Тес Геритсън
Грешникът (24)

Двайсет и две

Мора сънуваше погребални клади. Беше клекнала в мрака и наблюдаваше как оранжевите пламъци ближат струпаните като дърва за огрев тела, наблюдаваше как огънят поглъща плътта. Мъжки силуети бяха наобиколили горящите трупове, кръг от мълчаливи наблюдатели, чиито лица не можеше да види. Нито пък те можеха да я видят, защото бе скрита в мрака, от страх да не я забележат.

От кладата се разлетяха искри, подхранвани от човешкото гориво, и се издигнаха във вид на спирала към черното небе. Искрите озариха нощта и осветиха една дори още по-страховита гледка: труповете се движеха. Овъглените крайници се мятаха в агонията, причинена от пламъците.

Един от наредените в кръг мъже бавно се обърна и погледна към Мора. Лицето му й беше познато, лице, чиито очи нямаха душа.

Виктор.

Събуди се веднага, сърцето блъскаше в гърдите й, нощницата й беше мокра от пот. Вятърът духаше силно и младата жена чу подобното на тракане на скелет раздрусване на прозорците, стенанието на стените. Все още обзета от паниката от кошмара, тя остана да лежи абсолютно неподвижно, докато потта започваше да се вледенява по кожата й. Единствено вятърът ли я беше събудил? Ослуша се и всяко скърцане на къщата й се стори като стъпки. Стъпки на неканен посетител, който се приближава.

Внезапно цялата се напрегна, дочула различен звук. Драскане по стената на къщата, като от ноктите на животно, опитващо се да влезе вътре.

Погледна към светещия циферблат на часовника: беше дванайсет без петнайсет.

Измъкна се от леглото и стаята й се стори ледена. Потърси опипом домашната си роба, но не запали осветлението, за да запази нощното си виждане. Приближи се до прозореца на спалнята и видя, че снегът бе спрял. Бялата покривка на земята блестеше на лунната светлина.

Чу го отново — звука от нещо триещо се по стената. Притисна се към стъклото и зърна някаква сянка, която се движеше покрай предния ъгъл на къщата. Животно ли беше това?

Излезе от спалнята и тръгна опипом, с боси крака, по коридора, към дневната. Заобиколи коледната елха и надникна през прозореца.

Сърцето й почти спря да бие.

Някакъв мъж изкачваше стъпалата към главния вход.

Не успя да види лицето му в мрака. Сякаш усетил, че го наблюдава, той се обърна към прозореца, където стоеше Мора, и тя видя силуета му. Широките рамене, опашката.

Отдръпна се от прозореца и остана сред бодливите клонки на коледната елха, опитвайки да си обясни защо Матю Сътклиф беше дошъл тук, пред прага на дома й. Защо беше дошъл в този час, без да й се обади? Все още не се беше отърсила напълно от кошмара и това късно нощно посещение не й помогна да се почувства по-добре. Сега щеше да си помисли, преди да отвори вратата на когото и да е, дори на човек, чието име и лице познава.

Позвъни се.

Мора трепна и една стъклена топка падна от елхата и се разби на пода.

Сянката отвън се приближи до прозореца.

Тя не помръдна, все още водейки вътрешна борба как да постъпи. „Няма да светна — реши тя. — Той ще се откаже и ще ме остави на мира.“

На вратата се позвъни отново.

„Върви си — мислеше си Мора. — Върви си и ела пак утре сутрин.“

Отдъхна с облекчение, когато го чу да слиза по стълбите. Приближи няколко сантиметра към прозореца и надникна навън, но не го видя. Не видя и паркирана отпред кола. Къде беше отишъл?

В този момент чу стъпки, скърцане на ботуши в снега, движещи се към едната страна на къщата. „Какво, по дяволите, прави този човек? Защо обикаля имота ми?“

Опитва се да намери начин да влезе вътре.

Мора се измъкна иззад елхата и преглътна болезнения си вик — беше стъпила върху счупената топка и парченце от стъклото се бе забило в босото й стъпало.

Силуетът му внезапно се показа на един от страничните прозорци. Той гледаше вътре, опитвайки да види какво има в тъмната дневна.

Младата жена се оттегли в коридора, трепвайки при всяка стъпка; стъпалото й беше мокро от кръв.

Време е да се обадя на полицията. Обади се на 911.

Обърна се и закуцука в кухнята, търсейки опипом телефона. В бързината събори слушалката. Вдигна я и я притисна към ухото си.

Нямаше сигнал.

„А телефонът в спалнята също ли е изключен?“ — помисли си.

