Лин Ериксън
Отвъд залеза (2)

Втора глава

Бен Танър усети, че вълнението го залива досущ като пареща вълна, точно както навремето, секунди преди да направи лупинг с някой бомбардировач Ф-16. Напъха във военната раница още една тенис фланелка и два чифта чорапи, огледа тясната като кутийка баня да не е забравил нещо и се помъчи да се успокои.

Убит кон с липсваща глава! Вероятно ставаше дума за нещо съвсем банално, за хищници, оглозгали мъртвото животно, но не бе изключено да се бе повторила касапницата отпреди десетина години, така и останала без обяснение.

Трябваше да си вземе и старото износено авиаторско яке. През деня може и да бе трийсет и пет градуса, ала нощем във високата пустиня на Ню Мексико понякога сковаваше голям студ.

Божичко, Лори! Насмалко да забрави да й звънне и да й каже, че заминава.

Той бе задръстил двустайния апартамент, състоящ се от хол и спалня, с какви ли не вещи, трупали се през живота му. Кажи-речи, нямаше кътче, където да не се виждаха купчини вестници, списания, джунджурийки, които бе събирал във военновъздушните сили, докато служеше на Филипините, вещи, останали му от петнайсетгодишния брак. В жилището, по шкафовете и под леглото имаше дори неща на дъщеря му Лори. Трябваше да я накара да ги прибере някой ден в кашони.

Седна на тясното канапе и набра телефонния номер в общежитието в Албакърки, където живееше Лори, откакто бе отишла да следва в университета на щат Ню Мексико. Можеше и да се отбие дотам на път за… Как ли се казваше, а, да, Трейдинг Пост, но изгаряше от нетърпение час по-скоро да иде на местопроизшествието. Не искаше да се отклонява. И бездруго го чакаше близо цял ден път.

Дали днес сутринта дъщеря му имаше лекции? Да го убият, не можеше да си спомни.

Тя обаче си бе в стаята, гласът й звучеше сънено. Дано все пак не отсъстваше от лекции и не си губеше времето по среднощни купони. Първи курс не бе шега работа.

— Здрасти, тате, какво си подранил такъв? — промърмори момичето, след като сподави прозявката.

— Наближава девет, детето ми. Не трябва ли да ходиш на лекции?

— Днес не. Ти не бери грижа, не кръшкам от занятия. — Лори въздъхна отчаяно, сякаш да му каже: „Толкова ли не проумяваш, че вече съм голяма?“.

— Извинявай — рече Бен. — Слушай, след малко заминавам, отивам на север, в някакво градче на име Трейдинг Пост.

— Знам го. В гимназията ходихме там на поход.

— Виж ти! Пращат ме да разследвам един случай и не знам колко ще се бавя.

— Какво е този път? — попита дъщеря му, вече съвсем разсънена.

— Мъртво животно с липсваща глава. Преди няколко години в пустинята край Фармингтън пак имаше няколко странни случая на обезглавени животни. Така и не се разбра какво точно е станало.

— И сега се е почнало отново, тъй ли?

— Нямам представа. Може да е шум за нищо.

— Или НЛО — отсече Лори.

— Хайде, момичето ми, да се обзаложим!

— Дадено. На следващата ти заплата.

— А, без тия. Хващам се на бас на един долар, че обяснението е съвсем логично.

— Например?

— Ще ти звънна да ти кажа.

— Голям скептик си, тате. Обаче при всички положения ти пожелавам успех. Хайде, тръгвай! Обичам те!

— И аз, момичето ми. И умната! Ако имаш нужда от нещо, потърси ме чрез тамошния заместник-шериф.

Най-трудното нещо, което Бен Танър бе правил през живота си, беше да каже на дъщеря си, когато тя бе дванайсетгодишна, че майка й има рак и не й остава да живее много. Следващата година, след смъртта на жена му, когато вече не ходеха на свиждания по болниците и останаха сами, животът им се превърна в същински ад. Каръл бе осмисляла съществуванието им, беше съпруга, майка, приятелка и любима, център на тяхната вселена. И най-неочаквано бе зейнала черна дупка.

