Тес Геритсън
Грешникът (4)

Две

Излязоха от параклиса и прескочиха полицейската лента, която бе паднала от вратата и лежеше на земята, обвита в лед. Вятърът развя палтата и зашиба лицата им, докато вървяха под навеса, присвили очи срещу снежинките. Влязоха в някакъв мрачен вестибюл, но загубилото чувствителността си от студа лице на Мора не регистрира почти никаква промяна в температурата. Усети само миризма на яйца и стара боя, както и на застоялия въздух, характерен за старите отоплителни системи, събиращи прах.

Тракането на порцелан ги привлече надолу по полутъмния коридор до помещение, окъпано във флуоресцентна светлина — една смущаващо съвременна подробност. Светлината осветяваше безмилостно прорязаните от дълбоки бръчки лица на монахините, насядали около очуканата маса на столовата. Бяха тринайсет — фаталното число. Вниманието им беше съсредоточено върху платнени квадрати на ярки цветни мотиви и копринени ленти, и подноси със сушена лавандула и розови листенца. „Време за приложно изкуство и занаяти“ — помисли си Мора, гледайки как изкривените им от артрит ръце загребват шепи от цветовете, пълнят с тях ярко оцветените торбички и ги увиват с панделките. Една от монахините седеше в инвалиден стол. Беше се наклонила на една страна, лявата й длан лежеше безсилно върху страничната облегалка, лицето й беше отпуснато като частично разтопена маска. Жестоките последствия от инсулта. Тя обаче забеляза първа новодошлите и издаде нещо като стенание. Другите сестри вдигнаха погледи и ги насочиха към Мора и Джейн.

Докато се взираше в тези съсухрени лица, д-р Айлс остана поразена от уязвимостта, която видя в тях. Това не бяха строгите образи, олицетворение на авторитета, които помнеше от юношеските си години, а погледи на объркани хора, търсещи отговори за сполетялата ги трагедия. Новият й статус я накара да се почувства неудобно, като пораснало дете, което си дава за първи път сметка, че е разменило ролите със своите родители.

— Някой може ли да ми каже къде е детектив Фрост? — обади се Ризоли.

На въпроса й отговори жена с измъчен вид, която току-що се бе появила от намиращата се в съседство кухня с поднос чисти чаши и чинийки за кафе в ръцете. Беше облечена с избелял син джемпър с мазни петна, а между сапунените мехурчета на лявата й длан проблесна мъничък диамант. Очевидно не беше монахиня, а служителката в столовата, която се грижеше за своите все повече изнемощяващи повереници.

— Все още разговаря с игуменката — поясни тя. Наклони глава към вратата и кичур кестенява коса падна върху смръщеното й чело. — Кабинетът й е нататък по онзи коридор.

Ризоли кимна.

— Знам къде е.

Излязоха от безмилостно осветената стая и продължиха нататък по коридора. Мора усети някакво течение, наподобяващо леден шепот, сякаш край нея току-що се бе плъзнал невидим призрак. Тя не вярваше в задгробния живот, но при работата си върху телата на наскоро напусналите живота хора често се бе питала дали все пак не оставяха след себе си някакъв отпечатък, някакво едва доловимо енергийно смущение, което можеше да бъде усетено от живите.

Джейн почука на вратата на игуменката и треперещ глас ги покани да влязат.

Щом влезе вътре, Мора усети аромата на кафе, неустоим като скъп парфюм. Видя тъмна дървена ламперия и простичко разпятие на стената над дъбовото бюро. Зад него седеше прегърбена монахиня, чиито очи бяха уголемени до огромни сини локви от очилата. Тя не беше по-млада от крехките си сестри, насядали около масата в столовата, а очилата й изглеждаха толкова тежки, че заплашваха да разтеглят лицето й надолу. Но гледащите иззад дебелите стъкла очи изглеждаха напълно разумни и осъзнати.

Партньорът на Джейн, Бари Фрост, веднага остави чашата си с кафе и се изправи учтиво. Този мъж беше еквивалент на брата на което и да било хлапе, единственото ченге в отдел „Убийства“ в състояние да накара заподозрения в стаята за разпити да го приеме за свой най-добър приятел. Освен това той изглежда беше единственото ченге в отдела, което нямаше нищо против да работи заедно с темпераментната Ризоли. Дори в този момент тя се намръщи, като забеляза чашата му с кафе, несъмнено отчитайки факта, че докато бе мръзнала в параклиса, партньорът й бе седял удобно в тази топла стая.

