Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Runaway Jury, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 35 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
bambo (2007)

Издание:

Издателство „Обсидиан“, 2002

История

  1. — Добавяне на анотация

25

В Лорънс детектив Смол изпробва търпеливо всички възможни нишки, без да стигне доникъде. Вечерта в понеделник заседна в „Мълиган“, където изпи огромно количество бира, бъбрейки със сервитьорките и студентите, но не изкопчи от младежта нищо освен подозрителни погледи.

Рано на следващата сутрин той предприе поредното посещение. Жената се казваше Ребека и през последната си студентска година бе работила в „Мълиган“ заедно с Клер Клемънт. Според осведомен източник, открит от шефа му, по онова време двете били приятелки. Смол я откри в банката, където работеше като управител. Представи се смутено и веднага събуди подозренията й.

— Не сте ли работили преди няколко години заедно с Клер Клемънт? — запита той, като прелистваше бележника прав пред бюрото й, защото тя също стоеше права. Нямаха определена среща, а личеше, че жената е много заета.

— Може би. Кой се интересува? — отсече Ребека със скръстени ръце и леко сведена настрани глава, без да обръща внимание на звънящите телефони. За разлика от него тя бе облечена елегантно и напълно владееше положението.

— Знаете ли къде е сега?

— Не. Защо питате?

Смол повтори изтърканата история. Не разполагаше с друга.

— Ами, вижте, тя е между евентуалните съдебни заседатели за един голям процес и моята фирма получи задача да проучи внимателно нейното минало.

— Къде ще се води процесът?

— Не мога да ви кажа. Работили сте заедно в „Мълиган“, нали така?

— Да. Беше отдавна.

— Откъде е тя?

— Какво значение има?

— Право да си кажа, и аз се чудя. Просто ми връчиха списък с въпроси. Проверяваме я и нищо повече, разбирате ли? Знаете ли къде е родена?

— Не.

Въпросът бе важен, защото следата на Клер започваше от Лорънс и веднага изчезваше.

— Сигурна ли сте?

Тя извъртя глава на другата страна и се вторачи в досадника.

— Не я знам откъде е. Когато се запознахме, работеше в „Мълиган“. И пак там я видях за последно.

— Случайно да се е обаждала напоследък?

— От четири години не съм я чувала.

— Познавахте ли Джеф Кер?

— Не.

— С кого дружеше тя в Лорънс?

— Нямам представа. Вижте какво, много съм заета, а вие ми губите времето. Не бяхме чак такива приятелки с Клер. Симпатично момиче и тъй нататък, но просто не бяхме близки. А сега, ако обичате, оставете ме да работя.

След като Смол напусна банката, Ребека затвори вратата на кабинета и набра номера на един апартамент в Сейнт Луис. Телефонният секретар отсреща принадлежеше на нейната приятелка Клер. Разговаряха поне по веднъж месечно, макар че не бяха се виждали от година. Клер и Джеф водеха странен живот — вечно скитаха от място на място, никъде не се задържаха и пазеха в тайна поредния си адрес. Само апартаментът в Сейнт Луис оставаше неизменен. Клер бе предупредила, че може да я посетят прекалено любопитни хора. Освен това веднъж намекна, че заедно с Джеф работят по някакви тайнствени държавни задачи.

След сигнала Ребека продиктува кратко известие за посещението на Смол.

 

Марли проверяваше телефонния секретар всяка сутрин и изтръпна при вестта от Лорънс. Тя избърса лицето си с влажна кърпа и опита да се успокои.

Позвъни на Ребека и намери сили да говори съвсем спокойно, макар че устата й бе пресъхнала, а сърцето й биеше лудо. Да, човекът се казвал Смол и упорито разпитвал за Клер Клемънт. Освен това споменал за Джеф Кер. По молба на Марли Ребека преразказа подробно целия разговор.

Тя обаче умееше да не задава въпроси. Любопитството й се изчерпа само с едно „Добре ли сте?“.

— О, чудесно я караме — бодро отвърна Марли. — Засега се печем на плажа.

Ребека се зачуди за кой ли плаж става дума, но премълча. Клер не търпеше излишни въпроси. Сбогуваха се с обещание скоро пак да се чуят.

До днес и двамата с Николас бяха вярвали твърдо, че никой не може да ги проследи до Лорънс. А сега въпросите се сипеха като град. Кой ги бе открил? За кого работеше — за Фич или за Рор? Най-вероятно за Фич, просто защото бе по-лукав и имаше повече пари. Къде бяха сгрешили? Как бе успяла дирята им да стигне от Билокси до Лорънс? Какво знаеше противникът?

