Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Runaway Jury, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 35 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
bambo (2007)

Издание:

Издателство „Обсидиан“, 2002

История

  1. — Добавяне на анотация

6

Първата криза се разрази по пладне. В дванайсет и десет съдията Харкин обяви обедна почивка и цялата зала остана неподвижна, докато заседателите се изнизваха от ложата. Лу Дел ги посрещна в тесния коридор и нетърпеливо подкара всички към стаята.

— Седнете да поизчакате — каза тя. — Обядът ще пристигне всеки момент. В каните има прясно кафе.

След като прибра дванайсетте заседатели, тя затвори вратата и изтича да провери другите трима, за които имаше отделна, по-малка стаичка в дъното на коридора. Щом се увери, че всичко е наред, отново зае поста си и огледа свирепо малоумния полицай Уилис, пратен да стои наблизо със зареден пищов на колана и да охранява неизвестно кого.

Заседателите бавно се пръснаха из стаята. Едни се прозяваха или разкършваха рамене, други продължаваха да се запознават или да бъбрят за времето. На моменти приказката вървеше трудно, както можеше да се очаква от хора, затворени в една стая с иепознати. Тъй като нямаха друга работа, храната внезапно се превръщаше в твърде значителн събитие. Какво ли щяха да им сервират? Дано менюто да се окаже сносно.

Както подобава на един старши съдебен заседател, Хърман Граймс зае челното място край масата и скоро подхвана оживен разговор с Мили Дюпри — добродушна жена на около петдесет години, която също имала познат слепец. Николас Истър се запозна с Лони Шейвър, единствения чернокож мъж в групата, който не криеше, че цялата работа никак не му допада. Като управител на супермаркет от местна търговска верига, Шейвър беше най-високопоставеният цветнокож в своята компания. Мършав и нервен, той не можеше да си намери място. Ужасяваше го мисълта че през следващите четири седмици ще бъде откъснат от магазина.

Минаха двайсет минути, а от обяда нямаше и следа. Точно в дванайсет и трийсет Николас подхвърли откъм дъното на стаята:

— Хей, Хърман, къде ни е обядът?

— Виж какво, аз съм само старши и нищо повече — отвърна Хърман сред внезапно настаналата тишина.

Николас пристъпи до вратата, отвори я и подвикна към Лу Дел:

— Гладии сме.

Тя бавно отпусна романчето, вгледа се в другите единайсест лица и рече:

— След малко.

— Откъде я карат тая храна? — запита той.

Въпросът явно не допадна на Лу Дел.

— От кулинарния магазин „О’Райли“. На две крачки оттук, точно зад ъгъла.

— Слушайте, вкарали са ни тук като стадо добитък — заяви Николас. — Не ни дават да излезем и да похапнем като хората. Нямам представа откъде-накъде не ни гласуват доверие колкото да отскочим отсреща за един свестен обяд, но щом го е рекъл съдията, ще слушаме. — Той пристъпи напред и се втренчи в прошарените кичури пред очите на Лу Дел. — Дайте да не си създаваме поводи за караници всеки ден по това време, бива ли?

— Дадено.

— Предлагам да изтичате до телефона и да разберете какво става с обяда, иначе ще се обърна към съдията Харкин.

— Добре.

Вратата хлопна и Николас се отправи към каната с кафето.

— Не ви ли се струва, че бяхте малко груб? — запита Мили Дюпри. Другите наостриха слух.

— Може би и ако е тьй, ще се извиня. Но ако не оправим нещата от самото начало, после съвсем ще ни зарежат.

— Жената не е виновна — обади се Хърман.

— Сложили са я тук, за да се грижи за нас. — Николас пристьпи към масата и седна до Хърман. — Осъзнаваш ли, че буквално при всеки друг процес разрешават на заседателите да излизат и да се хранят като хората? За какво си мислиш, че носим тия значки?

Останалите взеха да се струпват около масата.

— Откъде знаете? — запита отсреща Мили Дюпри. Николас сви рамене, като че знаеше още много неща, но нямаше право да ги разкрие.

— Запознат съм донякъде със системата.

— Как така? — запита Хърман.

Николас помълча, за да засили любопитството им, после обясни:

— Две години съм учил право.

Докато другите оценяваха завидната му осведоменост, той бавно отпи глътка кафе.

Престижът на Истьр мигновено литна нагоре. Вече бе доказал, че е дружелюбен, услужлив, любезен и умен. Но сега цялата група безмълвно го издигна на нови висини, защото познаваше правото.

