Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Runaway Jury, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 35 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
bambo (2007)

Издание:

Издателство „Обсидиан“, 2002

История

  1. — Добавяне на анотация

31

След близо двайсет години лов на скариди Хенри Ву рядко спеше до по-късно от четири и половина. Рано сутринта в петък той си направи горещ чай и тъй като полковника вече го нямаше, седна спокойно на масата да почете вестник. Скоро се появи и Николас. Както винаги, той набързо претупа любезностите, после запита как е дъщерята в Харвард. Хенри невероятно се гордееше с нея и очите му заблестяха, докато преразказваше последното й писмо.

Започнаха да се мяркат и другите. Разговорът потръгна към Виетнам и войната. Николас за пръв път сподели с Хенри, че баща му е загинал там през 1972 г. Не беше вярно, но Ву дълбоко се трогна от историята. Когато отново останаха сами, Николас запита:

— Е, какво мислиш за този процес?

Хенри отпи глътка чай със сметана и облиза устни.

— Можем ли да го обсъждаме?

— Естествено. Нали сме само двамата. Всички говорят, Хенри. Такъв народ сме се събрали. Всички освен Хърман.

— И какво мислят другите?

— Според мен повечето още не са решили. Най-важното е да бъдем единни. Съдебните заседатели трябва на всяка цена да стигнат до решение — най-добре единодушно, или поне с девет на три гласа за едната или другата страна. Разногласията са нещо ужасно.

Хенри отпи още една глътка и се замисли. Отлично разбираше английския, говореше го добре, макар и с акцент, но както повечето безхитростни души, били те местни или емигранти, трудно проникваше в дълбините на закона.

— Защо? — запита той.

Както всички останали, Хенри вярваше на Николас, защото младежът бе учил право и изглеждаше съвсем наясно с разните факти и решения, сред които те напълно се губеха.

— Много просто. Това е най-великият от всички тютюневи процеси — като битката при Гетисбърг или като Армагедон. Тук са се срещнали двете страни с най-тежката артилерия. Трябва да има победител и победен. Просто и ясно. Именно тук трябва да се реши дали тютюневите компании ще поемат отговорност за производството на цигарите. Ние ще го решим. Нас избраха и наш дълг е да произнесем присъда.

— Разбирам — кимна Хенри, макар че все още беше объркан.

— Най-лошото ще е да се изпокараме, да се разцепим на две и да провалим процеса.

— Защо да е лошо?

— Защото е най-лесният изход. Просто прехвърляме топката на следващите заседатели. Ако провалим работата и се приберем у дома, това би струвало и на двете страни милиони долари, защото след година-две ще трябва пак да разиграват същия театър. Същият съдия, същите адвокати, същите свидетели — всичко ще е все същото освен заседателите. С две думи, ще покажем, че нямаме достатъчно ум, за да вземем решение. И че се надяваме следващите избрани от властта да излязат малко по-разсъдливи.

Хенри лекичко се приведе надясно към Николас.

— Ти какво ще направиш? — запита той.

В този момент Мили Дюпри и Гладис Кард влязоха и със смях се отправиха към кафето. Те побъбриха малко с мъжете и отидоха да гледат по телевизията някоя си Кати. Страшно я харесвали.

— Ти какво ще направиш? — прошепна отново Хенри, без да откъсва очи от вратата.

— Още не знам, пък и не е важно. Важното е да бъдем рамо до рамо. Всички.

— Прав си — каза Хенри.

 

В течение на процеса Фич постепенно бе свикнал преди всяко заседание да си намира работа в кабинета и да следи за телефона. Рядко откъсваше поглед от него. Знаеше, че тя ще се обади в петък сутринта, но нямаше представа каква машинация, примка или инфарктна лудория ще му поднесе.

Точно в осем Конрад изрече по вътрешната линия само две думи:

— Тя е.

Фич се хвърли към телефона.

— Здравей — любезно изрече той.

— Здрасти, Фич. Слушай, можеш ли да познаеш от кого още се дразни Николас?

Той глухо изстена и затвори очи.

— Не знам.

— Нали ме разбираш, тоя тип създава много ядове на Николас. Май ще трябва да го изхвърлим.

— Кого? — умолително изрече Фич.

— Лони Шейвър.

— О! По дяволите! Не! Не можеш да го направиш!

