Джон Гришам
Присъдата (29)

29

Режимът на полковника никога не се променяше. Като добър войник, той всяка сутрин се събуждаше точно в пет и половина, правеше петдесет клякания и заставаше под студения душ. В шест отиваше да закуси и тежко на виновните, ако на масата нямаше горещо кафе и куп вестници. Хапваше препечена филийка с конфитюр, но без масло и бодро пожелаваше „добро утро“ на влизащите колеги. От своя страна сънените заседатели бързаха да грабнат по чаша кафе и да се върнат в стаите си, където можеха да погледат новини на спокойствие. Не беше кой знае колко приятно да започват деня с неговите приветствия и енергичната му словесна канонада. Колкото по-дълго стояха затворени, толкова по-жизнерадостен ставаше полковникът в ранни зори. Неколцина от заседателите дори изчакваха да наближи осем, когато по разписание той изхвръкваше от столовата и изчезваше в стаята си.

Към шест и петнайсет в четвъртък сутринта Николас поздрави полковника, наля си чаша кафе и стоически изтърпя кратък разговор за времето. После напусна столовата и тихо тръгна по сумрачния коридор. От три-четири стаи вече долитаха звуците на телевизори. Някой говореше по телефона. Той отключи вратата на стаята си, бързо остави кафето на нощното шкафче, измъкна от чекмеджето куп вестници и отново излезе.

Използвайки ключа, който бе откраднал от таблото на рецепцията, Николас се вмъкна в номер 50 — стаята на полковника. Из въздуха се носеше тежкият мирис на евтин одеколон. До стената бяха подредени като по конец няколко чифта обувки. Дрехите в гардероба бяха безупречно изгладени. Николас коленичи, отметна покривката на леглото и пъхна отдолу вестниците. Между тях беше и вчерашният брой на списание „Могул“.

Безшумно излезе и се завърна в стаята си. Един час по-късно позвъни на Марли. Тъй като предполагаха, че Фич може да подслушва всичките им разговори, той каза само:

— Можели да се обади Дарлин?

— Имате грешка — отвърна тя и затвори.

Николас изчака пет минути и набра номера на клетъчния телефон, който Марли криеше в гардероба си. Не изключваха възможността Фич да подслушва нейния апартамент.

— Пратката е доставена — съобщи той.

След трийсет минути Марли напусна апартамента си и потърси уличен телефон. Позвъни на Фич и изчака да я свържат.

— Добро утро, Марли — поздрави той.

— Здрасти, Фич. Слушай, много обичам да си приказваме по телефона, знам обаче, че всичко се записва.

— Няма такава работа. Кълна се.

— Добре де. На пет минути път от теб има една закусвалня, точно на ъгъла на Четиринайсета улица и Крайбрежния булевард. Вдясно от входа има три телефона. Иди при средния. Ще се обадя след седем минути. Побързай, Фич.

И тя затвори телефона.

— Мамка му! — изрева Фич.

Той захвърли слушалката и изхвръкна навън. В движение изкрещя на Хосе и двамата се втурнаха към колата.

Както можеше да се очаква, когато пристигнаха, телефонът вече звънеше.

— Привет, Фич. Слушай сега, напоследък номер седем, Херера, взе да лази по нервите на Ник. Мисля, че днес ще се отървем от него.

— Какво?

— Чу ме.

— Не го прави, Марли!

— Ужасно досаден тип. На всички им е писнало от него.

— Но той е на наша страна!

— Я стига, Фич. Накрая всички ще са на наша страна. Както и да е, не пропускай да видиш сценката в девет.

— Не, слушай, Херера е изключително важен…

Фич млъкна насред изречението, защото отсреща долетя изщракване. Връзката се прекъсна. Той стисна слушалката и бавно задърпа, сякаш искаше да я изтръгне и да я запокити към паркинга. После отпусна пръсти. Без крясъци и ругатни се отправи спокойно към колата и заръча на Хосе да кара обратно.

Нека бъде както тя иска. Вече нямаше значение.

 

Харкин живееше в Гълфпорт, на петнайсет минути път от съда. По напълно обясними причини номерът му не беше включен в местния телефонен указател. Кой би искал престъпници от затвора да му звънят по всяко време на денонощието?