И най-вече — на какво бе готов? Трябваше незабавно да разговаря с Николас, но в момента той плаваше с яхта някъде из Залива, ловеше риба и укрепваше връзките с другите заседатели.

Разбира се, Фич не можеше и да си помисли за риболов. Всъщност не бе имал почивен ден от три месеца насам. Когато дойде обаждането, той седеше зад бюрото си и грижливо подреждаше купчинки документи.

— Хей, Фич, изтърва още един.

— Какво съм изтървал? — запита той и едва в последния момент се удържа да не я нарече Клер.

— Още един заседател. Лорийн Дюк се е омаяла по мистър Робилио и сега води колоната от привърженици на вдовицата.

— Но още не е изслушала всичко.

— Вярно. Сега разполагаш с четирима пушачи — Уийз, Фернандес, Тейлър-Татъм и Истър. Познай колко от тях са започнали да пушат след осемнайсетата си година.

— Не знам.

— Нито един. Всички са започнали като хлапета. Хърман и Херера също са пушили. Познай от каква възраст.

— Нямам представа.

— Единият бил на четиринайсет, другият на седемнайсет. Това ти е половината ложа, Фич, и всички са пропушили още като деца.

— И какво да правя сега?

— Сигурно да лъжеш и занапред. Слушай, Фич, какво ще кажеш да си побъбрим насаме? Нали знаеш, без разни досадници в храстите.

— Чудесна идея.

— Пак лъжеш. Виж сега какво ще направим. Дай да се срещнем и ако моите хора зърнат твоите наоколо, това ще ни е последният разговор.

— Твоите хора ли?

— Всеки може да си наеме хрътки, Фич. Би трябвало да го знаеш.

— Разбрахме се.

— Нали знаеш „Касела“, рибното ресторантче на кея в Билокси?

— Мога да го открия.

— Там съм сега. Масите са на открито, тъй че, щом се зададеш по кея, ще те държа под око. И зърна ли някой съмнителен тип, споразумението отпада.

— Кога?

— Веднага. Чакам те.

* * *

Хосе спря за миг на паркинга край малкото заливче и Фич буквално изскочи от лимузината. Колата веднага се отдалечи и Фич пое по масивния дъсчен кей, който се полюшваше от вълните. Беше съвсем сам и не носеше никаква електроника. Марли седеше под чадъра на една масичка, с гръб към Залива и лице срещу кея. До обяд оставаше още час и заведението пустееше.

— Здрасти, Марли — поздрави Фич в движение, после спря и седна отсреща.

Марли беше с джинси, небесносиня блуза, каскетче и тъмни очила.

— Драго ми е, Фич — отвърна тя.

— Винаги ли си толкова начумерена? — запита той, докато наместваше масивното си туловище на тесния стол и полагаше неимоверни усилия да се усмихва дружелюбно.

— Подслушват ли ни, Фич?

— Не, разбира се.

Тя бавно измъкна от тумбестата си чанта малко черно устройство, наподобяващо диктофон. Натисна един бутон и сложи машинката върху масата, насочена право към внушителния търбух на Фич.

— Извинявай, просто искам да проверя дали все пак не си имал време да вземеш нещичко.

— Нали ти казах, че съм чист — възрази с облекчение Фич. Преди малко Конрад му бе предложил да вземе миниатюрен микрофон, подсигурен с допълнителна апаратура в кола, но Фич бързаше и отказа.

Тя погледна електронния циферблат на устройството и го прибра в чантата. Фич се усмихна, но след миг радостта му се изпари.

— Тази сутрин ми позвъниха от Лорънс — каза Марли и той преглътна мъчително. — Явно си пратил някакви тъпанари да обикалят от врата на врата и да ровят из кофите за боклук.

— Не знам за какво говориш — отвърна Фич, но гласът му звучеше плахо и неубедително.

Значи Фич беше! Издадоха го очите; те примигаха и трескаво зашариха насам-натам, преди отново да се върнат към нея, после пак забиха поглед в масата. Всичко стана само за миг, но категорично доказваше, че го е спипала. За момент той престана да диша и раменете му провиснаха. Хванат на местопрестъплението!

— Много добре знаеш. Още едно обаждане от старите ми приятели, и повече няма да ме чуеш.

