Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джейн Ризоли и Мора Айлс (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Sinner, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 30 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Еми (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Тес Геритсън. Грешникът

Американска. Първо издание

ИК „ИнфоДАР“, София, 2008

Редактор: Милена Иванова

Коректор: Ангелина Вълчева

ISBN: 978-954-761-352-2

История

  1. — Добавяне

Пролог

Андра Прадеш

Индия

Шофьорът отказа да го закара по-нататък.

Една миля преди това, щом отминаха химическия завод „Октъгън“, пътната настилка изчезна и те се озоваха на обрасъл с трева коларски път. Сега шофьорът се оплака, че растителността драскала колата му, а гумите можели да затънат в калта, образувани след наскоро падналия дъжд. И къде щеше да ги отведе това? Изоставен, на 150 км от Хайдерабад. Хауард Редфилд слушаше дългата ектения[1] от възражения. Беше наясно, че те бяха само претекст, заобикалящ истинската причина, която шофьорът не желаеше да изрече. Никой мъж не би признал току-така, че го е страх.

Редфилд нямаше избор, налагаше се от тук нататък да върви пеш.

Приведе се напред, за да каже нещо в ухото на шофьора, и долови мириса на потта му. Видя вперените в лицето си тъмни очи в огледалото, от което висеше броеница.

— Ще ме изчакаш тук, нали? — попита Редфилд. — Точно тук, на пътя.

— Колко?

— Около час, може би. Колкото се наложи.

— Казах ти, няма нищо за гледане. Там вече няма никой.

— Просто ме изчакай тук, а? Изчакай ме. Ще ти платя двойно, като се върнем в града.

Редфилд грабна раницата си, излезе от автомобила с работещ климатик и незабавно се потопи в море от влага. Не беше носил раница от колежанските си години — тогава обикаляше из Европа със съвсем ограничени средства — затова се почувства малко странно, когато сега, вече на петдесет и една години, я преметна върху слабите си рамене. За нищо на света обаче нямаше да тръгне из тази подобна на парник страна без бутилка преварена вода и репелент за насекоми, без слънцезащитен крем и лекарство против диария. И без фотоапарата; не можеше да остави фотоапарата.

Застана, плувнал в пот, в жежкия късен следобед, вдигна очи към небето и си помисли: „Страхотно, слънцето залязва, а привечер излизат всички комари. Ето, вечерята ви идва, гадни буболечки такива“.

Тръгна по коларския път. Беше обрасъл с висока трева и Редфилд се спъна в един коловоз, затъна до глезените в калта. Очевидно оттук не беше минавало никакво превозно средство от месеци и Майката Природа бе побързала да си върне отнетата територия. Той спря, задъхан, и опита да се справи с нападналите го насекоми. Погледна назад и като не видя никъде автомобила, се смути. Можеше ли да се довери на шофьора, че ще го чака? Той едва се бе съгласил да го докара дотук и ставаше все по-нервен, колкото повече напредваха, подскачайки, по неравния път. Беше обяснил, че насам се навъртали лоши хора и се случвали ужасни неща. Можело и двамата да изчезнат и никой нямало да си направи труда да ги потърси.

Редфилд продължи напред.

Влажният въздух сякаш го обгърна още по-плътно. Чуваше плискането на водата в шишето и вече се чувстваше жаден, но не спря, за да отпие. Тъй като до спускането на нощта оставаше само около час, нямаше време за мотаене. Насекомите жужаха в тревата, птиците си подвикваха сред зеления балдахин от дървесни корони над главата му, но гласовете им не приличаха на нищо, което бе чувал досега. Всичко в тази страна му се струваше странно и сюрреалистично, а той се движеше упорито в нещо като транс, докато по гърдите му се стичаха струйки пот. Ритъмът на дишането му се ускоряваше с всяка крачка. Ако можеше да вярва на картата, разстоянието не трябваше да е повече от миля и половина, но му се струваше, че върви от цяла вечност, а дори повторното намазване с репелента за насекоми не обезсърчи нахалните комари. Ушите му пищяха от жуженето им, лицето му се бе превърнало в сърбяща маска от обриви.