Мъчителна и болезнена. Отпърво, кой знае защо, Лори винеше баща си за смъртоносния тумор в главата на майка си. Ако предната година не бил прекарал в Азия, ако не бил летец, ако бил като всички останали татковци… Живееха с угризения, обвинения и гняв. Как бе възможно някой да ти липсва толкова болезнено? После обаче лека-полека се съвзеха, вечер започнаха да си говорят, да излизат по заведения, да ходят заедно на кино, сетне — да се усмихват, дори да се смеят от все сърце. Щяха да преодолеят мъката.

Той се опита да си спомни кога Лори за пръв път му бе натякнала, че е пилот. Беше го попитала: „Толкова ли се налага, тате, да летиш? Ами ако и на теб ти се случи нещо? Не можеш ли да си намериш работа долу, на земята?“.

Имаше нужда от него. Останала без майка, се нуждаеше от баща, който да е до нея, а не да заминава за по три месеца на изпитания било в Северна Англия, било в Япония и да оставя съседката да я наглежда.

Но Бен все отлагаше — не можеше да живее без самолетите. И ден нямаше да издържи зад някое бюро, като офицер запасняк. Честно казано, беше му неприятно, че дъщеря му настоява да излезе в запас. По едно време дори се ядосваше на жена си, задето го бе оставила да се оправя сам-самичък с детето.

Минаха няколко месеца. Лори отиде да живее при едни техни приятели, докато той изпитваше в Калифорния нов модел боен самолет на фирмата „Локхийд“. Когато се прибра в Ню Мексико, му сервираха наведнъж две неприятни изненади. Първата дойде от Лори, която се завайка жално: „Стой си тук!“. След половин месец пък неговият командир направо му заяви:

— Погледни истината в очите, Танър, трийсет и шест години е възраст, на която не ти приляга да летиш като някой хлапак! Остави изпитанията на новите модели на младоците. Слез на земята!

— Какво, в наземните служби ли ме пращаш? — тросна се ядно и стъписано Бен.

Е, не го пратиха в наземните служби, просто го прехвърлиха да кара тромавите транспортни военни самолети, а това никак не му бе присърце. Някъде по същото време на едно гости в Аламогордо, щата Ню Мексико, срещна случайно Джон Ривийл, който оглавяваше екипа, изследващ НЛО, и той му предложи да излезе в запас и да дойде на работа при него. Бен само това и чакаше, предпочете да иде в екипа, вместо да търка някое бюро и да кара транспортните, прилични на грамади самолети. Е, не бе кой знае каква работа, ала все пак бе по-различна. А и дъщеря му беше на върха на щастието.

От недодялано тринайсетгодишно девойче тя се превърна в тъничка, снажна тъмнокоса млада жена. По време на вечеря разговорите им вече бяха на по-сложни теми; той се тревожеше за първите й срещи с момчета, по-точно за сексуалните проблеми. Жалко, че Каръл вече я нямаше да поговори с дъщеря им. Добре, че сестра му Нан им дойде на гости от Сиатъл и си побъбри по женски с Лори.

Но какъв бе коментарът на дъщеря му, след като закараха леля й на летището в Албакърки?

— Знаеш ли, татко — рече му, — беше излишно да викаш леля да ми обяснява всички тия неща за секса и гаджетата. Вече бях наясно по въпроса.

След смъртта на Каръл и Бен бе излизал с две-три жени, с които обаче го запознаха или колеги летци, или хора от екипа, изследващ НЛО.

— Време е да прежалиш Каръл — му бе казала Елена Рединг на един излет, след като пийнаха по няколко чаши вино — и да си намериш жена. Я, мъж за чудо и приказ си, цял живот ли ще стоиш сам? Помисли и за Лори!

Именно за това и мислеше — за себе си и за Лори. Последното, което им трябваше, бе да си усложняват живота, най-сетне придобил смисъл. Нямаше я болката, той отново гледаше в бъдещето. И пазеше прекрасни спомени от своя брак. Какво повече му трябваше?