— По-кротко, Фич.

— Не го прави, Марли! За бога!

За няколко секунди тя го остави насаме с отчаянието, после подхвърли:

— Ти май много си падаш по Лони Шейвър.

— Трябва да престанеш, Марли, разбираш ли ме? Така доникъде няма да стигнем.

Фич усещаше колко отчаяно звучи гласът му, но вече не владееше положението.

— Николас трябва да си осигури хармония между заседателите. Това е. А Лони смущава спокойствието.

— Не го прави, моля те. Нека си поговорим.

— Точно това правим, Фич, но няма да е за дълго.

Фич дълбоко си пое дъх, после още веднъж.

— Играта почти е приключила, Марли. Добре, позабавлява се, кажи сега какво искаш.

— Имаш ли нещо за писане?

— Разбира се.

— На Фултън Стрийт сто и двайсет има двуетажна сграда от бели тухли. Стара постройка, разделена на малки кантори. Стая шестнайсет на горния етаж е моя поне за още един месец. Не е много хубава, но там ще се срещнем.

— Кога?

— След един час. Само двамата. Ще те гледам как идваш и ако зърна някоя от твоите хрътки, повече няма да ти проговоря.

— Дадено. Както кажеш.

— И ще те проверя за микрофончета.

— Нищо няма да нося.

 

Всички адвокати в екипа на Кейбъл смятаха, че Рор е посветил на своите експерти твърде много време — цели девет дни. Но през първите седем заседателите можеха поне да си нощуват у дома. Сега цареше съвсем друго настроение. Решиха да подберат двамата най-добри специалисти, да ги изкарат на подиума и да приключат с тях колкото се може по-скоро.

Освен това решиха да не засягат въпроса за пристрастяването към никотина — драстично отклонение от обичайната защитна линия при подобни процеси. Кейбъл и неговите сътрудници бяха проучили шестнайсетте предишни дела. Разговаряха с мнозина от съдебните заседатели по тях и неизменно получаваха отговора, че най-слабата част от защитата е когато разни експерти започнат да ръсят всевъзможни фантасмагории, само и само да докажат, че не съществува пристрастяване към никотина. Просто всички знаеха, че гова е лъжа.

Не се опитвай да мамиш заседателите.

За това решение се нуждаеха от одобрението на Фич и той неохотно го даде.

Първият свидетел в петък сутринта се оказа чорлав грозник с рядка рижава брада и дебели очила. Очевидно конкурсът по красота нямаше да продължи. Името му бе доктор Гънтър и според него излезе, че тютюнопушенето в крайна сметка не предизвиква рак. Само десет на сто от пушачите се разболяват. Ами останалите деветдесет процента? Както можеше да се очаква, Гънтър разполагаше с куп достоверни проучвания и бе нетърпелив да изскочи пред заседателите с нагледни материали и показалка, за да обясни в пълни подробности последните си вълнуващи открития.

Всъщност Гънтър не идваше, за да докаже каквото и да било. Задачата му бе да обори експертите на ищеца Хило Килван и Робърт Бронски, да пусне димна завеса и да внесе в главите на заседателите основателни съмнения доколко опасно е тютюнопушенето. Той не можеше да докаже, че цигарите не предизвикват рак, но категорично твърдеше, че никой учен не е в състояние да докаже обратното с абсолютна увереност. През десет минути повтаряше едно и също:

— Необходими са нови изследвания.

 

За в случай, че Марли наистина наблюдава, Фич измина пеш последните две пресечки на Фултън Стрийт — приятна разходка по сенчестата алея под тих дъжд от есенни листа. Сградата се намираше в най-старата част на града, само на четири преки от Залива, сред спретнати двуетажни къщички, заети предимно от офиси и кантори. Хосе чакаше с колата на три пресечки оттук.

Фич не пое риска да вземе микрофон. Марли му бе избила тия идеи при последната среща на кея. Сега идваше съвсем сам — без микрофон, без камера, без спотаени наоколо агенти. Чувстваше се като волна птичка. Трябваше да се справи само със силата на ума си и това предизвикателство му допадаше.

Той се изкачи по скърцащото дървено стълбище, спря| пред вратата без табелка, огледа другите анонимни врати по тясното коридорче и леко почука.

— Кой е? — долетя отвътре гласът на Марли.

