Тес Геритсън
Грешникът (22)

Двайсет

Виктор седеше, без да помръдне. Без да поглежда към Джейн.

— Името Бхопал говори ли ви нещо? — попита тя.

Той не отговори веднага.

— Разбира се, че ми говори — промълви най-сетне Виктор.

— Кажете какво знаете за него.

— Бхопал, Индия. Злополуката на „Юниън Карбайд“ през 1984 година.

— Знаете ли колко човека са умрели при нея?

— Хиляди… струва ми се.

— Шест хиляди души — каза тя. — Фабриката за пестициди на „Юниън Карбайд“ изпуска неволно токсичен облак, който преминава над спящия град Бхопал. На другата сутрин шест хиляди души са мъртви. Стотици хиляди са пострадали. При толкова много оцелели, толкова много свидетели, истината не е можело да бъде скрита. — Сведе поглед към снимката. — Както е станало в случая с Бара.

— Мога само да се повторя. Не съм бил там. Не съм го видял.

— Но съм сигурна, че можете да се досетите какво се е случило. Чакаме само „Октъгън“ да даде списък на своите служители в онази фабрика. Все някой от тях ще проговори. Някой ще потвърди истината. Станало е по време на нощната смяна и някой преуморен служител може да е намалил бдителността си. Или да е заспал по време на дежурството. И във въздуха се издига облак отровен газ, който вятърът отнася. — Ризоли направи пауза. — Знаете ли какво причинява на човешкото тяло излагането на острото въздействие на метил изоцианат, д-р Банкс?

Разбира се, че знаеше. Трябваше да знае. Но не й отговори.

— Това вещество разяжда и само докосването до него може да изгори кожата. Така че си представете какво прави с лигавицата на дихателните пътища, с белите дробове, след като бъде вдишано. Човек започва да кашля и да усеща болки в гърлото. Започва да му се вие свят. А после се задъхва, защото газът буквално разяжда лигавиците. Телесните течности преминават безпрепятствено и наводняват белите дробове. Наричат го „белодробен едем“. Човек се удавя в собствените си секрети, д-р Банкс. Но вие със сигурност го знаете, след като сте лекар.

Виктор сведе глава, това бе кимване в знак на съгласие на един сразен човек.

— „Октъгън“ също са го знаели. Не им е било нужно много време, за да разберат, че са извършили ужасна грешка. Знаели са, че метил изоцианатът е по-плътен от въздуха. Че ще се струпа в по-ниско разположените области. Затова побързали да проверят какво става със селото на прокажените, което се намирало в долината под фабриката. Село Бара. И заварват мъртва зона. Хора, животни — нищо не е останало живо. Пред тях са лежали труповете на почти сто души и те са били наясно, че са отговорни за смъртта на тези хора. Знаели, че са загазили. Че ще последват обвинения и вероятно — арести. И какво в такъв случай трябвало да бъде следващият им ход, д-р Банкс?

— Не знам.

— Изпаднали в паника, разбира се. Вие не бихте ли се паникьосали на тяхно място? Единственото им желание било да се отърват от проблема. Да изчезне. Но какво да правят с доказателствата? Сто тела няма как да бъдат скрити. Едно село не може да изчезне просто така. На всичко отгоре сред мъртвите имало две американки — две медицински сестри. И смъртта на тези две жени нямало да бъде оставена без внимание.

Ризоли нареди снимките върху масата, така че да се виждат всички едновременно. Три гледни точки, три отделни купчини от трупове.

— Те ги изгарят — додаде тя. — Заемат се с прикриването на своите грешки. Може би дори са счупили някой и друг череп, за да заблудят разследването. Случилото се в Бара не започва като престъпление, д-р Банкс. Но през въпросната нощ се превръща в престъпление.

Виктор отмести назад стола си.

— Арестуван ли съм, детектив? Защото бих искал да си тръгна. Трябва да хващам самолет.

— Вие знаете за това от една година, нали? Но сте мълчали, защото „Октъгън“ ви е платила. Подобна катастрофа би им струвала стотици милиони долари във вид на глоби. Да прибавим към тях съдебните дела и загубите на пазара и борсата, без да говорим за криминалните обвинения. Несравнимо по-евтино за тях би било да ви купят.

— Не говорите с когото трябва. Повтарям отново — аз не съм бил там.

