Тес Геритсън
Грешникът (15)

Тринайсет

Името звучеше безобидно за хората, които не знаеха какво означава. Болестта обаче имаше и друго название, название, което пробуждаше древен ужас: проказа. То извикваше в ума образи на покрити с дълги роби парии, криещи лицето си, на избягваните и будещи съжаление, просещи милостиня. За камбанките на прокажените, предупреждаващи нищо неподозиращите хора за приближаването на чудовище.

Тези чудовища бяха просто жертва на микроскопичния нападател Mycobacterium leprae, бавно растящ бацил, който обезобразява своя гостоприемник, когато се размножава, разкъсвайки кожата с множество грозни възелчета. Бактерията унищожава нервите, водещи към стъпалата и дланите, така че жертвата престава да усеща болка, не се отдръпва при нараняване, в резултат на което крайниците стават податливи на изгаряния, травми и инфекции. С годините осакатяването се задълбочава. Възелчетата се удебеляват, носната кост се разрушава. Пръстите на ръцете и краката, след многобройни наранявания, започват да се разпадат. А когато най-накрая умре, страдащият от болестта е погребван извън църковния двор, прокуден колкото може по-далеч от неговите стени.

Дори след смъртта си прокаженият оставаше в изолация.

— В САЩ да видиш пациент в толкова напреднал стадий на болестта е нещо почти нечувано — каза д-р Коли. — Съвременната медицина е в състояние да спре развитието й много преди да се стигне до това обезобразяване. Специалната терапия с три лекарства е в състояние да излекува дори най-тежките случаи на този вид проказа — смесената.

— Предполагам, че тази жена е била лекувана — каза Мора. — След като не видях активни бацили в кожните й биопсии.

— Да, но лечението явно е започнало късно. Виж до каква степен е стигнало обезобразяването. Загуба на зъби и разрушаване на лицеви кости. Била е заразена доста дълго, вероятно десетилетия, преди да започне се лекува.

— Дори най-бедният пациент в тази страна би трябвало да си е осигурил лечение.

— Да се надяваме. Защото тази болест би трябвало да се покрива от здравното осигуряване.

— Тогава тази жена най-вероятно е имигрантка.

Коли кимна.

— Прокажени все още могат да се открият сред селското население по света. Повечето случаи по света са регистрирани в пет страни.

— И те са?

— Бразилия и Бангладеш, Индонезия и Мианмар. И, разбира се, Индия.

Д-р Коли върна черепа на полицата, после събра снимките от бюрото си и ги подреди. Но Мора почти не забелязваше това. Тя се взираше в рентгеновата снимка на Дамата с плъховете и си мислеше за друга жертва, за другото място, където бе извършено убийство. За пролятата кръв в сянката на едно разпятие.

„Индия — мислеше си тя. — Сестра Урсула е работила в Индия.“

 

 

Манастирът „Грейстоунс“ изглеждаше по-студен и запуснат от всякога, когато същия следобед Мора прекрачи от другата страна на дворната порта. Престарялата сестра Изабел я поведе през двора. Върховете на ботушите й за сняг „L. L. Bean“ се подаваха в нестроен ритъм изпод подгъва на черната й роба. Когато зимата станеше сурова, дори монахините разчитаха на удобствата, които осигуряваше съвременната индустрия.

Сестра Изабел въведе посетителката в празния кабинет на игуменката и изчезна нататък по тъмния коридор, следвана от шляпкащите звуци на мокрите си подметки.

Д-р Айлс докосна чугунения радиатор под прозореца; беше студен. Затова не си свали палтото.

