли са те от вестника на Гари Филипс? Разпитвали ли са те?

Джули поклати глава, стана и дръпна едно от чекмеджетата.

— Не, никой не ме е търсил, обаче виж това. Тери го получил в магазина си и ми звънна — Джули извади сгънат вестник. — „Нейшън“, броят от 28 юли. Погледни, моля ти се!

Разгъна вестника и показа на Бен първата страница. На нея в горния край с огромни черни букви пишеше: „Репортер, отвлечен от извънземни, умира в пустинята при загадъчни обстоятелства“.

— Мале! Направо не е за вярване! — ахна той.

— Гари щеше да се гордее. Но още ме гризе съвестта. Все ми се струва, че трябваше да направим нещо, за да го спасим.

— Например?

— И аз не знам — отмести Джули ръце от вестника. — Нещо.

— И на мен ми е хрумвало. Ако оная нощ бях тръгнал след него… Но направихме, каквото можахме. Каквото смятахме, че сме длъжни да сторим. Трябва да живеем с тази мисъл.

— За мен не е проблем, Бен. Наистина направих каквото бе по силите ми. Ето, внесох парите в банката. Но те не са мои. Принадлежат на индианците, по-точно на Тайоша. Дори лихвите няма да са ми нужни, така че от година на година сумата ще расте. Явявам се нещо като неин попечител.

Погледна го с надеждата, че той ще одобри, ала изразът му бе непроницаем. Сигурно се досещаше, че тя всъщност го питаше какво бе решил. Толкова много го обичаше и сега й се сви сърцето, че Бен може би…

Той пак я хвана за ръцете и се взря в лицето й. Времето се точеше неописуемо бавно. Да, Джули го обичаше, обаче това нямаше да е достатъчно, ако Бен бе предал индианците и бе казал на всички за долината им. Сърцето й сякаш спря да бие и застина в очакване.

— Джули — поде той тихо и малко тъжно, но решително. — Дълго мислих по този въпрос. Разговарях и с Лори. Написах проклетия отчет, изложих най-подробно фактите. — Той се усмихна кисело. — Получи се за чудо и приказ.

— Бен…

— Онова, което ме тревожеше най-много — продължи той, — бе кой съм аз, че да потулвам това откритие от света? Нищо и никакъв простосмъртен.

— Знам, но…

— От друга страна обаче, кой съм, че да натрапвам на Тайоша и на неговото племе съвременния свят? Наистина бях на кръстопът — поклати глава. — Щях да полудея.

Тя затаи дъх. Бен се смръщи и се взря в нея.

— Изгорих отчета — тросна се ядно.

Сърцето й затупка отново, преизпълнено от радост.

— Ама наистина ли?

— Написах нов, някакви тъпотии за местните индианци, използвали главите на животните в своите обреди.

— Ама това е вярно, Бен! — възкликна Джули.

— Да, в известен смисъл.

— Не си излъгал.

— Само да знаеш какво ми струваше!

— О, толкова се радвам, Бен!

Той се усмихна гузно.

— Явно такава е била волята на духовете на Тайоша! Дума да няма, неговата магия е силна.

— Обичам те, Бен Танър! — възкликна Джули, грейнала от щастие.

— Не съм го направил заради това, Джули.

— Знам, но пак те обичам!

— Аз също, госпожо Хейдън…

Тя направи кисела физиономия.

— Всъщност никога не съм била госпожа Хейдън.

— А какво ще кажеш за госпожа Танър?

— О, Бен…

— Е, вече изплюх камъчето.

— Ала аз не мога да зарежа ранчото, а ти имаш своята работа.

— Напуснах…

— Какво?

— Ако имат нужда от мен, ще ме викат за консултант.

— Наистина ли го искаш, Бен?

— Един издател настоява да напиша книга за НЛО. Ще получавам пенсия от военновъздушните сили, ще припечелвам и като консултант. Разбира се, че го искам, Джули. Стига ти да нямаш нищо против.

Тя стисна очи, за да се увери, че не сънува.

— Е, какво си се умълчала? Омъжи се за мен Джули. Ще живеем тук. Аз ще летя със самолета. Колкото да не губя тренинг, де.

— О, Бен, ще се омъжа за теб, ако кажеш и още днес. — Изведнъж тя млъкна. — А Лори знае ли?

— Естествено, че знае. Каза ми да те грабна, докато не съм остарял съвсем. — Джули се засмя щастливо и безгрижно. — Добре, че прие, тъй като вече продадох апартамента в Албакърки — допълни той.

— Я колко си бил сигурен в себе си!

— И преди си ми го натяквала, драга моя.

— Трябва да кажем на Брейди и Ханк. И на Лори, А също и на майка ми.

— Защо днес да не отскочим до нея във Фармингтън? — предложи Бен. — Може и със самолета.

— Със самолета до Фармингтън?

— Защо не?

Точно в този момент пикапът издрънча и спря пред къщата. Джули чу как Лори казва нещо на Брейди и той й отговаря. Изведнъж я досрамя.

— Кажи й ти, Бен…

Той се изправи и я дръпна да стане.

— Хайде, ела да им кажем заедно.

Двамата излязоха прегърнати на верандата. Лори ги видя и засия в усмивка.

— За кога сте го насрочили?

Джули се изчерви.

— Още не сме уточнили датата.

— За събота — рече Бен.

— За събота ли? — попита Джули.

— Че какво й е на съботата?

— Ами… Да, вярно, какво й е? — засмя се тя неописуемо щастлива. — Я да звънна още сега на мама… А и Брейди… Ако сватбата е тук, ще се наложи да ни помогне.

— Хайде да му кажем — предложи Бен. — Още отсега го чувам: „Йо, кемо сабе!“.

Джули го хвана за ръцете и ги стисна.

— Той те харесва, и то много, Бен. Просто си е язвителен.

— Все едно не знам…

Намериха Брейди в бараката. Седеше на масата, където играеха покер, и бе вперил очи в някакво листче.

— Брейди! — повика го Джули. — Знаеш ли какво?

Но той изобщо не вдигна глава и продължи да гледа листа. Джули забеляза, че ръката му трепери.

— Брейди! — повика го и Бен.

— Отишъл си е — простена, смазан от мъка, Брейди.

Джули си пое дъх.

— Върнал се е в долината — допълни учудено Брейди. — Завинаги.

— Татко! — извика от вратата Лори.

Бен й направи знак да влезе и тя застана мълком до тях, инстинктивно усетила, че се бе случило нещо непредвидено.

— Знае, че вече не може да се върне никога тук — продължи Брейди. — Отишъл е при Мика.

Все така стиснал бележката, се изправи и излезе навън. Другите го последваха. Брейди погледна на запад, към Ред Меса. Джули също извърна очи натам, към никому неизвестната долина на анасазите, където един млад объркан индианец щеше да намери любов и смисъл в живота.

Бен стисна дланта на Джули.

— Всичко ще е наред — рече й той и прегърна с едната ръка нея, а с другата — Лори.

И Джули бе сигурна, че наистина всичко щеше да е наред.