— Но знаехте за случилото се.

— Не съм единственият.

— Кой ви каза, д-р Банкс? Как разбрахте? — Приведе се по-близко, без да го изпуска от погледа си от другата страна на масата. — Защо просто не ни кажете истината и може би пак ще успеете да си хванете самолета за Сан Франциско.

Той помълча малко, вперил очи в пръснатите по масата снимки.

— Тя ми се обади — промълви Виктор. — От Хайдерабад.

— Сестра Урсула?

Той кимна.

— Два дена след… случилото се. Индийските власти вече ми бяха съобщили, че в селото е имало клане. Че две от нашите сестри са били убити при терористична атака.

— Сестра Урсула друго ли ви каза?

— Да, но аз не знаех как да приема обаждането й. Звучеше уплашена и превъзбудена. Лекарят на фабриката й дал някакви транквиланти и ми се струва, че те увеличаваха още повече объркването й.

— Какво точно ви каза тя?

— Че нещо с разследването не било както трябва. Че хората не казвали истината. Беше забелязала няколко празни туби от бензин в един от камионите на „Октъгън“.

— Казала ли го е на полицията?

— Трябва да разберете в каква ситуация се е намирала. Когато се върнала в Бара онази сутрин, навсякъде имало изгорени трупове — телата на хора, които познавала. Тя била единствената оцеляла и била заобиколена от работници на фабриката. После пристигнала полицията и тя отвела встрани един от тях и му показала празните туби. Предположила, че този факт ще бъде разследван.

— Но не се случило нищо.

Виктор кимна.

— Тогава се уплашила. Започнала да се пита дали може да има доверие в полицията. Едва след като отец Дулин я закарал в Хайдерабад, се почувствала достатъчно сигурна, за да ми се обади.

— И вие какво направихте? След това обаждане?

— Какво можех да направя? Делеше ни половината свят.

— Хайде, д-р Банкс. Не мога да повярвам, че просто сте си останали там, в офиса си в Сан Франциско, и сте оставили въпроса така. Вие не сте от хората, които ще чуят подобен гръм и няма да направят нищо.

— Какво очаквате да съм направил?

— Това, което направихте в крайна сметка.

— Какво би могло да бъде то?

— Достатъчно е да направя справка за телефонните ви разговори. Обаждането ви до Синсинати. До корпоративното управление на „Октъгън“.

— Естествено, че им се обадих! Току-що бях научил, че техни служители са изгорили цяло село с двама от моите доброволци.

— С кого разговаряхте в „Октъгън“?

— С някакъв мъж. Един от главните вицепрезиденти.

— Помните ли името му?

— Не.

— Да не би да беше Хауард Редфилд?

— Не помня.

— Какво му казахте?

Виктор погледна към вратата.

— Защо се бави толкова тази вода?

— Какво му казахте, д-р Банкс?

Младият мъж въздъхна.

— Казах му, че се носят слухове във връзка с клането в Бара. Че може би са замесени служители от тяхната фабрика. Той каза, че не знае нищо за това и обеща да направи справка за случая.

— Какво се случи после?

— Около час по-късно ми се обади главният изпълнителен директор на „Октъгън“; искаше да знае къде съм чул тези слухове.

— Тогава ли ви предложи многомилионния подкуп за вашата благотворителна организация?

— Не беше представено по този начин!

— Не мога да ви обвиня, че сте сключили тази сделка с „Октъгън“, д-р Банкс — каза Ризоли. — Все пак злото вече е било сторено. Мъртвите не могат да бъдат възкресени, така че бихте могли да се възползвате от трагедията в името на по-голямо добро. — Гласът й притихна и стана почти интимен. — Така ли видяхте нещата? Вместо стотици милиони долари да влязат в джобовете на адвокатите, защо да не ги използвате директно в името на една благородна кауза? Така поне ще има някакъв смисъл.

— Вие го казахте, детектив. Не аз.

— А как купиха мълчанието на сестра Урсула?

— Ще трябва да питате за това бостънската епархия. Сигурен съм, че с тях също е била сключена сделка.

Джейн замълча, сетила се внезапно за манастира „Грейстоунс“. Новият покрив, иновациите. Как би могла бедната, малобройна група монахини да поддържа и да възстанови толкова скъп недвижим имот? Спомни си какво бе казала Мери Клемънт — че на помощ им се притекъл щедър спонсор.