Заключи апартамента и излезе на улицата, огряна от яркото слънце на Ню Мексико. Дали не бе забравил нещо? Беше звъннал на Лори. Бе взел черното квадратно куфарче с всичко необходимо — епруветки, препарати, нови хирургични ръкавици, гайгеров брояч, трийсет и пет милиметров фотоапарат, светкавица, микроскоп, джобно фенерче и ролетка. Работата му бе, меко казано, необичайна, за нея се искаха най-различни инструменти и уреди, препарати, ролетки, специален филм. Бен работеше в екипа вече от около пет години и бе използвал в изследванията си какви ли не странни неща, като се почне от хартиени изрезки, пощенски пликове и найлонови торбички и се стигне до термоси и детски магнитчета.

Използваха, естествено, и компютри, макар че той обикновено пращаше събраните данни в базата в Холоман, където специалистите ги вкарваха в компютъра и ги обработваха.

Включи двигателя на джипа да загрее — не му отне много време, понеже температурата в Аламогордо вече бе близо трийсет градуса — и развълнуван повдигна черна вежда. Обезглавено животно! Колегите от екипа си умряха от завист, когато сутринта, още по мръкнало, Джон Ривийл му звънна, за да му възложи случая. Бен обаче знаеше, че шефът не го фаворизира. В Холоман той се славеше като специалист, откриващ отговорите на всички загадки. А и още от времето, когато бе летец-изпитател, имаше разрешително за секретни райони, което спестяваше доста седмици тичане. От четири десетилетия всички местности, където се бяха появявали НЛО, бяха засекретени, а те никак не бяха малко. Не само пилотите от военновъздушните сили съобщаваха, че са станали свидетели на странни неща, и летци от гражданската авиация твърдяха, че са се натъквали в безбрежното синьо небе на необичайни обекти. През петдесетте години военновъздушните сили се бяха нагърбили с проучването на тези обекти и оттогава с надпис „строго секретно“ в сейфовете бяха заключени цели километри магнетофонни записи с разкази на очевидци, дори и филми, та населението — клетите, нищо неподозиращи обикновени хора, да не се плашат.

Бен подкара джипа с брезентов гюрук на север, към междущатско шосе №25 и се усмихна цинично — някои смятаха, че няма нищо страшно, ако неколцина военни разполагат с тайните материали, но че добрите стари Съединени щати едва ли не ще се издънят, ако някой цивилен се добере до секретните документи. Макар че и той беше военен, понякога им се чудеше на тия в армията с тяхната параноя — от какво толкова се страхуваха? Че ще ги нападнат зелените човечета от Марс ли?

Лично Бен бе убеден, че няма никакви зелени човечета, нито пък извънземни с полупрозрачна кожа, несъразмерни глави и огромни умни тъмни очи, които кръстосват надлъж и шир небесата. Бе сигурен, че има логично, съвсем елементарно обяснение за всичко под слънцето и то просто трябва да бъде намерено, осмислено, проучено.

Профуча покрай сергиите със закуски, киносалоните и паркингите за стари коли и се насочи към магистралата. Славеше се като единствения специалист, разгадаващ всички тайни на небето. Тъкмо той бе приложил съвременната компютърна наука, за да проучи сантиметър по сантиметър доста мъглявия филм с НЛО, заснет с любителска камера над Каталина Айлънд в щата Калифорния, и да докаже по безспорен начин, че на него се вижда най-обикновен двумоторен самолет, кръжащ на фона на слънцето под необичаен ъгъл. Колко разочаровани бяха хората, искрено убедени в съществуването на НЛО! Но както често си мислеше Бен, за предпочитане бе да погледнат истината в очите.

После в една нива във Върмонт откриха симетрични кръгове върху тревата, които, както се оказа, бяха прогорени от неколцина находчиви гимназисти, решили да си направят шега, и то остроумна. Обаче местните хора си въобразиха какви ли не неща и се наложи той да види за пръв път прочутата тучна Нова Англия през есента.

Дотук най-лесната му задача бе да изследва няколко НЛО, забелязани на 30 март 1989 година над Финикс, щата Аризона. Е, неидентифицираните обекти, проблеснали върху мастиленочерното нощно небе, се оказаха най-обикновен непредвиден метеоритен дъжд, въпреки това от градския съвет на Финикс се бяха обадили в Холоман, та да повикат от военновъздушните сили специалист, който да запуши устата на местните паникьори.

