Тес Геритсън
Грешникът (11)

Девет

Вятърът брулеше въздуха на открито, шибаше палтото на Мора и развяваше вълнения й шал, докато тя минаваше през задната манастирска порта. Веднага видя мрачната групичка от полицаи, които очакваха идването й на брега на езерцето. Върху падналия сняг се бе образувала ледена коричка, която хрущеше под подметките на ботушите й като карамелизирана захар. Усещаше вперените в нея погледи — монахините я наблюдаваха откъм портата отзад, отпред представителите на полицията очакваха приближаването й. Тя беше самотната фигура, движеща се през този бял свят, и в следобедната тишина всеки звук изглеждаше преувеличен, от хрускането под ботушите до звука от дишането й.

Ризоли се отдели от чакащата групичка и тръгна към д-р Айлс.

— Благодаря, че дойде толкова бързо.

— Значи Нони се оказа права за езерцето с патиците.

— Да. Тъй като Камий е прекарвала толкова време тук, не се изненадвам, че се е сетила да използва езерото. Ледът беше все още сравнително тънък. Вероятно се е образувал само преди ден-два. — Джейн погледна към водата. — Натъкнахме се на него при третото минаване.

Езерцето беше малко, плосък черен овал, който през лятото отразяваше облаците в синьото небе и прелитащите птици. В единия му край се извисяваше папур, наподобявайки покрити с лед сталагмити. Снегът наоколо беше здраво изпотъпкан и белотата му беше размесена с кал.

Току край водата лежеше мъничка форма, покрита с чаршаф за еднократна употреба. Мора коленичи до нея и детектив Фрост мрачно повдигна чаршафа, за да открие пеленачето, покрито с мокра кал.

— Изглежда са го задържали долу с камъни — поясни той. — Затова е седяло на дъното. Все още не сме го разповили. Решихме да те изчакаме.

Мора свали вълнените си ръкавици и на тяхно място сложи латексови. Те не защитаваха от студа и пръстите й се вледениха бързо, докато махаше външния слой муселин. От него изпаднаха два камъка колкото човешки юмрук. Следващият слой беше също толкова мокър, но не кален. Това беше вълнено, пастелносиньо одеялце. „Цвят номер едно за повиване на бебе — помисли си тя. — Одеялце, предназначено да му топли.“

Пръстите й вече се бяха вдървили и станали непохватни. Вдигна единия край на одеялцето, колкото да зърне едно краче. Миниатюрно, почти като на кукла, с тъмна, мраморносиня кожа.

Нямаше нужда да види повече.

Покри го отново с чаршафа. Изправи се и погледна Ризоли.

— Да го пренесем направо в моргата. Там ще довършим разповиването.

Джейн кимна и сведе безмълвно поглед към вързопчето. Мокрите пелени започваха да се втвърдяват на ледения вятър.

— Как е могла да го направи? — промълви Фрост. — Да си изхвърли просто така бебето във водата?

Мора свали латексовите ръкавици и напъха безчувствените си пръсти във вълнените. Светлосиньото вълнено одеялце, с което беше увито бебето, не й излизаше от главата. Топло одеялце, като ръкавиците й. Камий можеше да го увие в каквото и да е — вестници, стари чаршафи, парцали — но беше избрала да го увие в одеялце, сякаш за да го защити, да го изолира от ледената вода в езерцето.

— Имам предвид — да удавиш собственото си дете — продължаваше Фрост. — Трябва да се е била побъркала.

— Бебето може вече да е било мъртво.

— Добре, значи първо го е убила. Пак означава, че е луда.

— Не можем да разчитаме само на предположения. Нека изчакаме резултатите от аутопсията. — Мора погледна към манастира. Три монахини стояха като тъмни духове край задната порта. — Казахте ли вече на Мери Клемънт? — обърна се тя към Ризоли.

Джейн не отговори. Погледът й все още беше вперен в това, което им беше предало езерото. Един чифт ръце беше предостатъчен, за да пъхне вързопчето в огромния плик за трупове и да затвори с едно движение ципа. Тя трепна при звука от гласа й.

