Джон Гришам
Присъдата (14)

14

Тъй като Джери си падаше по бирата, хазарта, футбола и шумните компании, Николас предложи в понеделник вечер да отпразнуват последните си часове на свобода в някое казино. Джери сметна идеята за великолепна. На излизане от съда двамата се зачудиха дали да не поканят и някого от колегите. Звучеше примамливо, но не излезе нищо. Хърман отпадаше категорично. Лони Шейвър напусна силно развълнуван, без да говори с когото и да било. Севил беше нов и непознат, пък и приличаше на човек, от когото е по-добре да стоиш настрана. Оставаше само славният полковник Херера, но им беше дошло до гуша от него. И бездруго през идните седмици щяха да бъдат затворени с него.

Джери покани Силвия Тейлър-Татъм, по прякор Хрътката. Напоследък двамата почваха да се сприятеляват. Тя вече бе минала през два развода, а на него му предстоеше първият. Като познавач на всички казина по Крайбрежието, Джери предложи да посетят новото заведение „Дипломат“. Вътре имаше бар с голям телевизор, евтини напитки, уединени сепарета и дългокраки сервитьорки с оскъдни одежди.

Когато Николас пристигна в осем, Хрътката вече пазеше маса в препълнения бар, пиеше наливна бира и се усмихваше добродушно — нещо, което никога не си позволяваше в съда. Къдравата й коса бе пристегната на тила. Беше с тесни джинси, раздърпан пуловер и червени каубойски ботуши. И сега не изглеждаше красива, но барът все пак й се отразяваше по-добре, отколкото съдийската ложа.

Силвия имаше мрачни, печални и мъдри очи на жена, препатила много в този живот, и Николас твърдо възнамеряваше да изкопчи от нея колкото се може повече преди пристигането на Джери. Поръча по още едно и пристъпи към разговора.

— Омъжена ли си? — запита той, макар да знаеше, че не е. За пръв път се омъжила на деветнайсет години и имала двама близнаци, вече двайсетгодишни младежи. Единият работел на петролна платформа в морето, другият учел първа година в колеж. Никак не си приличали по характер. Съпруг номер едно офейкал след петата година и тя отгледала децата сама.

— Ами ти? — запита Силвия.

— Не. Още се водя за студент, но в момента работя.

Вторият й съпруг бил по-възрастен и за щастие нямали деца. Бракът изтраял седем години, после той я зарязал, за да хване нещо по-сочно. Тогава тя се зарекла, че това ще е за последно.

На екрана „Биячите“ се сражаваха срещу „Мечките“ и Силвия гледаше с интерес. Обичаше футбола, защото в гимназията и двете й момчета бяха любимци на треньора.

Джери дотича, хвърли боязлив поглед през рамото и се извини за закъснението. Изгълта първата бира за броени секунди, после обясни, че май го следят някакви типове. Хрътката се изкиска и подметна, че сега сигурно всички заседатели си отварят очите на четири, твърдо уверени в близостта на коварния враг.

— Зарежи ги заседателите — рече Джери. — Мисля, че е жена ми.

— Жена ти ли? — изненада се Николас.

— Аха. Май ми е лепнала някакво частно ченге.

— Сигурно с нетърпение чакаш да ни приберат.

— Че как иначе — отвърна Джери и намигна на Хрътката.

Той заложи петстотин долара, че „Биячите“ ще поведат, но само за първото полувреме. През почивката щеше да поднови облога. Истинският професионалист залага на всичко възможно, обясни той на двамата новаци до себе си, но не се обвързва с крайния резултат. Лично той понякога залагал на това кой пръв ще премине в атака, кой ще отбележи първия гол или най-дълго ще задържи топката. После се втренчи в екрана с тревожното нетърпение на човек, заложил повече, отколкото може да си позволи. До средата на полувремето изпи четири наливни бири. Николас и Силвия бързо изостанаха.

Покрай непрестанното бръщолевене на Джери за футбола и майсторлъка да се обзалагаш Николас предприе няколко неуспешни опита да завърти разговора към процеса. Изолирането беше неприятна тема, а и не знаеха нищо за него, тъй че нямаше какво да му обсъждат. Колкото до днешните показания, едва бяха дочакали края им и изглеждаше направо непоносимо пак да разчепкват възгледите на доктор Килван. Не ги интересуваше и общата ситуация около процеса. Силвия изрази отвращението си още при първия намек за отговорността на производителя.