Тъкмо допиваше сутрешното кафе и се канеше да целуна жена си за сбогом, когато телефонът в кухнята иззвъня и мисис Харкин отиде да се обади.

— За теб е, скъпи — каза тя и подаде слушалката на негова светлост, който остави кафето и куфарчето, поглеждайки неволно часовника си.

— Ало?

— Извинявайте, че ви безпокоя у дома, ваша светлост — долетя от другия край тих, почти шепнещ глас. — Обажда се Николас Истьр и ако искате да затворя веднага, кажете ми го направо.

— Засега не. Какво има?

— Още сме в мотела, готвим се да потеглим и… ами, мисля, че трябва да поговоря с вас още сега.

— Какво има, Николас?

— Никак не бих искал да ви тревожа, но се боя, че другите могат да заподозрат нещо повече във всички тия бележки и разговори насаме.

— Може и да си прав.

— Затова реших да ви позвъня. Така няма да знаят, че сме разговаряли.

— Нека опитаме. Ако реша, че трябва да прекратим разговора, така и ще сторя.

Харкин много искаше да узнае как е успял един изолиран заседател да открие телефонния му номер, но засега предпочете да изчака.

— Става дума за Херера. Мисля, че той чете нещо извън списъка на одобрените издания.

— Какво например?

— Например „Могул“. Тази сутрин влязох в столовата малко по-рано. Той беше съвсем сам и се опита да скрие списанието от мен. „Могул“ не беше ли някакво икономическо издание?

— Да, така е.

Харкин бе чел вчерашната статия на Баркър. Ако Истьр казваше истината, а нямаше никакви основания да се съмнява в него, то Херера трябваше незабавно да бъде отпратен. Четенето на забранени материали беше достатъчно основание за отстраняване на заседателя, дори можеше да се приеме за обида на съда. А четенето на вчерашния „Могул“ граничеше с провал на целия процес.

— Смяташ ли, че е обсъждал четеното с някого?

— Не ми се вярва. Както казах, той се опита да скрие списанието. Точно затова се усъмних. Не ми се вярва да го обсъди с когото и да било. Но ще внимавам.

— Правилно. Тази сутрин незабавно ще разпитам мистър Херера. Сигурно ще се наложи да претърсим стаята му.

— Моля ви, не му казвайте, че аз съм го издал. Чувствам се ужасно.

— Постъпил си правилно.

— Ако другите заседатели разберат, че говорим, вече няма и да ме погледнат.

— Не се тревожи.

— Просто съм нервен, ваша светлост. Всички сме изморени и искаме да се приберем у дома.

— Вече почти привършваме, Николас. Пришпорвам адвокатите доколкото мога.

— Знам. Извинявайте, ваша светлост. Само гледайте никой да не усети, че си играя на таен агент. Чудя се как стана така.

— Вършиш каквото трябва, Николас. И аз ти благодаря от сърце. Ще се видим след малко.

Харкин набързо целуна жена си и изтича навън. От колата позвъни на шерифа и го помоли да отиде в мотела и да го изчака. Вече в движение се обади на Лу Дел, както правеше почти всяка сутрин, и я запита дали в мотела се продава списание „Могул“. Не, не се продавало. После позвъни на секретарката си и заръча Рор и Кейбъл да го чакат в кабинета. Накрая пусна радиото и се замисли как, за бога, е успял един изолиран заседател да си набави брой от списание, което не се намира току-тъй дори по улиците на Билокси.

Когато влезе в кабинета си и затвори вратата, Кейбъл и Рор вече го чакаха заедно със секретарката. Харкин свали сакото си, седна и накратко описа подозренията си срещу Херера, без да разкрива източника на информацията. Кейбъл не бе очарован, защото всички смятаха Херера за привърженик на ответника. Рор пък се разтревожи, защото губеха още един заседател и процесът можеше да се провали.

След като съсипа настроението на двамата адвокати, Харкин се почувства много по-добре. Изпрати секретарката да доведе от заседателската стая мистър Херера, който в момента пиеше поредната чаша кафе без кофеин и бъбреше с Хърман. Когато Лу Дел извика името му, Франк се озърна озадачено и излезе. Полицаят Уилис го поведе по лабиринта от коридори зад съдебната зала. Пред една врата спряха и Уилис почука.