Мина доста време и тя започна да се пита дали престарялата сестра Изабел просто не се бе отдалечила по коридора, докато споменът за пристигането на Мора бе избледнявал в съзнанието й с всяка следваща стъпка. Докато се вслушваше в скърцането на сградата, в пристъпите на вятъра, разтърсващи прозорците, тя опита да си представи какво ли би било да прекараш целия си живот под този покрив. Представи си годините на тишина и молитва, на непроменящи се ритуали. „Това трябва да носи някаква утеха — помисли си. — Да знаеш още призори как ще мине денят ти. Без изненади, без бъркотии. Ставаш от леглото и посягаш към същите дрехи, коленичиш за същите молитви, вървиш по същите мрачни коридори, за да отидеш да закусиш. Извън стените подгъвите на полите на другите жени може да се движат ту нагоре, ту надолу, колите може да променят формите и цвета си, по сребърния екран да се появява и после да изчезва променяща се галактика от филмови звезди. Но между тези стени ритуалите не се променят, дори когато тялото ти става немощно, ръцете — нестабилни, а светът — все по-мълчалив, защото слухът ти отслабва.“

„Покой — мислеше Мора. — Доволство.“ Да, това бяха основателни причини да се оттеглиш от света, причини, които можеше да разбере.

Не чу приближаването на Мери Клемънт и се стресна, като я видя да стои на вратата и да я гледа.

— Преподобна майко.

— Както разбрах, имате още въпроси.

— За сестра Урсула.

Игуменката прекоси безшумно стаята и седна зад бюрото си. През този много студен ден дори тя не бе останала безучастна към зимния мраз; под робата си бе облякла дебел сив вълнен пуловер, избродиран с бели котки. Сплете пръстите на ръцете си върху бюрото и впери строг поглед в своята посетителка. Той нямаше нищо общо с приятелското изражение, което я бе посрещнало първата сутрин.

— Направихте всичко, което можахте, за да ни разбиете живота. За да съсипете спомена за сестра Камий. А сега искате да повторите процеса и със сестра Урсула, така ли?

— Тя би искала да открием нападателя й.

— И какви ужасни тайни си представяте, че крие? Какви грехове опитвате да уловите, д-р Айлс?

— Не непременно грехове.

— Само допреди няколко дена бяхте фокусирани единствено върху Камий.

— И това може би отвлече вниманието ни и не задълбахме повечко в живота на сестра Урсула.

— Там няма да намерите скандали.

— Не търся скандали. Търся мотива на нападателя.

— Да убие една шейсет и осем годишна монахиня ли? — Мери Клемънт поклати глава. — Не съм в състояние да си представя някакъв рационален мотив.

— Казахте, че сестра Урсула е била мисионерка в чужбина, в Индия.

Внезапната промяна на темата изглежда изненада игуменката. Тя се облегна назад на стола си.

— А това какво отношение има към случая?

— Разкажете ми повече. За времето, през което е била в Индия.

— Не съм сигурна какво точно искате да знаете.

— Била ли е обучена за медицинска сестра?

— Да. Работела в едно селце в покрайнините на град Хайдерабад. Била е там около пет години.

— И се върна в „Грейстоунс“ преди една година?

— През януари.

— Говореше ли много за работата си там?

— Не.

— Служила е пет години там и никога не е говорила за преживяванията си?

— Тук ценим мълчанието. Не празните приказки.

— Не бих нарекла „празни приказки“ разказите за мисионерската й работа в чужбина.

— Вие живели ли сте някога в чужбина, д-р Айлс? Нямам предвид дали сте били в някой хубав хотел за туристи, където камериерките сменят чаршафите всеки ден. Говоря за селата, чиито мръсни канали се изливат на улицата и където децата умират от холера. Опитът й там не беше особено приятна тема за разговори.

— Споменахте, че в Индия е преживяла насилие. Че селото, където работела, било нападнато.

Игуменката сведе поглед към дланите си, скръстени върху бюрото; кожата им беше зачервена и напукана.

— Преподобна майко? — обади се Мора.

— Не знам цялата история. Никога не е говорила за това пред мен. Малкото, което знам, съм го чула от отец Дулин.

— Кой е той?