 

Заедно с другите зрители мисис Граймс бе напуснала залата и търпеливо изчака във фоайето, докато вътре съдията Харкин обявяваше предстоящата изолация. На път към дома Хърман й обясни, че през идните две седмици ще трябва да живее в мотел — на непозната територия и без нейна помощ. Веднага щом се прибраха, тя грабна телефона и най-недвусмислено сподели с Харкин какво мисли по въпроса. Съпругът й е сляп, напомни тя неколкократно, и се нуждае от особени грижи. Хърман седеше на канапето, пиеше единствената си бира за деня и беснееше от безцеремонната й намеса в личните му дела.

Съдията Харкин бързо намери компромис. Разреши на мисис Граймс да отседне с Хърман в мотела. Нямаше нищо против тя да закусва и обядва със своя съпруг и да се грижи за него при условие, че ще избягва контакти с останалите заседатели. Освен това й забрани да посещава процеса, тъй като в никакъв случай не биваше да го обсъжда с Хърман. Това не се понрави на мисис Граймс, която не бе пропуснала нито една думичка досега. И макар че не разкри това нито пред негова светлост, нито пред Хърман, вече имаше доста ясно мнение по случая. Съдията държеше на своето. Хърман беснееше. В крайна сметка обаче мисис Граймс надделя и се оттегли в спалнята да приготви багажа.

* * *

В понеделник вечер Лони Шейвър отскочи до магазина да задвижи делата за предстоящата седмица. След няколко неуспешни опита откри Джордж Тийкър на домашния му номер в Шарлот и обясни, че заседателите ще бъдат под ключ до края на процеса. Трябваше да се чуе с Тоунтьн през седмицата и се боеше, че това няма да стане. Обясни за за забраната на съдията да се водят преки разговори от стаите, която щеше да направи връзката им невъзможна до произнасяне на присъдата. Тийкър му изказа съчувствие, а следа малко сподели и сериозната си загриженост за изхода от процеса.

— Нашите хора в Ню Йорк смятат, че една тежка присъда би разтърсила цялата икономика и особено търговията. Бог знае колко ще скочат застрахователните тарифи.

— Ще направя каквото ми е по силите — обеща Лони.

— Сигурно заседателите не мислят за сериозна присъда, нали?

— Трудно е да се каже в момента. Просто е рано, още не сме приключили със свидетелите на ищеца.

— Трябва да ни опазиш от тая напаст, Лони. Знам, че ти си на мушката, но, по дяволите, просто няма кой друг, нали ме разбираш?

— Да, разбирам. Ще сторя каквото мога.

— Разчитаме на теб. Дръж здраво.

 

Сблъсъкът с Фич бе кратък и не доведе доникъде. Дъруд изчака да наближи девет вечерта, когато кантората все още беше заета с подготовката за утрешния съдебен ден и в заседателната зала сервираха късна импровизирана вечеря. Помоли Фич да намине в кабинета му. Фич любезно се съгласи, макар че искаше час по-скоро да се върне при своите хора.

— Бих желал да обсъдим един въпрос — хладно заяви Дър, изправен зад бюрото си.

— Какво има? — излая Фич и пристъпи към него с ръце на кръста. Много добре знаеше за какво става дума.

— Днес в съда ни зашлевиха плесница.

— Никаква плесница не са ви зашлевили. Доколкото си спомням, заседателите не бяха там. Тъй че каквото и да е станало, няма значение за присъдата.

— Спипали са те, а ние се пекохме на огъня.

— Не са ме спипали.

— Тогава как го наричаш?

— Лъжа го наричам. Не сме пращали хора да следят Стела Хюлик. Откъде-накъде ще го правим?

— Тогава кой й е казал?

— Не знам, но определено не е никой от нашите. Други въпроси?

— Да, кой е онзи тип от апартамента?

— Не е от моите хора. Сам разбираш, не успях да изгледам записа. Затова не видях лицето, но имаме основания да смятаме, че е бил наемник на Рор и неговите момчета.

