Тес Геритсън
Грешникът (8)

Шест

Грейс Отис седеше на масата в манастирската трапезария и клатеше глава.

— Тя е само на седем години. Не може да вярвате на нито една нейна дума. Лъже ме постоянно.

— Въпреки всичко бихме искали да говорим с нея — настоя Ризоли. — С ваше позволение, разбира се.

— За какво да говорите?

— Какво е правила горе на тавана.

— Да не би да е счупила нещо? За това ли става дума? — Грейс погледна нервно към игуменката Мери Клемънт, която я бе извикала от кухнята. — Ще бъде наказана, преподобна майко. Опитах да я държа под око, но тя винаги върши безшумно всичките си лудории. Нямам представа откъде е взела тази…

Мери Клемънт постави възлестата си длан върху рамото на Грейс.

— Моля те. Просто остави полицията да говори с нея.

Грейс постоя известно време с несигурен вид. Престилката й беше покрита с петна от мазнина и доматен сос от вечерното почистване, кичури кафява коса без блясък се бяха измъкнали от опашката й и висяха безжизнено около потното й лице. Беше грубовато, изморено лице, което вероятно никога не е било красиво, но беше допълнително обезобразено от бръчки на горчивина. Сега, докато другите очакваха решението й, тя контролираше положението, тя имаше власт, и това като че ли й доставяше удоволствие. Приятно й беше да задържи решението си колкото може по-дълго, докато Ризоли и Мора чакаха.

— От какво се страхувате, мисис Отис? — попита тихо д-р Айлс.

Въпросът й изглежда породи враждебност в Грейс.

— Не се страхувам от нищо.

— Защо тогава не искате да говорим с дъщеря ви?

— Защото на нея не може да се разчита.

— Да, наясно сме, че е само на седем…

— Тя лъже. — Думите прозвучаха като удар с камшик. И без това непривлекателното лице на Грейс придоби дори още по-грозен вид. — Лъже за всичко. Дори за глупости. Не може да вярвате на нито една дума… нито една.

Мора погледна към игуменката, която поклати смутено глава.

— Момичето обикновено не пречи на никого — каза тя. — Затова разрешихме на Грейс да я води в манастира, когато работи.

— Не мога да си позволя детегледачка — прекъсна я готвачката. — Това е единственият начин да работя — като я водя тук след училище.

— И тя просто ви чака тук? — попита Мора. — Докато свършите работата си за деня?

— Какво друго мога да сторя? Трябва да работя. Никой няма да остави съпруга ми там безплатно. Днес човек не може дори да умре, ако няма пари.

— Моля?

— Съпругът ми. Пациент е в хоспис „Сейнт Катрин“. Един Господ знае колко време ще се наложи да остане там. — Грейс хвърли поглед към игуменката, остър като отровна стреличка. — Работя тук като част от уговорката.

„И тази уговорка очевидно не те прави щастлива“ — помисли си Мора. Грейс не беше на повече от трийсет и пет години, но явно й се струваше, че животът й вече е свършил. Беше хваната в капана на задълженията — към една дъщеря, към която очевидно не изпитваше голяма любов; към съпруг, който умираше прекалено дълго. За Грейс Отис манастирът „Грейстоунс“ не беше светилище, а затвор.

— Защо съпругът ви е в „Сейнт Катрин“?

— Казах ви. Умира.

— От какво?

— АЛС — отвърна без капчица емоция Грейс, но Мора знаеше каква ужасна реалност се крие зад това име.

Като студентка по медицина беше преглеждала пациент с амиотрофична латерална склероза. Макар и в пълно съзнание и способен да чувства болка, той не можеше да помръдне, защото мускулите му бяха залинели, превръщайки го в нещо като мозък, затворен в капан в станалото безполезно тяло. Докато бе преслушвала сърцето и белите му дробове и бе опипвала корема, тя чувстваше погледа му върху себе си, но не пожела да го срещне, защото знаеше какво отчаяние щеше да види в него. А когато най-после излезе от болничната му стая, изпита едновременно облекчение и полъх на вина… но само полъх. Неговата трагедия не беше нейна. Тя беше само студентка, преминаваща за кратко през живота му, и нищо не я задължаваше да сподели товара на неговото нещастие. Беше свободна да си тръгне и го бе направила.