— Сестрите знаят ли? — попита д-р Айлс.

Ризоли най-сетне я погледна.

— Казахме им какво намерихме.

— Трябва да имат представа кой е бащата.

— Отричат дори вероятността да е била бременна.

— Но доказателството е тук.

Джейн изсумтя.

— Вярата е по-силна от доказателствата.

„Вяра в какво? — запита се съдебната лекарка. — В добродетелта на една млада жена?“ Съществуваше ли по-нестабилна картонена кула от вярата в човешкото целомъдрие?

Настъпи тишина, докато отнасяха плика с тялото. Нямаше нужда да вземат носилка в снега; помощникът беше обгърнал плика в обятията си така, сякаш вдигаше своето дете, и сега вървеше с мрачна целеустременост по ветровитата поляна към манастира.

Мобилният телефон на Мора звънна, нарушавайки скръбното мълчание.

— Д-р Айлс — отговори тихо тя.

— Съжалявам, че се наложи да тръгна, без да ти кажа „довиждане“ тази сутрин.

Мора усети, че се изчервява, а пулсът й се ускори два пъти.

— Виктор.

— Трябваше да отида на срещата си в Кеймбридж. Не исках да те будя. Надявам се не помисли, че бягам от теб.

— Всъщност точно това се помислих.

— Може ли да се видим по-късно, за вечеря?

Младата жена замълча, внезапно усетила погледа на Ризоли върху себе си и осъзнала физическата си реакция на гласа на Виктор. Ускореният пулс, щастливото вълнение. „Вече си е проправил обратно път в живота ми — помисли си тя. — Вече си мисля за възможностите.“

Обърна се, за да избяга от погледа на Джейн, и сниши глас до шепот.

— Не знам кога ще се освободя. В момента имаме толкова работа…

— Докато вечеряме, ще можеш да ми разкажеш всичко за днешния си ден.

— Той вече се класира в категорията на зашеметяващите дни.

— Трябва да ядеш по някое време, Мора. Може ли да те изведа някъде навън? В любимия ти ресторант?

Тя отговори прекалено припряно, прекалено пламенно:

— Не. Ще се срещнем вкъщи. Ще се постарая да се прибера към седем.

— Не очаквам да ми сготвиш нещо.

— Тогава ще оставя готвенето на теб.

Той се засмя.

— Смела жена.

— Ако закъснея, може да влезеш през страничната врата за гаража. Вероятно знаеш къде е ключът.

— Само не ми казвай, че все още го криеш в онази стара обувка?

— Досега никой не го е открил. До довечера.

Затвори телефона и като се обърна, установи, че сега и Ризоли, и Фрост я наблюдаваха.

— Среща с гадже? — попита Джейн.

— На моята възраст е истински късмет да се срещнеш с когото и да е — отвърна Мора и пусна телефона в чантата си. — Ще се видим в моргата.

Докато вървеше забързано обратно към манастира, следвайки пътеката от отъпкан сняг, усещаше погледите им в гърба си. Изпита истинско облекчение, когато най-после мина през задната порта и се скри зад манастирските стени. Но едва бе направила няколко крачки по двора, когато чу името си.

Обърна се и видя отец Брофи, който се появи през някаква врата. Той тръгна към нея, тържествена фигура, облечена в черно. На фона на мрачното небе очите му изглеждаха смайващо сини.

— Майка Мери Клемънт би искала да говори с вас — каза той.

— Детектив Ризоли е човекът, с когото вероятно би трябвало да говори.

— Тя предпочита да говори с вас.

— Защо?

— Защото не сте от полицията. Поне изглеждате готова да изслушате притесненията й. Да ги разберете.

— Да разбера какво, отче?

Той направи пауза. Вятърът развяваше палтата и щипеше лицата им.

— Че вярата не е нещо, което трябва да бъде осмивано — отговори той.