Вратата се отвори; влезе Кроу с чаша вода, която постави на масата. Виктор веднага отпи няколко нервни глътки. Този човек, който в началото беше толкова спокоен, дори дързък, сега изглеждаше изцеден, неуверен.

Сега беше моментът да изстиска от него последните капки истина.

Ризоли се приведе по-близо, за да отправи последната си атака.

— Защо всъщност дойдохте в Бостън, д-р Банкс?

— Казах би. Исках да видя Мора…

— „Октъгън“ ви помоли да дойдете. Нали?

Той отпи отново от водата си.

— Нали?

— Притесняваха се.

— За какво?

— Проучва ги Комисията по ценните книжа. Това няма нищо общо със случилото се в Индия, но се опасяваха, че голямата сума, дарена на One Earth, може да привлече вниманието на Комисията. Че може да възникнат въпроси. Искаха да се уверят, че всички ще четем от един сценарий, в случай, че ни разпитват.

— Помолиха ви да излъжете заради тях?

— Не. Просто да си мълча. Това е всичко. Просто да не… повдигам въпроса за Индия.

— А ако бяха поискали от вас да свидетелствате? Ако ви бяха попитали директно за това? Щяхте ли да кажете истината, д-р Банкс? Че сте взели пари, за да помогнете за прикриването на престъпление?

— Не говорим за престъпление. Говорим за промишлена злополука.

— Затова ли дойдохте в Бостън? За да убедите Урсула също да мълчи? Да поддържате единен фронт от лъжи.

— Не лъжи. Мълчание. Има разлика.

— Но тогава нещата се усложняват. Един от висшестоящите вицепрезиденти на „Октъгън“, Хауард Редфилд, решава да бие тревога, и проговаря пред Министерството на правосъдието. И не само това, ами и води свидетел от Индия. Довежда една жена от Индия, за да свидетелства.

Виктор повдигна рязко глава и я изгледа изумено.

— Какъв свидетел?

— Била е там, в Бара. Една от прокажените, която оцелява. Това изненадва ли ви?

— Не знам за никакви свидетели.

— Тя видяла случилото се в нейното село. Видяла как хората от фабриката струпали телата на купчини и ги подпалили. Видяла как разбиват главите на приятелите и роднините й. Онова, което видяла, онова, което знаела, можело да накара „Октъгън“ да падне на колене.

— Не знам нищо за това. Никой не ми е казал, че има оцелял.

— Всичко е щяло да се разчуе. Злополуката, прикриването й. Подкупите. Вие може и да сте били съгласен да излъжете по този въпрос, но какво е смятала да прави сестра Урсула? Как можеш да принудиш една монахиня да лъже под клетва? Това е номерът, нали? Една честна монахиня е била в състояние да срине всичко. Достатъчно е да си отвори устата и осемдесет и петте милиона долара ви се изплъзват от ръцете. И целият свят вижда как свети Виктор пада от пиедестала.

— Мисля, че приключих тук. — Изправи се. — Имам да хващам самолет.

— Вие имахте възможността. Имахте и мотива.

— Мотивът ли? — Той се изсмя невярващо. — Да убия монахиня? Със същия ефект може да обвините и епархията, тъй като съм сигурен, че им беше платено доста добре.

— Какво ви обеща „Октъгън“? Още пари, ако дойдете в Бостън и се погрижите за проблема вместо тях?

— Първо ме обвинявате в убийство. А сега какво, че „Октъгън“ ме е наел ли ще кажете? Нима ви се струва възможно изпълнителен директор да рискува лично да бъде обвинен в убийство, само за да прикрие някаква промишлена злополука? — Виктор поклати глава. — Нито един американец не отиде в затвора за Бхопал. И нито един американец няма да отиде в затвора и за Бара. Сега вече свободен ли съм да си вървя?

Джейн погледна въпросително към Кроу. Той кимна обезсърчено, реакция, от която разбра, че вече имаше новини от работещия на мястото на престъплението екип. Докато бе разпитвала Виктор, те бяха претърсили взетата му под наем кола. Очевидно не бяха открили нищо.

Не разполагаха с достатъчно доказателства, за да го задържат.

— Засега сте свободен да си вървите, д-р Банкс — отвърна тя. — Но трябва да знаем къде точно ще бъдете.