В дванайсет и четирийсет и пет храната продължаваше да се бави. Николас рязко прекъсна разговора и отвори вратата. В коридора Лу Дел гледаше часовника си.

— Пратих Уилис — нервно обясни тя. — Чакам го да се върне всеки момент. Наистина съжалявам.

— Къде е мъжката тоалетна? — запита Николас.

— Зад ъгъла вдясно — отвърна тя с облекчение и посочи натам.

Вместо да влезе в мъжката тоалетна, Николас тихичко слезе по черното стьлбище и се измъкна от сградата. Пое по Лемюъс Стрийт и след две пресечки стигна до Вийо Марше — пешеходна уличка със спретнати магазинчета, някогашната централна тьрговска зона на Билокси. Добре познаваше квартала, защото живееше само на четиристотин метра оттук. Харесваше кафенетата и ресторантчетата по Вийо Марше. Наблизо имаше и добре снабдена книжарница.

Зави наляво и след малко влезе в старинна бяла сграда, където се намираше „Мери Махоуни“ — знаменит местен ресторант, в който обикновено идваха да обядват повечето тукашни юристи по време на съдебен процес. Николас бе проучил този маршрут преди седмица и дори бе обядвал само през две маси от негова светлост Фредерик Харкин.

Влезе в ресторанта и попита първата срещната сервитьорка дали съдията Харкин е тук. Да, разбира се. Къде другаде да обядва? Тя го упъти и Николас бързо мина през бара, прекоси малкото фоайе и се озова в голяма слънчева зала с големи прозорци и свежи букети по масите. Ресторантът беше препълнен, но Николас веднага зърна негова светлост на една маса за четирима. Харкин също го забеляза и застина, както бе стиснал вилицата с набучена тлъста скарида. Бе разпознал един от заседателите, а виждаше и грамадната червено-бяла значка на ревера му.

— Извинете за безпокойството, сър — каза Николас, като спря до масата, отрупана с топъл хляб, сочна салата и големи чаши чай с лед.

Съдебната секретарка Глория Лейн също бе онемяла от изненада. От двете й страни седяха като вкаменени стенографката и сътрудничката на Харкин.

— Какво тьрсите тук? — запита Харкин. На долната му устна бе залепнало парченце козе сирене.

— Идвам от името на всички съдебни заседатели.

— Какво има?

Николас се приведе, за да не привлича излишно внимание.

— Гладни сме — процеди той през зъби и неприкритата му ярост стьписа четиримата около масата. — Докато вие кротко си хапвате тук, нас ни натьпкаха в една стая да чакаме разни полуфабрикати, дето са се затрили по пътя незнайно кьде. Моите почитания, сър, обаче сме гладни. И това ни тревожи.

Вилицата на Харкин издрънча върху чинията и скаридата отхвръкна на пода. Мърморейки нещо нечленоразделно, той захвърли салфетката. Вдигна вежди, огледа трите жени и заяви:

— Е, да видим каква е тая работа.

Стана и се втурна навън, сподирен от жените.

Когато петимата нахълтаха в коридора и отвориха вратата на стаята, Лу Дел и Уилис бяха изчезнали безследно. Върху празната маса нямаше и помен от храна. Часът беше един и пет. Заседателите прекъснаха разговорите и се втренчиха в негова светлост.

— Цял час ги чакаме — каза Николас, сочейки празната маса.

Другите за момент се стъписаха пред появата на съдията, но изненадата им бързо се превърна в гняв.

— И ние сме хора — кресна Лони Шейвър и тия думи окончателно довършиха Харкин.

— Къде е Лу Дел? — неопределено подхвърли той към трите жени.

Всички извърнаха очи към вратата и в този момент Лу Дел нахълта запъхтяна. Щом зърна негова светлост, тя застина на място. Харкин я изгледа сурово.

— Какво става? — запита той с едва сдържан гняв.

— Току-що бях в магазина — плахо изпъхтя Лу Дел. По бузите й се стичаха вадички пот. — Станала е грешка. Някой се бил обадил да каже, че отлагаме обяда за един и половина.

— Тия хора гладуват — заявм Харкин, като че Лу Дел не знаеше. — Един и половина значи?

— Ами така са разбрали ония от магазина. Някой ги подвел по телефона.

— Кой магазин?

— Кулинарния магазин „О’Райли“.

— Напомнете ми да поговоря със собственика.

— Да, сър.