Съдията и адвокатите поздравиха сърдечно полковника, после го настаниха на един стол точно до стенографката, която чакаше в готовност.

Съдията Харкин обясни, че имал няколко въпроса, на които трябвало да се отговори под клетва, а адвокатите изведнъж измъкнаха бележници и почнаха да записват. Херера се почувства като престъпник.

— Чели ли сте някакви материали извън изрично одобрения от мен списък? — запита Харкин.

Сред настаналото мълчание адвокатите впиха погледи в него. Всички присъстващи чакаха отговора със затаен дъх. Дори Уилис край вратата изглеждаше съвсем буден.

— Не. Не, доколкото знам — искрено отговори полковникът.

— И по-специално чели ли сте икономическото списание „Могул“?

— Не, откакто сме изолирани.

— Обикновено четете ли „Могул“?

— Веднъж-дваж месечно.

— Притежавате ли в мотелската си стая някакви материали извън одобрения списък?

— Не, доколкото знам.

— Ще се съгласите ли да претърсим стаята ви?

Франк се изчерви и раменете му подскочиха.

— За какво става дума? — запита той.

— Имам повод да предполагам, че сте чели неразрешени материали и че това е станало в мотела. Едно бързо претьрсване вероятно ще изясни нещата.

— Това е нарушение на гражданските ми права — гневно възрази Херера. Той държеше на гражданските си права. Стигаше му един поглед към лицата наоколо, за да усети, че го подозират в някакво чудовищно престъпление.

— Не, мистър Херера. Просто смятам, че едно претърсване ще ни позволи да продължим спокойно процеса.

В края на краищата ставаше дума за обикновена стая в мотел, а не за истински дом, където има какви ли не лични вещи. Освен това Франк твърдо знаеше, че не крие нищо забранено.

— Претърсете я, щом е тъй — процеди той през зъби.

— Благодаря.

Уилис изведе Франк от кабинета и съдията Харкин се обади на шерифа в мотела. Управителят отключи стая 50. Шерифът и двамата му помощници деликатно претърсиха гардероба, чекмеджетата и банята. Под леглото откриха куп броеве от „Уолстрийт Джърнъл“, „Форбс“ и вчерашния „Могул“. Шерифът се обади на Харкин, съобщи за находката и получи нареждане незабавно да донесе в съда забранените вещи.

В девет и петнайсет ложата още бе празна. Прикрит зад разгънат вестник, Фич седеше вдървено на скамейката и се взираше във вратата до подиума, макар отлично да знаеше, че когато заседателите най-сетне излязат, номер седем вече няма да е Херера, а Хенри Ву. Адвокатите на ответника донякъде одобряваха Ву, защото беше азиатец, а азиатците рядко проявяват щедрост, когато става дума за обезщетение. Но все пак той не можеше да се мери с Херера, а експертите вече от четири седмици повтаряха на Фич, че полковникът ще е тяхната тежка артилерия при определяне на присъдата.

Щом Марли и Николас можеха ей така да изхвърлят Херера, с кого ли щяха да се захванат тепърва? А ако го правеха, за да привлекат вниманието на Фич, трябваше да им признае, че са успели.

Съдията и адвокатите гледаха смаяно вестниците и списанията, подредени върху бюрото на Харкин. Шерифът набьрзо продиктува за протокола как и къде ги е открил, после излезе.

— Господа, нямам друг избор, освен да освободя мистър Херера — каза негова светлост.

Адвокатите мълчаха. Отново въведоха Херера и го настаниха на същия стол.

— За протокола — високо изрече Харкин. — Мистър Херера, коя е вашата стая в „Сиеста Ин“?

— Номер 50.

Харкин размаха ръка към списанията.

— Само преди минути тези вещи бяха открити под леглото в стая 50. Всички броеве са нови, издадени по време на изолацията.

Херера онемя.

— И, разбира се, всички са извън списъка на разрешените издания. Някой съдържат крайно предубедени становища.

— Не са мои — бавно изрече Херера и гневът отново започна да го обзема.

— Разбирам.

— Някой ги е сложил там.

— Кой би могъл да го стори?

— Не знам. Може би същият, който ви е подсказал за тях.