— Можеш ли да го докажеш?

— Нищо не доказвам, мътните да го вземат. И не съм длъжен повече да ти отговарям. Гледай си процеса и не ми се бъркай в охраната.

— Не ми подливай вода, Фич.

— И ти не ми подливай вода. Гледай да не изпуснеш процеса.

— Рядко губя.

Фич се завъртя и тръгна към вратата.

— Знам. И отлично си вършиш работата, Кейбъл. Просто ти трябва малко помощ отвън.

 

Николас пристигна пръв, помъкнал две претъпкани спортни чанти с дрехи и тоалетни принадлежности. Лу Дел, Уилис и един нов полицай чакаха във фоайето пред залата, за да съберат багажите и да ги оставят временно в празната свидетелска стая. Беше осем и двайсет във вторник сутринта.

— Как ще ги откарате до хотела? — подозрително запита Николас, без да изпуска чантите.

— Ще им осигурим превоз по някое време — каза Уилис. — Най-напред обаче трябва да ги прегледаме.

— Дума да не става!

— Моля?

— Никой няма да бърка в тия чанти — категорично заяви Николас и влезе в празната заседателска стая.

Така нареди съдията — обади се изотзад Лу Дел.

— Не ме интересува какво е наредил съдията. Никой няма да ми рови в чантите. — Той ги остави в ъгъла, отиде да си налее кафе и подхвърли към Уилис и Лу Дел, които стояха на прага: — Излезте, ако обичате. Тая стая е за заседателите.

Те смутено отстъпиха и Лу Дел затвори вратата. След малко от коридора долетяха възбудени гласове. Николас отвори вратата и видя Мили Дюпри с изпотено чело да стои срещу Лу Дел и Уилис, стиснала два грамадни куфара.

— Въобразяват си, че ще ни проверят багажа, но няма да стане — обясни Николас. — Дай ги насам.

Без повече приказки той грабна по-близкия куфар, напъна се и го помъкна към същия ъгъл.

— Тъй рече съдията — промърмори Лу Дел.

— Не сме терористи! — задъхано отсече Николас. — Да не си мисли, че ще пренасяме оръжие, наркотици или нещо подобно?

Мили побърза да си вземе поничка и благодари на Николас, че я опази от посегателството. Вътре имало разни неща, дето… ами, не й се искало да ги гледат и пипат разни мъже като Уилис, пък и който и да било.

— Излезте! — кресна Николас, сочейки с пръст Лу Дел и Уилис, които безропотно се оттеглиха в коридора.

Към девет без петнайсет пристигнаха всички заседатели и стаята беше претъпкана с багаж, спасен и подреден лично от Николас. С всеки новопристигнал той ставаше все по-гневен — крещеше, беснееше и вършеше всичко възможно да превърне колегите си в настръхнала тълпа, готова за сблъсък. В девет Лу Дел почука на вратата и завъртя дръжката.

Беше заключено отвътре.

Тя отново почука.

Никой не помръдна. Само Николас пристъпи към вратата и запита:

— Кой е?

— Лу Дел. Съдията ви чака.

— Кажете на съдията да върви по дяволите.

Лу Дел изгледа Уилис, който се бе ококорил и нервно опипваше ръждясалия си револвер. Грубият отговор стресна и най-ядосаните заседатели, но единството им остана непоклатимо.

— Какво казахте? — запита Лу Дел.

Дръжката шумно се завъртя. Николас излезе в коридора и затвори вратата зад гърба си.

— Кажете на съдията, че няма да мръднем оттук — заяви той, гледайки свирепо Лу Дел и нейните чорлави кичури.

— Не можете да го направите — възрази Уилис. Опитваше се да бъде настъпателен, но гласът му прозвуча твърде безпомощно.

— Млъквай, Уилис.

Във вторник сутринта неприятностите около съдебните заседатели отново бяха привлекли хора в съдебната зала. Носеше се мълва, че един заседател бил изгонен, на друг му нахлули в апартамента и съдията така се ядосал, че наредил всички да бъдат изолирани. Избуяваха слух подир слух, като най-разпространеният бе, че спипали човек на тютюневата компания в квартирата на един от съдебните заседатели и вече имало заповед за арестуването му. ФБР и ченгетата го издирвали под дърво и камък.