Съдията насочи вниманието си към заседателите.

— Искрено съжалявам. Няма да се повтори. — Харкин помълча, погледна часовника си и изведнъж се усмихна: — Предлагам да обядваме заедно в „Мери Махоуни“. — Той се обърна към сътрудничката си и нареди: — Обади се на Боб Махоуни да ни приготви задната стаичка.

Поднесоха им омари, червеноперки на скара, пресни стриди и знаменитата моряшка яхния на Махоуни. Николас Истър се превърна в герой на деня. Когато привършиха с десерта малко след два и половина, всички лениво последваха Харкин към Съдебната палата. Докато се настанят за следобедното заседание, вече цялата зала знаеше за великолепния им обяд.

По-късно собственикът на магазина Нийл О’Райли дойде при съдията Харкин и се закле в Библията, че лично е разговарял по телефона с млада жена, която се представила за съдебна секретарка и изрично му наредила да достави обяда точно в един и половина.

 

Първият свидетел на процеса беше покойният Джейкъб Уд, заснет с видеокамера няколко месеца преди смъртта си. Пред съдебните заседатели имаше два петдесетсантиметрови монитора, а шест други заемаха ключовите места из залата. Монтажът им бе приключил, докато заседателите пируваха в „Мери Махоуни“.

Джейкъб Уд лежеше подпрян на възглавници, вероятно в болнично легло. Беше облечен с проста бяла тениска и завит с чаршаф от кръста надолу. Изнемощял, мършав и блед, той дишаше кислород от малка тръбичка, която минаваше през костеливата му шия и изчезваше в ноздрата. Когато му казаха да започва, той погледна към камерата и бавно изрече името и адреса си. Говореше дрезгаво и мъчително. Освен всичко друго страдаше от емфизема.

Несъмнено наоколо имаше адвокати, макар че се виждаше само лицето на Джейкъб. От време на време хората извън кадър се впускаха в препирни, но ДЖейкъб не им обръщаше внимание. Беше на петдесет и една, изглеждаше с двайсет години по-стар и явно не му оставаше много.

Подканен от Уендъл Рор, той описа биографията си още от раждането и това отне почти час. Детство, училище, приятели, дом, служба във флота, брак, работа, деца, навици, увлечения, колеги, пътешествия, отпуски, внуци, наближаваща пенсия. Първите мигове на този задгробен разказ бяха потресаващи, но скоро заседателите разбраха, че човекът е живял скучничко като самите тях. След обилния обяд стомасите им натежаха и те почнаха нетърпеливо да се въртят на скамейките. Налегна ги дрямка. Накрая се отегчи дори Хърман, който чуваше само гласа, а за лицето трябваше да напряга въображение. За щастие негова светлост споделяше страданията им и след час и двайсет минути обяви кратка почивка.

Четиримата пушачи между съдебните заседатели бяха зажаднели за цигара и Лу Дел радостно ги поведе покрай мъжката тоалетна към една тясна стаичка с отворен прозорец, където обикновено дьржаха малолетните престъпници в очакване на присъдата.

— Ако и след тоя процес не захвърлите цигарите, значи нещо не ви е наред — подметна тя. Плоският опит за шега не предизвика нито една усмивка и Лу Дел побърза да се измъкне.

Пръв извади цигара Джери Фернандес. Беше на трийсет и осем години, работеше в автосалон, имаше купища дьлгове към игралния дом и бракът му едва се крепеше. След като запали, той протегна запалката си към трите жени. Те засмукаха жадно и пуснаха синкави облачета през отворения прозорец.

— Лека му пръст на Джейкъб Уд — подхвърли Джери вместо наздравица.

Жените мълчаха. В момента ги вълнуваха само цигарите.

В ролята си на старши Граймс вече им бе изнесъл кратка лекция за забраната да обсъждат процеса; изцяло се присъединяваше към непрестанните предупреждения на Харкин и твърдеше, че не ще търпи нарушители. Но сега Хърман го нямаше, а Джери бе любопитен.

— Чудя се дали нашият Джейкъб е опитвал да ги зареже? — уж небрежно подхвърли той.

Силвия Тейльр-Татъм засмука свирепо своята тънка дамска цигара и отвърна:

— Сигурна съм, че ще узнаем.