— Уважаема майко — започна Фрост, — това е д-р Айлс от Канцеларията на съдебния лекар. Докторе, това е майка Мери Клемънт.

Мора протегна ръката си към игуменката. Дланта, която я пое, беше възлеста, кожата приличаше на суха хартия, опъната върху изпъкналите кости. Докато се ръкуваха, Мора забеляза бежовия маншет, който се подаде изпод черния ръкав. Значи така оцеляваха монахините в студената сграда. Под вълнените си монашески одежди игуменката носеше дълга долна риза.

Неестествено уголемените сини очи я наблюдаваха иззад дебелите лещи.

— Канцеларията на съдебния лекар? Това означавали, че сте лекарка?

— Да. Патолог.

— Изследвате смъртни случаи?

— Точно така.

Игуменката направи пауза, сякаш събирайки смелост да зададе следващия си въпрос.

— Ходихте ли вече в параклиса? Видяхте ли…

Д-р Айлс кимна. Искаше да пресече въпроса, който знаеше, че предстои да чуе, но не беше способна на подобна неучтивост спрямо една монахиня. Видът на черните одежди продължаваше да я изнервя дори сега, когато беше станала на четирийсет години.

— Тя… — Гласът на Мери Клемънт премина в шепот. — Много ли е страдала сестра Камий?

— Страхувам се, че все още не знам отговора на този въпрос. Не и преди да завърша… прегледа.

Имаше предвид аутопсията, но думата й се стори прекалено студена, прекалено клинична за ушите на Мери Клемънт. Нито пък искаше да разкрие ужасната истина: че всъщност имаше доста добра представа какво се е случило с Камий. Някой се бе изпречил срещу младата жена в параклиса. Някой я беше преследвал, когато бе побягнала ужасена по пътеката между редиците от пейки, и бе дръпнал грубо бялото послушническо покривало от главата й. А когато ударите на нападателя бяха разкъсали скалпа на младата жена, кръвта й бе опръскала пейките, но тя бе продължила да се движи, олюлявайки се, напред, докато най-накрая се бе строполила на колене, победена в нозете му. Но дори тогава нападателят не беше спрял. Дори тогава беше продължил да удря, смазвайки черепа й като яйчена черупка.

Избягвайки погледа на игуменката, Мора вдигна за миг поглед към дървения кръст на стената зад бюрото, но авторитетният символ също не й донесе утеха.

— Все още не сме видели стаите им — намеси се Ризоли.

Както обикновено, тя беше делова и се фокусираше единствено върху онова, което предстоеше да се направи.

Мери Клемънт премигна, опитвайки да задържи напиращите сълзи.

— Да. Тъкмо се канех да заведа детектив Фрост на горния етаж, където са стаите им.

Джейн кимна.

— Готови сме да ви последваме в мига, в който сте в състояние да ни заведете.

Игуменката изкачваше стълбището, осветено само от оскъдната дневна светлина, проникваща през прозореца с витражи. В слънчеви дни стените биваха заливани от богати цветове, но през това зимно утро имаха мръсносив оттенък.

— Повечето стаи на горния етаж са празни. През годините се налагаше да сваляме сестрите долу, една подир друга — обясни Мери Клемънт, докато се качваше бавно, стиснала перилото, сякаш се изтегляше нагоре стъпка по стъпка.

Мора почти очакваше старата жена да се катурне назад, затова вървеше непосредствено след нея и се стягаше всеки път, когато игуменката спреше да си поеме дъх, поклащайки се несигурно.

— Напоследък коляното измъчва сестра Джасинта, така че и тя ще се премести на долния етаж. Сега пък сестра Хелън започна да се задъхва. Останахме толкова малко…

— А трябва да поддържате доста голяма сграда — отбеляза д-р Айлс.

— И стара. — Мери Клемънт спря отново, за да си поеме въздух и додаде, като се засмя тъжно: — Стара като нас. И толкова скъпа за поддържане. Мислехме, че ще се наложи да я продадем, но Господ намери начин да я задържим.

— Как?