Грейс Отис обаче не можеше да стори същото. Резултатът се бе отразил в бръчките на недоволство по лицето й и в преждевременно побелелите кичури в косите й.

— Поне ви предупредих — каза тя. — На нея не може да се разчита. Говори разни небивалици. Понякога са направо абсурдни.

— Разбираме — отвърна Мора. — Децата го правят често.

— Ако искате да говорите с нея, аз трябва да присъствам в стаята. Просто за да съм сигурна, че ще се държи както трябва.

— Разбира се. Това е ваше право, като неин родител.

Най-сетне Грейс се изправи.

— Нони се крие в кухнята. Отивам да я намеря.

Минаха няколко минути, преди да се появи отново, теглейки тъмнокосо момиче за ръката. Беше очевидно, че Нони не желае да излиза от скривалището си, тъй като се съпротивляваше през цялото време и всяка фибра на телцето й бе напрегната срещу неуморното дърпане на Грейс. Най-накрая тя просто хвана дъщеря си под мишниците и я сложи на един стол — не нежно, а с умореното възмущение на жена, стигнала края на търпението си. Момиченцето постоя малко неподвижно, видимо сащисано от факта, че бе победено така бързо. Беше къдрокосо, с четвъртита брадичка и тъмни живи очи, които пъргаво обходиха всички присъстващи. Удостои Мери Клемънт само с бегъл поглед, който задържа по-дълго върху Мора, за да го насочи най-накрая върху Ризоли, без да го отмести от нея, сякаш тя бе единствената, която бе достойна за вниманието му. Също като куче, избрало да досажда на единствения астматик в помещението, Нони насочи вниманието си към единствения човек, който не си падаше особено по деца.

Грейс побутна дъщеря си.

— Трябва да разговаряш с тях.

Лицето на момичето се сгърчи в знак на протест. От гърлото й се отрониха две думи, дрезгави като жабешко квакане.

— Не искам.

— Не ме интересува дали искаш. Те са от полицията.

Погледът на Нони все така не се отделяше от Джейн.

— Не приличат на полицията.

— Е, приличат — отвърна майка й. — И ако не кажеш истината, ще те тикнат в затвора.

Това бяха думите, които ченгетата не искаха родителите да казват на децата си, защото така те се изпълваха със страх към хората, на които трябваше да се доверят.

Джейн даде незабавно знак на Грейс да спре да говори. Клекна пред стола на Нони, така че очите им да се озоват на едно ниво. Приликата помежду им беше изумителна: и двете бяха с къдрави коси и напрегнати погледи. Все едно Ризоли гледаше своя по-млада версия. И ако Нони се окажеше също толкова твърдоглава, нямаше да се мине без престрелка.

— Нека изясним едно нещо от самото начало — започна тя, рязко и безстрастно, сякаш говореше не на дете, а на миниатюрен възрастен човек. — Няма да те вкарвам в затвора. Никога не вкарвам деца в затвора.

Момиченцето я гледаше със съмнение.

— Дори лошите деца? — попита предизвикателно то.

— Дори лошите деца.

— Дори наистина, ама наистина лошите деца?

Джейн се поколеба, в очите й проблесна раздразнение. Нони нямаше да се предаде лесно.

— Добре, наистина, ама наистина лошите ги изпращам в отдела за малолетни.

— Това е затворът за деца.

— Да.

— Значи все пак пращаш деца в затвора.

Ризоли хвърли към Мора поглед, който сякаш казваше: „Можеш ли да повярваш, че това се случва наистина“.

— Добре — въздъхна тя. — Тук ме хвана натясно. Но теб наистина няма да те пратя в затвора. Искам само да поговорим.

— Защо нямаш униформа?

— Защото съм детектив. Ние не трябва да носим униформи. Но съм наистина полицай.

— Но ти си жена.

— Да. Добре. Полицайка. И така, искаш ли да ми кажеш какво правеше горе, на тавана?

В отговор Нони само се отпусна на стола си и се загледа като хипнотизирана в своята събеседничка. Двете се гледаха така повече от минута, като всяка очакваше другата първа да наруши мълчанието.