— Служи в епархията в Хайдерабад. Обади се от Индия веднага след случилото се, за да каже, че сестра Урсула се връща в „Грейстоунс“. Че е пожелала да се върне към манастирския живот. Приехме я обратно, разбира се. Това е нейният дом. Естествено, че дойде тук да потърси утеха след…

— След какво, уважаема майко?

— След клането в село Бара.

Прозорецът внезапно се разтресе от порива на вятъра. От другата страна на стъклото денят беше лишен от всякакъв цвят. Сива стена, похлупена от сиво небе.

— Там ли е работила? — попита Мора.

Мери Клемънт кимна.

— Селото било толкова бедно, че нямало нито телефони, нито електричество. Там живеели почти сто души, но малцина извън него се осмелявали да го посетят. Това е животът, който бе избрала нашата сестра — да служи на най-злочестите хора на земята.

Съдебната лекарка се замисли за аутопсията на Дамата с плъховете. За черепа й, деформиран от болестта.

— Това село на прокажени ли е било? — попита тихо тя.

Игуменката кимна.

— В Индия ги смятат за най-нечисти от всички. Презират ги и се страхуват от тях. Семействата им ги прокуждат. Живеят в специални села, където могат да се оттеглят от обществото, където не трябва да си крият лицата. Където и другите са не по-малко деформирани от тях самите. — Монахинята погледна към събеседницата си. — Дори това не ги предпази от нападение. Село Бара вече не съществува.

— Казахте, че имало клане.

— Така го нарече отец Дулин. Масово клане.

— От кого?

— Полицията така и не идентифицира нападателите. Може да е било кастово клане. Или пък може да са били хиндуистки фундаменталисти, ядосани, че сред тях живее католическа монахиня. Нищо чудно да са били тамили или която и да било от воюващите помежду си фракции. Убили всички. Жени, деца. Две от сестрите в клиниката.

— Но Урсула оживяла.

— Защото през онази нощ не е била в Бара. Заминала предишния ден, за да вземе медицински консумативи от Хайдерабад. Когато се върнала на другата сутрин, от селото била останала само пепел. Работници от близката фабрика вече били на мястото и търсели оцелели, но така и не открили нито един. Дори животните — пилета, кози — били заклани и труповете им — изгорени. Сестра Урсула припаднала, като видяла погрома, и един лекар от фабриката я приютил в клиниката си до пристигането на отец Дулин. Тя е единствената оцеляла от Бара, д-р Айлс. Тя е била късметлийката.

„Късметлийка“ — помисли си Мора. Пощадена при клането само за да се върне в манастира „Грейстоунс“ и да открие, че Смъртта не я е забравила. Че дори тук не може да избяга от ръката й.

Погледите на двете жени се срещнаха.

— Няма да откриете нищо срамно в миналото й — каза Мери Клемънт. — Само служба в името на Бог. Оставете на мира паметта на нашата сестра, д-р Айлс. Оставете я на мира.

 

 

Д-р Айлс и Ризоли стояха на тротоара пред съборетината, която преди време бе представлявала ресторант „При мама Кортина“. Подобен на ледено острие, вятърът преминаваше през защитата на загърнатите им палта. Мора за първи път виждаше мястото денем — улица от изоставени сгради и голи прозорци, зеещи като празни очни кухини.

— В чудесен квартал ме доведе — каза Джейн. Погледна избелялата табела, на която пишеше „При мама Кортина“. — Твоята неизвестна жертва тук ли бе открита?

— В мъжката тоалетна. Беше мъртва от около трийсет и шест часа, когато я прегледах.

— И не разполагаш с никакви улики за самоличността й?

Мора поклати глава.

— Като се има предвид напредналия стадий на заболяването й, напълно е вероятно да е имигрирала неотдавна в страната. И сигурно без документи.

Ризоли се загърна по-плътно с палтото си.

— „Бен Хур“ — промълви тя. — За това ми напомня цялата тази история. Долината на прокажените.