— Миналата година се появи дарител. Сега започнахме реновациите. Плочите на покрива са нови, вече имаме изолация на таванските помещения. Следващото, което планираме, е да сменим пещта. — Погледна назад към Мора. — Може и да не ви се вярва, но сега тази сграда е много по-уютна в сравнение с миналата година.

Игуменката пое дълбоко въздух и възобнови изкачването си по стълбището, а мънистата на броеницата й затракаха отново.

— Преди бяхме четирийсет и пет. Когато дойдох в „Грейстоунс“, всички тези стаи бяха пълни. И в двете крила. А ето че се превърнахме във все по-съзряваща общност.

— Вие кога дойдохте, преподобна майко? — попита лекарката.

— Дойдох като послушница, когато бях на осемнайсет години. Един млад господин искаше да се ожени за мен. Страхувам се, че гордостта му бе наранена, когато му отказах заради Господ. — Спря на стъпалото и погледна назад. Едва сега Мора забеляза слуховото апаратче, което се подаваше изпод вимпела й. — Вероятно не можете да си представите подобно нещо, нали, д-р Айлс? Че някога съм била толкова млада?

Не, Мора наистина не можеше да си го представи. Не беше в състояние да си представи Мери Клемънт по друг начин, освен като тази нестабилна реликва. И в никакъв случай не като желана жена, преследвана от мъжете.

Стигнаха стълбищната площадка и пред тях се отвори дълъг коридор. Тук беше по-топло, почти приятно, тъй като ниският тъмен таван задържаше топлината. Оголените греди изглеждаха най-малко на един век. Игуменката застана пред втората врата и се поколеба, поставила длан върху дръжката. Най-сетне я натисна и тя се отвори, а сивата светлина в нея заля лицето й.

— Това е стаята на сестра Урсула — промълви едва чуто тя.

Стаята беше толкова малка, че едвам ги побра всички заедно. Двамата полицаи влязоха вътре, но Мора остана до вратата, погледът й пробягна по пълните с книги полици, по саксиите с цъфтящи африкански виолетки. Разделеният с колона прозорец и ниският таван от греди придаваха на стаята средновековен вид. Напомняше спретната мансарда на учен, мебелирана със скромно легло и скрин, с бюро и стол.

— Леглото й е оправено — отбеляза Джейн, загледана в спретнато подгънатите чаршафи.

— Така го намерихме тази сутрин — отговори Мери Клемънт.

— Не се ли е прибрала да спи снощи?

— По-вероятно е да е станала рано. Обикновено така прави.

— Колко рано?

— Обикновено става часове преди сутрешната молитва в седем. Последното лято винаги се събуждаше рано и отиваше в градината. Обича да работи там.

— А през зимата? — попиха Ризоли. — Какво прави толкова рано сутрин?

— Независимо от сезона, тези от нас, които са все още в състояние да работят, винаги има какво да вършат. Но вече много от сестрите са със съвсем крехко здраве. Тази година се наложи да наемем мисис Отис, за да ни помага при приготвянето на храната. Дори с нейната помощ едвам успяваме да се справим с всичките си задължения.

Джейн отвори вратата на стенния шкаф. Вътре имаше строга колекция от дрехи в черно и тъмнокафяво. Нито намек за цвят или нещо разкрасяващо. Това бе гардеробът на жена, за която значение имаха само Божиите дела, за която облеклото имаше единствено задачата да бъде в Негова служба.

— Това ли са единствените й дрехи? — попита Ризоли. — Това, което виждам в този гардероб?

— Ние даваме обет за бедност, когато се присъединяваме към този орден.

— Това означава ли, че давате всичко, което притежавате?

Мери Клемънт отвърна с търпеливата усмивка, която предизвиква у възрастния детето, току-що задало абсурден въпрос.

— Това не е толкова трудно, детектив. Запазваме книгите си, някои лични, скъпи за нас спомени. Както виждате, сестра Урсула се радва на африканските си виолетки. Но иначе да, оставяме зад себе си почти всичко, когато идваме тук. Това е съзерцателен орден и ние не приветстваме онова от външния свят, което отвлича вниманието от вътрешната работа.

— Извинете ме, преподобна майко — намеси се Фрост. — Аз не съм католик, така че не ми е ясно какво означава тази дума. Какво е „съзерцателен орден“?