Това беше причината игуменката Мери Клемънт да не иска да разговаря с Ризоли, която не успяваше да скрие своя скептицизъм, презрението си към църквата. Нещо толкова дълбоко лично като вярата не трябваше да става обект на презрението на друг човек.

— Това е важно за нея — настоя отец Брофи. — Моля ви.

Мора го последва в сградата, по мрачния, ветровит коридор, към кабинета на игуменката. Мери Клемънт седеше зад бюрото си. Тя вдигна поглед при влизането им и очите зад дебелите стъкла на очилата бяха очевидно гневни.

— Седнете, д-р Айлс.

Макар от „Холи Иносънтс Академи“ да я деляха години, видът на ядосана монахиня бе все още в състояние да я разтърси, и Мора се подчини безшумно, като се намести на стола като виновна ученичка. Отец Брофи застана встрани, мълчалив наблюдател на предстоящото изпитание.

— Така и не ни обясниха причината за това претърсване — започна игуменката. — Вие ни объркахте живота. Нахлухте в уединението ни. От самото начало сътрудничехме по всякакъв възможен начин, но въпреки това се отнасяхте към нас така, сякаш сме ви врагове. Дължахте ни поне любезността да обясните какво търсите.

— Мисля, че по този въпрос би трябвало да говорите с детектив Ризоли.

— Но вие предизвикахте претърсването.

— Казах им само това, което открих при аутопсията. Че сестра Камий е родила съвсем неотдавна. Детектив Ризоли взе решение да претърси манастира.

— Без да ни каже защо.

— Полицейските разследвания обикновено се правят при максимална секретност.

— Защото ни нямахте доверие. Нали?

Мора се вгледа в обвинително гледащите очи на Мери Клемънт и установи, че не може да отговори по друг начин, освен с истината.

— Нямахме друг избор, освен да действаме предпазливо.

Вместо да я разгневи още повече, честният отговор изглежда разпръсна обидата на игуменката. Внезапно тя придоби изтощен вид, облегна се назад в стола си и се превърна в крехката възрастна жена, каквато беше всъщност.

— Що за свят е това, когато дори на нас не може да ни имат доверие.

— Както на всички останали, преподобна майко.

— Но точно за това става дума, д-р Айлс. Ние не сме като всички останали. — Каза го без нотка на превъзходство. По-скоро в гласа й прозвучаха тъга и смут. — Можехме да ви помогнем. Можехме да ви сътрудничим, ако знаехме какво търсите.

— Наистина ли нямахте представа, че Камий е бременна?

— Откъде бихме могли да имаме? Когато детектив Ризоли ми го съобщи тази сутрин, не й повярвах. Все още не мога да го повярвам.

— Страхувам се, че доказателството бе открито в езерцето.

Игуменката като че ли потъна още по-дълбоко в стола си и се смали. Сведе поглед към изкривените си от артрита ръце. Съзерцава ги дълго в мълчание така, сякаш не бяха нейните. Най-сетне произнесе тихо:

— Как е възможно да не сме разбрали?

— Възможно е бременността да бъде скрита. Известни са случаи, в които момичета в пубертета са успявали да я скрият дори от своите майки. Някои жени отричат това дори пред себе си, докато не настъпи моментът да родят. Самата Камий също е отричала. Трябва да призная, че откритието ми при аутопсията ме свари напълно неподготвена. Най-малко съм очаквала да открия това в една…

— Монахиня — довърши вместо нея Мери Клемънт.

Погледна я право в очите.

— С това не искам да кажа, че монахините не са хора.

Игуменката се усмихна едва забележимо.

— Благодаря, че го осъзнавате.

— И е била толкова млада…

— Мислите ли, че само младите се борят с изкушението?

Мора си помисли за собствената си неспокойна нощ. За Виктор, който спеше от другата страна на коридора.