— Прибирам се право в Сан Франциско. Имате адреса ми. — Тръгна към вратата. После спря и се обърна, за да я погледне. — Преди да тръгна, искам да знаете едно нещо за мен.

— Какво е то, д-р Банкс?

— Аз съм лекар. Запомнете го добре, детектив. Аз спасявам човешкия живот. Не го отнемам.

* * *

Мора го видя, щом излезе от стаята за разпити. Вървеше с вперен право пред себе си поглед, без да погледне към нея, докато наближаваше бюрото, пред което бе седнала.

Тя стана от стола си.

— Виктор?

Той спря, но не се обърна към нея, сякаш му беше непоносимо да я погледне.

— Какво стана? — попита тя.

— Какво мислиш, че стана? Казах им каквото знаех. Казах им истината.

— Това е всичко, което исках от теб. Това е всичко, което съм искала някога.

— Сега трябва да гоня самолет.

Мобилният й телефон звънна. Тя сведе очите си към него, изпълнена с желание да го захвърли.

— По-добре отговори — заяви с хаплива нотка в гласа той. — Някой труп може да се нуждае от теб.

— Мъртвите заслужават нашето внимание.

— Знаеш ли, ето това е разликата между теб и мен, Мора. Ти се грижиш за мъртвите. Аз се грижа за живите.

Тя го проследи с поглед, докато се отдалечи. Той обаче не се обърна нито веднъж, за да я погледне.

Телефонът й бе спрял да звъни.

Отвори го и видя, че обаждането беше от болницата „Сейнт Франсис“. Чакаше резултатите от втората ЕЕГ на Урсула, но в момента не беше в състояние да мисли за това; все още не бе асимилирала последните думи на Виктор.

Ризоли се появи от стаята за разпити и тръгна към нея с извинително изражение на лицето.

— Съжалявам, че не можехме да те пуснем да слушаш — каза тя. — Нали разбираш защо?

— Не, не разбирам. — Мора пусна телефона в чантата си и срещна погледа на Джейн. — Аз ви го предадох. Аз ви подадох отговора.

— И той потвърди всичко. Сценарият „Бхопал“. Ти беше права за мъртвите птици.

— Въпреки това ме изрита от стаята. Сякаш ми нямаше доверие.

— Опитвах да те предпазя.

— От какво, от истината ли? Че ме е използвал? — Мора се изсмя горчиво и се обърна да си върви. — Това вече го знаех.

 

 

Д-р Айлс караше към болницата „Сейнт Франсис“ през ставащата все по-плътна снежна пелена, поставила длани спокойно и стабилно върху волана. Кралицата на мъртвите бе тръгнала да вземе още един поданик. Когато паркира в гаража на сградата, беше готова да играе ролята, която винаги бе изпълнявала толкова добре, готова да сложи единствената маска, която позволяваше да бъде видяна от публиката.

Излезе от лексуса, черното й палто се развя след нея, ботушите чаткаха по бетонната настилка, докато вървеше към асансьора в закрития паркинг. Осветлението къпеше автомобилите в призрачно сияние и тя имаше чувството, че се движи из оранжева мъгла. Че ако разтърка очи, мъглата ще се разнесе. Не видя никой друг в гаража и чуваше само своите стъпки, отекващи по бетона.

В болничното фоайе мина покрай коледната елха, блеснала с многоцветните си лампички, покрай щанда на доброволците, където седеше възрастна жена с жизнерадостно кацнала върху сивите коси червена коледна шапчица. От озвучителната система се носеше „Joy to the World“.

Дори в интензивното отделение празничният дух блещукаше с иронично добро настроение. Помещението за сестрите беше украсено с коледни гирлянди, а на ушите на служителката, която седеше зад бюрото на входа към отделението, висяха миниатюрни златни коледни чорапчета.

— Аз съм д-р Айлс, от Канцеларията на съдебния лекар — представи се тя. — Д-р Юън тук ли е?

— Току-що го повикаха в операционната за спешен случай. Той помоли д-р Сътклиф да дойде, за да изключи апарата за изкуствено дишане.

— Направиха ли ксерокопие на болничния картон за мен?

— Всичко за вас е готово.

Секретарката на отделението посочи дебелия плик върху плота, на който пишеше „За съдебния лекар“.