На Бен му бяха възлагали да проучва и тежки, и леки случаи. Ала всеки си имаше своето обяснение — на пръсти се брояха отговорите, които му бяха убягнали, и то само защото не разполагаше с достатъчно факти. Отговори съществуваха, просто бе изтекло времето, когато човек би могъл да ги открие.

В Холоман все му натякваха, че е адвокат на дявола. Всъщност бе приел работата, предложена му от Ривийл, колкото да не кара тромавите транспортни самолети и да не бъде принуден да гние на някое летище. Е, като пилот и той се бе натъквал горе в небето на разни странни неща и му бе любопитно като на всеки друг. Работата в Холоман поне беше интересна — е, не бе като да летиш с изтребител, но пак си бе вълнуваща.

Докато наместваше слънчевите очила с метални рамки, Бен си помисли, че едва ли не цяла вечност бе чакал това повикване. Убито обезглавено животно! Вече десетина години, откакто от Уайоминг и Колорадо, а сетне и от Ню Мексико бяха съобщили за първите такива случаи, никой не бе изказал що-годе приемливо предположение какво или кой бе убил по такъв странен начин животните. Нямаше и никакви веществени доказателства. В началото всички си мислеха, че става дума за секретни опити. Ала той, както и мнозина други, имащи достъп до свръхповерителните документи за всички провеждани експерименти, знаеха, че не е така.

Бен караше с лекота малкия джип — бе отпуснал нехайно ръка върху кормилото и бе изпружил крак, обут в ботуш, през рамката на свалената врата. Горе, на фона на ослепителното утринно слънце три източени реактивни самолета, току-що излетели от базата, правеха над пустинята лупинги и току се разделяха като листенцата на цъфнало цвете. Пилотите си ги биваше — е, можеха да вземат завоя малко по-чисто, ама карай…

Навремето той се славеше като добър летец. Но беше по-добър в изпитанията, отколкото във въздушната акробатика. Притежаваше цялата дързост на младостта, тръпката на първооткривател, смелостта да направи дори невъзможното, за да разшири хоризонтите на безбрежния небосвод. Командирът му, разбира се, бе прав — небесните предели бяха за младите, за съвсем младите. Пък и Бен имаше задължения към Лори. Въпреки това усети как го присвива под лъжичката при вида на ония момчета горе, които с тътнещите си източени машини ту се извисяваха, ту се снишаваха над ширналата се пустиня, тласкани от усещането, че светът им принадлежи…

Той смяташе в скоро време да си купи малък двумоторен самолет марка „Чероки“, колкото да се забавлява и да лети за удоволствие. Е, нямаше да е боен изтребител, ама нали пак щеше да лети и да си пробва рефлексите!

Пътуваше на север през местност, разпростряла се докъдето поглед стига. Волю-неволю трябваше да признае, че пустинята прилича малко на небето — и тя бе безкрайна, разлата, изпълнена с изненади, вдъхваща усещането за свобода. Но докато небето бе синьо, а на хоризонта бяло, пустинята бе нашарена с какви ли не багри — червени назъбени плата, тучни ливади, сребристо маслинени прерии, златни ниви слънчоглед, морави планини под ослепително синия небосвод. И въздухът в пустинята бе по-различен, някак резлив, чист като диамант. Поетите я възпяваха, художниците прииждаха в Югозапада да я рисуват, индианците я боготворяха, а Бен се чувстваше много спокоен сред тази неописуема прелест.

Трейдинг Пост. Падаше се в северозападното ъгълче на щата, мъртва точка в пустошта. Дано заместник-шерифът Кен Ламонт не бе вдигнал фалшива тревога и отново не ставаше дума за кон, издъхнал от жажда или разкъсан от хищници. Все пак Ламонт бе обяснил на шефа му, че главата била отрязана като с хирургически скалпел. Дали изобщо имаше представа какво е скалпел?