Изпод дьлгия й нос бликна впечатляваща струя синкав дим. Джери обичаше да лепи прякори и вече тайничко я бе кръстил Хрътката заради мършавото лице, острия щръкнал нос и рунтавата прошарена коса, която се разделяше точно по средата на темето и тежко падаше над раменете. Беше висока към метър и осемдесет, кокалеста и вечно навъсена, тъй че другите гледаха да я заобикалят. Хрътката имаше независим характер.

— Чудя се кой ли ще е следващият — опита се да завърже разговор Джери.

— Сигурно някой доктор — отсече Хрътката, гледайки през прозореца.

Другите две пушеха мълчаливо и Джери реши да не им досажда.

* * *

Името на жената бе Марли, или поне така се представяше в този момент от живота си. Беше трийсетгодишна, с къса кестенява коса, кафяви очи, среден ръст, крехка фигура и специално подбрани простички дрехи, за да не привлича внимание. В тесни джинси или къса пола би изглеждала страхотно; всъщност ловеше окото с всякакво облекло или без него, но засега дьржеше никой да не я забележи. Вече на два пъти бе посещавала съдебната зала — първия път преди две седмици, по време на друг процес, а след това при подбора на заседателите. Отлично познаваше терена. Знаеше къде е кабинетът на съдията и къде обядва най-често. Знаеше всички адвокати на ищеца и ответника — внушително постижение само по себе си. Беше чела съдебните протоколи. Знаеше в кой хотел ще се спотайва Ранкин Фич до края на процеса.

Когато обявиха почивка, тя мина през металодетектора на входа и седна на последния ред. Публиката бе станала да се разтъпче, а адвокатите си шушукаха около масите. В един ъгъл Фич разговаряше с двама души и тя предположи, че са от консултантите. Той не я забеляза. В залата имаше поне стотина души.

Минаха няколко минути. Тя не откъсваше поглед от вратата в дьното и когато отвътре излезе секретарката с чаша кафе, Марли разбра, че съдията няма да се забави. Извади от чантичката си плик, изчака секунда, после пристъпи към един от полицаите до входа и запита с миловидна усмивка:

— Бихте ли ми направили една услуга?

Той едва не се усмихна на свой ред и сведе очи към плика.

— Ще се опитам.

— Трябва да бягам. Ще може ли да предадете това на онзи джентълмен в ъгъла? Не искам да го прекъсвам.

Полицаят присви очи и се вгледа към другия край на залата.

— Кой точно?

— Онзи, пълният в средата. С брадичка и тъмен костюм.

В този момент разсилният излезе иззад подиума и се провикна:

— Станете, влиза съдьт!

— Как се казва? — запита шепнешком полицаят.

Жената му подаде плика и посочи изписаното отпред име.

— Ранкин Фич. Благодаря.

Потупа го по ръката и изхвръкна навън.

Докато заседателите влизаха в залата, Фич се приведе да пошушне нещо на един от сътрудниците си, после тръгна към изхода. Стигаше му за днес. По принцип след подбора на заседателите рядко посещаваше съдебната зала. Имаше си и други начини да следи процеса.

На вратата полицаят го спря и му подаде плика. Фич с изненада се втренчи в името си. Тук беше непознат, същинска безплътна сянка — не се представяше никому и живееше под измислено име. Вашингтонската му фирма се наричаше „Арлингтън Уест и сие“ и той полагаше упорити усилия да я поддържа колкото се може по-скучна и незабележима. Никой не го познаваше… освен, разбира се, неговите работодатели, клиенти и неколцина адвокати. Без дори да благодари, той кимна на полицая, после излезе във фоайето, продължавайки да оглежда смаяно плика. Печатните букви несъмнено бяха изписани от женска ръка. Фич бавно го отвори и измъкна отвътре лист бяла хартия. Точно в средата имаше грижливо изписан текст: „Драги мистър Фич, утре съдебен заседател номер две, Истър, ще носи сив спортен пуловер с червен кант, бежов панталон, бели чорапи и кафяви кожени обувки с връзки.“

Шофьорът Хосе заобиколи чешмичката и като вярно куче застана до своя шеф. Фич препрочете бележката и тъпо се вгледа в Хосе. Върна се до вратата, открехна я и помоли полицая да излезе за малко.

— Какво има? — запита полицаят. Мястото му беше вътре, а той не обичаше да нарушава заповедите.

— Кой ви даде това? — запита Фич с цялата любезност, на която бе способен. Другите двама полицаи до металодетектора го зяпаха любопитно.

— Някаква жена. Не й знам името.

— Кога ви го даде?

— Малко преди да излезете. Има-няма минута.