— Благодаря.

Мора отвори плика и извади ксерокопирания болничен картон. Прочете тъжния набор от доказателства, че сестра Урсула не можеше да бъде спасена: две отделни ЕЕГ не бяха показали наличие на мозъчна дейност, а в написаната на ръка бележка д-р Юън се признаваше за победен:

„Пациентката все така не реагира на силна болка, няма спонтанно дишане. Зениците остават в средно положение и фиксирани. Повторната ЕЕГ не показва наличието на мозъчна дейност. Сърдечните ензими потвърждават инфаркт на миокарда. Д-р Сътклиф трябва да информира семейството за статуса.

Преценка: Необратима кома, вторична спрямо продължителната церебрална аноксия след неотдавнашно спиране на сърцето.“

Най-накрая д-р Айлс стигна до резултатите от лабораторните изследвания. Видя спретнато отпечатани колонки с резултати от изследванията на кръвта и урината. „Каква ирония — помисли си тя. — Да умреш с абсолютно нормални стойности на повечето си кръвни показатели.“

Тръгна към помещение №10, където правеха последното обтриване с гъба на пациентката. Застанала до леглото, Мора гледаше как сестрата отмята чаршафите и сваля нощницата на Урсула, разкривайки тялото не на аскет, а на жена, която си бе похапвала здраво, с обемни гърди, изсипали се отстрани на тялото, и бледи бедра на вълнички. Приживе трябва да бе изглеждала страховита, едрата й набита фигура със сигурност бе впечатлявала още повече благодарение на обемните й монашески одежди. Сега, без тези одежди, изглеждаше като всяка жена. Смъртта не правеше разлика; в края и светци, и грешници са равни.

Сестрата изцеди гъбата и я прокара по торса, оставяйки лъскава следа по кожата. След това се зае с обтриване на краката, сви ги в коленете, за да почисти под прасците. Мора видя стари белези, грозни спомени от инфектирани ухапвания от насекоми. Спомен от живот в чужбина. След като приключи работата си, сестрата взе легена с вода и излезе от стаичката, оставяйки я сама с пациентката.

„Какво знаеше, Урсула? Какво можеше да ни кажеш?“

— Д-р Айлс?

Тя се обърна; пред нея стоеше д-р Сътклиф. Погледът му беше много по-бдителен, отколкото при първата им среща. Това не беше вече приятелски държащият се лекар-хипи с опашка.

— Не знаех, че ще идвате — рече той.

— Д-р Юън ми се обади. Нашата канцелария ще поеме грижите по тялото.

— Защо? Причината за смъртта е повече от очевидна. Достатъчно е да погледнете кардиограмата й.

— Такъв е протоколът. Рутинно поемаме грижите за тялото, когато е имало криминално нападение.

— Е, мисля, че в този случай се прахосват парите на данъкоплатците.

Мора не обърна внимание на този коментар и погледна към Урсула.

— Явно вече сте говорили със семейството й във връзка със спирането на животоподдържащата апаратура?

— Племенникът се съгласи. Просто чакаме идването на свещеника. Сестрите от манастира помолиха да присъства отец Брофи.

Младата жена гледаше как гърдите на монахинята се движат нагоре-надолу от апаратурата за изкуствено дишане. Сърцето продължаваше да бие, органите — да функционират. Ако някой вземеше кръв за изследване от вената на Урсула, нито един от лабораторните тестове нямаше да покаже, че душата на тази жена вече бе отлетяла от тялото.

— Ще ви бъда благодарна, ако изпратите в офиса ми окончателното смъртно резюме — каза тя.

— Ще го продиктува д-р Юън. Ще му предам думите ви.

— И всички останали лабораторни изследвания, които пристигнат.

— Би трябвало вече всичките да са в болничния картон.

— Нямаше резултати от токсикологично изследване. Изследването е направено, нали?

— Би трябвало да има резултати. Ще проверя в лабораторията и ще ви се обадя, за да ви ги съобщя.

— Лабораторията трябва да изпрати резултатите директно на мен. Ако не бъде направено, ще го направим в моргата.

— На всички ли правите токсикологично изследване? — Д-р Сътклиф поклати глава. — И това прилича на ненужно пилеене на парите на данъкоплатците.