За да избегне задръстванията около Албакърки и Санта Фе, той пое по второстепенните пътища на север и запад, през съхранили се от столетия испански и индиански селища, пръснати из голата висока пустиня. Бе идвал по тия места в щата само веднъж и сега, както и тогава, бе смаян, че тези градчета и хората в тях сякаш живееха извън времето. О, да, покрай шосето имаше бензиностанции и сергии, на които се намираше всичко — от пресни плодове и зеленчуци до питки с кайма и накити от сребро и тюркоази. Мяркаха се индианки в шарени поли, мексиканки в национални носии. Дори и в най-затънтените паланки имаше католически черкви. Така де, едно село няма завършен вид, ако насред центъра му търпеливо не се възправя камбанарията на стар кирпичен храм. Навсякъде цареше спокойствие, сякаш този край бе недокоснат от цивилизацията. Лете туристите идваха и си отиваха, а коренните жители на Америка ги наблюдаваха развеселено и снизходително.

Бен спря в едно селце и си купи от уличната сергия топла питка с пълнеж и накълцани на ситно зелени люти чушлета, над която се виеше пара. Изпи две оранжади и извади картата.

— Това ли е пътят за Фармингтън? — попита той продавача.

Човекът се взря в картата, докато Бен бършеше врата си с носна кърпа на сини и бели карета.

— Да — отвърна мъжът на испански и посочи с ръка. — Трудно е да сбъркате. — Сгъна картата и я върна на Бен. — Ама минете по магистралата. По-бързо е.

— Е, с тоя джип няма как да стигна бързо — кимна Бен към очукания червен автомобил.

Макар че бе тромав и гълташе бензин като ламя, джипът му вършеше идеална работа в пустинята. Лори го бе кръстила Нели.

Той погледна часовника си и пресметна, че някъде към три и половина щеше да бъде в Трейдинг Пост, който се падаше точно на юг от Фармингтън. Чак до осем бе светло, щеше да разполага с предостатъчно време, та още преди мръкнало да открие мястото, където е било убито животното. Носеше и палатка, както и бутилки вода и в случай, че го забавеше нещо непредвидено, можеше да поработи и след залез-слънце. Хрумна му, че този заместник-шериф — Кен Ламонт, сигурно не бе заградил района и не бе сложил някой да го пази, но надали бе чак толкова глупав.

В два часа вече бе горещо като в пещ. Бен беше махнал вратите на джипа, ала бе оставил гюрука да му пази сянка.

Жегата се надигаше на трепкащи талази от напеченото от слънцето платно на шосето и при хоризонта далечните планини наподобяваха огромни червени кораби, плаващи по безцветен океан.

Той свали очилата с тъмни стъкла, които приличаха на авиаторски, и избърса челото си със силен слънчев загар. Беше канска жега. Пресегна се за бутилката с вода и отпи голяма глътка, усещайки как хладката вода се стича на вадичка по обраслата му с четина брада и по вече мократа от потта тенис фланелка. Слънцето напичаше като обезумяло, от сушата след джипа се вдигаха валма прахоляк. Въпреки всичко Бен обичаше Ню Мексико. Природата тук бе дива, волна, сякаш непокътната, макар че от столетия по тия места живееха индианци, сетне по тях се бяха заселили конквистадорите от Испания и накрая белите, придошли на цели тълпи по прочутия път Санта Фе. Въпреки че бе роден и израсъл в хладния и влажен Северозапад, той смяташе, че сега тъкмо тук е неговият дом.

В Ла Яра напълни бензин и помоли да го упътят. До Трейдинг Пост му оставаше цял час път. До градчето нямаше нищо друго, освен странна пустош, суха и безмилостна. Тук-там в далечината се мяркаше някое селце или ранчо, но толкоз. Почвата бе спечена и напукана от прежурящото пустинно слънце, на хоризонта не се виждаше и едно-едничко облаче.

Мъртвият кон. Какво ли го бе погубило? Дали наистина НЛО? Не, Бен не вярваше в такива небивалици. Мнозина измежду колегите му бяха уверени в съществуването на НЛО, благодарение на тези неидентифицирани обекти се бяха прочули, ала никой засега не бе успял да го убеди, че ги има. Никак не бе изключено и този кон, и другите животни, убити преди няколко години, да са станали жертва на привържениците на някой сатанински култ. Въпреки всичко той беше длъжен като служебно лице да открие и да събере всички веществени доказателства и да разбули загадката.