— През целия си живот — продължи игуменката — сме изкушавани от едно или от друго. Изкушенията се променят, разбира се. Когато сме млади, приемат вид на красиво момче. После на сладки или храна. А когато те настигнат старостта и умората — просто възможността да поспиш един час повече сутрин. Толкова много дребни желания и ние сме също толкова уязвими от тях, колкото и другите, само дето не ни е позволено да го признаем. Нашият обет ни отделя. Монашеството може да носи радост, д-р Айлс. Но съвършенството изисква упорит труд и въпреки всичко никой от нас не може да го достигне.

— Още по-малко една толкова млада жена.

— Задачата не се улеснява с възрастта.

— Камий беше едва двайсетгодишна. Трябва да е имала известни съмнения, когато е приела окончателно монашеството.

Игуменката не отговори веднага. Взираше се през прозореца, който гледаше към някаква гола стена. Гледка, която всеки път, когато погледнеше навън, й напомняше, че нейният свят е затворен между камъни.

— Аз бях на двайсет и една, когато приех монашеството.

— И имахте ли съмнения?

— Нито едно. — Погледна към своята събеседница. — Аз знаех.

— Как така?

— Защото Господ ми говореше.

Мора не каза нищо.

— Знам какво си мислите. Че само психичноболните чуват гласове. Само психичноболните чуват как им говорят ангели. Вие сте лекар и вероятно виждате всичко през очите на учения. Ще обясните, че това е било само сън. Или химически дисбаланс. Временен пристъп на шизофрения. Знам всички теории. Знам какво разправят за Жана д’Арк — че са изгорили на кладата една побъркана. И вие мислите така, нали?

— Страхувам се, че не съм религиозна.

— Но някога сте били.

— Отгледана съм като католичка. Това бе вярата на родителите, които ме осиновиха.

— Тогава сте запозната с живота на светците. Много от тях са чували Божия глас. Как ще го обясните?

Мора се поколеба, защото онова, което смяташе да каже, вероятно щеше да обиди събеседницата й.

— Слуховите халюцинации често се интерпретират като религиозно преживяване.

Мери Клемънт като че ли не се обиди, както бе очаквала съдебната лекарка. Тя просто впери поглед в нея.

— Аз изглеждам ли ви психичноболна?

— Ни най-малко.

— Но ви казвам, че някога чух гласа на Бог. — Отмести отново очи към прозореца. Към сивата стена, по чиито камъни проблясваше лед. — Вие сте едва вторият човек, на когото го казвам, защото знам какво си мислят хората. Аз самата нямаше да повярвам, ако не се беше случило с мен. Ако си само на осемнайсет години и Той те призове, какъв избор имаш, освен да Го послушаш? — Отпусна се назад на облегалката и додаде тихо: — Аз имах любим. Мъж, който искаше да се ожени за мен.

— Да — отвърна Мора. — Казахте ми го.

— Той не разбра. Никой не разбра защо една млада жена би поискала да се скрие от живота. Така го нарече той. Че се крия като страхливка. Че предавам волята си на Бог. Разбира се, той опита да ме накара да си променя решението. Същото опита да направи и майка ми. Но аз знаех какво върша. Знаех го от мига, в който бях призована. Докато седях в задния двор и слушах песента на щурците, чух Неговия глас, ясен като камбана. И разбрах.

Погледна към своята събеседница, която се размърда на стола си, нетърпелива да сложи край на разговора. Тези приказки за божествени гласове я караха да се чувства некомфортно.

Мора погледна часовника си.

— Преподобна майко, страхувам се, че трябва да тръгвам.

— Чудите се защо ви казвам това.

— Да, чудя се.

— Казала съм го само на още един човек. И знаете ли кой е той?

— Не.

— Сестра Камий.

Лекарката се взря в сините очи на монахинята.

— Защо на Камий?

— Защото и тя беше чула гласа. Затова беше дошла при нас. Беше отгледана в изключително богато семейство, израснала в огромна къща с имение в Хаянис Порт, недалеч от имението на Кенеди. Но беше призована за този живот, също като мен. Когато бъдеш призован, д-р Айлс, знаеш, че си благословен, и отговаряш с радост в сърцето. Тя нямаше съмнения дали да даде обет. Беше напълно отдадена на този орден.