Най-накрая Грейс изгуби търпение и шляпна дъщеря си по рамото.

— Хайде! Кажи й!

— Моля ви, мисис Отис — обади се Ризоли. — Това не е необходимо.

— Но нали виждате как стоят нещата? Нищо никога не е лесно с нея. Всичко е борба.

— Нека просто се отпуснем, съгласна ли сте? Мога да чакам. — „Мога да чакам толкова, колкото и ти, хлапе“ — казваше погледът й. — Хайде, Нони. Кажи ни откъде взе тези кукли. Онези, с които си играеше горе.

— Не съм ги откраднала.

— Не съм казала подобно нещо.

— Намерих ги. Цяла кутия с кукли.

— Къде?

— На тавана. Там има и други кутии.

— Не трябваше да ходиш там — намеси се Грейс. — Трябваше да се навърташ край кухнята и да не смущаваш никого.

— Не съм смущавала никого. Дори да исках, на цялото това място няма никой, когото да смущавам.

— Значи намери куклите на тавана — продължи Джейн, насочвайки разговора отново към темата.

— Цяла кутия с кукли.

Ризоли обърна въпросителния си поглед към Мери Клемънт, която отговори:

— Те бяха част от благотворителен проект отпреди няколко години. Ушихме дрешки за куклите, които трябваше да бъдат дарени на едно сиропиталище в Мексико.

— Значи си открила куклите — обърна се Ризоли отново към Нони. — И си игра с тях направо там?

— Никой друг не ги използваше.

— А ти откъде научи как да ходиш на тавана?

— Видях мъжа да влиза там.

„Мъжът ли?“ Джейн хвърли поглед към Мора и се приведе по-близко към момиченцето.

— Какъв мъж?

— Имаше някакви неща на колана си.

— Неща ли?

— Чук и други неща. — Посочи към игуменката. — Тя също го видя. Разговаряше с него.

Мери Клемънт се засмя сепнато.

— О! Знам кого има предвид. През последните няколко месеца ремонтирахме доста неща. На тавана работеха неколцина мъже, поставиха нова топлоизолация.

— Кога беше това? — попита Ризоли.

— През октомври.

— Имате ли имената на всички тези мъже?

— Мога да направя справка с главната счетоводна книга. Документираме всички плащания, направени на хората, с които сме сключили договор.

Оказваше се, че това не е кой знае какво разкритие. Момиченцето бе видяло как работниците се бяха изкачвали на някакво скрито място, за което до този момент не знаеше. Тайнствено място, до което се стига само през една тайна врата. Изкушението да надникне вътре би било неустоимо за всяко дете, особено ако е толкова любопитно като Нони.

— Не ти ли е неприятно, че горе е тъмно? — поинтересува се Джейн.

— Имам си фенерче.

„Какъв глупав въпрос“ — прозвуча в тона й.

— И не се страхуваше там? Съвсем самичка?

— Защо?

„Защо наистина?“ — помисли си Мора. Това момиченце беше безстрашно и не се боеше нито от тъмното, нито от полицията. И наблюдаваше, без да трепне, своята събеседница, сякаш то, а не Ризоли водеше разговора. Но каквото и самообладание да проявяваше, то бе все пак само едно дете, при това — дрипаво. Къдравата му коса беше напрашена в резултат на посещението на тавана. Розовият му анцуг бе порядъчно износен, явно наследен от някой друг. Беше няколко размера по-голям и навитите му ръкави бяха изцапани. Само обувките му изглеждаха нови — чисто нови „Кедс“ със закопчалки от велкро. Краката му не стигаха до пода и то ги размахваше монотонно напред-назад. Метроном, захранван от излишна енергия.

— Повярвайте ми, не знаех, че е била там — обади се Грейс. — Не мога да ходя подире й през цялото време. Трябва да приготвя храната и после да прибера и разчистя всичко. Не си тръгваме оттук преди девет часа и не мога да я сложа в леглото преди десет. — Погледна към дъщеря си. — Това е част от проблема, нали разбирате. Тя е уморена и раздразнителна през цялото време, затова всичко се превръща в спор. Миналата година ми причини язва. Създаде ми такъв стрес, че стомахът ми започна да се самоизяжда. Случвало се е да се превивам от болка, но на нея не й пука. Продължава да прави сцени, когато дойде ред да си ляга или да се къпе. Никой друг не я интересува. Но всички деца са такива — пълни егоисти. Целият свят се върти около нея.