Въпросът му бе почтителен и игуменката го посрещна с по-топла усмивка от тази, с която бе удостоила Джейн.

— Означава, че животът ни е изпълнен с размисъл. Изпълнен е с молитва, преданост и медитация. Точно поради това се оттегляме зад стени. Затова не приемаме посетители. Изолацията ни носи утеха.

— А ако някой наруши правилата? — поинтересува се Ризоли. — Изхвърляте ли го?

Мора видя как Фрост трепна, като чу безцеремонно зададения въпрос на своята партньорка.

— Правилата ни са доброволни — отвърна Мери Клемънт. — Придържаме се към тях, защото искаме.

— Но от време на време все трябва да има някоя монахиня, която някоя сутрин се събужда и заявява: „Иска ми се да отида на плажа“.

— Това не се случва.

— Все трябва да се случва. Те са човешки същества.

— Не се случва.

— Никой не нарушава правилата? Никой не прескача стената?

— Нямаме нужда да напускаме манастира. Мисис Отис купува хранителните ни продукти. Отец Брофи се грижи за духовните ни нужди.

— Ами писмата? Телефонните обаждания? Дори в затворите със строг режим имат право да се обаждат по телефона от време на време.

Фрост клатеше глава с болезнено изкривено лице.

— Имаме телефон за спешни случаи — отвърна Мери Клемънт.

— И всеки може да го използва?

— Но защо биха искали да го правят?

— А как стои въпросът с пощата? Може ли да получавате писма?

— Някои от нас избират да не получават никаква поща.

— А ако искате да изпратите писмо?

— На кого?

— Има ли значение?

Лицето на игуменката бе замръзнало в напрегната усмивка, която сякаш казваше: „Господи, дай ми търпение“.

— Мога само да повторя това, което казах вече, детектив. Ние не сме затворници. Ние избираме да живеем по този начин. А които не са съгласни с тези правила, могат да изберат да напуснат.

— И какво биха правили навън?

— Вие изглежда мислите, че не познаваме изобщо този свят. Но някои от сестрите служат в училища или в болници.

— Мислех, че манастирският живот не допуска излизане извън манастира.

— Понякога Господ ни призовава да свършим нещо извън тези стени. Преди няколко години сестра Урсула бе призована от Него да служи зад граница и получи разрешение да живее извън манастира, спазвайки дадения обет.

— Но тя се върна.

— Миналата година.

— Не й ли хареса навън, в света?

— Мисията й в Индия не беше лесна. Освен това преживя насилие — терористично нападение на нейното село. Тогава тя се върна при нас. Тук можа да се почувства отново в безопасност.

— Нямаше ли семейство, при което да се върне?

— Най-близкият й роднина беше един брат, който умря преди две години. Сега ние сме нейното семейство и „Грейстоунс“ е домът й. Когато се уморите от света и се нуждаете от утеха, детектив, не се ли връщате у дома? — попита тихо игуменката.

Думите й изглежда смутиха Джейн. Тя премести погледа си към стената, където висеше разпятието, но го върна обратно почти веднага.

— Преподобна майко?

Жената със синия джемпър на мазни петна стоеше в коридора и ги гледаше безизразно, без сянка от любопитство. Още няколко кичура кестенява коса се бяха изплъзнали от опашката й и висяха безжизнено около кокалестото й лице.

— Отец Брофи казва, че идва насам, за да се справи с репортерите. Но те се обаждат вече непрестанно и се наложи сестра Изабел да изключи телефона. Не знае какво да им каже.

— Връщам се веднага, мисис Отис. — Мери Клемънт се обърна към Ризоли. — Както виждате сме претрупани с работа до ушите. Заповядайте, стойте тук толкова, колкото ви е необходимо. Аз слизам долу.

— Преди да слезете, кажете, ако обичате, коя е стаята на сестра Камий — каза Джейн.

— Четвъртата врата.

— И не е заключена?

— Тези врати нямат ключалки — отвърна игуменката. — Никога не са имали.