— Ранкин Фич — отговори той тихо, колкото да го чуе само тя.

Резето изщрака и Марли се появи по сив пуловер и джинси. Не се усмихна и не го поздрави. Затвори вратата след Фич, дръпна отново резето и мина зад евтината сгъваема маса. Фич се озърна из стаята — тясна килийка без прозорци, само с една врата, олющени стени, три стола и маса.

— Хубаво място — каза той, гледайки кафявите петна по тавана.

— Поне е чисто, Фич. Няма телефони за подслушване, няма отдушници за камерите, нито пък кабели из стените. Проверявам всяка сутрин и ако надуша подарък от теб, просто излизам и повече няма да ме видиш.

— Много лошо мнение имаш за мен.

— Заслужаваш си го.

Фич отново огледа тавана, после пода.

— Харесва ми.

— Във всеки случай става за работа.

— И каква е работата?

Чантата й беше единственият предмет върху масата. Тя и измъкна отвътре същия прибор и го насочи към Фич.

— Я стига, Марли — възрази той. — Нали обещах.

— Да, знам. Чист си. Заповядай.

И тя посочи към един от двата стола срещу масата. Фич предпазливо опипа крехкия сгъваем стол, който можеше и да не издържи тежестта му. Седна внимателно, после се подпря на лакти върху масата. Тя обаче също не изглеждаше много надеждна, тъй че трябваше да се крепи върху двете опорни точки.

— Вече можем ли да поговорим за парите? — запита той с лукава усмивка.

— Да. Всъщност всичко е много просто, Фич. Прехвърляш ми едра сума, а аз обещавам да ти осигуря присъдата.

— Според мен би трябвало първо да изчакаме резултата.

— Знаеш, че не съм толкова глупава.

Сгъваемата маса беше широка само един метър. Двамата се подпираха върху нея и лицата им бяха на педя едно от друго. Фич често бе използвал масивното си туловище, убийствения поглед и зловещата козя брадичка, за да сплаши околните, особено ако ставаше дума за адвокатчета от фирмите, с които работеше. Но не личеше Марли да се е стреснала. Фич неволно се възхити на нейното самочувствие. Тя го гледаше право в очите, без да мига, а това винаги е невероятно трудно.

— В такъв случай няма гаранции — каза той. — Заседателите са непредсказуем народ. Може да ти дадем парите, а после…

— Зарежи това, Фич. И двамата знаем много добре, че ще платиш преди присъдата.

— Колко?

— Десет милиона.

Фич издаде гърлен звук, сякаш бе глътнал топка за голф, след това се закашля с всичка сила, като размахваше лакти и въртеше очи, а тлъстите му бузи се тресяха от неподправено изумление.

— Сигурно се шегуваш — дрезгаво изпъхтя той и се озърна за чаша вода, шепа хапчета или каквото и да било друго спасение от убийствения удар.

Тя го наблюдаваше все тъй безизразно, без да мига и без да откъсва очи от него.

— Десет милиона, Фич. Такава е сделката. И няма място за пазарлък.

Леко зачервен, той отново се разкашля. Постепенно си възвърна присъствието на духа и се замисли какво да отговори. Отдавна подозираше, че ще става дума за милиони и знаеше колко глупаво би било да твърди, че клиентът му не е в състояние да плати. Тя вероятно разполагаше с най-новите тримесечни отчети на Голямата четворка.

— Колко има във Фонда? — запита Марли и Фич инстинктивно присви очи. Досега не я бе видял да мигне нито веднъж.

— В кое? — запита той. Никой не знаеше за Фонда!

— Във Фонда, Фич. Недей да се правиш на ударен. Знам всичко за скапания ви Фонд. Искам десетте милиона да бъдат прехвърлени от сметката на Фонда в една сингапурска банка.

— Едва ли ще мога да го уредя.

— Можеш каквото си поискаш, Фич. Казвам ти, не се прави на ударен. Дай да сключим сделката незабавно и да се хванем на работа.

— Какво ще речеш, ако прехвърлим пет сега и пет след присъдата?

— Зарежи, Фич. Десет милиона още сега. Никак не ми се ще след процеса да те гоня за втората вноска. Имам странното чувство, че само ще си загубя времето.

— Кога да прехвърлим парите?

— Не ме интересува. Важното е да са пристигнали, преди заседателите да се оттеглят на съвещание. Иначе сделката отпада.