Докато Грейс даваше простор на насъбралите се отрицателни емоции, Мора наблюдаваше реакцията на Нони. Тя стоеше абсолютно неподвижно, вече с неподвижни крака, стиснала здраво упоритите се четвъртити челюсти. Но в тъмните й очи за миг блеснаха сълзи. Те обаче изчезнаха мигновено, изтрити с бегло движение на мръсния ръкав. „Тя не е глуха — помисли си Мора. — Чува гнева в гласа на майка си.“ Всеки ден, по десетки различни начини, Грейс несъмнено споделяше отвращението си от това дете. И детето разбираше. Нищо чудно, че беше трудно, нищо чудно, че ядосваше майка си. Това беше единствената емоция, която успяваше да изтръгне от нея, единственото доказателство за съществуването на някакво чувство помежду им. Беше само на седем години, но вече знаеше, че е изгубила в опитите си да спечели любов. Знаеше повече, отколкото си даваха сметка възрастните, и онова, което чуваше и виждаше, несъмнено беше болезнено.

Ризоли беше стояла прекалено дълго коленичила пред стола на детето. Изправи се и протегна крака. Беше вече осем часа, бяха пропуснали вечерята и енергията й беше към края си. Стоеше права пред момиченцето, без да отделя погледа си от него — и двете бяха еднакво разчорлени и с еднаква решимост, изписана върху лицето.

— И така, Нони — започна Джейн с уморено търпение, — често ли се качваш на тавана?

Мръсните къдрици подскочиха от поклащането на главата.

— Какво правиш там?

— Нищо.

— Току-що каза, че играеш с куклите си.

— Вече ви го казах.

— Какво друго правиш?

Момиченцето сви рамене.

Ризоли настояваше.

— Хайде, там трябва да е доста скучно. Не мога да си представя защо би искала да ходиш на онзи таван, ако няма нищо интересно за гледане.

Нони сведе очи към скута си.

— Надничаш ли понякога, за да видиш сестрите? Искам да кажа, наблюдаваш ли какво правят?

— Виждам ги непрекъснато.

— Ами когато са в стаите си?

— Не ми е позволено да ходя там.

— Но наблюдаваш ли ги понякога, когато не гледат? Когато не знаят, че ги виждаш?

Главата на Нони оставаше все така сведена.

— Това е надничане крадешком — промълви в горнището на анцуга си тя.

— А ти знаеш, че такова нещо не трябва да се прави — намеси се Грейс. — Това е нахлуване в личното пространство на другия. Казвала съм ти го многократно.

Нони кръстоса ръце пред гърдите и обяви гръмко:

— Нахлуване в личното пространство.

Прозвуча като подигравка към майка й. Грейс се изчерви и се приближи към дъщеря си, сякаш за да я удари.

Джейн я спря пъргаво с жест.

— Бихте ли излезли за малко от стаята заедно с майка Мери Клемънт, мисис Отис?

— Казахте, че мога да остана.

— Струва ми се, че Нони се нуждае от малко допълнително убеждение със средствата на полицията. Ще се получи по-добре, ако не сте в стаята.

— О! — Грейс кимна, в очите й проблеснаха неприятни светлинки. — Разбира се.

Ризоли беше преценила правилно тази жена — тя не се вълнуваше от възможността да защити дъщеря си, а по-скоро искаше да види, че някой ще се заеме да я дисциплинира. Задоволена, Грейс хвърли към Нони поглед, който казваше: „сега си намери майстора“, и излезе от помещението, последвана от игуменката.

За момент никой не каза нищо. Момиченцето седеше със сведена глава, поставило длани в скута си. Олицетворение на детско послушание. Голяма актриса беше наистина.

Джейн придърпа един стол и седна право срещу детето. Зачака, без да изрича нито дума. Остави мълчанието помежду им да си върши работата.