— Как тогава да обясним бременността й? Как се е случило това?

— Детектив Ризоли вече ми зададе този въпрос. Но тя искаше само имена и дати. Кои са работниците, извършили ремонта в манастира. През кой месец Камий е посетила семейството си. Полицията се интересува само от конкретни подробности, а не от духовните въпроси. Не от призванието на Камий.

— Но тя все пак е забременяла. Или е било в резултат на мимолетно поддаване на изкушението, или е било изнасилване.

Игуменката замълча, свела очи към дланите си. Накрая произнесе тихо:

— Има и трето обяснение, д-р Айлс.

Мора се намръщи.

— И какво е то?

— Знам, че ще ми се подиграете. Вие сте лекар. Вероятно разчитате на лабораторните си изследвания, на това, което виждате под микроскопа. Но не ви ли се е случвало да видите нещо необяснимо? Когато пациент, който би трябвало да е мъртъв, внезапно се съживява? Не ви ли се е случвало да станете свидетел на чудо?

— Всеки лекар е оставал изненадан поне няколко пъти в кариерата си.

— Не само изненадан. Говоря за нещо, което те изумява. Нещо, което науката не е в състояние да обясни.

Мора си спомни годините, през които бе работила в болницата в Сан Франциско.

— Имаше една жена с рак на панкреаса.

— Той е нелечим, нали?

— Да. Почти равносилен на смъртна присъда. Не би трябвало да остане жива. Когато я видях за първи път, смятаха, че е в терминален стадий. Вече беше пожълтяла и съзнанието й беше объркано. Лекарите бяха решили да престанат да я хранят, защото смъртта беше съвсем близко. Помня указанията върху болничния й картон — просто да й помагаме да се чувства по-комфортно. Това е единственото, което можем да направим в края — да притъпим болките им. Мислех, че от смъртта я делят броени дни.

— Но тя ви изненада.

— Събуди се една сутрин и каза на сестрата, че е гладна. Прибра се вкъщи четири седмици по-късно.

Мери Клемънт кимна.

— Ето едно чудо.

— Не, преподобна майко. — Мора срещна погледа й. — Спонтанна ремисия.

— Това е просто начин да назовете нещо, което не можете да обясните.

— Ремисиите се признават от медицината.

Раковото образувание се свива от само себе си. Или пък диагнозата е била грешна от самото начало.

— Било е нещо друго. Нещо, което науката не може да обясни.

— Искате да кажа, че е било чудо.

— Искам да допуснете съществуването и на други възможности. Толкова много от хората, преживели близко до смъртта състояние, споделят, че са видели ярка светлина. Или са видели любими хора, които са им казали, че времето им още не е дошло. Как бихте обяснили подобно универсално видение?

— Халюцинации на лишен от кислород мозък.

— Или доказателство за съществуването на божественото.

— Много бих искала да открия такова доказателство. Утешително е да мислиш, че съществува нещо друго, освен този физически живот. Но не мога да го приема само на вяра. Вие за това намеквате, нали? Че бременността на Камий е била вид чудо? Друг пример за божественото.

— Казвате, че не вярвате в чудеса, но не можете да обясните защо болната ви от рак на панкреаса пациентка е останала жива.

— Обяснението не се намира винаги лесно.

— Защото медицинската наука не разбира напълно смъртта. Нали?

— Но затова пък сме наясно със зачеването. Знаем, че са нужни и яйцеклетка, и сперматозоид. Елементарна биология, преподобна майко. Аз не вярвам в непорочното зачатие. Вярвам, че бременността на Камий е резултат от полов акт. Може да е бил доброволен или насилствен. Но детето й е било заченато по обичайния начин. Вярвам и, че самоличността на бащата може да ни помогне да открием убиеца.

— А ако не бъде открит баща?