Върна на мястото кухненския телефон и закуцука обратно към коридора. Стъклото се забиваше все по-дълбоко в стъпалото й и сега вече оставяше кървави следи по пода. Щом се върна в спалнята, напрегна поглед, за да вижда в тъмнината, удари пищяла си в леглото. Като опипваше матрака, се добра до таблата му откъм главата. И до телефона на нощното шкафче.

Нямаше сигнал.

Ужасът я покоси като леден вятър. Отрязал е телефонния кабел.

Пусна слушалката и се ослуша, изпълнена с отчаяното желание да чуе какво ще направи той по-нататък. Къщата скърцаше от вятъра и заглушаваше всички други звуци, освен думкането на сърцето й.

Къде е той? Къде е той?

После си помисли: „Мобилният ми телефон“.

Спусна се към тоалетката, където бе оставила дамската си чанта. Бръкна вътре и затършува. Извади портфейла и ключовете, химикалки и четката за коса. Къде беше скапаният телефон?

В колата. Оставих го на предната седалка на колата.

Вдигна рязко глава, когато чу звук от чупещо се стъкло.

От предната или от задната част на къщата беше дошъл? От коя страна влизаше той?

Измъкна се от спалнята и тръгна по коридора, вече без да усеща болката от забиващото се все по-дълбоко в стъпалото й стъкло. Вратата към гаража беше вдясно по коридора. Отвори я и се вмъкна през нея, тъкмо когато чу отново чупещо се и пръскащо се по пода стъкло.

Затвори вратата след себе си. Тръгна към колата, дишайки учестено, с галопиращо сърце. Тихо. Тихо. Бавно повдигна дръжката на вратата й и се вкамени, щом чу щракването на освободеното езиче. Отвори я и се плъзна на седалката зад волана. Изпъшка приглушено, когато се сети, че ключовете от колата бяха останали в спалнята. Не можеше да включи двигателя и да се измъкне. Погледна към седалката до шофьора и на светлината на лампата на тавана на автомобила забеляза мобилния си телефон.

Отвори го и видя, че батерията й е заредена.

„Слава богу“, помисли си тя и набра 911.

— Оператор на спешни случаи.

— Обаждам се от Бъкминстър Роуд, двайсет и едно-трийсет — прошепна тя. — Някой влиза с взлом в дома ми!

— Бихте ли повторили адреса? Не мога да ви чуя.

— Бъкминстър Роуд, двайсет и едно-трийсет! Някой нахлува…

Млъкна, вперила поглед във вратата, водеща към къщата. Сега под нея блестеше сребриста светлина.

Той е вътре. Претърсва къщата.

Измъкна се от колата и затвори безшумно вратата, за да изгаси осветлението. Отново беше тъмно. Електрическото табло на къщата беше само на няколко крачки от нея, на стената на гаража, и Мора реши да развие бушоните и да прекъсне електричеството. Така щеше да си осигури прикритието на мрака. Но той щеше да се досети къде е тя и щеше да се насочи незабавно към гаража.

„Просто стой и не вдигай шум — помисли си тя. — Може би ще реши, че не съм вкъщи. Може да помисли, че къщата е празна.“

Тогава се сети за кръвта. Беше оставила кървави следи.

Чуваше стъпките му. Обувки, вървящи по дървения под, следващи кървавите следи, излизащи от кухнята. На пръв поглед изглеждаха объркващо, водеха нагоре и надолу по коридора.

В крайна сметка щеше да я последва в гаража.

Спомни си как бе умряла Дамата с плъховете, спомни си пръснатите из гръдния й кош метални фрагменти. Помисли за опустошението, което е в състояние да причини на човешкото тяло патронът Glaser с медна обвивка. За експлозията на оловото, разкъсващо вътрешните органи. За прекъснатите кръвоносни съдове, за масивния кръвоизлив в гръдната кухина.

Бягай. Излез от къщата.

И после какво? Щеше да вика, за да я чуят съседите? Да блъска по вратите им? Даже не знаеше кой от съседите й си е вкъщи тази нощ.

Стъпките приближаваха.

Сега или никога.

Спусна се към страничната врата и студеният въздух нахлу, щом я отвори. Хукна из двора. Босите й крака потънаха до прасците в снега, който запречи касата, така че тя не успя да затвори вратата след себе си.

Остави я така и закрачи като блатна птица към дворната порта, вдигна замръзналото резе. Мобилният телефон се изплъзна от ръката й, докато се бореше с портата, опитвайки се да я отвори въпреки бариерата на дълбокия сняг. Най-накрая я открехна, колкото да се измъкне през отвора, и се озова в предния двор.

Всички къщи на нейната улица бяха тъмни.