Сутрешните вестници в Билокси, Ню Орлиънс, Мобил и Джаксън излязоха с огромни заглавия на първа страница.

Публиката се завръщаше на тълпи. Повечето местни юристи изведнъж си бяха намерили неотложна работа в съда и се мотаеха из коридорите. Шест-седем репортери от разни вестници заеха първия ред зад масата на ищеца. Отново изникнаха в пълен състав момчетата от Уолстрийт, чиято група напоследък упорито се топеше под натиска на игралните домове, морския риболов и нощния живот в Ню Орлиънс.

И тъй, немалко очи зърнаха как Лу Дел нервно притича от задната врата към подиума, приведе се, съдията склони глава настрани и двамата трескаво зашушукаха. Отначало Харкин застина, сякаш не можеше да разбере, после отправи замаян поглед към вратата, където Уилис бе замръзнал като статуя с вдигнати рамене.

Лу Дел приключи доклада си и бързо потегли обратно към чакащия Уилис. Харкин се вгледа в любопитните лица на адвокатите, после вдигна очи към публиката. Надраска нещо, което и сам не можеше да разчете. Замисли се как да постъпи.

Заседателите стачкуваха!

Какво ли препоръчваха наръчниците му за подобни случаи?

Той придърпа микрофона и каза:

— Господа, възникна малък проблем със съдебните заседатели. Трябва да поговоря с тях. Ще помоля мистър Рор и мистър Кейбъл да ми окажат съдействие. Всички други да останат на място.

Заседателската стая отново бе заключена. Съдията почука лекичко и завъртя дръжката. Вратата не се отвори.

— Кой е? — долетя отвътре мъжки глас.

— Съдията Харкин — високо отвърна той.

Зад вратата стоеше Николас. Той извърна глава и се усмихна на колегите си. Мили Дюпри и Гладис Кард се бяха отдръпнали в ъгъла край купчината багаж и нервно пристъпваха от крак на крак — изглежда, се бояха, че съдията ще ги прати в затвора или на още по-лошо място. Но останалите заседатели продължаваха да кипят от възмущение.

Николас завъртя ключа и отвори. Усмихна се любезно, сякаш нямаше нищо особено и стачките бяха нормална част от съдебното всекидневие.

— Заповядайте — каза той.

Все още по сив костюм и без тога, Харкин влезе, следван от Рор и Кейбъл.

— Какъв е проблемът? — запита той, докато оглеждаше стаята.

Повечето заседатели седяха около масата, отрупана с чашки, празни чинийки и вестници. Филип Севил стоеше сам до прозореца. Лони Шейвър се бе уединил в ъгъла с компютър в скута. Без съмнение Истър щеше да говори от името на цялата група, а вероятно той бе и подстрекателят.

— Не смятаме за допустимо полицаите да претърсват багажа ни.

— И защо не?

— Ясно е като бял ден. Това са лични вещи. Не сме терористи или трафиканти, а вие не сте митничар.

Николас говореше властно и фактът, че се изправя тъй храбро срещу всемогъщия съдия, вдъхна гордост на повечето му колеги. Той беше един от тях, дори техен ръководител, каквото и да си мислеше Хърман. Неведнъж им бе изтъквал, че те — не съдията, не адвокатите или спорещите страни, — именно те, заседателите, са най-важните хора в този процес.

— Така е прието при изолация — отсече негова светлост и пристъпи към Николас, който беше с десет сантиметра по-висок и не смяташе да отстъпва.

— Но не е писано черно на бяло, нали? Дори се обзалагам, че изцяло зависи от решението на съдията. Прав ли съм?

— Имам основателни причини…

— Не са достатъчно основателни. Ваша светлост, не мърдаме оттук, докато не обещаете, че ще оставите багажа ни на мира — свирепо изръмжа Истър през зъби.

За съдията и адвокатите бе ясно, че говори напълно сериозно. И то от името на цялата група. Никой друг не помръдваше.

Харкин допусна грешката да се озърне през рамо към Рор, който само това и чакаше.

— Добре де, ваша светлост, какво толкова? — моментално изтърси той. — Тия хора не са помъкнали бомби.