Но Фич се съвзе бързо.

— Какво става в Лорънс? — запита той с възмущение, сякаш го обвиняваха несправедливо.

— Не се занасяй, Фич. И вземи да си отзовеш псетата.

Той въздъхна дълбоко и театрално сви рамене.

— Добре. Както кажеш. Просто се чудя за какво ми говориш.

— Не се чуди. Още веднъж да ми позвънят, и всичко свършва, разбра ли?

— Разбрах. Както кажеш.

Макар че не виждаше очите й, Фич усещаше как са се впили в него иззад тъмните стъкла. Една-две минути мълчаха. Келнерът се въртеше около съседната маса, но не проявяваше желание да ги обслужи.

Най-после Фич се приведе напред и запита:

— Кога ще престанем да си играем?

— Сега.

— Чудесно. Какво искаш?

— Пари.

— Досещах се. Колко?

— По-късно ще ти кажа цената. Да разбирам ли, че си готов за преговори?

— Винаги съм готов за преговори. Но трябва да знам какво ще получа в замяна.

— Много просто, Фич. Зависи какво искаш. Що се отнася до теб, заседателите могат да сторят четири неща. Могат да отсъдят в полза на ищеца. Могат да се изпокарат, да провалят процеса и да се приберат по домовете, а ти след година-две ще трябва пак да вършиш същата работа. Рор не изпуска тъй лесно кокала. Могат да гласуват за теб девет към три и постигаш огромна победа. И накрая могат да ти дадат всичките дванайсет гласа, тъй че твоите клиенти да си почиват години наред.

— Знам това.

— Естествено, че го знаеш. Ако изключим присъда в полза на ищеца, остават ни три възможности.

— Коя можеш да осигуриш?

— Която поискам. Включително и присъда в полза на ищеца.

— Значи Рор е готов да плати.

— Обсъждаме въпроса. Но да не говорим за това.

— Това да не е търг? Присъда за онзи, който плати най-много?

— Правя каквото си искам.

— Бих се чувствал по-добре, ако стоиш настрана от Рор.

— Чувствата ти не ме интересуват.

Появи се нов келнер, които най-сетне ги забеляза. Приближи се и колебливо запита дали искат нещо за пиене. Фич си поръча чай с лед, а Марли кутия диетична кока-кола.

— Кажи ми каква е сделката — помоли той, когато келнерът се отдалечи.

— Много просто. Споразумяваме се каква присъда искаш, все едно, че гледаш менюто и си поръчваш. После уговаряме цената. Приготвяш парите. Чакаме до самия край, когато адвокатите произнесат последните си речи и заседателите се оттеглят за размисъл. В този момент ти връчвам инструкции и парите се прехвърлят незабавно, да речем в някоя швейцарска банка. Щом получа потвърждение, че са налице, заседателите ще произнесат твоята присъда.

Фич отдавна бе предсказал подобен развой на събитията, но като чу всичко от устата на Марли тъй точно и хладнокръвно, сърцето му заподскача и за миг светът се завъртя. Та това можеше да бъде най-лесната му победа!

— Няма да стане — самодоволно заяви той, като че всеки ден водеше същия пазарлък.

— Тъй ли? А пък Рор мисли, че ще стане.

Ама че беше бърза, по дяволите! И знаеше точно къде да забие ножа.

— Ама как тъй без гаранция? — възрази той.

Тя побутна нагоре тъмните очила, подпря се на лакти и приведе глава напред.

— Значи се съмняваш в мен, Фич?

— Не е там работата. Искаш да прехвърля огромна сума пари, защото съм сигурен, че ще е огромна, а после да се моля на съдбата за твоя човек. Знаеш, че съдебните заседатели са непредсказуеми.

Щеше да плати. Още преди седмица бе решил да й плати колкото поиска и знаеше, че когато парите напуснат Фонда, няма да има гаранции. Но това изобщо не го тревожеше. Фич вярваше на Марли. Тя и нейният приятел Истър, или както там се нарича, бяха дебнали търпеливо тютюневия гигант, за да стигнат до този момент, и с радост щяха да му поднесат присъдата срещу подходяща цена. Това бе целта на живота им.

О, колко въпроси искаше да зададе. Как само би ги подхванал, за да разбере кому е хрумнал този изтънчен, коварен план да проучат съдебните процеси, после да издебнат мястото и момента, да се вмъкнат между заседателите и накрая да продадат присъдата. Просто и гениално! Би могъл да ги разпитва часове, дори дни наред за всяка подробност, но знаеше, че никога не ще получи отговор.