— И какво ще стане тогава?

— Има две възможности. Или няма да се стигне до съгласие, или Николас ще те осъди с девет на три гласа.

Докато Фич размишляваше над тъй небрежно подхвърлената прогноза, две дълбоки бръчки прорязаха челото му. Не се съмняваше във възможностите на Николас, защо Марли очевидно вярваше в него. Бавно разтърка очи. Играта бе свършила. Край на театралните представления при всяка нейна дума. Край на престореното изумление от условията. Тя командваше парада.

— Разбрахме се — каза той. — Ще прехвърлим парите според инструкциите ти. Трябва обаче да те предупредя, че това може да отнеме доста време.

— Знам за прехвърлянето на суми много повече от теб, Фич. Ще обясня най-подробно какво искам. Но не сега, по-късно.

— Добре.

— Значи се разбрахме?

— Да — каза той и протегна ръка през масата. Тя неохотно я стисна. И двамата се усмихнаха на абсурдната ситуация. Двама мошеници си стискат ръцете за сделка, която никакъв съд или закон не би гарантирал, защото и съдът, и законът никога нямаше да узнаят.

 

Апартаментът на Бевърли Монк се намираше на петия етаж в занемарен жилищен блок. Тя го споделяше с още четири бедстващи кандидатки за филмова слава. Суонсън я проследи до малкото ъглово кафене и изчака да седне край витрината с чаша еспресо, поничка и вестник, разгърнат на страницата с предложения за работа. Едва тогава се приближи и попита:

— Извинете, вие ли сте Бевърли Монк?

Тя изненадано надигна глава.

— Да. А вие кой сте?

— Приятел на Клер Клемънт — обясни той и бързо се настани срещу нея.

— Заповядайте — каза тя. — Какво искате?

Беше малко нервна, но наоколо имаше много клиенти. Нищо не можеше да й се случи. Пък и човекът изглеждаше симпатичен.

— Информация.

— Вчера вие ми позвънихте, нали?

— Да, аз бях. Излъгах, че съм Джеф Кер. Всъщност не съм.

— Кой сте тогава?

— Джак Суонсън. Работя за една адвокатска кантора във Вашингтон.

— Клер да не е загазила?

— Нищо подобно.

— Тогава за какво е цялата работа?

Суонсън набързо описа историята за участието на Клер Клемънт във важен съдебен процес и необходимостта да проучат миналото на евентуалните съдебни заседатели. Този път спомена, че става дума за замърсени терени около Хюстън и щяло да има присъда за милиарди, затова се налагало да проверят и най-дребната подробност.

Суонсън и Фич залагаха на две неща. Първо на факта, че при вчерашния разговор Бевърли трудно си бе припомнила за Джеф Кер. Второ — на думите й, че от четири години не се е чувала с Клер. Надяваха се това да е истина.

— Ще платим за информацията — добави Суонсън.

— Колко?

Той бавно измъкна плик от вътрешния си джоб и го сложи на масата.

— Хиляда долара в брой, ако ми разкажете всичко, което знаете за Клер Клемънт.

— Сигурен ли сте, че не е загазила? — запита Бевърли, гледайки съкровището пред себе си.

— Сигурен съм. Вземете парите. Щом не сте се чували от години, какво толкова ви вълнува?

Умно казано, помисли си Бевърли. Грабна плика и го натъпка в чантата си.

— Няма кой знае какво за разказване.

— Колко време работихте с нея?

— Шест месеца.

— А колко трая познанството ви?

— Пак толкова. Когато тя постъпи в „Мълиган“, аз вече работех там. Сприятелихме се. После напуснах града и заминах на изток. Докато живеех в Ню Джърси, й се обадих един-два пъти, после май просто се забравихме.

— Познавахте ли Джеф Кер?

— Не. По онова време още не ходеше с него. Тя спомена за Джеф по-късно, когато вече бях напуснала града.

— Имаше ли други приятели или приятелки?

— Ами да. Само не питайте за имена. Напуснах Лорънс преди пет-шест години. Ето, дори не помня кога съм напуснала.

— Значи не помните нито едно име?

Бевърли отпи глътка кафе и се замисли. После светкавично изреди три колежки на Клер. Едната вече бе проверена без никакъв резултат. Другата се издирваше в момента. От третата нямаше и следа.