 

 

Миризмата на белина и сапун бе първото, което усети Мора, щом влезе в стаята на сестра Камий. И тя като стаята на сестра Урсула имаше разделителна греда в средата на прозореца, гледащ към двора, и същия нисък таван от дървени греди. Но докато стаята на Урсула имаше обитаван вид, стаята на Камий беше толкова изрядно изтъркана и разтребена, че изглеждаше стерилизирана. Варосаните стени бяха абсолютно голи, с изключение на дървеното разпятие срещу леглото. Сигурно то беше първото, което бе виждала всяка сутрин, като се събуди, символ на центъра на съществуването й. Това бе стая на каещ се грешник.

Д-р Айлс погледна към пода и видя по-бледи черти там, където усърдното търкане на дъските ги бе обелило леко. Представи си как крехката млада Камий, стиснала парче телена мрежа за миене, паднала на колене опитва да отстрани с търкане… какво? Вековни петна? Всяка следа от жените, които бяха живели тук преди нея?

— Божичко! — възкликна Ризоли. — Ако чистотата приближава към Божественото, тази жена е била светица.

Д-р Айлс се приближи до бюрото край прозореца, където лежеше разтворена книга. „Света Бриджит Ирландска — биография“. Представи си как Камий чете на това безупречно подредено бюро, а влизащата през прозореца светлина играе по деликатните черти на лицето й. Запита се дали в горещи дни някога бе сваляла белия си послушнически воал, за да открие главата си за влизащия през прозореца бриз.

— Тук има кръв — обади се Фрост.

Мора се обърна и видя, че стои до леглото и се взира в разбърканите чаршафи.

Ризоли отметна завивките и разкри яркочервени петна на долния чаршаф.

— Менструална кръв — обяви д-р Айлс и забеляза как Фрост се изчерви и се извърна.

Дори женените мъже се държаха странно, когато станеше въпрос за интимни подробности от функциите на женското тяло.

Издрънчаването на камбанката привлече отново погледа на Мора към прозореца. Една монахиня излезе от сградата, за да отвори входната порта. Появиха се четирима души с жълти мушамени комбинезони.

— Екипът за научна поддръжка идва — каза лекарката.

— Ще изляза да ги посрещна — заяви Фрост и излезе от стаята.

Суграшицата продължаваше да се сипе, драскайки по стъклото, а скрежта по него изкривяваше гледката към двора. В този момент се появи Фрост, отишъл да посрещне техническия персонал, който трябваше да обработи мястото на престъплението. Поредните нашественици, нарушаващи святата изолация на манастира. А зад стената чакаха други, желаещи да направят същото. Забеляза зад входната врата някакъв телевизионен екип, чиито камери несъмнено снимаха. Как бяха научили толкова бързо? Толкова силна ли беше миризмата на смърт? Обърна се, за да погледне Ризоли.

— Ти си католичка, нали, Джейн?

Младата жена, която тъкмо оглеждаше стенния шкаф на Камий, изсумтя.

— Аз ли? Отпаднах като безнадежден случай в часовете по катехизис.

— Кога престана да вярваш?

— Горе-долу по времето, когато разбрах, че няма Дядо Коледа. Така и не стигнах до конфирмация, което баща ми не може да приеме и до ден-днешен. Боже, какъв скучен гардероб. Я да видим, днес черни или кафяви одежди да облека? Защо едно момиче би искало да стане монахиня, ако е с всичкия си?

— Не всички монахини носят монашески одежди. Не и от Втория Ватикански събор насам.

— Да, но онова с непорочността не се е променило. Представи си само — никакъв секс до края на живота.

— Не знам — отвърна Мора. — Може би като престанеш да мислиш за мъже, изпитваш облекчение.

— Не съм сигурна, че това е възможно.

Джейн затвори енергично вратичката на стенния гардероб и заоглежда бавно стаята, търсейки… „Какво ли?“ — запита се Мора. Ключът към личността на Камий? Обяснение защо животът й бе приключил така брутално, на толкова млада възраст? Тя самата обаче не успяваше да види подобни отговори тук. Тази стерилна стая не пазеше никакви следи от своята обитателка. Това беше може би най-многозначителният ключ към личността на Камий. Една млада жена, която постоянно търка и чисти мръсотията. Греха.

Ризоли се приближи до леглото и се отпусна на колене и ръце, за да надникне отдолу.

— Боже, тук долу е толкова чисто, че можеш спокойно да се храниш на проклетия под.