Знаеше също, че тя ще удържи на думата си. Прекалено много усилия бе хвърлила, за да зареже всичко в самия край.

— Виж какво, и аз не съм съвсем безпомощен — изръмжа той, за да не се признае за победен.

— Знам, че не си, Фич. Сигурно си разхвърлял капани и държиш поне четирима заседатели. Да посоча ли имена?

Напитките дойдоха и Фич жадно изгълта чая. Не, не искаше да му посочват имена. Нямаше да си играе на гатанки срещу партньор, който борави с конкретни факти. Всъщност сега разговаряше не с Марли, а с водача на заседателите и макар че това му доставяше огромно удоволствие, от него не зависеше нищо. Откъде да знае дали тя блъфира, или казва истината? Просто не беше честно.

— Усещам, че се съмняваш дали владея положението — каза тя.

— Съмнявам се във всичко.

— Ами ако изхвърля някой заседател?

— Вече изхвърли Стела Хюлик — каза Фич и за пръв път я видя да се усмихва едва-едва.

— Мога да го повторя. Какво ще речеш, ако ми хрумне например да освободя Лони Шейвър?

Фич едва не се задави с чая. Избърса устата си с длан и каза:

— Мисля, че Лони ще е щастлив. Той май скучае най-много.

— Да го изхвърля ли?

— Недей. Безобиден е. Пък и щом ще работим заедно, мисля да задържим Лони.

— Знаеш ли, че двамата с Николас често си бъбрят.

— Николас с всички ли разговаря?

— В една или друга стенен. Дай му още малко време.

— Изглеждаш много уверена.

— Не съм уверена в способностите на твоите адвокати. Но вярвам на Николас и друго не ме интересува.

Разговорът секна, докато двама келнери подготвяха съседната маса. Започваха да сервират обяд в единайсет и половина и заведението оживяваше.

Когато келнерите се отдалечиха, Фич подхвърли:

— Не мога да сключа сделка, след като не знам условията.

Без да се колебае нито миг, Марли отсече:

— Аз пък не мога да сключа сделка, докато се ровиш из миналото ми.

— Имаш ли нещо за криене?

— Не. Но имам приятели и не обичам да ми звънят по неприятни поводи. Престани незабавно и ще има следваща среща. Позвънят ли ми още веднъж, повече няма да ме чуеш.

— Недей така.

— Сериозно, Фич. Разкарай си псетата.

— Не са мои псета, кълна се.

— Все едно, разкарай ги, иначе ще взема да ходя по-често при Рор. Той може да излезе по-отзивчив, а една присъда в негова полза означава, че изхвръкваш на улицата и клиентите ти губят милиарди. Не можеш да си го позволиш, Фич.

Несъмнено имаше право. Каквото и да му поискаше, щеше да е нищожна сума в сравнение със загубите при една убийствена присъда.

— Трябва да побързаме — каза той. — Процесът няма да трае дълго.

— Още колко остава? — запита тя.

— Три-четири дни за ответника.

— Фич, гладна съм. Защо не вземеш да си вървиш? След ден-два ще ти позвъня.

— Какво съвпадение. И аз огладнях.

— Не, благодаря. Предпочитам да се храня сама. Освен това искам да ми се махнеш от главата.

Той се изправи.

— Дадено, Марли. Както кажеш. Приятен ден.

Тя проследи с поглед как Фич крачи по кея към малкия паркинг до плажа. Там спря, извади от джоба си телефон и се обади на някого.

 

След няколко неуспешни опита да се свърже с Хопи по телефона във вторник следобед Джими Хъл Моук цъфна ненадейно в кантората му и узна от сънливата секретарка, че мистър Дюпри е в кабинета си. Тя изтича да го повика и се върна едва след петнайсет минути. Много съжалявала, но имало грешка, мистър Дюпри не бил в кабинета си, преди малко заминал за важна среща.

— Колата му е отпред — развълнувано посочи Джими Хъл към малкия паркинг зад стъклото. И наистина, вехтата камионетка на Хопи си беше на място.

— Пратиха му кола — безочливо излъга секретарката.

— Накъде замина? — запита Джими Хъл, сякаш беше готов незабавно да го последва.

— Някъде към Пас Крисчън. Само това знам.