Най-накрая Нони хвърли поглед към нея изпод къдравата си грива.

— Какво искаш? — попита тя.

— Да ми кажеш какво видя в стаята на Камий. Защото знам, че си я гледала тайничко. И аз правех така като бях малка. Шпионирах големите. Гледах странните неща, които правеха.

— Това е „нахлуване в личното пространство на другия“.

— Да, но е забавно, нали?

Момиченцето вдигна рязко глава и впери напрегнато тъмните си очи в своята събеседница.

— Това е номер.

— Аз не играя номера. Имам нужда от твоята помощ. Мисля, че си много умна. Обзалагам се, че виждаш неща, които големите даже не забелязват. Какво ще кажеш?

Нони сви мрачно рамене.

— Може би.

— Разкажи ми тогава за някои от нещата, които виждаш да правят монахините.

— Странни неща ли имаш предвид?

— Да.

Детето се приведе към Джейн и произнесе тихо:

— Сестра Абигейл носи памперси. Пишка в гащите си, защото е наистина, ама наистина стара.

— Колко е стара според теб?

— Май е на петдесет.

— Оу! Бая е стара.

— Сестра Корнелия си бърка в носа.

— Пфу!

— И го хвърля на пода, когато мисли, че никой не я гледа.

— Олеле.

— А ми казва да си мия ръцете, защото съм била мръсно момиченце. Тя обаче не мие своите ръце, дори след като си е бъркала в носа.

— Направо ми съсипа апетита, хлапе.

— Попитах я защо не си измива пипетата от ръцете и тя се вбеси. Каза, че съм говорела прекалено много. Сестра Урсула каза същото, тъй като я попитах защо онази дама няма пръсти, и ми каза да мълча. А мама ме кара да се извинявам непрекъснато. Тя пък казва, че не й давам „миг покой, защото все си пъхам носа там, където не ми е работата“.

— Добре, добре — прекъсна я Джейн с вид на човек, обзет от главоболие. — Това са наистина страшно интересни неща. Но знаеш ли какво искам да чуя?

— Какво?

— Какво видя в стаята на Камий. През онази дупчица в пода на таванското помещение. Гледала си през нея, нали?

Нони сведе поглед към скута си.

— Може би.

— Гледала си, нали?

Момиченцето кимна послушно.

— Исках да видя…

— Какво?

— Какво носят под дрехите си.

Мора едва се сдържа да не се разсмее. Спомни си дните, които бе прекарала в „Холи Иносънтс“, когато и тя се бе чудила какво ли носят сестрите под своите одежди. Монахините й се бяха стрували толкова загадъчни същества, със своите скрити под пластове дрехи тела, чиято форма не можеше да бъде различена; черните роби спираха погледите на любопитните. Какво обличаше върху голата си кожа Христовата невеста? Беше си представяла дълги, грозни кюлоти, стигащи над пъпа, памучен сутиен, предназначен да прикрива и смалява, и плътни чорапи, обвиващи като кренвирш крака с изпъкнали сини вени. Беше си представяла тела, увивани в слоеве мека памучна материя. И тогава един ден бе видяла сестра Лоренсия, с вечно стиснатите устни, да вдига полите си, докато изкачва стълбите, и за свое изумление бе зърнала нещо аленочервено под тях. Червени пликчета, при това сатенени червени пликчета. Нито веднъж след това не можеше да гледа не само на сестра Лоренсия, но и на никоя монахиня по същия начин.

— Знаеш ли — каза Ризоли и се приведе към момиченцето, — и аз винаги съм се питала какво носят под монашеските си одежди. Ти видя ли?

Нони поклати глава със сериозен вид.

— Тя никога не си свали дрехите.

— Дори като си лягаше?

— Трябваше да се прибирам вкъщи, преди да си легнат. Никога не съм виждала.

— Е, какво видя все пак? Какво правеше Камий там, сама в стаята си?

Детето завъртя очи, сякаш отговорът беше толкова досаден, че не си заслужаваше да го споменава.

— Чистеше. През цялото време. Тя беше най-чистата дама.

Мора си спомни старателно лъснатия под, втритото в голите дъски лустро.