Фич моментално се озърна.

— Виждате ли я някъде тук?

— Не — отвърна полицаят след бегъл поглед наоколо.

— Можете ли да я опишете?

Човекът беше полицай, а един полицай трябва да има набито око.

 

— Естествено. Естествено. Малко под трийсетте. Бих казал, нейде към двайсет и шест-седем. Къса кестенява коса. Кафяви очи. Страхотна фигура. Стройна.

— Как беше облечена?

Полицаят не помнеше, но и не искаше да си признае.

— Ами… светла памучна рокля, май че беше бежова, с копчета отпред.

Фич възприе информацията, позамисли се и отново запита:

— Какво точно ви каза?

— Почти нищо. Просто помоли да ви предам това. После си тръгна.

— Не усетихте ли нещо особено в говора й?

— Не. Слушайте, трябва да влизам.

— Разбира се. Благодаря.

Фич и Хосе слязоха по стълбите и тръгнаха през лабиринта от коридори на партера. Щом напуснаха сградата, двамата запалиха по цигара и лениво се отправиха към ъгъла, сякаш просто бяха излезли да се разтъпчат.

 

Приживе Джейкъб Уд бе загубил два дни и половина, за да даде показанията си. След като оряза споровете между адвокатите, намесата на сестрите и повечето незначителни приказки, съдията Харкин успешно съкрати целия запис до два часа и трийсет и една минути.

Времето едва се влачеше. От една страна, донякъде бе интересно да слушаш как горкият човек разправя историята на своето тютюнопушене, но заседателите скоро взеха да съжаляват, че Харкин не е орязал повече. На шестнайсет години Джейкъб бе започнал да пуши „Редтопс“, защото всичките му приятели пушели същата марка. Скоро привикнал и стигнал до два пакета на ден. След военната служба зарязал „Редтопс“, понеже се оженил и жена му настояла да избере нещо с филтър. Искала да откаже цигарите. Не успял и преминал на „Бристълс“, тъй като според рекламата съдържали по-малко катран и никотин. На двайсет и пет години вече пушел по три пакета дневно. Спомнял си го добре защото тогава се родило първото им дете и Селист Уд го предупредила, че ако продължава да пуши, няма да дочака внуци. Отказала да му купува цигари и Джейкъб трябвало сам да ходи до магазина. Средно на седмица изпушвал дв стека по десет кутии, а понякога добавял и още един-два пакета.

Отчаяно искал да престане. Веднъж издържал цели две седмици, после се измъкнал посред нощ от леглото, за да запали отново. На няколко пъти опитал да ги намали — слизал до две кутии, до една и неусетно пак се връщал на три. Ходил по доктори, пробвал хипноза, акупунктура и никотинова дъвка. Но просто нямал сили да се откаже. Дори след като заболял от емфизема. Дори след като му казали, че е болен от рак.

Това било най-голямата му глупост и сега, на петдесет и една години, умирал заради нея. За бога, умоляваше той между пристъпите на кашлица, ако пушите, спрете веднага.

Джери Фернандес и Хрътката се спогледаха.

Джейкъб говореше скръбно за нещата, които губи. Съпруга, деца, внуци, приятели, риболов около Шип Айланд и тъй нататък. Селист тихичко се разплака край Рор, а не след дълго и Мили Дюпри, седнала до Николас Истьр, взе да бърше очи с книжна кърпичка.

Най-сетне първият свидетел изрече последните си слова и мониторите угаснаха. Негова светлост благодари на заседателите за успешния първи ден и обеща, че утре ще е горе-долу същото. После стана сериозен и се впусна в най-строги предупреждения да не обсъждат процеса с когото и да било, дори и със съпруг или съпруга. И още по-важно — ако някой се опита да влезе в контакт с тях, незабавно да му съобщят. Десетина минути продължи да разнищва все същата тема и накрая ги освободи до девет сутринта.

 

Фич и друг път се бе канил да проникне в квартирата на Истър, но сега просто трябваше да го стори. Не беше трудно. Изпрати в сградата Хосе и един сътрудник на име Дойл. Разбира се, по това време Истър седеше в заседателската ложа и страдаше заедно с Джейкъб Уд. Двамина от хората на Фйч го държаха под око за в случай, че заседанието приключи по-рано.

Хосе остана в колата да дежури до телефона и да наблюдава предния вход, докато Дойл изчезна вътре. Дойл се изкачи по стълбището и в дъното на мрачния коридор откри апартамент 312. От съседните врати не долиташе нито звук. Всички бяха на работа.