— Разполагаме с ДНК на детето. Нужно ни е само името на бащата.

— Толкова сте уверена във вашата наука, д-р Айлс. Тя е отговорът на всичко!

Мора стана от стола си.

— Поне съм в състояние да вярвам на тези отговори.

Отец Брофи излезе от кабинета на игуменката с Мора и я придружи по полутъмния коридор. Обувките им скърцаха по изтърканите дъски на пода.

— Бихме могли да подхванем темата още сега, д-р Айлс — започна той.

— Коя тема?

Той спря и я погледна.

— Дали детето е мое. — Срещна погледа й без да трепне; затова пък нея я обзе желание да извърне глава, да се спаси от напрегнатия му взор. — Задавате си този въпрос, нали?

— Несъмнено разбирате защо.

— Да. Както казахте преди малко, неизбежните закони на биологията изискват както яйцеклетка, така и сперматозоид.

— Вие сте единственият мъж, който има постоянен достъп до този манастир. Вие водите месата. Вие слушате изповедите.

— Да.

— Запознат сте с най-интимните им тайни.

— Само с онези, които изберат да ми кажат.

— Вие сте символ на авторитета.

— Някои гледат на свещениците по този начин.

— Една млада послушница несъмнено гледа по този начин на тях.

— И това автоматично ме превръща в заподозрян?

— Няма да сте първият свещеник, нарушил обета си.

Той въздъхна и за първи път отмести погледа си от нейния. Не за да го избегне, а като тъжно кимване в знак на съгласие с думите й.

— Това не е лесно днес. Погледите на хората към нас, шегите, подмятани зад гърба ни. Когато казвам месата, гледам лицата в моята църква и разбирам кой какво мисли. Питат се дали опипвам млади момчета или лягам с млади момичета. Всички си задават този въпрос, не само вие. И винаги предполагат най-лошото.

— Ваше ли е детето, отец Брофи?

Сините очи се спряха отново върху лицето й с абсолютна непоколебимост.

— Не, не е. Никога не съм нарушавал обета си.

— Нали разбирате, че не можем да приемем вашата дума просто така?

— Не, може да лъжа, нали така? — Макар да не бе повишил глас, тя усети гневни нотки в гласа му. Той се приближи на сантиметри от нея и тя устоя с усилие на импулса си да се отдръпне. — Възможно е да върша грях след грях. Къде виждате да води тази спирала, тази поредица от грехове? Лъжи. Прелъстяване на монахиня. Убийство?

— Полицията трябва да огледа всички мотиви. Дори вашите.

— И вероятно ще ви трябва моя ДНК.

— Така ще елиминираме възможността вие да сте бащата.

— Или ще ме заклеймите като главен заподозрян за убийството.

— Може да стане едното или другото, в зависимост от резултатите.

— Вие какви мислите, че ще бъдат те?

— Нямам представа.

— Но все пак трябва да клоните в едната или другата посока. Ето, стоите пред мен и ме гледате. Виждате ли убиец?

— Вярвам само на доказателствата.

— На цифри и факти. Това е единственото, на което вярвате.

— Да.

— А ако ви кажа, че нямам абсолютно нищо против да ви дам проба от моето ДНК? Че ще ви дам кръв още тук и сега, ако сте готова да я вземете?

— Не е нужна кръвна проба. Просто прокарване на тампон по устната лигавица.

— Тампон тогава. Просто искам да бъде ясно, че го правя доброволно.

— Ще кажа на детектив Ризоли. Тя ще вземе пробата.

— Това ще промени ли мнението ви? Относно моята вина?

— Както казах, ще знам, когато видя резултатите.

Младата жена отвори вратата и излезе навън.

Той я последва на двора. Беше без горна дреха, но като че ли не забелязваше студа, съсредоточил цялото си внимание върху нея.

— Казахте, че сте отгледана като католичка — рече той.

— Ходех в католическа гимназия. „Холи Иносънтс“ в Сан Франциско.

— Но въпреки това вярвате само в кръвните си изследвания. Във вашата наука.