— Какво още правеше? — попита Джейн.

— Четеше книгата си.

— А друго?

Нони направи пауза.

— Плачеше много.

— Знаеш ли защо плачеше?

Момиченцето задъвка долната си устна, сякаш се замисли върху това. И изведнъж лицето му светна, защото намери отговора.

— Защото съжаляваше за Исус.

— Защо мислиш така?

Детето въздъхна, изгубило търпение.

— Ти не знаеш ли? Той е умрял на кръста.

— Може да е плакала заради нещо друго.

— Но тя непрестанно гледаше към него. Той е закачен на стената й.

Мора си спомни разпятието, окачено срещу леглото на Камий. Представи си младата послушница, просната пред кръста, как се моли за какво? Прошка за греховете си? Избавление от последствията? Но детето в нея е растяло месец след месец и след време несъмнено бе започнала да усеща как то се движи. Как рита. Никакви молитви и трескаво търкане на пода не биха могли да отмият подобна вина.

— Свършихме ли? — попита Нони.

Ризоли се облегна назад на стола си с въздишка.

— Да, хлапе. Свършихме. Можеш да отидеш при майка си.

Детето скочи от стола и се приземи шумно на пода, при което къдриците му подскочиха като пружинки.

— Беше тъжна и заради патиците.

— О, звучи супер за вечеря — възкликна Джейн. — Печена патица.

— Тя ги хранеше, но после те всичките отлетяха за зимата. Мама казва, че някои от тях никога няма да се върнат, защото ще ги изядат там, където отиват, на юг.

— Е, такъв е животът — махна с ръка Ризоли. — Сега си върви, майка ти те чака.

Момиченцето почти беше стигнало до кухненската врата, когато Мора го повика:

— Нони? Къде бяха патиците, които хранеше Камий?

— В езерцето.

— Кое езерце.

— Отзад. Дори когато отлетяха, тя продължаваше да ходи там, но мама казваше, че си хаби времето, защото те сигурно са вече във Флорида. Там, където е Дисни Уърлд — добави Нони и излезе от стаята.

Последва дълго мълчание.

Джейн се обърна бавно и погледна към Мора.

— Ти чу ли това, което аз чух току-що?

— Да.

— Мислиш ли…

Мора кимна.

— Трябва да претърсите езерцето с патиците.

 

 

Беше почти десет часа, когато Мора спря на алеята пред дома си. Осветлението в дневната й беше запалено, създавайки илюзията, че в къщата има някой, който я чака и само тя знаеше, че е празна. Неизменно я посрещаше празна къща, чиито светлини бяха запалени не от човешка ръка, а от тройка автоматични таймери по 5.99 $, купени от местния супермаркет. За кратките зимни дни ги настройваше за пет часа, така че да не се прибере в тъмна къща. Беше избрала предградието Бруклайн, западно от Бостън, заради усещането за сигурност, което я обземаше по неговите тихи улици, оградени с дървета. Повечето й съседи бяха професионалисти, които също като нея работеха в големия град и вечер се връщаха тук в търсене на прибежище в неговото спокойствие. Съседът й от едната страна, мистър Телушкин, беше инженер по роботика от Израел. Съседите й от другата страна, Лили и Сюзън, бяха адвокати по гражданско право. През лятото всички поддържаха градините си спретнати и колите лъснати — осъвременена версия на американската мечта, където професионалистите, независимо дали са лесбийки или имигранти, си махаха щастливо през живите плетове. Кварталът осигуряваше възможно най-голямата безопасност, възможна в такава близост до големия град, но Мора знаеше колко илюзорни бяха представите за сигурност. По улиците в предградията можеха да се движат както жертвите, така и техните преследвачи. Масата й за аутопсии беше напълно демократична и не дискриминираше никого.

Макар лампите в дневната да я посрещнаха с блясъка си, къщата й се стори леденостудена. Или може би просто бе внесла зимата със себе си, подобно на един от героите от анимационните филми, над който винаги висяха буреносни облаци. Вдигна нагоре термостата и запали газовата камина — удобство, което някога й се бе сторило отблъскващо изкуствено, но което впоследствие бе започнала да цени. Огънят си беше огън, независимо дали бе запален с електрически ключ или с триене на две пръчици над подпалки. Тази нощ копнееше за неговата топлина, за жизнерадостната му светлина, и се радваше, че можеше да го запали така бързо.