Спъна се в поредната дълбока бразда и се приземи на колене сред високата трева. Изплю влязлата в устата му растителност и пое уморено въздух, толкова обезкуражен и изтощен, че реши да се връща. Да хване самолета за Синсинати с подвита опашка. Страхливостта все пак бе несравнимо по-безопасна. И по-комфортна.

Въздъхна тежко, опря се с глава в земята, за да се изправи, и застина, вперил очи в тревата. Нещо блестеше сред зелените стръкове, нещо метално. Оказа се евтино тенекиено копче, но в този момент го прие като поличба. Като талисман. Пъхна го в джоба си, изправи се и продължи да върви.

Само неколкостотин метра по-нататък пътят внезапно го изведе до широка поляна, заобиколена от високи дървета. В далечния край се издигаше самотна тумбеста постройка, изградена от бетонни блокчета, с ръждясал тенекиен покрив. Клоните потропваха и тревата се полюляваше на слабия ветрец.

„Това е мястото — помисли си той. — Ето къде се е случило.“

Дишането му внезапно му се стори прекалено шумно. С думкащо в гърдите сърце свали раницата от гърба си, дръпна ципа й и извади фотоапарата. „Документирай всичко — каза си. — «Октъгън» ще опита да те изкара лъжец. Ще направят всичко, което могат, за да те дискредитират, така че трябва да си готов да се защитиш. Трябва да докажеш, че говориш истината.“

Излезе на поляната, тръгна към купчината почернели клони. Разбута клонките с обувка, раздвижи миризмата на обгорено дърво. Отстъпи рязко назад, по гръбнака му пробяга ледена тръпка.

Това бяха останки от погребална клада.

С потни длани свали капачето на обектива и започна да прави снимки. Доближил око до визьора, запечатваше картина след картина. Обгорелите останки на колиба. Детски сандал насред тревата. Ярки парчета плат, откъснати от сари. Накъдето и да погледнеше, виждаше Смъртта.

Изви се надясно, пред обектива му премина зелен гоблен, и тъкмо се канеше да направи поредната снимка, когато пръстът му застина на бутона.

Някаква фигура прелетя в края на обектива.

Свали фотоапарата и се взря към дърветата. Не видя нищо, само поклащащи се клони.

Ето… наистина ли бе доловил движение с периферното си зрение? Беше зърнал само нещо тъмно, подскачащо между дърветата. Може би маймуна?

Трябваше да продължи да снима. Мракът се спускаше бързо.

Редфилд мина покрай каменен кладенец, приближавайки постройката с тенекиен покрив, тревата шумолеше под панталоните му, а той се оглеждаше наляво-надясно. Дърветата като че ли имаха очи и го наблюдаваха. Щом приближи постройката, видя, че стените й са обгорени от огън. Пред вратата имаше купчина пепел и овъглени клони. Още една погребална клада.

Заобиколи я и погледна през входната врата.

Първоначално не успя да различи почти нищо от сумрачния интериор. Дневната светлина бързо избледняваше, а вътре беше дори още по тъмно — палитра от черни и сиви нюанси. Спря за момент, докато очите му свикнат с полумрака. С нарастващо объркване отбеляза наличието на прясна вода в една пръстена кана. Миришеше на подправки. Как бе възможно това?

Зад гърба му изпука клонка.

Извърна се.

На поляната стоеше самотна фигура. Дърветата около тях бяха замрели, дори птиците бяха притихнали. Фигурата приближаваше със странни, отривисти движения, и спря на няколко крачки от него.

Фотоапаратът се търкулна от ръцете на Редфилд. Той направи крачка назад, вперил ужасения си поглед в нея.

Това беше жена. И тя нямаше лице.

Бележки

[1] ектения (гр.) — църковен термин — протяжно моление, кратки прошения. — Б.ел.р.