— А на какво друго да разчитам?

— На инстинктите си? На вярата?

— Може би на вас? Само защото сте свещеник?

— „Само защото“ ли? — Той поклати глава и се засмя тъжно, а дъхът му образува бяло облаче в студения въздух. — Мисля, че това отговаря на въпросите ми.

— Аз не разчитам на онова, което ми се струва. Не правя предположения за другите човешки същества, защото твърде често те ни изненадват.

Стигнаха до входната порта. Той й я отвори и Мора излезе. Вратата се залюля помежду им и се затвори, внезапно разделяйки неговия от нейния свят.

— Сещате ли се за човека, който припадна на тротоара? На когото правихме изкуствено дишане?

— Да.

— Той е жив. Посетих го тази сутрин. В съзнание е и говори.

— Радвам се да го чуя.

— Вие не мислехте, че ще оживее.

— Обстоятелствата бяха срещу него.

— Виждате ли? Понякога цифрите, статистиките грешат. — Тя се обърна да си върви. — Д-р Айлс! — извика подире й отец Брофи. — Израснали сте в църквата. Нима не е останало нищо от вярата ви?

Мора се обърна да го погледне.

— Вярата не се нуждае от доказателства — отвърна тя. — Но аз се нуждая.

 

 

Аутопсията на дете беше нещо, от което се страхуваше всеки патолог. Докато слагаше ръкавиците и подреждаше инструментите си, Мора избягваше да поглежда към миниатюрното вързопче на масата, опитвайки да се дистанцира колкото може по-дълго от тъжната реалност на това, с което й предстоеше да се сблъска. Единствените звуци в стаята идваха от потракването на инструментите. Никой от наредилите се покрай масата хора не произнасяше дума.

Д-р Айлс винаги държеше в лабораторията й да цари изпълнена с уважение и респект атмосфера. Като студентка по медицина беше наблюдавала аутопсиите на пациентите, починали под нейните грижи, и макар извършващите ги патолози да гледаха на тях като на анонимни непознати, тя беше познавала тези пациенти като живи хора и не беше в състояние да ги гледа, проснати върху масата, без да чува гласа им или да си спомня как съзнанието е светило в очите им. Лабораторията за аутопсии не беше място за разказване на видове или обсъждане на снощната среща с гаджето, и тя не понасяше подобно поведение. Един строг поглед беше достатъчен да усмири и най-неуважителното ченге. Знаеше, че тези хора не са безсърдечни, че хуморът им позволяваше да се справят с тъмната страна на своята професия, но очакваше от тях да го оставят пред вратата, ако не искат да чуят някоя и друга остра дума от нея.

Такива думи обаче никога не ставаха нужни, когато на масата лежеше дете.

Погледна към двамата детективи. Както обикновено, лицето на Бари Фрост бе придобило болезнена бледност и той бе отстъпил една-две крачки от масата, сякаш готов да избяга всеки момент. Днес аутопсията щеше да бъде трудна не заради неприятната миризма, а заради възрастта на жертвата. Ризоли стоеше до него с решително изражение, дребната й фигура почти се губеше в хирургическата престилка, която й беше няколко номера по-голяма. Цялата позиция на изправеното й тяло говореше: „Аз съм готова. Мога да се справя с всичко“. Същото поведение Мора беше забелязвала сред обучаващите се за хирурзи жени. Мъжете може и да ги наричаха „кучки“, но тя ги виждаше такива, каквито бяха в действителност: борбени жени, които полагаха такива усилия, за да се докажат в една мъжка професия, че в крайна сметка придобиваха типичната мъжка напереност. Ризоли бе усвоила наперената стойка, но лицето й не отговаряше на безстрашната поза. Беше бледо и напрегнато, кожата под очите й бе потъмняла от умора.

Йошима бе насочил светлината към вързопчето и стоеше в очакване покрай табличката с инструментите.