— Правим го само, когато за това има индикация. Мисля за уртикарията, която видях в нощта, когато бе приложен Синият код. Ще помоля д-р Бристъл да изпрати кръв за токсикологично изследване, когато прави аутопсията.

— Мислех, че ще я правите вие.

— Не. Ще предам този случай на един от колегите си. Ако имате някакви въпроси след празниците, търсете д-р Ейб Бристъл.

Изпита облекчение, когато той не я попита защо нямаше да прави аутопсията. Какво щеше да му отговори? „Бившият ми съпруг е заподозрян за тази смърт. Не мога да позволя да възникне дори сянка от съмнение дали съм достатъчно надеждна.“

— Свещеникът пристигна — съобщи Сътклиф. — Мисля, че е време.

Мора се обърна и усети как бузите й пламнаха, щом видя застаналия на прага отец Брофи. Погледите им се срещнаха и останаха приковани един в друг няколко секунди. Това бяха погледите на двама души, които в този тежък момент внезапно бяха разпознали припламналите помежду им искрици. Тя сведе поглед, когато свещеникът влезе в стаичката. После двамата лекари се оттеглиха, за да му позволят да изпълни последния ритуал.

Мора гледаше през стъклото как той стои над леглото на монахинята и устните му се движат, докато се молеше греховете й да бъдат опростени. „Ами моите грехове, отче? — попита мислено Мора. — Ще се шокирате ли, ако научите какво мисля и чувствам към вас? Ще ми опростите ли греховете и слабостта?“

Той помаза челото на Урсула, направи кръстен знак с ръката си. После вдигна очи.

Беше настъпил моментът да оставят Урсула да умре.

Отец Брофи излезе от стаичката и застана до Мора. Сега там влязоха Сътклиф и една сестра.

Това, което стана после, бе лишено от всякакви емоции. Докоснаха няколко превключвателя и всичко свърши. Апаратът за изкуствено дишане замлъкна, свиренето на меховете му се преустанови. Сестрата обърна поглед към монитора на сърдечната дейност, движението по който започна да се забавя. Мора усети как отец Брофи се придвижи съвсем близко зад нея, сякаш да я успокои, че е тук, ако има нужда от утеха. Той обаче не вдъхваше утеха, а объркване. Привличане. Тя не отделяше погледа си от разиграващата се от другата страна на прозореца драма, като си мислеше: „Все неподходящите мъже. Защо винаги ме привличат мъже, които не мога или не би трябвало да имам?“.

На екрана се появи първото препъване на сърдечната линия, последвано от второ. Лишеното от кислород сърце продължаваше да се бори, макар клетките му да измираха. Пелтеченето на ударите премина в последните спазми на вентрикуларната фибрилация. Мора трябваше да потисне инстинктивната си реакция, станала нейна втора природа след многогодишното медицинско обучение. Тази аритмия нямаше да бъде третирана, това сърце нямаше да бъде спасявано.

Най-накрая линията стана равна. Д-р Айлс продължаваше да стои край стаичката, наблюдавайки това, което последва кончината на монахинята. Не пропиляха време за тъга или размисъл. Д-р Сътклиф притисна стетоскопа си до гърдите на Урсула, поклати глава и излезе в коридора. Сестрата изключи монитора и отдели от тялото системата и жичките, свързващи го с монитора на сърдечната дейност, за да го приготви за изнасянето. Екипът от служители на моргата, които трябваше да го вземат, вече беше на път.

Задачата на Мора тук беше приключена.

Остави отец Брофи край стаичката и се върна в помещението на сестрите.

— Забравих да спомена едно нещо — обърна се тя към секретарката на отделението.

— Да?

— За нашата документация трябва да се свържем с най-близкия й роднина. Единственият номер, който видях отбелязан в картона й, е на манастира. Както разбрах тя има племенник. Имате ли телефонния му номер?

— Д-р Айлс?

Обърна се и видя отец Брофи, който стоеше зад нея, закопчавайки палтото си. Той й се усмихна извинително.

— Съжалявам, не исках да чуя, но мога да ви помогна за това. Ние съхраняваме цялата информация за контакт с роднините на монахините в канцеларията на енорията. Ще потърся номера и ще ви се обадя по-късно.

— Ще ви бъда много благодарна.

Младата жена взе ксерокопието от болничния картон и се обърна, с намерението да излезе.