Колкото и отдаден да бе на работата си, колкото и съвестно да я вършеше, Бен съзнаваше, че понякога бе прекалено самоуверен. На четирийсет и една години още се радваше на отлично здраве, само дето от време на време го болеше глава, резултат от честата смяна на атмосферното налягане, на която бе подложен, докато беше летец. Бе висок близо метър и деветдесет със сиво-сини очи и къдрава черна коса. Навремето Каръл все се шегуваше, че бил снажен и с волево лице като на кинозвездата Сам Елиът. „Но си по-хубав от него“, добавяше, а той още малко и да се изчерви, понеже не се интересуваше особено от външността си. Ала ако имаше възможност да промени нещо у себе си, щеше да поиска брадата му да не е толкова гъста — налагаше му се да се бръсне едва ли не по два пъти на ден.

Трейдинг Пост бе от градчетата, на които Лори викаше „мижави“. „Ако замижиш, нищо чудно да го подминеш, тате.“ В него имаше малка бакалия, банков клон, магазин за вещи втора употреба, бензиностанция, павилион за сувенири и фризьорско салонче. Закусвалнята „Грейси“ с петнайсетина места затваряше в два следобед. Кабинетът на заместник-шерифа — самият шериф бе във Фармингтън на трийсетина километра оттук — се помещаваше в тясна като кутийка стая зад бакалницата и в него имаше телефон, радиовръзка, бюро, кантонерка и един-единствен стол. Нямаше дори арест. Както и седалището на шерифа, ресторантите и мотелите, затворът бе чак във Фармингтън.

— Вие ли сте Кен Ламонт? — попита Бен, след като надзърна в стаичката.

— Да! — Заместник-шерифът, мъж на средна възраст, стана, пооправи униформените панталони и пъхна палци в колана от змийска кожа. — С какво мога да ви бъда полезен?

— Казвам се Танър, Бен Танър — поясни той и затвори вратата след себе си. — От Холоман. Обаждали сте се на шефа ми.

— А, да. Но не ви чаках толкова скоро. Доста бързо пристигнахте.

Бен се усмихна и свали лениво слънчевите очила. Друг път бързо, ама какво да го правиш, ченге от провинциално градче, помисли си.

— Ами да, минах по второстепенните пътища.

— Тъй… Чаша кафе? Или кока-кола? Холоман, значи. Да не сте летец?

— Бях — отвърна лаконично Бен.

— Виж ти! Вие, летците, непрекъснато минавахте с гръм и трясък над градчето ни, докато госпожа Хикман, собственичката на бакалията, не се оплака във военновъздушните сили, че й чупите бурканите със сладкото. Колко бързо се движат реактивните самолети?

— Бързо — отвърна припряно Бен. — Някои по-бързо от другите. Обаче честно да ви кажа, Ламонт, никога не съм чупил бурканите на госпожа Хикман.

— Искате ли кафе, Танър?

— Много сте любезен, ала предпочитам да видя това ваше мъртво животно.

Бен натърти на думата „ваше“, понеже бе открил, че хората ужасно държат на своите малки открития. Понякога неговата напористост му пречеше. Но наистина не го свърташе, той все бързаше, макар и да се мъчеше как ли не да намали оборотите и да не е толкова припрян.

— Мъртвата кобила всъщност е на госпожица Джули — поясни Ламонт и се извърна към картата зад себе си. — Джули Хейдън, де. Собственичката на ей това ранчо… — посочи той. — На около тринайсет километра по окръжно шосе №5. Завивате наляво по черния път, сетне при разклона пет километра по-нататък пак завивате наляво. И сте там.

— Ясно — кимна Бен и отиде при картата да я разгледа. — Нали госпожица Джули Хейдън няма да има нищо против, ако отида направо там, където е убит конят?

— На ваше място не бих го направил. Има едно зло куче, пък и Брейди…

— Брейди ли?