Той разклати паянтовата брава, после я стисна здраво и пъхна в процепа дълга пластмасова лента. Ключалката щракна, дръжката се завъртя. Дойл едва-едва открехна вратата и зачака дрънченето на алармена инсталация. Тишина. В тая стара сграда с бедни наематели липсата на аларма си беше съвсем в реда на нещата.

След миг Доил се озова вътре. Измъкна малък фотоапарат със светкавица и бързо засне кухнята, хола, банята и спалнята. Щракна отблизо списанията върху евтината масичка, купчинките книги на пода, компактдисковете върху стереоуредбата и дискетите около учудващо скъпия персонален компютър. Като внимаваше да не размести нищо, той откри в гардероба сив спортен пуловер с червен кант и също го фотографира. Отвори хладилника и засне съдържанието му, после стори същото с шкафчето под мивката.

Квартирата беше малка и евтино обзаведена, но поне се поддържаше чиста. Климатичната инсталация беше изключена или повредена. Доил засне термостата. За по-малко от десет минути бе успял да извърти две ленти и да установи твърдо, че Истър наистина живее сам. Нямаше и следа да е и влизал друг човек, особено жена.

Той грижливо заключи вратата и безмълвно се отдалечи. Десет минути по-късно пристигна в кабинета на Фич.

Николас напусна съдебната палата пеш и пътем спря в кулинарния магазин „О’Райли“, откъдето си купи триста грама пушена пуйка и кутия салата с макарони. Продължи кьм къщи, без да бърза — явно се наслаждаваше на слънчевите лъчи след цял ден между четири стени. От бакалницата на ъгъла си взе бутилка студена минерална вода и отпи няколко глътки в движение. Спря да погледа как няколко негьрчета играят баскетбол на площадката до църквата. Мина през малкия парк и едва не се откъсна от преследвача си. Но когато излезе от другата страна и отново отпи глътка вода, вече не се съмняваше, че го следят. Един от копоите на Фич — дребен азиатец на име Панг с бейзболно каскетче — се бе стреснал, че ще го изтърве, и избърза напред. Николас го забеляза през храстите.

Пред апартамента си той измъкна малък ключодържател и набра върху бутоните му четирицифрен код. Червената светлинка изгасна, светна зелено и Николас отключи вратата.

Миниатюрната камера беше скрита във вентилацията над хладилника и от това стратегическо място имаше пълен обзор към кухнята, хола и вратата на банята. Николас веднага се отправи към компютъра и след броени секунди установи две неща. Първо — че никой не се е опитвал да го включи. Второ — че точно в 16,52 някой е проникнал незаконно в апартамента.

Дълбоко въздъхна, огледа се и реши да провери навсякъде. Всъщност не очакваше да открие следи от нахлуването. Вратата си изглеждаше все същата — с раздрънкана и лесна за отваряне брава. Кухнята и холът му се сториха точно както ги бе оставил сутринта. Единствените му ценности — стереото, компактдисковете и компютърът — също изглеждаха недокоснати. В спалнята нямаше признаци за кражба или чуждо присъствие. Николас се върна при компютъра и със затаен дъх зачака представлението. Прехвърли няколко файла, откри необходимата програма и спря видеокамерата. Натисна два бутона, за да върне записа, после го нагласи на 16,52. И ето! Върху четирийсетсантиметровия монитор изплува черно-бяло изображение, вратата се открехна и камерата се завъртя право към нея. Отначало процепът остана съвсем тесен, изглежда посетителят се ослушваше за аларма. След малко вратата се отвори и в стаята влезе човек. Николас спря записа и се вгледа в лицето върху екрана. Не помнеше да го е виждал.

По-нататък мъжът бързо измъкна от джоба си фотоапарат и започна да щрака със светкавицата. Обиколи целия апартамент и хлътна в банята, където продължи да снима. За момент огледа компютъра, но не го докосна. Николас се усмихна. Никой не можеше да проникне в компютъра му. Този мошеник обаче не знаеше и откъде да го включи.

Човекът бе останал в квартирата девет минути и тринайсет секунди и Николас можеше само да предполага защо е дошъл точно днес. Най-вероятно защото знаеха, че апартаментът ще бъде празен до края на съдебното заседание.

Посещението не го стресна — беше очакнал нещо подобно. Николас огледа видеозаписа още ведньж, разсмя се тихичко и го запази за бъдеща употреба.