— Стига! — кресна съдията.

Но Рор вече бе успял да спечели точка пред заседателите. Естествено, Кейбъл изпитваше същите чувства и държеше да обяви на всеослушание, че им се доверява за всичко, което са натъпкали в куфарите и чантите. Харкин обаче го лиши от тази възможност.

— Добре тогава — отсече негова светлост. — Багажът няма да се претърсва. Но ако узная, че някой заседател притежава какъвто и да било забранен предмет от списъка, който ви раздадох вчера, това ще се смята за обида на съда и може да бъде наказано с лишаване от свобода. Разбрахме ли се?

Истър извърна очи към стаята и огледа един по един колегите си, които въздъхнаха облекчено. Неколцина дори кимаха.

— Разбрахме се, ваша светлост — отвърна той.

— Добре. А сега можем ли да пристъпим към заседанието?

— Е, има още един проблем.

— Какъв?

Николас вдигна от масата лист хартия, вгледа се в редовете и каза:

— Според вашите правила ни се полага по на едно съпружеско посещение седмично. Смятаме, че това не е достатъчно.

— По колко искате?

— Колкото е възможно по-често.

Това изненада повечето заседатели. Наистина, някои от мъжете — Истър, Фернандес и най-вече Лони Шейвър — мърмореха за ограничените съпружески посещения, но жените не бяха засягали темата. Гладис Кард и Мили Дюпри се сконфузиха — току-виж, негова светлост си помислил, че настояват за секс през цялото време. Миналата година мистър Кард бе имал неприятности с простатата и Гладис тъкмо се чудеше дали да не разкрие това, за да опази доброто си име, когато Хърман Граймс подхвърли:

— На мен ми стигат две.

Представата как Хърм опипва мисис Граймс под юргана бе тъй забавна, че предизвика смях и напрежението се изпари.

— Според мен е излишно да водим анкета — каза Харкин. — Не може ли да се споразумеем на две посещения? Само за две седмици, бе хора.

— С евентуална възможност за трето — контрира Николас.

— Чудесно. Някакви възражения?

Негова светлост огледа стаята. Лорийн Дюк тихичко се кискаше край масата. Гладис Кард и Мили Дюпри потъваха в земята от срам и за нищо на света не биха погледнали съдията в очите.

— Да, добре е — обади се Джери Фернандес, недоспал и махмурлия. Без всекидневен секс го хващаше главоболие, но знаеше две неща: жена му с радост щеше да се отърве от него през идните седмици, а освен това можеше да уреди нещичко с Хрътката.

— Възразявам срещу формулировката — изрече откъм прозореца Филип Севил първите си думи на този процес. Държеше списъка с правилата. — Вашето описание на личностите, които могат да участват в съпружеските визити, ми се струва доста ограничено.

На нормален език спорният текст гласеше: „При всяко съпружеско посещение всеки съдебен заседател или заседателка може да остане два часа насаме в своята стая със съпруг, съпруга, приятел или приятелка.“

Докато двамата адвокати надничаха през рамото му, съдията препрочете внимателно текста и се зачуди какво ли иска да каже този побъркан.

— Мистър Севил, дами и господа, искрено ви уверявам, че не смятам да ограничавам съпружеските посещения по какъвто и да било начин. Откровено казано, не ме интересува какво правите и с кого.

Това изявление очевидно успокои Севил и окончателно разгроми Гладис Кард.

— Има ли още нещо?

— Това е всичко, ваша светлост, благодаря — натърти Хърман, за да напомни ръководната си роля.

— Благодаря — каза Николас.

 

Щом доволните заседатели се настаниха в ложата, Скоти Мангръм уведоми съда, че няма повече въпроси към доктор Килван. Дър Кейбъл подхвана кръстосания разпит тъй деликатно, сякаш изпитваше страхопочитание към изтъкнатия специалист. Набързо отметнаха няколко явно незначителни уточнения по статистиката. Доктор Килван заяви, че сред потопа от цифри е стигнал до ясно убеждение: около десет процента от пушачите развиват рак на белите дробове.

Тук Кейбъл задълба — тъкмо към това се бе стремил от самото начало и нямаше да отстъпи до края.