— „Бен Хур“ беше само филм.

— Но болестта е реална. Това, което прави с лицето ти, с ръцете ти.

— Може да обезобрази невероятно много. Именно това е ужасявало предците ни. Затова само видът на някой прокажен е бил в състояние да накара хората да се разбягат ужасени.

— Божичко! И като си помисля, че тази болест съществува и тук, в Бостън. — Джейн потрепери. — Страшно е студено. Нека влезем вътре.

Тръгнаха по вътрешната алея; подметките им издаваха хрущящи звуци по ледения коловоз, който се бе образувал по следите на многобройните представители на полицията, минали оттук през последните два дни. Тук щяха да бъдат защитени от вятъра, но в мрачния кладенец между сградите беше някак си по-студено, въздухът бе застинал заплашително. Полицейска лента преграждаше прага на вратата, водеща към бившия ресторант.

Мора извади ключа и го пъхна в ключалката, но не успя да го превърти. Клекна, бърникайки с ключа в заледената ключалка.

— Защо им падат пръстите? — попита Джейн.

— Какво?

— На болните от проказа. Защо си загубват пръстите? Тя кожата ли атакува, като разяждаща плътта бактерия?

— Не, руши по друг начин. Бацилът на проказата атакува периферните нерви и в резултат пръстите на ръцете и краката губят чувствителността си. Човек престава да усеща болка. Болката е нашата предупредителна система, част от защитния ни механизъм от наранявания. Без нея, дори случайно да пъхнеш пръстите си във вряща вода, няма да усетиш, че кожата ти се вари. Или пък че на стъпалото ти се образува пришка. Може да се нараняваш отново и отново и това да доведе до вторична инфекция. Гангрена.

Мора спря, обезсърчена от упоритата ключалка.

— Дай да опитам аз.

Съдебната лекарка отстъпи встрани и с благодарност пъхна скритите си в ръкавици ръце в джобовете на палтото, докато Ризоли на свой ред се зае с ключа.

— В бедните страни — обясни Мора — пораженията на дланите и стъпалата се извършват всъщност от плъховете.

Джейн я погледна намръщено.

— Плъховете ли?

— Нощем, по време на сън. Те пропълзяват в леглото на болния и му изгризват пръстите на ръцете и краката.

— Сериозно ли говориш?

— Човек не усеща нищо, защото проказата е направила кожата му безчувствена. А когато се събуди на сутринта, установява, че върховете на пръстите му ги няма. Че са му останали само окървавени пънчета.

Ризоли я гледа известно време, после завъртя рязко ключа.

Ключалката щракна. Вратата се отвори, разкривайки различни нюанси на сивото, преминаващи в черно.

— Добре дошла в „При мама Кортина“ — каза Мора.

Джейн спря на прага, докато лъчът на фенерчето й пробягваше из помещението.

— Нещо се движи вътре — прошепна тя.

— Плъхове.

— Да не говорим повече за плъхове.

Д-р Айлс запали своето фенерче и последва Ризоли в миришещата на гранясала мазнина тъмнина.

— Донесъл я е оттук, в салона за хранене — поясни тя, местейки светлината на фенерчето си по пода. — В пръстта откриха следи от влачене, вероятно оставени от токовете на обувките й. Трябва да я е държал под мишниците и да я е мъкнал заднешком.

— Искаш да кажеш, че не е искал да я докосне.

— Предполагам, че е бил с ръкавици, защото не е оставил отпечатъци от пръсти.

— Въпреки това се е отъркал в дрехите й, излагайки се на опасност от заразяване.

— Ти мислиш за тази болест така, както са мислили нашите предци. Че едно докосване на прокажен ще те превърне в чудовище. Но болестта не е толкова заразна, колкото ти се струва.

— Но все пак е възможно да я хванеш. Възможно е да се заразиш.

— Да.

— И преди да разбереш какво става, носът и пръстите ти окапват.