— О, и д-р Айлс?

Тя се извърна назад.

— Да?

— Знам, че това може би не е най-подходящият момент, но въпреки всичко искам да го кажа. — Свещеникът се усмихна. — Желая ви весела Коледа.

— Весела Коледа и на вас, отче.

— Ще минете ли да ни посетите някой ден? Просто за едно „здравей“?

— Ще се постарая — отвърна тя.

Но още в мига, в който изрече тези думи, бе наясно, че това е любезна лъжа. Че най-разумното, което можеше да направи, беше да си тръгне и никога повече да не погледне към този мъж. И точно това направи. Щом излезе от болницата, остана шокирана от устрема на студения въздух. Притисна картона към палтото си и тръгна под ледените зъби на безмилостния вятър. През тази свята нощ вървеше сама; единственият й компаньон бяха книжата, които носеше. В гаража не видя никой и чуваше само собствените си стъпки, отекващи по бетонния под.

Ускори крачка. Спря на два пъти, за да погледне назад и да се увери, че не я следват. Когато стигна до колата си, дишаше тежко. „Нагледах се на смъртта — помисли си тя. — И сега вече я виждам навсякъде.“

Влезе в автомобила и заключи вратите.

„Весела Коледа, д-р Айлс. Човек винаги жъне това, което е посял, и тази вечер вие пожънахте самота.“

Щом излезе от гаража на болницата, се наложи да замижи заради отражението на нечии фарове в огледалото й за обратно виждане. Друга кола излизаше току след нея. „Това отец Брофи ли беше? — запита се тя. — И къде ли ще отиде тази нощ, на Бъдни вечер? Вкъщи? Или щеше да я прекара цялата в църквата, за да служи за самотните членове на своето паство, които биха могли да се отбият там?“

Мобилният й телефон звънна.

Извади го от чантата си и го отвори:

— Д-р Айлс.

— Здравей, Мора — каза колегата й Ейб Бристъл. — Каква е тази изненада, която чух, че ми изпращаш от болницата „Сейнт Франсис“?

— Не мога да направя тази аутопсия, Ейб.

— И я препращаш на мен на Бъдни вечер? Много мило.

— Съжалявам. Знаеш, че обикновено не го правя.

— Това ли е монахинята, за която чувах да се говори?

— Да. Случаят не е спешен. Аутопсията може да изчака за след празниците. Тя беше хоспитализирана от нападението и преди малко спряха животоподдържащата й апаратура. Преживяла е сериозна неврологична операция.

— Следователно огледът на вътречерепното пространство няма да бъде от особена помощ.

— Не, има промени, направени по време на операцията.

— Причина за смъртта?

— Рано вчера сутринта са й приложили Синия код, след като е получила инфаркт на миокарда. Тъй като съм запозната със случая, вече свърших някои от подготвителните работи за теб. Имам копие от картона и ще ти го предам вдругиден.

— Може ли да попитам защо няма да правиш ти аутопсията?

— Не мисля, че името ми трябва да фигурира под доклада.

— Защо?

Тя не отговори.

— Мора, защо се оттегляш от този случай?

— По лични причини.

— Познаваш ли тази пациентка?

— Не.

— Тогава какво има?

— Познавам един от заподозрените — отговори тя. — Бях омъжена за него.

Затвори телефона, хвърли го на седалката и насочи вниманието си към прибирането си у дома. Към сигурността.

Когато зави по своята улица, падащите от небето снежинки вече бяха заприличали на памучни топки. Гледката беше магическа: дебела снежна завеса, сребристи килими, покриващи градинките пред къщите. Спокойствието на една свята нощ.

Запали огъня в камината и си приготви скромна вечеря — доматена супа и препечени филии с разтопено сирене. Наля си чаша зинфандел и занесе всичко в дневната, където премигваха коледните светлинки. Но не успя да довърши дори тази скромна храна. Бутна встрани подноса и доизпи виното си, вперила поглед в камината. Бореше се с порива си да вдигне телефона и да опита да се свърже с Виктор. Беше ли хванал самолета за Сан Франциско? Нямаше представа дори къде е тази нощ, нито какво щеше да му каже. „Ние се предадохме взаимно — помисли си тя. — Никоя любов не би могла да понесе това и да оцелее.“

Стана, изгаси осветлението и си легна.