Мора тичаше. Едва бе стигнала до тротоара, когато чу как преследвачът й също дърпа вратата, опитвайки се да я отвори по-широко.

Тротоарът беше безмилостно гол, затова Мора зави между живия плет към двора на мистър Телушкин. Но тук вятърът бе навял преспи сняг, още по-дълбоки и стигащи почти до коленете й, така че придвижването се превърна в истинска борба. Стъпалата й бяха изгубили чувствителността си, краката й стъпваха тромаво заради студа. Отразяващата се в снега лунна светлина я превръщаше в лесна мишена, отчетливо открояваща се тъмна фигура сред морето от безмилостна белота. И макар да продължаваше да върви напред, олюлявайки се и затъвайки в снега, тя се питаше дали Сътклиф не се прицелва в този момент.

Потъна до бедрата в навята от вятъра пряспа и падна, устата й се напълни със сняг. Повдигна се на колене и запълзя, отказвайки да се предаде. Отказвайки да приеме смъртта. Мъкнеше се напред с безчувствените си крака, чувайки стъпки зад себе си. Той приближаваше, за да я убие.

Внезапно мракът бе прорязан от светлина.

Мора вдигна поглед и видя блясъка на приближаващи фарове. Кола.

Единственият ми шанс.

Скочи с ридание на крака и хукна към улицата. Размахваше ръце и крещеше.

Автомобилът спря рязко току пред нея. Шофьорът излезе навън, висок и внушителен силует, и тръгна към нея през призрачната белота.

Тя се взря в него и бавно заотстъпва назад.

Беше отец Брофи.

— Всичко е наред — прошепна той. — Всичко е наред.

Мора се обърна и погледна към своята къща, но не видя никого. „Къде е той? Къде е отишъл?“

Сега приближиха още светлини. Спряха още две коли. Младата жена видя пулсиращите сини светлини на една патрулна кола и вдигна ръка, за да се предпази от блясъка на фаровете, опитвайки да различи приближаващите силуети.

В този момент чу гласа на Ризоли:

— Докторке? Добре ли си?

— Аз ще се погрижа за нея — каза свещеникът.

— Къде е Сътклиф?

— Не го видях.

— В къщата — обади се Мора. — Беше в моята къща.

— Прибери я в колата си, отче — рече Джейн. — Просто стой с нея.

Мора все още не беше помръднала. Стоеше като вкаменена на мястото си, докато отец Брофи се приближаваше. Той свали палтото си и го наметна върху раменете й. После я прегърна с една ръка и й помогна да стигне до автомобила му и да се намести на мястото до шофьора.

— Не разбирам — прошепна тя. — Защо сте тук?

— Шшшт! Сега е важно да се приютите на топло.

Седна до нея. Когато топлият въздух задуха към коленете и лицето й, тя се загърна по-плътно с палтото, опитвайки да се стопли, но зъбите й тракаха толкова силно, че не можеше да говори.

През предното стъкло виждаше движещи се по снега тъмни фигури. Разпозна силуета на Бари Фрост, който се приближи до главния вход на дома й. Видя как Ризоли и един патрулиращ полицай, извадили оръжието си, заобикалят сградата, за да отидат до страничната врата.

Мора се обърна, за да погледне свещеника. Макар да не можеше да разчете изражението му, усети интензивността на погледа му така сигурно, както усещаше топлината на палтото му.

— Как разбрахте? — прошепна тя.

— Когато не успях да се свържа с вашия телефон, се обадих на детектив Ризоли.

Взе ръката й. Обхвана я в двете си длани и това я развълнува толкова, че очите й се напълниха със сълзи. Внезапно й стана непоносимо да го гледа, заби поглед право напред, към улицата, и видя многоцветна мъгла, докато той притискаше ръката й към устните си в топла, продължителна целувка.

Мора премигна, за да задържи сълзите, и гледката към улицата се фокусира. Това, което видя, я разтревожи. Бягащи фигури. Силуетът на Ризоли се очертаваше от святкащи сини светлини, когато пресече улицата, Фрост, с извадено оръжие, клекна зад патрулната кола.

Защо всички се движат към нас? Какво знаят, което ние не знаем?

— Заключете вратите — каза тя.

Брофи я погледна неразбиращо.

— Защо?

— Заключете вратите!

Ризоли им викаше от улицата, за да ги предупреди.

Той е тук. Коленичил е зад нашата кола!

Мора се изви настрани, търсейки опипом бутона за заключване на вратата, изтръпнала от напрежение, защото не успяваше да го намери в тъмнината.

Сянката на Матю Сътклиф се извиси над прозореца й. Тя трепна, когато вратата се отвори рязко и вътре нахлу студен въздух.