— Тя е лечима. Има антибиотици.

— Не ме интересува дали е лечима — заяви Джейн, която се движеше бавно из кухнята. — Говорим за проказа все пак. Нещо, като че ли излязло от Библията.

Бутнаха люлеещата се врата, водеща към салона за хранене. Лъчът от фенерчето на Ризоли описа кръг, в чиято периферия се появиха струпани столове. Макар да не можеха да видят гризачите, чуваха едва доловимо шумолене. Мракът беше жив.

— Накъде? — попита тя.

Говореше шепнешком, сякаш се намираше във вражеска територия.

— Продължавай да се движиш. Отдясно, в края на помещението, има коридор.

Светлинките им играеха по пода. Последните следи от влаченето бяха заличени от миналия след откриването на трупа многоброен персонал от полицията. През нощта, когато бе дошла за първи път на мястото на престъплението, Мора бе вървяла рамо до рамо с детективите Кроу и Слийпър, но знаеше, че цяла армия от работещи в различните екипи за техническа и научна поддръжка, бе готова да ги последва със своите камери, прах за откриване на отпечатъци и компетентност в различни сфери на познанието. През онази нощ не бе изпитала страх.

Сега усети, че дишането й се е учестило. И че следва Ризоли плътно по петите, усещайки остро, че няма кой да й пази гърба. Почувства как косъмчетата на тила й настръхват, а вниманието й е фокусирано с многократно увеличена чувствителност към всеки звук, към всеки намек за движение зад нея.

Джейн спря, насочила светлината на фенерчето си надясно.

— Това ли е коридорът?

— Тоалетната е в края му.

Ризоли тръгна напред, светлината подскачаше ту по едната, ту по другата стена. Спря пред последната врата, сякаш вече бе наясно, че онова, което й предстоеше да види, щеше да е най-малкото смущаващо. Насочи светлината към помещението и се загледа безмълвно в кървавите петна по облицования с плочки под. Лъчът се плъзна за миг по стените, покрай тоалетната и порцелановите писоари и изцапаните с ръжда мивки. А после се върна, сякаш привлечен от магнетична сила към онази част от пода, където бе лежал трупът.

Мястото на смъртта има своя собствена мощ. Дълго след като отнесат тялото и измият кръвта, то задържа отпечатъка за случилото се там. Пази ехото от писъци, полепналия по него дъх на страха. И като черна дупка привлича към своя вихър изостреното внимание на живите, които не могат да извърнат глава, не могат да устоят на непреодолимото желание да хвърлят поглед към ада.

Джейн коленичи, за да огледа изцапаните с кръв плочки.

— Изстрелът е бил точен, право в сърцето — обади се Мора, след като коленичи до нея. — Тампонада на перикарда, довела до бързо спиране на сърцето. Затова по пода има толкова малко кръв. Сърцето е спряло да бие, кръвообращението също се е преустановило. Убиецът е извършил ампутациите вече на труп.

Двете замълчаха, вперили очи в кафявите петна. В тоалетната нямаше прозорци. Светещата вътре светлина нямаше как да се види от улицата. Извършителят не е трябвало да бърза — можел е спокойно да свърши касапската си работа. Не е трябвало да заглушава писъци, не е бил заплашен от разкриване. Можел и да реже, колкото време иска, кожата и костите, за да вземе желаните трофеи.

А след като бе приключил, бе оставил тялото на място, където царуваха паразити, където плъховете и хлебарките щяха да пируват, заличавайки това, което бе останало от плътта.

Мора се изправи, дишайки тежко. Макар в сградата да беше студено, дланите й се бяха изпотили в ръкавиците, а сърцето й думкаше в гърдите.

— Може ли да тръгваме вече? — попита тя.

— Чакай. Нека да огледам още малко.

— Тук няма какво повече да се види.

— Току-що дойдохме, докторке.