Много логично разсъждение, помисли Харкин, но сега не му е времето. Кейбъл и Рор извърнаха очи към съдията, сякаш искаха да запитат: „Добре де, кой ви го каза?“

— Не можем да затворим очи пред факта, че тези издания бяха намерени във вашата стая, мистър Херера. По тази причина нямам друг избор, освен да ви освободя от съдебните задължения.

Франк постепенно се опомняше и би желал да зададе цял куп въпроси. Искаше да повиши глас и да се разкрещи срещу Харкин, когато изведнъж осъзна, че го освобождават. След четири седмици процес и девет нощи в „Сиеста Ин“ можеше да напусне съда и да се прибере у дома. Нещо повече, още този следобед можеше да отиде на голф.

— Мисля, че не е справедливо — колебливо възрази той, като внимаваше да не прекали с протеста.

— Много съжалявам. По-късно ще помисля дали не е нанесена обида на съда. Засега трябва да продължим процеса.

— Както кажете, ваша светлост — отвърна Франк. Довечера щеше да отскочи до ресторант с богато меню и свободен избор на напитки. Утре можеше да види внука си.

— Ще наредя да ви откарат до мотела, за да си съберете багажа. Нареждам ви да не споменавате за този разговор на никого, особено пред представители на пресата. Ще мълчите до ново нареждане. Разбрахте ли ме?

— Да, сър.

Полковникът бе изведен по черното стълбище и излезе зад съда, където шерифът го чакаше за последното му посещение в „Сиеста Ин“.

— Официално подавам молба за отмяна на делото — изрече Кейбъл към момичето, водещо протокола. — Въз основа на факта, че заседателите може да са били предубедени от вчерашната статия в „Могул“.

— Молбата се отхвърля — отсече Харкин. — Нещо друго?

Адвокатите поклатиха глави и се изправиха.

* * *

Малко след десет часа единайсет редовни и двама резервни заседатели заеха местата си под мълчаливите погледи на публиката. Отляво на втория ред мястото на Франк пустееше и всички веднага забелязаха това. Съдията Харкин поздрави заседателите с каменно лице и незабавно заговори по болезнения въпрос. Вдигна високо вчерашния брой на „Могул“ и запита дали някой го е виждал, чел или чувал какво пише в него. Никой не се обади.

След това продължи:

— По причини, които бяха изяснени при закрити врати и отразени в протокола, заседател номер седем, Франк Херера, се освобождава и ще бъде заменен от мистър Хенри Ву.

При тия думи Уилис прошепна нещо на Хенри, който стана от сгъваемия стол, пристъпи към седмото кресло и официално се превърна в съдебен заседател, оставяйки само една резерва — Шайн Ройс.

Харкин бързаше да продължи работата и да отклони всеобщото внимание от съдебните заседатели.

— Мистър Кейбъл, призовете следващия свидетел — нареди той.

Фич отпусна вестника до гърдите си и зяпна смаяно новия съдебен състав. Страхуваше се, защото Херера бе изчезнал, но същевременно изпитваше невероятно вълнение при мисълта, че неговото момиче може просто да щракне с пръсти и да извърши каквото си иска. Неволно се вторачи в Истър, който навярно усети това, защото леко извърна глава и срещна погледа му. Пет-шест секунди се гледаха от трийсет метра разстояние, но Фич имаше чувството, че е минала цяла вечност. Лицето на Истър беше подигравателно и горделиво, сякаш искаше да му каже: „Виж какво мога да направя. Смаях ли те?“ Лицето на Фич отговаряше: „Да. А сега какво искаш?“

Преди процеса Кейбъл бе заявил двайсет и двама свидетели — всички до един с академични степени и солидни препоръки. В армията му имаше беловласи ветерани от други сьдебни процеси, опитни изследователи, получаващи субсидии от тютюневия гигант и множество по-дребни наемници, свикани за контраатака срещу онова, което бяха изслушали заседателите.

През изминалите две години всички те бяха дали предварителни показания пред Рор и неговите сътрудници. Изненади не можеше да има.

Според всеобщото мнение най-тежък удар срещу ответника бе нанесъл Лион Робилио със своите твърдения, че тютюневата индустрия залага капани за непълнолетните. Кейбъл смяташе най-напред да удари в това направление.