— В кой колеж е учила Клер?

— Не помня, някъде из Средния запад.

— Не знаете ли по-точно?

— Мисля, че не. Клер не обичаше да говори за миналото си. Имах чувството, че е преживяла нещо лошо, затова си мьлчи. Но така и не разбрах. Може да е било нещастна любов, провален брак, лошо семейство, тежко детство или нещо от тоя сорт. Просто нямам представа.

— Дали е споделяла с някого?

— Не, доколкото знам.

— Знаете ли откъде е родом?

— Казваше, че много пътувала. Но и аз не разпитвах особено.

— Може би е от околностите на Канзас Сити?

— Не знам.

— Сигурна ли сте, че наистина се е казвала Клер Клемънт?

Бевърли се навъси и отдръпна глава.

— Да не би да мислите нещо друго?

— Имаме основания да вярваме, че преди да пристигне в Лорънс, е носила друго име. Случайно да си спомняте нещо такова?

— Ами! Просто я мислех за Клер, и толкоз. Защо ще си сменя името?

— Точно това бихме искали да узнаем.

Суонсън извади бележника си и огледа имената в него. Бевърли се оказваше поредната задънена улица.

— Имаше ли нещо необичайно в апартамента й?

— Да. Беше много приятен — модерен апартамент с чудесни мебели. Личеше, че не печели само от „Мълиган“. Нали разбирате, там взимахме само по три долара на час плюс бакшишите.

— Значи е имала пари?

— Аха. Много повече от нас. Но пак ви казвам, беше страшно потайна. Просто добра приятелка и душа на компанията. Някак не вървеше да я разпитва човек.

Суонсън продължи да човърка за дребни подробности, но в крайна сметка остана с празни ръце. Благодари за помощта, тя от своя страна благодари за парите и малко преди да се разделят, предложи да позвъни тук-там. Явно опитваше да изкопчи още малко пари. Суонсън се съгласи, но я предупреди да не разкрива никому за какво става дума.

— Е, хайде сега, нали съм актриса. Лесна работа.

Той й остави визитна картичка, на която бе записан телефонният номер на хотела в Билокси.

 

Хопи смяташе, че мистър Кристано се държи прекалено грубо. Но пък и положението явно се влошаваше от ден на ден според загадъчното началство във Вашингтон. В Министерството на правосъдието се чудели дали просто да не зарежат цялата работа и да пратят Хопи пред федерален съд.

Щом не е способен да убеди собствената си жена, как, по дяволите, ще повлияе върху целия съдебен състав?

Настанени един до друг върху задната седалка на черния крайслър, двамата пътуваха покрай Залива без определена цел. Ничман караше, Нейпиър седеше до него и се преструваше, че не чува жалното мънкане на Хопи зад гърба си.

— Кога ще я видиш пак? — запита Кристано.

— Сигурно довечера.

— Е, Хопи, дошло е време да разкриеш истината. Кажи й какво си направил. От игла до конец.

Хопи се просълзи и устните му затрепераха. Гледаше през затъмненото стъкло и си представяше красивите очи на Мили, докато слуша разказа за неговото падение. Мислено се ругаеше за глупостта. Ако имаше пистолет, можеше да застреля Тод Рингуолд, Джими Хъл Моук и най-вече самия себе си. Зачуди се дали да не очисти и тия трима мръсници, но, така или иначе, накрая щеше да си пръсне мозъка.

— Май няма накъде — промърмори той.

— Жена ти трябва да стане наш защитник, Хопи. Разбираш ли? Мили Дюпри трябва да се превърне в могъща сила сред заседателите. След като не успя да я убедиш с добро, налага се да я сплашиш с мисълта, че ще киснеш пет години зад решетките. Нямаш друг избор.

В момента Хопи би предпочел по-скоро да иде в затвора, отколкото да разкрие истината пред Мили. Но нямаше избор. Ако не я привлечеше на своя страна, чакаха го и двете беди — както решетките, така и възмущението на Мили.

Хопи заплака. Прехапа устни, закри очи и се помъчи да спре проклетите сълзи, но нямаше сили да се пребори. Докато караха бавно по магистралата, наоколо цареше тишина, нарушавана единствено от жалкото хленчене на един прекършен мъж.

Само дето Ничман не успя да удържи усмивката си.