Одеялцето беше подгизнало и ледената езерна вода започна да се процежда на тънки струйки, когато Мора го разгърна, разкривайки нов слой. Крачето, което бе зърнала вече днес, се подаваше измежду мокър ленен плат. Бебешкото телце бе плътно обвито от калъфка за възглавница, придържана увита с безопасни игли. По нея се виждаха розови петънца.

Мора посегна към пинсетите и едно по едно ги премести в малък поднос.

— Какво е това? — попита Фрост.

— Прилича на конфети — отвърна Ризоли.

Лекарката пъхна пинсетите в една по-дълбока гънка и извади оттам клонче.

— Не са конфети — поясни тя. — Сухи цветя са.

Значението на това откритие породи ново смълчаване в стаята. „Символ на любов — помисли си тя. — На дълбока скръб.“ Спомни си колко се бе трогнала преди години, когато бе научила, че неандерталците погребвали своите мъртъвци с цветя. Това бе доказателство за тяхната мъка и следователно — за хуманността им. „Това дете е било оплаквано — помисли си тя. — Увито в лен, обсипано с листенца от сухи цветя, и повито във вълнено одеялце. Не изхвърлено, а погребано. Било е сбогуване.“

Съсредоточи се върху кукленското стъпалце, което се подаваше изпод погребалния саван. Кожата му беше набръчкана от престоя в сладка вода, но нямаше видими следи от разлагане. Температурата на водата в езерото беше близо до нулата и тялото можеше да остане почти напълно запазено седмици наред. Щеше да бъде трудно, ако не и невъзможно да се определи времето на смъртта.

Остави пинсетите и разкопча четирите безопасни игли, задържащи долната част на калъфката за възглавница. Те издадоха тих мелодичен звук, когато ги пусна в една табличка. Вдигна плата и внимателно го изтегли нагоре; появиха се две крачета със свити коленца и разтворени бедърца като на малко жабче.

Размерите съответстваха на големината на доносен плод.

Откри гениталиите и след това — пъпната връв, завързана с червена сатенена панделка. Внезапно си спомни насядалите около масата монахини, чиито възлести ръце пълнеха торбички със сухи цветя и ги завързваха с панделки.

— Момче е — каза Ризоли и гласът й потрепери.

Мора вдигна поглед и видя, че Джейн беше пребледняла дори още по-силно, че се бе подпряла на масата, сякаш за да не падне.

— Имаш ли нужда да се отдалечиш?

Младата жена преглътна с усилие.

— Просто…

— Какво?

— Нищо. Добре съм…

— Това е трудно за понасяне, знам. Децата винаги са най-трудни. Ако искаш да седнеш…

— Казах ти, че съм добре.

Най-лошото тепърва предстоеше.

Д-р Айлс вдигна калъфката над гърдите, като изпъна внимателно първо едната, а след това — и другата ръчичка, за да не ги повлече мокрият плат. Дланите бяха напълно оформени, мъничките пръстчета бяха създадени да се протягат към майчиното лице, да стискат кичур от майчините коси. След лицето именно ръцете носеха най-отчетлив човешки отпечатък и беше мъчително да ги гледаш.

Мора бръкна в калъфката, за да повдигне главичката, докато измъкне останалата част от калъфката.

И незабавно разбра, че нещо не е наред.

Дланта й държеше череп, който не усещаше нормален, не усещаше човешки. Спря с пресъхнало гърло. С ужас свали останалия плат и главичката на бебето се появи.

Ризоли ахна и отскочи назад от масата.

— Божичко! — изпъшка Фрост. — Какво, по дяволите, се е случило с него?

Прекалено изумена, за да говори, Мора не бе в състояние да направи нищо друго, освен да се взира в ужасната гледка, която представляваше зейналият отзад череп с оголен мозък. И лицето, нагънато като гумена маска.

Една от металните таблички внезапно се стовари с трясък на пода.

Лекарката вдигна поглед тъкмо навреме, за да види как Джейн Ризоли, с бледо като платно лице, се свлича бавно на земята.