— Ответникът призовава доктор Дениз Макуейд — обяви той.

Свидетелката влезе през страничната врата и залата, в която преобладаваха мъжете на средна възраст, изведнъж притихна, когато тя пристъпи към подиума, усмихна се на широко ухиления съдия и зае свидетелското кресло. Доктор Макуейд се оказа красива жена — висока и стройна, с къса червена рокля, на няколко сантиметра над коляното, и руса коса, грижливо събрана зад тила. С дружелюбна усмивка тя даде клетва и когато преметна крак върху крак, безрезервно спечели вниманието на публиката. Изглеждаше прекалено млада и хубава, за да има нещо общо с толкова грозен процес.

Шестимата мъже в ложата, особено Джери Фернандес и Шайн Ройс, гледаха втренчено как тя намества микрофона пред себе си. Ярко червило. Дълги червени нокти.

Но ако очакваха да се окаже някаква празноглава кукличка, скоро щяха да бъдат разочаровани. Дрезгавият й глас описа подробно къде е учила, каква специалност има и с какво точно се занимава. Оказа се, че притежавала научна степен по психология на поведението и ръководела собствена фирма в Такома. Била авторка на четири книги и около трийсет и пет статии. Уендъл Рор не възрази, когато Кейбъл предложи на съда да я приеме за вещо лице.

Тя незабавно заговори по същество. Рекламата е пропила нашето общество от край до край. Естествено е реклами, насочени към една възрастова или обществена група, да бъдат видени и чути от някоя друга. Това не може да се предотврати. Децата виждат рекламите за цигари, защото забелязват вестниците, списанията, рекламните табла и неоновите картинки в универсалните магазини, но това не означава, че именно те са обект на пропагандата. В края на крайщата децата често виждат по телевизията реклами на бира, понякога правени от любимите им спортисти. Означава ли това, че бирените компании подмолно се мъчат да хванат в примка следващото поколение? Не, разбира се. Те просто искат да продадат повече бира. Децата се изпречват на пътя им, но това няма как да се предотврати, освен ако забраним рекламата на всички продукти, смятани за вредни. Цигари, бира, алкохол… ами какво ще кажете за кафето, чая, презервативите и маслото? Дали рекламите на кредитни карти насърчават хората да харчат повече и да пестят по-малко? Доктор Макуейд упорито повтаряше, че в едно общество, което високо цени свободата на словото, трябва ппимателно да се подхожда към всяко ограничение на рекламата.

Рекламите на цигари не се различават от всички останали. Целта им е да предизвикат желание за покупка и употреба на даден продукт. Добрите реклами стимулират естествения стремеж да изтичаш и да си купиш някоя стока. Слабите реклами не постигат това и скоро изчезват. Свидетелката даде за пример компанията „Макдоналдс“ — бе провеждала изследване за нея и по една случайност разполагаше с готови копия за всеки съдебен заседател, който би желал да се запознае с резултатите. Още на три години всяко дете може да тананика поредната рекламна песничка на „Макдоналдс“. Първото детско посещение в „Макдоналдс“ е паметно събитие. И не случайно. Корпорацията харчи милиарди, за да подмами децата преди конкурентите си. Американските деца консумират много повече мазнини и холестерол от предишното поколение. Ядат повече сандвичи, пържени картофи и пица, пият повече подсладени газирани напитки. Но обвиняваме ли „Макдоналдс“ и производителите на пица, че водят коварна рекламна кампания, за да подмамят младежта? Съдим ли ги затова, че децата ни затлъстяват?

Не. Като консуматори ние правим разумен избор с какво да храним децата си. Никой не може да ни оспори това.

И пак като консуматори ние правим разумен избор дали да пушим. Обсипват ни с реклами за хиляди продукти, а ние реагираме само на тези, които подсилват реалните ни потребности и желания.

На всеки двайсетина минути тя сменяше стойката и отново прехвърляше крак върху крак, с което неизменно приковаваше вниманието на адвокатите, на шестимата мъже в ложата и дори на част от жените.

Доктор Макуейд беше приятна на вид и човек лесно можеше да й повярва. Нейните показания звучаха напълно разумно за повечето съдебни заседатели.

Рор учтиво кръстоса шпага с нея, но за половин час разпит не успя да отбележи точка.