Наля си чаша шери и седна на един стол край камината. През прозореца виждаше коледните светлинки, украсяващи къщата отсреща, като премигващи ледени висулки, увиснали от стрехите… непрекъснато напомняне доколко бе изгубила контакта си с празничния дух. Още не беше купила коледно дърво, нито подаръци, нито дори кутия с коледни картички. Втора година подред щеше да играе ролята на мисис Гринч. Миналата зима тъкмо се беше преселила в Бостън и, потънала в разопаковането на багажа, настаняването и привикването към новата работа, почти не беше забелязала как Коледа се бе изнизала покрай нея. „А какво е извинението ти тази година?“ — помисли си тя. Оставаше й само една седмица, за да купи елхата и да окачи лампичките. Най-малкото трябваше да изсвири няколко коледни песни на пианото, както бе правила като дете. Книгата с коледни песни трябва да бе все още в табуретката, където я съхраняваше от…

От последната Коледа с Виктор.

Погледна към телефона върху масичката. Вече усещаше действието на шерито и знаеше, че каквото и решение да вземе сега, ще бъде оцветено от алкохола. От неспокойното състояние на духа й.

Въпреки това взе слушалката. Докато операторът в хотела звънеше в стаята му, Мора се взираше в камината и си мислеше: „Правя грешка. Това само ще разбие сърцето ми“.

— Мора? — прозвуча от другия край на линията гласът му.

Не беше произнесла нито дума, но той знаеше, че е тя.

— Знам, че е късно — промълви.

— Само десет и трийсет.

— Въпреки това не би трябвало да ти се обаждам по това време.

— И защо го направи? — попита тихо Виктор.

Тя замълча и затвори очи. Но пак виждаше сиянието от пламъците. „Дори да не ги гледаш, дори да се преструваш, че ги няма, пламъците продължават да горят. Независимо дали ги виждаш, те горят.“

— Стори ми се, че е време да престана да те избягвам — отговори Мора. — Или никога няма да мога да продължа напред с живота си.

— Е, това е наистина ласкателна причина да се обадиш на някого.

Тя въздъхна.

— Не се получава както трябва.

— Не мисля, че има начин да се каже мило това, което искаш да ми кажеш. Най-малкото, което можеш да направиш, е да ми го кажеш лично. Не по телефона.

— Така по-мило ли ще бъде?

— Със сигурност ще бъде дяволски по-смело.

Това беше предизвикателство. Атака срещу куража й.

Младата жена изправи гръб и погледна отново към огъня.

— Какво би променило това за теб?

— Ами, нека си го кажем, и двамата имаме нужда да продължим напред с живота си. Заседнали сме на място, тъй като никой от нас всъщност не е разбрал какво не се получи както трябва. Аз те обичах и мисля, че и ти ме обичаше, но виж къде се озовахме. Не можем да бъдем дори приятели. Обясни ми защо е така. Защо двама души, които са били женени, да не могат да разговарят цивилизовано? Както биха направили с всеки друг?

— Защото ти не си всеки друг.

„Защото те обичах.“

— Все пак можем да го направим, нали? Просто да поговорим, лице в лице. Да погребем призраците. Аз няма да остана дълго в града. Не го ли направим сега, не знам кога ще ни се удаде отново възможност. Или ще продължим да се крием един от друг, или ще извадим наяве това и ще поговорим за случилото се. Стовари вината върху мен, ако искаш. Признавам, че го заслужавам в голяма степен. Но нека престанем да се преструваме, че другият не съществува.

Мора се взираше в празната чаша от шерито в ръката си.

— Кога искаш да се срещнем?

— Мога да дойда веднага.

Декоративните светлинки от другата страна на улицата внезапно изгаснаха, премигващите ледени висулки се стопиха в снежната нощ. До Коледа оставаше само една седмица, а Мора никога досега не се беше чувствала толкова самотна.

— Живея в Бруклайн — каза тя.