— Защо не ми се обажда?

— Нямам представа. Мистър Дюпри е много зает.

Джими Хъл бръкна дълбоко в джобовете на джинсите си и свирепо огледа жената.

— Кажете му, че съм наминал, че съм много ядосан и искам да ме потърси незабавно. Запомнихте ли?

— Да, сър.

Той излезе, качи се във форда си и потегли. Секретарката го изчака да се отдалечи и изтича отзад да освободи Хопи от килера.

 

Двайсетметровата яхта на капитан Тео навлезе на седемдесет километра в Мексиканския залив, където под безоблачно небе и гальовен морски бриз половината съдебни заседатели се захванаха да ловят скумрии, сардини и червеноперки. Ейнджъл Уийз никога не бе стъпвала на кораб, не знаеше да плува и се почувства зле още на двеста метра от брега, но с помощта на опитния екипаж и няколко хапчета скоро се опомни и дори хвана първата свястна риба. Мургавите бедра на Рики изглеждаха просто великолепно с шорти и маратонки. Както можеше да се очаква, полковникът и капитанът излязоха сродни души, тъй че не след дълго Нап цъфна на мостика да обсъжда морската стратегия и да разказва военни спомени.

Двама моряци приготвиха чудесен обяд от варени скариди, пържени стриди, рачешки щипки и задушена риба с подправки. По пладне отвориха първите бири. Само Рики предпочете да пие вода.

Бирата продължи да се лее през целия следобед, докато риболовът се люшкаше между скуката и възторга, а слънцето приличаше все по-усърдно. Яхтата беше голяма и всеки можеше да се усамоти. Николас и Джери гледаха да не оставят Лони Шейвър без студена бира в ръката. Бяха решили днес за пръв път да си поприказват сериозно с него.

Някога чичото на Лони бе работил дълги години като рибар, преди корабчето му да изчезне безследно заедно с целия екипаж. В детските си години Лони често трябваше да му помага, тъй че сега не си падаше много по риболова. Откровено казано, направо го мразеше. Но все пак излетът му се стори по-привлекателен, отколкото автобусното пътешествие до Ню Орлиънс.

След две бири лошото настроение го напусна и езикът му се развърза. Седнаха да поговорят под навеса на горната палуба. Долу Рики и Ейнджъл гледаха как екипажът чисти улова им.

— Чудя се колко ли експерти ще призоват ония от фирмата — подхвърли мрачно Николас, след като бяха разменили по някоя дума за риболова.

— Мене ако питаш, могат изобщо да не си правят труда — отвърна Лони, гледайки към морето.

— Значи ти стига толкова, а? — запита Николас.

— Ами че то си е направо смешно, по дяволите. Човекът пуши трийсет и пет години наред, а като ритне камбаната, иска да му плащат милиони.

— Казвах ли ти? — обади се Джери, без да отваря очи.

— Какво? — сепна се Лони.

— Двамата с Джери решихме, че клониш към цигарените босове — обясни Николас. — Не беше обаче лесно, нали все си мълчиш.

— Ами ти? — запита Лони.

— Аз ли? Още не съм решил. Джери също клони към тях. Нали, Джери?

— Не обсъждам процеса с никого. Не влизам в забранени контакти. Не приемам подкупи. Съдията Харкин може да се гордее с мен.

— Лъже, харесал си е големите фирми — каза Николас. — Защото е пристрастен към никотина и не може да се откаже, но си вярва, че ако реши, веднага ще зареже цигарите. Не може, защото е леке без капка воля. А иска да бъде истински мъж като полковник Херера.

— Че кой не иска? — вметна Лони.

— Джери си мисли, че щом може да ги откаже, стига да иска, значи и всички други трябва да могат, следователно Джейкъб Уд е бил длъжен да спре много преди да хване рак.

— В общи линии имаш право — кимна Джери. — Само не ми хареса онова, за лекето.

— На мен ми звучи разумно — каза Лони. — Как може още да не си решил?

— Знам ли? Може би защото не съм изслушал всички свидетели. Да, точно така. Според закона трябва да се въздържаме от присъда, докато не се запознаем докрай с доказателствата. Извинявайте.

— Извинен си — каза Джери. — Сега е твой ред да донесеш бира.

Николас допи бирата и се отправи по тясната стълбичка към хладилника на долната палуба.

— Не се тревожи за него — подхвърли Джери. — Накрая пак ще е с нас.