— Добре, доктор Килван, след като тютюнопушенето предизвиква рак на белите дробове, защо заболяват толкова малко пушачи?

— Пушенето значително повишава опасността от заболяване.

— Но не всеки път предизвиква рак, нали така?

— Така е. Не всеки пушач заболява от рак на белите дробове.

— Благодаря.

— Но за онези, които пушат, рискът е много по-голям.

Кейбъл постепенно се разгорещяваше и започна да притиска противника. Попита доктор Килван дали е запознат с едно изследване на Чикагския университет отпреди двайсет години, в което учените установили много повече заболявания от рак на белите дробове при пушачите в градските райони, отколкото в селските области. Килван отлично познаваше изследването, макар да не бе участвал в него.

— Можете ли да обясните тези данни? — запита Кейбъл.

— Не.

— А бихте ли рискували да изкажете предположение?

— Да. Когато излезе на бял свят, проучването предизвика противоречиви отзиви, защото сочеше, че освен тютюнопушенето може да има и други причини за рака на белите дробове.

— Например замърсяването на въздуха?

— Да.

— Вярвате ли в това?

— Възможно е.

— Значи признавате, че замърсяването предизвиква рак на белите дробове.

— Би могло. Но държа на собствените си данни. Както в града, така и на село пушачите заболяват много по-често от непушачите.

Кейбъл измъкна нов масивен том и се престори, че го прелиства. Попита доктор Килван дали е запознат с едно проучване на Стокхолмския университет от 1989 г., в което изследователите стигнали до извода, че съществува връзка между наследственост, тютюнопушене и рак на белите дробове.

— Чел съм го — отвърна доктор Килван.

— Имате ли мнение по него?

— Не. Наследствеността е извън моята област.

— Значи не можете да отхвърлите или потвърдите категорично връзката между наследственост, тютюнопушене и рак на белите дробове.

— Не мога.

— Но не оспорвате този труд, нали?

— Нямам мнение по него.

— Познавате ли специалистите, които са го съставили?

— Не.

— Значи не можете да ни кажете дали са квалифицирани, или не?

— Не мога. Сигурен съм, че вие сте разговаряли с тях.

Кейбъл пристъпи към масата, взе нов том и се върна на подиума.

* * *

След две седмици напрегнато дебнене без особени произшествия „Пинекс“ изведнъж имаше повод да се раздвижи. Импровизираната Клетва за вярност бе озадачила съдебната зала дотолкова, че никой нямаше ни най-малка представа какво се крие зад нея, но иначе процесът вървеше буквално по вода до понеделник следобед, когато съдебните заседатели разбуниха духовете. Един от адвокатите на ответника се бе изтървал пред финансовите експерти, че Стела Хюлик силно клони към оправдателна присъда. Слухът плъзна от уста на уста и значението на Стела за тютюневата промишленост нарасна стократно. Към Ню Йорк полетяха обаждания, че ответникът е загубил най-силния си коз — Стела Хюлик, която в това време вече се бе прибрала и лежеше мъртвопияна на канапето.

Към сплетните се прибави и пикантната подробност за проникването в апартамента на заседателя Истьр. Не бе далеч от ума, че това е дело на тютюневите компании и след като бяха хванати на местопрестъплението, или поне се намираха под подозрение, нещата вървяха зле за ответника, откъдето и да ги погледнеш. Бяха загубили съдебен заседател. Бяха ги уличили в нечиста игра. Небесата рухваха над главите им.

При откриването на борсата във вторник акциите на „Пинекс“ се котираха на седемдесет и девет и половина, бързо паднаха на седемдесет и осем, а продажбите се засилваха с всеки час и слуховете никнеха като гъби. Котировката беше седемдесет и шест към средата на утрото, когато от Билокси пристигна нов доклад. Един финансист, който наистина бе присъствал в съдебната зала, съобщи в кантората си, че заседателите стачкуват, защото им е дошло до гуша от досадните свидетели на ищеца.

За броени секунди новината се повтори стократно и на Уолстрийт стана ясно като бял ден, че заседателите се бунтуват срещу иска. Цената скочи на седемдесет и седем, прелетя покрай седемдесет и осем, достигна седемдесет и девет, а около пладне вече наближаваше осемдесет.