Д-р Айлс погледна към тъмния коридор и потръпна. Усети странно раздвижване на въздуха, леден дъх, от който косъмчетата на тила й настръхнаха. „Вратата — помисли внезапно тя. — Оставихме вратата към алеята отключена.“

Ризоли бе все така клекнала над кървавите петна, лъчът на фенерчето й бавно се плъзгаше по пода, цялото й внимание бе съсредоточено само върху кръвта. „Тя изобщо не е притеснена — помисли си лекарката. — Защо тогава се притеснявам? Успокой се, успокой се.“ Отстъпи към вратата. Размаха светлинния лъч като сабя, разсичайки с него бързо мрака в коридора.

Не видя нищо.

Косъмчетата на тила й се изправиха съвсем.

— Ризоли — прошепна тя. — Може ли да излезем веднага оттук?

Едва сега Джейн чу напрежението в гласа й, но попита все така спокойно:

— Какво има?

— Искам да изляза.

— Защо?

Мора се взираше в тъмния коридор.

— Нещо не ми се струва както трябва.

— Чу ли нещо?

— Нека просто се махаме оттук, съгласна ли си?

Ризоли се изправи и отвърна тихо:

— Добре.

Излезе пред Мора в коридора. Спря, сякаш душеше въздуха за някакъв намек за заплаха. „Безстрашната Ризоли, вечно на първа линия“ — помисли си д-р Айлс, докато я следваше обратно по коридора и през салона за хранене. Влязоха в кухнята с все така запалени фенерчета. „Съвършени мишени сме — даде си сметка тя. — Вървим, подът под краката ни скърца, фенерчетата ни осветяват.“

Мора усети повей от студен въздух и се взря в мъжкия силует, застанал пред отворената врата. Замръзна — сащисан наблюдател, — докато в мрака изведнъж проехтяха гласове.

— Не мърдай!

— Свали оръжието!

— Казах не мърдай, негоднико! — изкомандва Ризоли.

— Бостънска полиция! Аз съм от бостънската полиция!

— Кой, по дяволите…

Фенерчето на Джейн внезапно освети лицето на мъжа. Той вдигна ръка, за да се прикрие от блясъка и присви очи. Последва дълго мълчание.

Наруши го Джейн, която изсумтя възмутено.

— О, по дяволите!

— Да, и на мен ми е приятно да те видя — каза детектив Кроу.

— Можех да ти отнеса шибаната глава — изръмжа Ризоли. — Трябваше да ни предупредиш, че идваш…

Не довърши мисълта си. Зад Кроу се показа друг човек, който се движеше с котешка грация, и застана в осветения от фенерчето й кръг. Светлината изведнъж се залюля, защото ръката й затрепери прекалено силно.

— Здравей, Джейн — каза Гейбриъл Дийн.

Тъмнината сякаш подсили допълнително продължителното мълчание.

Когато най-сетне възвърна способността си да говори, тонът й беше странно безизразен. Делови.

— Не знаех, че си в града.

— Долетях тази сутрин.

Младата жена прибра пистолета си в кобура. Изправи гръбнак.

— Какво правиш тук?

— Същото, което и ти. Детектив Кроу ме развежда из мястото на престъплението.

— ФБР се заема с това? Защо?

Дийн огледа се огледа.

— Може да поговорим за това някъде другаде. Поне на някое по-топло място. Бих искал да разбера каква е пресечната точка на твоя случай с този, Джейн.

— Ако ще говорим, информацията трябва да идва и от двете страни — отвърна тя.

— Разбира се.

— Всички карти да се извадят на масата.

Дийн кимна.

— Ще научиш всичко, което знам аз.

— Слушайте — обади се Кроу, — нека приключа с развеждането на агент Дийн тук. Ще се срещнем в конферентната зала. Там поне ще разполагаме с достатъчно светлина, за да се виждаме. И няма да ни треперят гащите от студ.

Ризоли кимна.

— Конферентната зала, два часа. Ще се видим там.