Вятърът разтърси прозореца и суграшицата задраска по-усилено по стъклото. Мора се обърна и проследи с поглед Фрост и екипа за научна поддръжка, които вървяха към параклиса. Един от техниците ненадейно се подхлъзна по камъните и разпери ръце като кънкьор, опитвайки се да остане прав. „Всички полагаме усилия да останем прави — помисли си д-р Айлс. — Да устоим на привличането на изкушението, така както полагаме усилия да устоим на земното привличане. А когато най-накрая паднем, винаги сме страшно изненадани.“

Екипът влезе в параклиса и тя си представи как се нареждат в кръг и се взират безмълвно в кръвта на сестра Урсула, представи си парата, излизаща от устите им в такт с всяко издишване.

Зад гърба й прозвуча приглушен звук.

Обърна се и се притесни, като видя Ризоли, седнала на пода до преобърнатия стол. Беше отпуснала глава върху коленете си.

— Джейн. — Мора коленичи до нея. — Джейн?

Младата жена махна с ръка.

— Добре съм. Добре съм…

— Какво стана?

— Просто… Мисля, че се изправих прекалено бързо. Малко ми се зави свят…

Ризоли опита да се надигне, но почти веднага отпусна глава.

— Трябва да легнеш.

— Не е нужно да лягам. Дай ми само една минута, докато ми се проясни главата.

Мора си спомни, че младата жена не изглеждаше добре още в параклиса, лицето й бе прекалено бледо, устните — синкави. Тогава беше решила, че е заради студа. Сега бяха в топла стая, но тя имаше също толкова изнурен вид.

— Закусвала ли си тази сутрин? — попита лекарката.

— Ъъъ…

— Не си ли спомняш?

— Да, мисля, че ядох. Нещо от този род.

— Какво означава това?

— Една препечена филия. — Джейн отблъсна протегнатата ръка на Мора, нетърпеливо отхвърляне на всякакъв опит за помощ. Именно тази страстна гордост правеше понякога толкова трудно да се работи с нея. — Мисля, че се разболявам от грип.

— Сигурна ли си, че става въпрос само за това?

Ризоли отметна падналата върху лицето си коса и бавно изправи гръбнак.

— Да. И тази сутрин не трябваше да пия толкова много кафе.

— Колко изпи?

— Три… може би четири чаши.

— Не е ли прекалено много?

— Имах нужда от кофеина. Но сега сякаш е пробил дупка в стомаха ми. Струва ми се, че ще повърна всеки момент.

— Ще те придружа до банята.

— Не. — Младата жена я отпъди с махване на дланта. — Мога да отида и сама.

Бавно се изправи и постоя неподвижно известно време, сякаш нямаше доверие на краката си. После изправи рамене и, наподобявайки типичната си наперена походка, напусна стаята.

Звънът на камбанката край входната врата привлече отново погледа на Мора към прозореца. Възрастната монахиня излезе за пореден път от сградата и се затътри по калдъръмената настилка. Не се наложи новият посетител да доказва, че е наложително да влезе; монахинята веднага отвори портата пред него. В двора се появи мъж с дълго черно палто и постави длан върху рамото на старата жена. Това бе жест на утеха, жест, говорещ за близост. Двамата тръгнаха към сградата, мъжът се движеше бавно, в синхрон със скованата й от артрита походка, привел глава към нея, сякаш не искаше да изпусне нито една дума.

Някъде по средата на двора той внезапно спря и вдигна очи, сякаш усетил, че Мора го наблюдава.

За миг погледите им се срещнаха през стъклото на прозореца. Тя видя слабо, поразително лице, разрошена от вятъра черна коса. И нещо бяло изпод вдигнатата яка на черното му палто.

Свещеник.

Когато мисис Отис бе обявила за предстоящото идване на отец Брофи, д-р Айлс си бе помислила, че става въпрос за възрастен, побелял човек. Но гледащият към нея мъж беше млад, на не повече от трийсет години.

Той продължи с монахинята към сградата и Мора ги изгуби от поглед. Дворът опустя отново, но отъпканият сняг беше свидетелство за всички, които бяха минали по него тази сутрин. Транспортният екип на моргата щеше да пристигне всеки момент с носилката и да увеличи следите.

Тя пое дълбоко въздух; страхуваше се да се върне в студения параклис, към мрачната работа, която тепърва я очакваше. Излезе от стаята и слезе долу, за да чака своите хора.