— Брейди Тазаву, индианец, който работи при госпожица Джули. Откакто тя се разведе, Брейди и момчето му не дават и косъм да падне от главата й. Не пускат никого да припари до ранчото.

— Ъхъ…

— Та затова идете първо в къщата. Няма как да я подминете.

То оставаше да я подмина, както ми я описваш, излиза, че е едва ли не някаква крепост, помисли Бен и си представи собственичката като стара мома особнячка, заобиколила се с предани й до смърт псета и яки мускулести индианци, които никога не се усмихват. Чудничко!

— Сигурен ли сте, че не искате кафе?

Бен поклати глава.

— Ще налея бензин и тръгвам веднага, докато не се е стъмнило… — Понечи да излезе, но отново спря. — Между другото, Ламонт, вие тук имате ли някакви предположения за коня? И за другите животни, убити преди години?

Каза го доста нехайно, ала въпросът му бе съвсем сериозен. Местните хора често знаеха много повече, отколкото казваха. Ламонт потърка брадичка.

— Някои твърдят, че били ония, НЛО — сви той рамене. — Лично на мен не ми се вярва.

— На мен също — рече Бен и излезе.

Докато пътуваше с джипа, бе принуден да признае, че минава през едни от най-безплодните и обезлюдени земи, които бе виждал. Бе прелитал със самолета над тази част от щата и знаеше, че тук е пустош, но сега, докато я прекосяваше, направо му се сви сърцето. По безводната хълмиста местност само тук-там се мяркаха някоя крава или овца и пътни знаци, показващи, че наблизо има незаградено пасище. Животните пасяха, ала един Бог знаеше какво, вероятно ниската рядка кафеникава трева. Колкото до водата, не само лятото се бе случило сушаво. Според статистиката Ню Мексико бе най-сухият щат в страната. Упоритостта на жителите му наистина бе невероятна.

Джули Хейдън. Или госпожица Джули Хейдън, както се бе изразил Ламонт. Той си я представи като амазонките от уестърните — яка, едра мъжкарана със силен слънчев загар, изпръхнала от вятъра кожа и напращели под карираната риза мускули. Дано го оставеше да си свърши работата.

Както му бе обещал заместник-шерифът, Бен намери лесно ранчото на Хейдън. Нямаше как да завие в погрешна посока, тук просто нямаше шосета. Подкара бавно по дълга алея, всъщност продължение на черния междуселски път, и съгледа три постройки — кирпичено ранчо със самотно дърво, надвесено над верандата, климнала плевня и нещо, което приличаше на барака. Дали в нея не живееха индианците, които не се усмихваха никога?

Той спря при бараката и угаси двигателя. Чу лай на куче. Свали си очилата и стъпи върху твърдата земя, сетне избърса с носната кърпа потта по врата си и се огледа. Не видя кои знае какво — заградено място за добитък, няколко навеса, познавали и по-добри времена, две-три ръждясали селскостопански машини, стара водна помпа, монтирана върху кладенец, счупена пералня, зарязана зад бараката, син пикап, който явно още бе в движение и от чиято задна страна на каросерията висеше сено. Бен пак си сложи слънчевите очила. Имотът изглеждаше беден. Функционален, но беден.

Ала имаше още нещо. Вероятно местността в далечината на юг и запад направо от равната като тепсия долина се възправяше дълго, сякаш отсечено отгоре розово плато, което потрепваше в следобедната мараня. Той си представи многообразието от летни багри, които в по-дъждовни години сигурно застилаха като с шарен покров всичко наоколо и мамеха, зовяха със своята дива прелест. Може би беше приятно да седнеш вечер на предната веранда и да погледаш как огромното оранжево слънце залязва зад платото…

Изкачи трите стъпала на верандата с чувството, че токовете на ботушите му са прокънтели прекалено силно. Но защо не се виждаше и жива душа? Нима Ламонт не ги бе предупредил, че Бен ще дойде? Той издумка по вратата — веднъж, втори път. Накрая чу отново кучешкия лай вратата се отвори рязко и пред него изникнаха шейсеткилограмово куче, същински звяр, и зейналите като черни очи дула на двуцевка.