— Излез от колата, отче! — нареди Сътклиф.

Свещеникът притихна. И каза бавно и спокойно:

— Ключовете са на таблото. Вземете колата, д-р Сътклиф. Двамата с Мора излизаме.

— Не, само ти.

— Няма да изляза без нея.

— Разкарай се веднага, отче!

Дръпна я грубо за косата и допря пистолета в слепоочието й.

— Моля те! — прошепна тя на Брофи. — Просто го направи. Направи го веднага.

— Добре! — отговори свещеникът, започваше да го обзема паника. — Правя го! Излизам…

Отвори вратата от своята страна и излезе навън.

— Седни зад волана — каза Сътклиф.

Трепереща и непохватна, Мора се премести на съседното място. Погледна встрани, през прозореца, и видя Брофи, който продължаваше да стои до автомобила си и да я гледа безпомощно. Ризоли му крещеше да се отмести, но той като че бе обхванат от парализа.

— Карай! — нареди Сътклиф.

Младата жена включи на скорост и освободи ръчната спирачка. Натисна педала на газта, но веднага вдигна стъпало.

— Не можеш да ме убиеш — заяви тя. Логичната д-р Айлс се бе върнала. — Заобиколен си от полицията. Нужна съм ти за заложница. Нужна съм ти, за да карам тази кола.

Минаха няколко секунди. Цяла вечност.

Пое си въздух сепнато, когато той премести пистолета от главата й и долепи дулото в бедрото й.

— А ти нямаш нужда от левия си крак, за да караш. И така, искаш ли да си запазиш коляното?

Мора преглътна с усилие.

— Да.

— Тогава да тръгваме.

Тя натисна педала на газта.

Автомобилът бавно тръгна напред, покрай паркираната патрулна кола, където бе клекнал Фрост. Тъмната улица се простираше пред тях, без никой да препречва пътя им. Автомобилът продължаваше да се движи.

Внезапно видя в страничното огледало отец Брофи, който тичаше след тях, осветен от премигващите сини светлини на полицейската кола. Той сграбчи вратата от страната на Сътклиф и я отвори рязко. Бръкна вътре, сграбчи ръкава му и опита да го издърпа за него.

Изстрелът отхвърли свещеника назад.

Мора отвори своята врата и се хвърли от движещия се автомобил.

Приземи се на заледения тротоар и пред очите й блеснаха искри, когато си удари главата в земята.

За момент не бе в състояние да помръдне. Остана да лежи зашеметена в мрака, на студа, но не усещаше нито страх, нито болка. Осъзнаваше само вятъра, който навяваше пухкав сняг в лицето й. Чу някакъв глас, който я зовеше от голямо разстояние.

Ставаше все по-силен. И по-близък.

— Докторке? Докторке?

Отвори очи и трепна, ослепена от светлината на фенерчето на Ризоли. Извърна глава от светлината и видя колата десетина метра по-нататък, със забита в едно дърво броня. Сътклиф лежеше по лице на земята и се опитваше усилено да стане, с хванати зад гърба ръце в белезници.

— Отец Брофи — прошепна тя. — Къде е отец Брофи?

— Вече извикахме линейката.

Мора се надигна бавно и погледна нататък към улицата, където Фрост бе коленичил над тялото на свещеника. „Не — помисли си тя. — Не.“

— Не ставай още — обади се Джейн, опитвайки да я задържи.

Но Мора я бутна и се изправи — стъпваше нестабилно, усещаше сърцето си някъде в гърлото. Почти не усещаше леда под босите си крака, докато приближаваше, олюлявайки се, към Брофи.

Фрост вдигна поглед.

— Ранен е в гърдите — каза тихо той.

Младата жена се отпусна на колене до тялото на свещеника, разтвори ризата му и видя къде бе влязъл куршумът. Чу зловещия всмукващ звук на влизащия в гръдния кош въздух. Притисна длан към раната и усети топла кръв и лепкава от пот плът. Той трепереше от студ. Духащият по улицата вятър буквално хапеше. „А аз съм с твоето палто — помисли си Мора. — Палтото, което ти ми даде, за да се стопля.“

Въпреки воя на вятъра чу сирената на приближаващата линейка.

Погледът му бе разфокусиран, всеки момент щеше да изгуби съзнание.

— Остани с мен, Даниъл — каза тя. — Чуваш ли ме? — Гласът й изневери за момент. — Ти ще живееш. — Приведе се напред, сълзите й капеха по лицето му, докато му шепнеше умолително в ухото. — Моля те. Направи го заради мен, Даниъл. Трябва да живееш. Трябва да живееш…